Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (36)

20
Ослепителна светлина

Така увлечени и развълнувани бяха защитниците на Санкшън, че когато огромното червено тяло на Малис изникна от разкъсаните облаци, мнозина от тях нададоха радостни викове. Виковете им обаче секнаха веднага щом драконовият страх връхлетя цял Санкшън като огромна приливна вълна, която разби всяка надежда и изправи всеки жител на града лице в лице с ужасната перспектива да се срещне със смъртта. Стрелците, които трябваше да обстрелват звяра, захвърлиха лъковете и изпопадаха на земята, свити на топка, треперещи и хленчещи. Мъжете по катапултите не закъсняха да последват примера им и на часа изоставиха постовете си.

Стълбите, водещи към бойниците по стените, бяха претъпкани с ужасени войници, така че никой нито можеше да се изкачи нагоре, нито да слезе надолу. Тук-там се разразяваха ръкопашни схватки, докато отчаяните мъже се опитваха да спасят кожите си за сметка на своите довчерашни другари. Някои бяха така подлудени от страха, че се хвърляха направо от стените. Онези, които бяха успели да се овладеят поне донякъде се стараеха да успокоят останалите, ала бяха толкова малко на брой, че така или иначе приносът им не беше съществен. Един от офицерите, който бе направил опит да възпре дезертирането на войниците си, беше пронизан от собствения си меч и изпотъпкан в настъпилата блъсканица.

Каменните стени и решетките не представляваха препятствие. Затвореният Силваношей почувства как страхът за момент трепва в него, докато просто си лежеше в мрака на килията и мечтаеше за Мина. Знаеше, че вече го е забравила, но той не можеше да забрави нея и прекарваше по цели нощи в безнадеждни мечтания, в които Мина влизаше през вратата на килията му и поемаше заедно с него по тъмните и заплетени пътеки на отредената му съдба.

Тъмничарят тъкмо бе дошъл в затворническото отделение, за да му остави дневния порцион, когато драконовият страх на Малис се блъсна в стените на града. Задълженията на тъмничаря бяха еднообразни и скучни и той обичаше да ги разнообразява, като тормозеше обитателите на килиите. Силваношей беше лесна плячка и макар на надзирателя да му бе изрично забранено да го измъчва физически, нищо не му пречеше да го прави с думи. Фактът, че въобще не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не го тревожеше, явно успяваше да го убеди, че обидите му имат покрусяващ ефект върху затворника. В действителност обаче Силваношей рядко дори чуваше какво има да му каже тъмничарят, чийто глас бе просто един от многото: на майка му, на Самар, на изчезналия му баща, както и гласът, който му бе дал толкова много обещания, ала тъй и не бе спазил нито едно от тях. Истинските гласове като този на тъмничаря не бяха даже наполовина толкова високи, колкото онези в душата му, и приличаха по-скоро на обичайното писукане на гризачите, населяващи килията му.

Драконовият страх се изви в елфа, улови го за гърлото и започна да го души. Ужасът го изтръгна силом от ада, в който пребиваваше, и го захвърли на твърдия под на реалността, а той просто остана свит на кълбо, неспособен да помръдне.

— Мина да ни е на помощ! — простена разтреперано тъмничарят, без да може да помръдне от вратата. Той се хвърли към Силваношей, улови ръката му и я стисна тъй здраво, че едва не го парализира.

Мъжът избухна в сълзи и започна да го прегръща така, сякаш бе открил по-възрастния си брат.

— Какво става? — изкрещя елфът.

— Драконесата! Малис! — успя да изпелтечи тъмничарят. Зъбите му трепереха толкова силно, че едва успяваше да произнася думите. — Дошла е. Всички ще измрем! Мина да ни е на помощ!

— Мина! — прошепна Силваношей. Думата най-сетне успя да разчупи оковите на страха му. — Какво общо има Мина с това?

— Тя ще се сражава с нея — избърбори тъмничарят, кършейки пръсти.

Затворът се бе превърнал в лудница. Пазачите тичаха наоколо и се опитваха да открият изхода за навън, затворниците пищяха и се хвърляха към решетките в отчаян опит да се изплъзнат от ужаса.

Силваношей изблъска от себе си треперещата бъбрива купчина лой, наричаща себе си тъмничар. Вратата на килията продължаваше да стои отворена. Елфът се впусна по коридора. От всички страни към него се носеха молби за помощ, ала младежът не обърна внимание никому.

Когато най-после се озова навън, Силваношей си пое дъх с пълни гърди, доволен, че може да подиша въздух, в който не се усеща смрадта на немити тела и изпражнения от плъх. Сетне погледна към небето и видя червения дракон — огромно разплуто чудовище, увиснало в небесата. Търсещият му взор нетърпеливо подмина Малис. Силваношей продължи да шари с очи из небето и най-сетне откри Мина. Острият му елфически поглед успяваше да види далеч повече от очите на повечето край него. Виждаше дребното сребристо петънце, искрящо в слънчевите лъчи.

Младежът стоеше по средата на улицата и гледаше нагоре. Хората тичаха край него, блъскаха се, събаряха го в безумната си паника, ала той не им обръщаше внимание. Вместо това се бореше, отблъскваше протегнатите към него ръце и отново се изправяше… без да изпуска от очи малката искрица светлина.

 

 

Когато Малис се появи, Палин откри, че има поне едно предимство в това да бъдеш вече мъртъв. Драконовият страх, запратил цялото население на Санкшън в безпаметен ужас, нямаше никакъв ефект върху него.

Духът му се рееше в близост до тотема. Виждаше как в очите на мъртвите дракони гори огън. Чуваше как като един викат нагоре към небесата и молят Такхизис да ги отмъсти. Палин не изпитваше никакво съмнение и знаеше какво се очаква от него. Царицата трябваше да бъде спряна или поне забавена, а могъществото й ограничено. Богинята бе вляла голяма част от това могъщество в тотема и планираше да използва монумента като врата, през която да свърже световете на физическото и духовното. Ако й се удадеше, щеше да властва необезпокоявана от никого. Никой — бил той дух или смъртен — нямаше да е достатъчно силен, за да се справи с нея.

— Ти беше прав — каза Огледало, докато стоеше до него. — Градът се е побъркал от ужас.

— Скоро ще отмине… — започна магьосникът. Той рязко замлъкна.

От купчината черепи бе изникнал духът на Даламар.

— Гледката към сражението е по-добра от ложите — рече мрачният елф. — Нямаш крака и много добре го знаеш, Маджере. Нищо не те обвързва със земята. Двамата заедно можем да се разположим на някой съседен облак и да наблюдаваме как кръвта се сипе като дъжд. Защо не дойдеш с мен?

— Крайният резултат ме засяга съвсем слабо — отговори Палин. — Който и да спечели, ние ще загубим.

— Говори за себе си — отвърна Даламар.

Палин разтревожено забеляза, че духът на елфа проявява особено засилен интерес към Огледало.

Дали Даламар виждаше и мъжа, и дракона зад човешките форми? Дали вече не предполагаше какво са намислили? Ако беше така, щеше ли да направи опит да ги възпре, или на свой ред имаше свои собствени планове и кроежи? А че последното беше така, Палин нямаше никакви съмнения. Магьосникът никога не се бе доверявал особено на мрачния елф, а през последните дни предпазливостта му бе нараснала двойно.

— Битката се развива добре — продължи Даламар, все така втренчен в Огледало. — Вниманието на Малис е привлечено напълно, в това можеш да бъдеш сигурен. Хората започват да се успокояват. Драконовият страх започва да отслабва. Което пък ме навежда на наблюдението, че твоят приятел и сляп просяк има забележителни съпротивителни сили срещу него. Чудя се защо ли е така?

Казаното от Даламар беше истина. Драконовият страх постепенно изчезваше. Войниците, които само допреди няколко минути бяха прегръщали земята, пищейки, че всички ще умрат, сега се изправяха и се оглеждаха глуповато и засрамено.

„Ако ще правим нещо, трябва да действаме още сега — осъзна Палин. — Какво толкова може да ни стори Даламар? Подобно на моята, и неговата магия отдавна е в миналото.“

Сред планините се понесе гръмовен рев. Хората по улиците се оглеждаха, а някои започнаха да крещят и да сочат към небето.

— Някой от драконите е ранен — рече Огледало, като погледна нагоре. — Трудно е да се каже кой обаче.

Духът на Даламар висеше във въздуха. Безплътните му очи се взираха в тях, сякаш се силеше да надникне в най-закътаните ъгълчета на душите им. Сетне съвсем внезапно той изчезна.

— Изходът от тази битка означава нещо за него, това поне е сигурно — обади се Палин. — Чудя се на кой ли кон е заложил.

— И на двата, ако има начин — каза Огледало.

— Дали е успял да види истинската ти форма, как мислиш? — попита магьосникът.

— Мисля, че успях да я прикрия от него — отвърна сребърният дракон. — Но когато се наложи да направя магия, няма да успея да го залъжа. И тогава ще ме види такъв, какъвто съм.

— Да се надяваме тогава битката да се окаже достатъчно интересна, че да го държи поне известно време надалеч от тук — рече Палин. — Имаш ли козина и янтар…? О, съжалявам, забравих — прибави, забелязал усмивката на Огледало. — Драконите не се нуждаят от такива неща, за да правят заклинания.

Сега, след като битката беше започнала, магията на тотема се бе умножила и усилила. Очите на черепите сияеха с такава ярост, че огряваха целия храм. Единственото око, Новото око, искреше в бяло и се виждаше даже и на дневната светлина. Магията на тотема бе силна, в това не можеше да има съмнение, и привличаше към себе си душите на мъртвите, които се въртяха наоколо в жалостив вихър, подхранван от жестокостта на богинята.

Палин чувстваше болката и желанието също толкова остро. Желание, изгубено отвъд всяко изкупление.

— Когато направиш заклинанието — каза на Огледало, усещайки как желанието по магията в него се усилва все повече, — мъртвите ще се нахвърлят върху теб, понеже твоята магия може да се открадне. Видът им е ужасен и може да те извади от равновесие…

— Значи има поне едно предимство в това да бъдеш сляп — отбеляза Огледало и започна да изплита заклинанието.

За разлика от всички смъртни по лицето на Крин драконите са родени с умението да използват магия. Тя е тяхно наследство, част от тях, подобно на кръвта и лъскавите люспи. Магията им идва отвътре.

Огледало произнасяше заклинанието на древния език на драконите. Излизащи от човешкото гърло, на думите им липсваха богатият резонанс и великолепието, на което сребърният дракон бе навикнал. Произнесени по този начин, му се струваха кухи и слаби. Ала големи или малки, думите щяха да свършат работата си. Първите искрици магия вече започваха да припламват в кръвта му.

Безплътни ръце посегнаха и полазиха по люспите му, задърпаха крилете му, отъркаха се в лицето му. Душите на мъртвите вече виждаха в него това, което беше в действителност — сребърен дракон, — и се хвърлиха към него, нетърпеливи да се доберат до магията, която усещаха да пулсира в тялото му. Душите протягаха ръце и го умоляваха. Душите висяха навсякъде по него или се увиваха около крайниците му като разкъсани дрипи. Мъртвите не можеха да му навредят. За него те бяха просто дребна неприятност като паразити по люспите. Паразитите не правеха нищо повече, освен да причинят лек сърбеж. Те нямаха гласове, с които да крещят умолително и сърцераздирателно. Вслушвайки се в отчаянието в гласовете им, Огледало осъзна, че е казал самата истина. Слепотата наистина си имаше своите предимства. Така поне не му се налагаше да вижда лицата им.

Въпреки че магията му бе присъща, все пак трябваше да се съсредоточи, за да изтъче заклинанието, а при тези обстоятелства това не беше особено лесно. Пръстите на душите се пъхаха под люспите му, а гласовете им бръмчаха в ушите му.

Огледало се опита да се съсредоточи върху един глас — неговия собствен, върху думите от собствения си език, в тяхната напевност, благост и спокойствие. Магията гореше в него, клокочеше в кръвта му. Той запя думите, разтвори ръце и запрати заклинанието пред себе си.

 

 

Макар Даламар веднага да се беше досетил, че Палин е намислил нещо, елфът не отдаваше голямо значение на своя спътник и не го смяташе за сериозна заплаха. А и как ли би могъл да бъде? Палин бе също толкова безсилен, колкото и самият Даламар, когато станеше дума за магия. Вярно, мрачният елф не се беше оставил това да го възпре. Беше измислил и нагласил нещата така, че от която и страна да се приземеше филията, маслото винаги щеше да остане от обратната.

И все пак имаше нещо странно около този сляп просяк. Може би мъжът беше или се смяташе за чародей. Може би Палин наистина беше измислил някоя сложнотия, в която двамата щяха да се съюзят, макар че можеше доста да се поспори върху това, какъв точно би бил видът на магическото бяло зайче, което възнамеряваха да изтеглят за ушите от островърхите си шапки. Ако изобщо успееха да сътворят зайче, мъртвите бързо щяха да го изтръгнат от ръцете им и да го накъсат на парчета.

Удовлетворен от тази мисъл, Даламар изостави Палин и слепия просяк да си приказват в тъмното и се насочи към главната атракция за деня, към исполинската битка между Малис и Мина. Магьосникът не бе особено заинтригуван кой точно ще спечели. Гледаше на сражението със студения, безстрастен поглед на комарджия, който е покрил всичките си залози.

Малис издиша пламтящия си дъх срещу трупа на летящия дракон и сполучи да подпали изсъхналите му криле. Драконесата не се сдържа и се разсмя на глас, смятайки, че победата е в ноктите й.

— Недей да се радваш, не още — произнесе тихо Даламар, загледан в червения дракон, и малко по-късно се оказа напълно прав.

Такхизис се появи на бойното поле в пълния си блясък. Богинята протегна ръка и докосна мъртвия дракон, а духът й се вля в горящото тяло, като по този начин спаси Мина, своята любимка.

В този момент елфът чу как нечий глас започна да припява. Не успяваше да разбере думите, но пък езикът на драконите нямаше как да сбърка. Още по-тревожно бе, че ако се съдеше по ритъма и модулацията, думите бяха магически. Духът му тутакси се отдели от битката и полетя към храма. Видя ярка светлина и моментално разбра, че е допуснал грешка — може би фатална.

Беше подценил както чичото, така и племенника. За част от секундата Даламар Мрачния вече беше наясно какво е бил намислил Палин.

Слепият просяк беше Огледало, Пазителят на Цитаделата на Светлината, един от малцината сребърни дракони, които се бяха осмелили да останат в този свят, след като всички останали мистериозно бяха отлетели нанякъде. Мрачният елф виждаше душите на мъртвите, които кръжаха край дракона и се опитваха да се хранят с магията, струяща от него. Само че Огледало не беше особено подходяща мишена. Може да успееха да вземат малко, но едва ли щяха да навредят особено на заклинанието, което изплиташе в този момент. Даламар на секундата си даде сметка какво бяха планирали двамата с Палин. Даде си сметка за заговора им по такъв начин, сякаш сам бе участвал в него.

Погледна обратно към битката. Това бе победният миг на Такхизис, моментът, в който щеше да отмъсти на дракона, който бе посмял да се нанесе в този свят и да го заграби от нея. Досега мрачната царица се бе принуждавала да понася в непоносимо мълчание подигравките и насмешките на Малис. Беше се принуждавала да наблюдава как драконесата избива нейните фаворити и използва тяхната сила — която трябваше да бъде нейна, на Царицата.

Най-после Такхизис бе придобила достатъчно власт, за да се изправи срещу Малис и да й отнеме душите на мъртвите дракони, които в този момент боготворяха своята кралица и й даваха силата си. Драконите на Крин. Душите им бяха нейни. И тя им заповядваше.

Дълго бе чакала, работила и гледала отстрани богинята за момента, когато щеше да премахне и последното препятствие по пътя към придобиването на пълна и абсолютна власт над целия свят. Съсредоточена върху врага пред себе си обаче, Такхизис дори и не подозираше за опасността, която се промъкваше откъм гърба й.

Даламар можеше да я предупреди. Трябваше да каже само една дума и тя щеше да се втурне да спасява своя тотем. Нямаше как богинята да не го стори, не можеше да си позволи каквото и да било друго. Бе работила дълго, за да създаде вратата за своята поява и нямаше да позволи да я затръшнат под носа й. Щеше да има и други дни, когато да се изправи срещу Малис, даже други нейни любимки, ако Мина изгубеше живота си.

Даламар се поколеба.

Вярно, Такхизис му бе предложила богата награда — завръщане в тялото му и дара на магията отново в ръцете му.

Даламар напрегна душа и се докосна до миналото, до спомена, до онова, което му бяха оставили: мисълта за магията. Беше готов да стори и каже всичко, да предаде всекиго, да унищожи когото и да е заради тази магия.

Мисълта, че трябва да се унижи пред богинята, му се струваше оскърбителна. Някога, преди толкова години, когато магията беше негова, можеше да се изправи и да говори с Такхизис с предизвикателен тон. Нуитари, нейният син, не таеше любов към майка си и на него винаги можеше да се разчита, че ще защити своите вярващи срещу нея. Сега Нуитари го нямаше. Могъществото, разпръсквано с лека ръка от сина на богинята над Даламар — също.

Не му оставаше нищо друго, освен да се унижава пред Мрачната царица, а знаеше, че Такхизис няма да бъде особено благосклонна в победата си над него. И въпреки всичко заради магията беше готов дори на тази стъпка.

Такхизис се издигаше над целия свят и наблюдаваше битката с остър интерес. Нейната любимка печелеше. Мина летеше право срещу Малис, а драконовото копие сияеше като звезда в ръката й.

Даламар коленичи в прахта, сведе ниско глава и произнесе смирено:

— Ваше Величество…

 

 

Огледало не виждаше магията, но можеше да я почувства и да я чуе. Заклинанието се отдели от пръстите му като назъбени, пращящи мълнии. Във въздуха се понесе миризма на сяра. Успяваше да види пламтящите мълнии най-вече благодарение на вътрешния си взор, да види как поразяваха някой череп, танцуваха от него до следващия и до следващия, и до по-следващия, от този на златния дракон към този на червения, сетне до съседния, въртящи се, подскачащи, увлечени в неудържима огнена верига.

— В ход ли е заклинанието? — изкрещя Огледало.

— Да — отвърна Палин, вторачен със страхопочитание в случващото се.

Искаше му се Огледало да може да види с очите си тази гледка. Светкавиците пращяха и танцуваха. Синьо-белите мълнии отскачаха от череп на череп толкова бързо, че окото едва успяваше да ги следва. Щом светкавицата поразеше някой череп, той започваше да грее в синьо-бяло, като направен от фосфор. Тътенът ечеше и се блъскаше в стените, разтърсваше земята и олюляваше тотема.

Ужасната сила в тотема най-сетне се откъсна от него и накара въздуха да потрепери. Гласовете на мъртвите замлъкнаха, за да бъдат заменени от тези на живите, надигнали се в ужасни крясъци. Затичаха крака — някои право към тотема, други в обратната посока.

Загледан в начина, по който Огледало извършваше заклинанието, Палин преповтаряше думите сам на себе си, макар за него те да не означаваха абсолютно нищо. Тялото му стоеше неподвижно и безстрастно на пейката недалеч. В същия миг душата му екзалтирано наблюдаваше как светкавиците отскачат от череп на череп и карат всеки един от тях да избухва в пламъци.

Магията вибрираше, тътнеше, ставаше все по-силна и по-силна. Нажеженият до бяло огън гореше още по-ярко. Силната горещина започваше да отблъсква насъбралите се наоколо. Черепите на драконите вече имаха очи от жив огън.

Откъм небесата се разнесе гръмотевица. Новото око се взираше сърдито надолу.

Тъмните облаци, гъсти и черни, се прокъсваха от оранжеви и червени мълнии, клокочеха, уголемяваха се, връхлитаха. От небето започнаха да се спускат дълги разрушителни пипала, които въртеливо подемаха облаци прах и изкореняваха цели дървета. Заваля градушка.

— Вилней, богиньо — изкрещя Палин срещу тътнещия гневен глас на бурята. — Закъсня.

Черните облаци погълнаха Санкшън и го скриха сред тъмнина, дъжд и градушка. Срещу тотема повя силен вятър, а градът потъна в проливен дъжд. Такхизис отчаяно се опитваше да изгаси магията на дракона.

 

 

Вместо това дъждът сякаш подклаждаше огъня още повече. Вятърът раздухваше пламъците. Огледало нямаше как да види огъня, ала долавяше ясно съсухрящата жега. Той се олюля назад, като се препъваше през пейките и се подпря на олтара. Търсещите му ръце намериха някаква хладна и гладка опора. Веднага разпозна саркофага на Златна Луна и дори му се стори, че учителката му говори тихо и успокоително. Драконът приклекна до саркофага, макар топлината вече да ставаше направо непоносима, без да откъсва ръка от него в опит да го предпази.

В центъра на тотема се бе образувала огнена топка, която блестеше по-ярко и от изгубена звезда, паднала сред смъртните. От очите на черепите грееше нажежена до бяло светлина, която миг по-късно стана още по-светла, додето никой вече не можеше да гледа директно в нея и повечето присъстващи се принудиха да затулят взор.

Огънят ставаше все по-силен. Пламъците му се извиваха чисти и лъчисти, тъй замайващо ярки, че дори Огледало вече успяваше да ги види през слепотата си, след което съзря как избухнаха в синьо-бяло и посегнаха право към небесата. Дъждът не можеше да попречи по никакъв начин на магическия огън. Вятърът на богинята и нейната ярост не успяваха да го потушат.

Внезапно светлината се нажежи до чисто бяло. Черепите на драконите се натрошиха и експлодираха. Тотемът се разклати и олюля, а после се сгромоляса в самия себе си, превръщайки се в огромен куп парчета.

Новото око се взираше в бялото на пламъците. Беше кървавочервено и с мъка успяваше да се удържи да не отмести поглед. Накрая болката се оказа прекалено голяма.

Окото мигна.

Окото изчезна.

Тъмнината се стовари навсякъде около Огледало, ала той вече не я проклинаше, понеже беше благословена, безопасна и носеше утеха като тъмнината, в която се бе родил. Треперещата му ръка премина по гладката, хладна повърхност на саркофага. Дочу се звънлив звук като от разчупено стъкло и той напипа пукнатини по повърхността, усети ги как се разпространяват през кехлибара, както ледената повърхност на замръзнало езеро се начупва при първия лъх на пролетта.

Саркофагът се разтвори на две, а по земята се посипаха части от него. Почувства съвсем леко докосване по ръката си, което приличаше повече на пепел, хвърлена по вятъра.

— Сбогом, скъпа приятелко — каза той.

— Слепият просяк! — протътна нечий глас. — Хванете слепия просяк! Той унищожи тотема! Малис ще ни избие. Ще избие всички ни.

Надигнаха се гневни гласове. Затичаха крака. От всички страни започнаха да се сипят юмруци.

Сетне Огледало усети как го удря камък. И друг.

 

 

Палин възторжено наблюдаваше как тотемът се сгромолясва. Видя и как саркофагът бе разрушен и макар да не съзираше никъде духа на Златна Луна, тържествуваше, че тялото й повече няма да бъде държано в плен, че учителката няма вече да бъде робиня на Такхизис.

Разбира се, щяха да му поискат сметка. Щяха да го накарат да плати. Нямаше как да го избегне, нямаше къде да се скрие, понеже макар и да бяха ослепили окото й, Такхизис все още властваше. Присъствието й на този свят не беше изкоренено, а просто ограничено. Магьосникът си оставаше неин роб и нямаше място, където да се скрие, без кучетата й да го надушат.

Така че Палин очакваше, примирен със съдбата си, стоеше съвсем близо до рухналия тотем, недалеч от жалката обвивка, която доскоро бе изпълнявала ролята на негово тяло. Кучетата не идваха.

Сетне Даламар се материализира от пушещите руини на горящите черепи.

— Не биваше да го правиш, Палин. Не биваше да се месиш. Душата ти е изправена пред унищожение и вечен мрак.

— Каква ще бъде наградата ти за това, че й служиш? — попита Палин. — Животът ти? Не… — отговори сам на въпроса си. — Животът не те интересува толкова силно. Тя ще ти върне магията.

— Магията е живот — отговори Даламар. — Тя е любов и семейство. Тя е детето, за което да се грижиш.

Тялото на Палин стоеше неподвижно върху твърдата пейка във вътрешността на храма и се взираше невиждащо в пламъците на свещите, потрепващи изплашено и безпомощно в бурните ветрове, които помитаха всичко през залата.

— Колко тъжно — произнесе той, докато духът му започваше да отслабва подобно на вода, която се оттегля от пясъчните брегове, — че едва в края научавам онова, което трябваше да зная още в самото начало.

— Вечен мрак — каза като ехо Даламар.

— Не — поправи го Палин. — Отвъд облаците слънцето продължава да грее.

 

 

Нечии здрави ръце сграбчиха Огледало. В ушите му кънтяха гневни, паникьосани гласове, толкова много, че почти не успяваше да разбере какво казват. Удряха го, дърпаха го в една или друга посока, просто крещяха или пък спореха помежду си за това, как да постъпят с него. Някои искаха да го обесят. Други — да го накъсат на парчета още на място.

Нищо не пречеше на сребърния дракон във всеки един момент да се отърве от жалката си човешка маскировка и да приеме същинската си форма. Даже и сляп, все щеше да се защити от някаква си тълпа. Той разпери ръце, които щяха да се превърнат в криле, и вдигна глава. Колкото повече се приближаваше опасността към него, толкова по-голяма радост изпитваше. Само след миг щеше да бъде отново себе си, щеше да блести в сребристо в тъмнината и да се носи по ветровитите течения.

Около китките му изщракаха окови. Едва не се изсмя, понеже никой метал, изкован от човеците, не би могъл да го задържи. Опита се да ги отърси, ала оковите не падаха и това го накара да осъзнае, че не са изковани от метал, а от страх. Такхизис ги бе направила и пак тя му ги беше сложила. Колкото и да се стараеше, Огледало не успяваше да се преобрази. Беше прикован към това човешко тяло, към двата му безполезни крака, към тези форми, към слепотата и самотата, в които щеше да умре.

Драконът се опита да се измъкне от ръцете, които не го пускаха, ала това само разяри още повече човеците. Отвсякъде заваляха камъни и юмруци. Болката го преряза. Удар след удар попадаха върху му, додето просто не се свлече на земята.

През мъглата на болката дочу нечий силен заповеден глас, който най-после успя да сложи край на врявата.

— Назад! — нареди Одила. Гласът й бе студен и суров и явно не допускаше, че някой би си помислил да не й се подчини. — Оставете го на мира или ще изпитайте гнева на Единия бог.

— Той използва някаква магия, за да унищожи тотема! — извика някой. — Видях го!

— Направи и нещо на луната! — извика друг. — Нещо ужасно и незнайно, което ще навлече проклятие над всички ни!

Зачуха се и други гласове, които като един обвиняваха и изискваха смъртта му.

— Магията, която е използвал, е магията на Единия бог — увери ги Одила. — Би трябвало да сте на колене и да се молите Единият бог да ни спаси от драконесата, вместо да се отнасяте тъй зле с един болен просяк!

Силните й ожулени ръце го уловиха и вдигнаха.

— Можеш ли да ходиш? — прошепна тихо и настоятелно тя. — Трябва поне да опиташ.

— Мога да ходя — отвърна Огледало.

Изпод превръзките, омотани около очите му, се процеждаше струйка кръв. Болката в главата му понамаля, ала му беше студено, чувстваше се странно и изпитваше замайване. Олюля се. Ръцете около него го подкрепиха и продължиха да го направляват.

— Много добре — прошепна Одила в ухото му. — Сега ще тръгнем назад. — Тя го улови още по-здраво и наистина го поведе назад. Той се препъна в нея, но се облегна на тялото й.

— Какво става? — попита Огледало.

— Поне засега тълпата те остави на мира. Усещат могъществото ми и се боят от него. В крайна сметка говоря от името на Единия бог. — Одила звучеше развеселено, безразсъдно и дори игриво. — Исках да ти благодаря — каза по-омекнало. — Аз бях сляпата. Ти отвори очите ми.

— Да го уловим най-после! — извика някой. — Какво може да ни спре? Тя не е Мина! Само някаква предателка от соламнийците.

Одила пусна Огледало и се премести така, че да застане пред него. Той чу как тълпата се втурна с рев към тях.

— Предателка от соламнийците с тояга, а не с меч — каза му тя. Разнесе се звук от разцепено дърво и драконът предположи, че Одила е натрошила някоя от пейките. — Ще ги задържа колкото мога. Опитай се да стигнеш зад олтара. Там има един капак…

— Не се нуждая от него — каза Огледало. — Бъди моите очи Одила, а аз ще бъда твоите криле.

— Какво, в името… — започна тя, след което възкликна. Тоягата й падна на земята.

Огледало беше разперил ръце. Страхът беше изчезнал. Мрачната царица нямаше власт над него. Отново можеше да вижда лъчистата светлина, която бе унищожила тотема. Пак тя бе разтрошила и оковите му. Човешкото му тяло, тъй крехко и чупливо, малко и неудобно, се преобрази. Сърцето му нарасна и придоби обем, кръвта запулсира през масивните вени и захрани силните му ноктести крака и чудовищното тяло, покрито със сребристи люспи. Опашката му удари олтара, разби го и посипа пода със свещи и река от разтопен восък.

Тълпата, която се бе хвърлила напред, за да убие един сляп просяк, започна да се препъва и да се пръска във всички посоки, опитвайки да се измъкне от гнева на един сляп дракон.

— Нямам седло, лейди рицар — каза той на Одила. — Ще се наложи да се държите здраво за гривата ми. Наведете се близо до главата ми, за да можете да ми съобщавате накъде отиваме. Къде е Палин? — попита той, когато тя се улови за гривата му и се метна на гърба му. — Можем ли да го вземем с нас?

— Тялото му не е тук — съобщи Одила.

— Точно от това се боях — каза тихо Огледало. — А другият с него? Даламар.

— Ей там е — рече жената войн. — Седи съвсем сам. Ръцете му са опръскани с кръв.

Драконът разпери криле.

— Дръж се! — извика й.

— Държа се — отвърна тя. — Държа се здраво.

В ръката си тя стискаше медальона с петглавия дракон. Металът му прогаряше изранените й пръсти. Болката беше незначителна в сравнение с онази, когато Мина я бе накарала да държи драконовото копие. Одила го стисна още по-силно и го откъсна от шията си.

Сребърният дракон подскочи високо. Крилата му тутакси уловиха ветровете на бурята и ги понесоха право нагоре.

Одила приближи медальона до устните си, целуна го, след което разтвори пръсти и му позволи да се изплъзне и да падне. Украшението полетя надолу и се изгуби сред купчината прах, която бе всичко, останало от паметника на смъртта, построен от Малис.

 

 

Следовниците на Мина наблюдаваха битката със свити сърца. Всички нададоха радостен вик, когато видяха Малис да пада, и възкликнаха от ужас, осъзнавайки, че водачката им е обгърната в пламъци и също полита надолу заедно със своя враг.

Отчаяно зачакаха да видят как се изправя от огъня, както бе правила и досега. Димът се носеше над планината, ала Мина не се появяваше никъде.

Силваношей също бе наблюдавал битката заедно с останалите. Той започна да върви. Щеше да отиде в храма. Все някой там трябваше да има новини. Докато крачеше, а кръвта му се раздвижваше и крайниците му се сгряваха, постепенно започна да осъзнава, че не само е още жив, но е и свободен.

Хората се трупаха объркано и изплашено из улиците. Някои открито плачеха. Други просто се скитаха безцелно наоколо, без да са сигурни какво трябва да направят, очаквайки някой да се появи и да им каже. Трети говореха за битката, преживяваха я отново и отново, предаваха видяното на слушателите си и се опитваха да я направят още по-истинска. Хората говореха на висок глас за луната, за това, че я няма, а значи и Единият бог си е отишъл, ако изобщо някога го е имало, но пък Мина вече я няма със сигурност. Никой не обръщаше внимание на Силваношей. Всеки си имаше достатъчно грижи с отчаянието и покрусата, за да го е грижа за някакъв елф.

„Мога да изляза от Санкшън — каза си младежът — и никой няма дори да си направи труда да ме потърси.“

Само че нямаше никакво намерение да напуска Санкшън. Не можеше да си тръгне, не и преди със сигурност да е научил какво е станало с Мина. Когато най-сетне се добра до храма, откри там огромна тълпа от хора, събрани около тотема, и се присъедини към тях, втренчен с изумление в купчината пепел, която някога бе представлявала гордостта на царица Такхизис.

Силваношей се вглеждаше в пепелта и виждаше своето минало, виждаше онова, което можеше да се превърне в негово бъдеще.

Отново и с душата си, която у никого никога не спи и винаги е нащрек, преживя събитията, довели го дотук. Преживя ужасната нощ, в която ги бяха атакували великаните. Видя себе си… погълнат от омраза към майка си и живота, който го бе принуждавала да води, и отдаден на страха и вината, когато му се бе струвало, че тя може да загуби живота си от ръцете на великаните. Виждаше се как тича в мрака, за да я спаси… поласкан от мисълта, че може би той ще успее да поведе хората си. Видя и мълнията, която го запрати в несвяст, как се търкаля надолу по хълма, за да падне в основата на щита, и чак сега съзря онова, което тогава не му беше позволено да види със смъртните си очи: тъмната ръка на богинята, която повдига щита, за да му позволи да премине.

Взираше се в мрака и мракът се взираше в него и това най-после го накара да се запита колко ли пъти досега се бе взирал в очите на Царицата — без да отвърне поглед, без дори да премигне.

И отново чу думите, които Мина му бе казала през онази първа нощ, които той бе отхвърлил с лека ръка, като нещо безсмислено:

„Ти не обичаш мен. Обичаш бога в мен.“

Беше получил всичко, за което майка му някога бе копняла. Алхана желаеше да управлява Силванести. Той беше станал крал на страната. Тя копнеше да бъде обичана от народа си. Елфите го бяха обожавали. Отмъщението му се бе сторило сладко. Само че не беше пълно. Най-хубавата част бе, че беше отхвърлил всичко. Нищо от онова, което имаше властта да стори, не можеше да нарани майка му повече.

И ако богинята го бе използвала, то беше, защото Такхизис се бе взряла дълбоко в очите на душата му и едно от очите й бе намигнало.