Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (37)

21
Мъртвите и умиращите

Силите на Бръснач го напуснаха още докато бяха във въздуха. Драконът повече не можеше да движи крилете си и започна да пада, неспособен да овладее траекторията си. Пред ужасения поглед на Галдар се мярнаха остри скали, след което Бръснач се заби надолу с главата в неголяма горичка от борове.

За един безкраен, спиращ дъха миг минотавърът виждаше единствено размазано петно, съставено от оранжеви скали, зелени дървета, сини драконови люспи и червена кръв. Галдар затвори очи, стисна с титанична сила масивното тяло на звяра и зарови глава във врата му. Нещо го разтресе, сетне почувства как тялото му олеква. Ново разтърсване, последвано от звук от пукащи кости, острия мирис на борови иглички и този на плисналата кръв се примесиха с усещането, че върху главата му се е стоварила цяла планина. Някакъв клон едва не откърши един от рогата му. Друг се стовари през задната част на рамото му. Натрошени клончета и иглички се забиха със зашеметяваща сила в ръцете и краката му.

Внезапно и напълно неочаквано светът спря да се премята.

В продължение на един дълъг миг Галдар си позволи просто да остане заслушан в ударите на сърцето си, отдаден на безмерното удивление, че все още е жив. Всяка част от тялото го болеше. Нямаше абсолютно никаква идея дали е ранен сериозно. Размърда се предпазливо. Тъй като не изпита незабавно и остра болка, реши, че няма нищо счупено. От носа му се стичаше кръв. В ушите му продължаваше да дрънчи хор от звънци, а главата му се опитваше да експлодира. Усети, че Бръснач се размърда и издаде разтърсена въздишка.

Главата и горната част от тялото на дракона лежаха върху боровете, които бе съборил при падането си. Галдар се отплете от паяжината клонки и най-сетне успя да слезе от седлото. Имаше замаяното усещане, че Бръснач е решил да полегне и да си почине в удобно гнездо от борови клони. Останалата част от тялото на дракона — потрошените криле и опашката, се бяха повлекли след тях и се намираха сред скалите, оставили диря от прясна кръв.

Минотавърът бързо огледа наоколо, търсейки трупа на Малис. Забеляза го в далечината. Не беше трудно. В смъртта си Малис бе образувала своя собствена планина — лъскаво, червено възвишение от кървава плът. Вниманието му бе привлечено от дима и огъня. Пламъците, поглъщащи мъртвия дракон, се разпространяваха из околните шубраци. По-нататък, в долината, се простираше Санкшън, ала не успяваше да го види от тук заради тъмните облаци под тях. Там, където се намираше минотавърът, блестеше ярко слънце — тъй ярко, че вече не успяваше да види никъде Новото око.

Не си направи труда да го търси повече. Главната му грижа сега беше Мина. Тревожеше се до смърт за нея и искаше единствено незабавно да я потърси. Само че минотавърът дължеше живота си на героичния син дракон. Най-малкото, което Галдар можеше да стори, бе да остане с него. Никой, било той минотавър или дракон, не биваше да прекарва последните минути от живота си сам.

Бръснач все още беше жив, все още дишаше, ала си поемаше въздух с мъка на плитки глътки. От устата му шуртеше кръв. Очите му бяха започнали да се замъгляват, ала отново се фокусираха при вида на минотавъра.

— Тя… — синият дракон се задави в собствената си кръв и не успя да продължи.

— Малис е мъртва — произнесе с тътнещ глас Галдар. — Благодаря ти за тази битка. Постигнахме славна победа, която ще помнят дълго. Умираш като герой. Ще пазя паметта ти и ще се погрижа децата ми да не те забравят, нито децата на моите деца, нито децата на техните.

Галдар нямаше деца, нито пък имаше какъвто и да е шанс някога да се сдобие с такива. Думите му идваха от дълбока древност и се бе превърнало в обичай да ги произнесеш пред някого, който се е сражавал храбро и доблестно. Минотавърът обаче ги произнасяше и от дъното на душата си, понеже единствено можеше да си представя каква ли агония изпитва в този момент драконът.

Синият отново потрепери. Тялото му се отпусна.

— Изпълних дълга си — каза с последния си дъх, след което умря.

Галдар отметна глава и нададе скръбен рев, който отекна из цялата планина — последна почит в чест на падналия герой. След като го стори, най-сетне беше свободен да последва сърцето си и да открие какво се е случило с Мина.

„Не бива да се тревожа — повтаряше си. — Видях как Мина преживя отравяне, присъствах в момента, в който излезе жива и здрава от собствената си погребална клада. Единият бог обича Мина, навярно дори повече, отколкото някога е обичал някой смъртен. Такхизис ще защити своята любимка, сигурен съм, че се е погрижила за нея.“

Казваше си го отново и отново, ала все пак тревогата му не секваше.

Огледа накъсаната поредица от скали около трупа на драконесата. Парчета месо и вътрешности бяха разпръснати на огромна площ, а по камъните се ходеше трудно, понеже бяха хлъзгави от нечистотия. Очакваше всеки момент Мина да се зададе право срещу него с обичайния екзалтиран блясък в очите, ала на скалистото възвишение, където се бе стоварила Малис, не помръдваше абсолютно нищо. Птиците бяха отлетели при пристигането й, животните се бяха скрили под земята. Цареше тишина с изключение на протяжния, бурен вятър, продължаващ зловещата си песен между острите канари.

Без кръвта и разкъсаните меса наоколо най-вероятно бързо би се изгубил сред този лабиринт. Изкачването беше истински подвиг и ставаше бавно, особено след всяко новооткрито ранено местенце по собственото му тяло. Не след дълго се натъкна на копието си. Оръжието също бе плувнало в кръв, а върхът му бе откършен. Зарадва се, когато го намери. Щеше да го даде на Мина за спомен.

Колкото и да я издирваше обаче, не успяваше да я открие. Отново и отново се чуваше ревът му:

— Мина!

Името й се връщаше, отразено стократно от склоновете на планината, ала отговор нямаше. Когато изкачи едно последно струпване от камъни, Галдар най-после достигна трупа на Малис.

Загледан към рухналото тяло на драконесата, минотавърът не изпита нищо — нито приповдигнатост, нито триумф, нищо освен умора, скръб и почуда, че някой от тях въобще е излязъл от този сблъсък здрав и читав.

„Може би Мина е мъртва“ — казваше един глас вътре в него, карайки го да потръпва.

— Мина! — повика отново и този път в отговор се чу стенание.

Единият окървавен и покрит с червени люспи хълбок на Малис помръдна.

Галдар бързо вдигна счупеното копие. Загледа се продължително към главата на драконесата, отпусната странично върху скалите по такъв начин, че се виждаше само едното й око. Окото гледаше невиждащо право към небето. Вратът й бе изкривен и навярно прекършен. Нямаше начин Малис да е оцеляла.

Стенанието се повтори и един отслабнал глас го повика:

— Галдар!

Минотавърът захвърли копието с радостен вик и скочи към гласа. Изпод корема на дракона едва-едва се подаваше окървавена ръка. Малис се бе стоварила върху Мина и по този начин я бе обездвижила почти напълно.

Галдар подпря с рамо стената от изстиващи вътрешности и плът и натисна. Трупът на драконесата бе тежък, не по-малко от неколкостотин тона. Със същия успех можеше да се опита да помръдне планината.

Вече се поболяваше от тревога. Гласът на Мина звучеше съвсем отслабнало. Минотавърът сложи ръце върху широко разпорения стомах на чудовището. Червата избълваха съдържанието си; блъсна го невероятна смрад, така непоносима, че едва не повърна, и се опита да спре да диша напълно.

— Едва го повдигам, Мина — извика към нея той. — Трябва да изпълзиш. Побързай. Няма да издържа дълго.

— Долетя отговор, ала така и не успя да разбере какъв, понеже гласът й бе приглушен. Минотавърът изскърца със зъби, подгъна колене, пое си чудовищно количество въздух и натисна нагоре с цялата си сила. Дочу драскащ звук, мъчително поемане на дъх и още един приглушен вик. Мускулите му се пръскаха от напрежение и болка, ръцете му започваха да изтръпват. Силите му нямаше да стигнат. Изкрещя предупредително и отпусна плътта на чудовището, след което задиша учестено, за да възстанови нормалния ритъм на сърцето си, застанал сред кашата от вонящи вътрешности. Когато погледна надолу, откри, че Мина лежи в краката му.

Припомни си времето, когато бяха поканили момичето да благослови раждането на дете. Галдар не бе проявил особен интерес, ала Мина беше настояла, така че не му бе останал голям избор, освен да се подчини. Живо си спомняше мъничкото създание, така крехко и деликатно, покрито с кръв от главата до петите. Той коленичи до нея.

— Мина — произнесе безпомощно, без да смее да я докосне. — Ранена ли си? Не мога да разбера дали това е твоята кръв или на драконесата.

Очите й се отвориха. Кехлибарът бе прорязан от червеникави жилки. Тя протегна пръсти и улови ръката му. Движението, изглежда, й причиняваше болка. Все още дишаше трудно и трепереше, но не го пускаше.

— Моли се на Единия бог, Галдар — и гласът й не беше дори шепот. — Сторила съм нещо… с което заслужих гнева й… Помоли я… За прошка…

Очите й се затвориха, а главата й се отпусна странично. Пръстите й пуснаха ръката му. Чувствайки как сърцето му е на път да се пръсне, минотавърът докосна врата й, за да провери дали има пулс. Когато го долови, изпусна дълбока въздишка от облекчение.

Той вдигна Мина в ръце. Беше поне толкова лека, колкото и онова новородено от спомена му.

— Велика кучко! — протътна през зъби. Но не говореше на мъртвата драконеса.

 

 

Успя да открие неголяма, уютна и суха пещера. Беше толкова малка, че вътре минотавърът не можеше да стои изправен в цял ръст, така че се наложи да приклекне, за да влезе. Внесе Мина и внимателно я положи да легне. Все още не бе дошла на себе си и макар това да го плашеше донякъде, си казваше, че сигурно е добре, иначе можеше просто да умре от болката.

Щом я настани, се зае да я прегледа. Свали бронята й и я захвърли в прахта навън. Раните на момичето бяха просто ужасни. Краят на едната кост на крака й се подаваше от кожата. Раната кървеше, започваше да посинява и се подуваше. Едната й ръка вече не приличаше на ръка, а по-скоро на нещо, окачено на щанда на касапина. Дишането й бе затруднено и едва-едва излизаше от гърлото й. Всяка нейна глътка въздух бе борба за живот и неведнъж му се струваше, че силите са я напуснали завинаги и повече няма да успее да си поеме друга. Кожата й гореше в треска и момичето трепереше от студа, който водеше след себе си смърт.

Галдар вече не усещаше болка от собствените си рани. Всеки път, когато направеше остро движение и го пронижеше болка, спираше и учудено се питаше откъде ли е дошла. Живееше единствено заради Мина, мислеше само за нея. Недалеч от пещерата намери малък поток, изплакна шлема си, напълни го с вода и го отнесе обратно при нея.

Изплакна лицето й и докосна с прохладната течност устните й, ала тя не пожела да отпие. Водата просто се стече по окървавената й брадичка. Сред тези скали нямаше къде да открие необходимите билки, за да се погрижи за болката и да ускори оздравяването й. Нямаше превръзки. Имаше известни познания по оказване на първа помощ на бойното поле, ала това беше всичко и сега нямаше как да му бъде от полза. Трябваше да ампутира раздробения й крак, но не можеше да се насили да го стори. Много добре знаеше какво е за един войн да живее като инвалид до края на дните си.

По-добре беше Мина да намереше смъртта си в този славен миг, когато бе надвила драконесата, като войн, победил своя враг. Щеше да умре. Галдар не можеше да стори нищо, за да я спаси. Нищо, освен да наблюдава как животът изтича с последните й капки кръв. Можеше единствено да остане край нея, за да не е съвсем сама.

Тъмнината постепенно пропълзя в пещерата. За да е по-топло на Мина, Галдар реши да накладе огън при входа. Не смееше да се отдалечава много. Мина бълнуваше, имаше силна треска, надаваше внезапни викове, стенеше. Вече не можеше да понася гледката на страданията й. Повече от веднъж ръката му сама посягаше към камата, за да сложи край, ала всеки път я отдръпваше. Все още имаше шанс да дойде на себе си, а той искаше да й каже, че преди да умре, се е превърнала в героиня и че винаги ще я обича и почита.

Дишането на Мина стана непостоянно, но момичето не спираше да се бори. Всяка глътка живот бе важна за нея. Понякога очите й се отваряха и Галдар ужасено съзираше в тях чудовищната агония и сърцето му се свиваше. Сетне, без да покажат и най-малък знак, че са го разпознали, те отново се затваряха и тя за пореден път започваше да се бори.

Той протегна ръка и избърса ледената пот от челото й.

— Недей, Мина — каза й със сълзи в очите. — Твоят враг бе сразен — най-големият и могъщ дракон, някога живял по лицето на Крин. Всички народи ще помнят името ти. Името ти ще се споменава в песни и легенди и след векове. Гробницата ти ще бъде най-красивата в Ансалон. Хората ще пътуват от цял свят, за да ти отдават почитта си. Аз лично ще положа драконовото копие до теб и ще се разпоредя да поставят черепа на драконесата в краката ти.

Виждаше тази картина така ясно. Разказът за храбростта й щеше да докосне сърцето на всеки, който го чуеше. Млади мъже и жени щяха да идват пред гробницата й, за да полагат обет да служат на останалите хора, било то като войни или лечители. Фактът, че Мина бе крачила по пътеките на мрака, щеше да бъде забравен. Смъртта щеше да я оправдае.

И все пак Мина не се предаваше. Тялото й се извиваше. Гърлото й започваше да преграква от писъците и стенанията.

Галдар вече не издържаше.

— Освободи я — помоли се той, без да мисли какво прави или казва. Мислеше единствено за нея. — Достатъчно си игра с нея! Освободи я!

— Значи ето къде си я бил скрил — каза един глас.

Галдар едновременно измъкна камата си, скочи на крака и в същото време се озова извън пещерата. Огънят все още играеше в очите му и му пречеше да вижда добре в тъмното, така че за него отвъд припукващите пламъци цареше непрогледен мрак. Осъзна, че застанал по този начин на фона на пламъците, е идеалната цел, и побърза да се отмести. Не прекалено надалеч обаче. Никога нямаше да изостави Мина, каквото и да решаха да му сторят.

Премигна с очи и се вгледа напрегнато в сенките. Не бе чул звука от стъпки или дрънченето на броня или оръжие. Който и да беше, се бе приближил неусетно, а това не предвещаваше нищо добро. Погрижи се да прибере така камата до тялото си, че да не отразява излишно светлината.

— Тя умира — каза на непознатия, който и да бе той. — Няма да живее дълго. Почети предсмъртния й час и ми позволи да остана с нея поне накрая. Каквото и да има помежду ни, можем да го уредим и после. Давам ти думата си.

— Прав си, Галдар — каза гласът. — Онова, което е помежду ни, ще го уредим по-късно. Дадох ти голям дар, а ти се отплати на щедростта ми с предателство.

Галдар усети как гърлото му се свива. Камата се изхлузи от внезапно обездвижената му дясна ръка и се приземи върху камъните в краката му със звучно дрънчене. На входа на пещерата стоеше жена. Фигурата й затуляше светлината от огъня и закриваше звездите. Все още не успяваше да види лицето й, понеже тепърва й предстоеше да навлезе в света на смъртните и да приеме физическа форма, ала я виждаше с очите на душата си. А тя бе красива, най-красивото нещо, което някога бе виждал. И все пак красотата й не успяваше да го докосне, защото в нея имаше нещо студено и добре заточено като коса. Тя му обърна гръб и приближи още повече входа на пещерата.

С огромно усилие на волята си Галдар успя да накара разтрепераните си крайници да се поместят. Не смееше вече да гледа в лицето, а още по-малко в очите на това създание, понеже в тях се криеше вечността. Нямаше оръжие, което можеше да й навреди, не и на този свят. Разполагаше единствено с любовта си към Мина и може би тъкмо това му даде сили да застане на пътя й.

— Няма да влезеш вътре — каза той, произнасяйки с мъка думите. — Остави я! Пусни я най-сетне! Тя направи всичко, което поиска от нея и без твоята помощ. Ти я изостави. Е, така да бъде.

— Тя заслужава наказание — отвърна студено и презрително Такхизис. — Трябваше да се досети, че чародеят Палин ще я изиграе и вече е започнал да крои интриги зад гърба й, за да ме унищожи. Планът му едва не успя. Унищожи тотема. Унищожи смъртното тяло, което бях избрала за своя обвивка, докато съм на този свят. Заради небрежността на Мина едва не изгубих всичко, за което се трудих. Тя заслужава наказание! Заслужава смърт и дори по-лошо от смърт!… Само че… — гласът на Такхизис омекна. — Ще бъда милостива. Ще проявя великодушие.

Сърцето на Галдар едва не спря от ужас. Дишаше задъхано и трепереше, но не помръдваше.

— Нуждаеш се от нея — произнесе прегракнало. — Това е единствената причина, заради която искаш да я спасиш. — Той поклати рогатата си глава. — Мина вече намери покой или ако не е, скоро ще го стори. Няма да ти позволя да се докосваш до нея.

Такхизис се приближи още повече.

— Минотавре, позволявам ти да живееш само поради една причина. Мина ме помоли за живота ти. Даже и в този момент, докато духът й се крепи едва-едва за тази проста обвивка, тя ме умолява да проявя милост към теб. Засега смятам да угодя на прищявката й. Ще дойде ден обаче, когато и тя ще разбере, че от теб повече полза няма. Тогава сметките ни ще бъдат разплатени.

Ръката й се протегна, улови го за врата и го вдигна във въздуха, след което го запрати безгрижно някъде настрани. Минотавърът се стовари тежко върху острите камъни и остана да лежи на мястото си, хлипащ от бяс и безсилие. Започна да удря с лявата си ръка върху каменния под и удря, докато плътта не се покри с рани и синини.

Царица Такхизис се изгуби във вътрешността на пещерата и отвътре се разнесе монотонен тих, сладостен напев: — Дете мое… Любимо дете… Прощавам ти…