Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (34)

18
Настъпването на деня

В ранните часове преди настъпването на зората Санкшън се разтърси от мощни трусове. Тресящата се земя изтърколи сънливите от леглата им, събори глинените съдове от шкафовете и разлая всички градски кучета. Земетресението успя да обтегне и без друго силно опънатите нерви на защитниците.

Почти веднага след като улиците и къщите престанаха да треперят, площадът пред храма започна да се пълни с хора. И макар все още никой да не бе дал официални заповеди, почти всички войници и жители на Санкшън знаеха, че моментът е настъпил и през този ден се очаква Малис да нападне града. Онези, които не бяха на пост (и много от онези, които бяха), напуснаха квартирите си и заприиждаха към храма. Стичаха се пред него с надеждата да чуят гласа на Мина, за да разберат, че всичко ще бъде наред и че през този ден победата ще бъде на тяхна страна.

Щом слънцето се подаде над билото на планината, Мина най-сетне се появи пред храма. Обикновено при появата й тълпата надаваше радостен вик. Не и днес обаче. Всички се взираха в нея — смълчани и изпълнени със страхопочитание.

Мина носеше лъскава черна броня, като замръзналите морета. Шлемът й бе увенчан с рога, а наличникът му бе поръбен със злато. На нагръдника бе изобразен образът на петглав дракон. Когато първите слънчеви лъчи се докоснаха до повърхността му, драконовите глави засияха зловещо, като променяха цветовете си, така че страничният наблюдател не можеше да определи с пълна сигурност дали драконът е червен, син или пък зелен.

Из множеството се чуваха развълнувани обяснения, че това е бронята, която някога са носели драконовите господари, сражавали се на страната на Такхизис по време на известната Война на Копието.

В едната си облечена в ръкавица ръка Мина държеше оръжие, чиято метална повърхност гореше в пламъка на утринното слънце. Тя триумфално издигна оръжието над главата си.

Последва оглушителен всеобщ вик. Тълпата крещеше името й: „Мина! Мина!“ Виковете отекваха в планинските склонове и громоляха над равнината, разтърсвайки земята като поредното земетресение.

Без да изпуска копието, Мина се отпусна на едно коляно. Хората побързаха да се умълчат, за да се включат в молитвата й, като едни се молеха на Единия бог, докато други просто повтаряха името на момичето.

Мина се изправи и обърна с лице към тотема. Подаде копието на една жрица, която се намираше недалеч от нея. Жрицата бе облечена в бяла мантия, ала шепотът сред събралия се народ вече носеше, че преди е била соламнийски рицар, но след като се е преклонила пред Единия бог, е получила копието, което пък в знак на уважение е дала на Мина. Соламнийката държеше оръжието непреклонно, ала лицето й се разкъсваше от болка и начесто прехапваше устни, сякаш за да заглуши вика си.

Мина постави ръце върху два от чудовищно големите драконови черепи, оформящи част от основата на тотема. После произнесе на висок глас думи, които никой не успя да разбере, след което отстъпи и издигна ръце към небесата.

Нещо се надигна от тотема. Създание с формата на необятен дракон. Онези, които бяха застанали най-близо до него, побързаха да се отдалечат ужасени.

Кафявата люспеста кожа на дракона бе силно опъната и покриваше изцяло черепа, шията и тялото му. През почти пергаментовата й повърхност ясно се забелязваха очертанията на скелета на създанието: заоблените прешлени на врата и гръбнака, големите кости на масивния гръден кош и тежките кости на краката… по-деликатните на крилете, опашката и стъпалата. Липсваха единствено сърцето и кръвоносните съдове, понеже вместо тях този дракон имаше магия. Отмъщението и омразата бяха самата му душа. Извън всичко това обаче създанието бе просто мумия, най-обикновен труп.

Мембраните на крилата му бяха изсушени и твърди, с масивен размах. Сянката им скоро се разрасна и простря над цял Санкшън, угаси лъчите на слънцето и превърна зараждащия се ден във внезапна нощ.

Тъй ужасна и грозна бе гледката на разлагащия се труп, извисил се над тях, че името на Мина пресекна в гърлата на хората. От дракона на талази се носеше воня на смърт, а заедно с нея връхлиташе отчаянието, което бе още по-лошо и от драконовия страх, понеже страхът понякога подклажда куража, ала отчаянието отнема и последната капчица надежда в сърцето. Мнозина не можеха да устоят на тази гледка по-продължително, свеждаха глави и потъваха в картината на собствената си смърт, която щеше да бъде болезнена и ужасна.

Дочула виковете на отпадналите духом, Мина сякаш се смили над тях и реши да им предаде малко от собствената си сила. Тя започна да пее същата песен, която бяха чували толкова пъти, ала вече казваща нещо съвсем различно:

Души, сега сте покорени

в чертози празни, вледенени —

за Нея в дар определени —

туй ваша е съдба.

 

Сънувайте от мрак небе

и сладко изкупление

след бран — от любещо сърце,

от Нейната ръка.

Песента й успя да потуши страховете и да прогони отчаянието. Войниците закрещяха отново името й, започнаха да се кълнат, че ще я накарат да се гордее с тях. Мина им даде знак, че е време да се заемат отново със задълженията си с вяра и упование в Единия бог. Тълпата постепенно се разпръсна с името й на уста.

Чак тогава тя се обърна към свещенослужителката, която през цялото време бе държала копието вместо нея, и взе оръжието от ръката й.

Одила моментално отдръпна пръсти и ги скри зад себе си.

Водачката вдигна наличника на шлема си.

— Покажи ми — каза тя.

— Не, Мина — измърмори Одила, като мигаше, за да не позволи на сълзите да потекат. — Не искам да те товаря излишно…

Момичето взе ръката й и я поднесе към светлината. Дланта на соламнийката бе окървавена и почерняла, сякаш я бе извадила от огъня.

Мина вдигна ръката й и я докосна с устни. Плътта тутакси започна да заздравява, макар раните да бяха оставили непоправими белези. Водачката целуна Одила и безмълвно й пожела щастие.

След това отново взе копието и погледна към мъртвия дракон.

— Готова съм.

Откъм тотема се протегна образът на нечия безсмъртна ръка. Мина се покачи в дланта й, ръката я издигна от земята и понесе внимателно във въздуха. Ръката на богинята я издигаше все по-високо — по-високо от върховете на дърветата и струпаните един върху друг черепи, за да я отнесе до мъртвия дракон. Мина се прехвърли и го възседна. Трупът нямаше нито седло, нито юзди, не и такива, които някой можеше да види.

На източния хоризонт се появи друг дракон и бързо се понесе към Санкшън. Хората закрещяха от ужас, помислили, че виждат Малис. Мина просто стоеше, възседнала мъртвото създание и очакваше.

Когато приближаващият дракон най-сетне се приближи, ужасените викове се превърнаха в радостни възгласи. Името „Галдар“ се понесе от уста на уста. Силуетът на рогата му глава на фона на изгряващото слънце нямаше как да бъде сбъркан.

Минотавърът държеше в ръка чудовищно копие, което обикновено използваха забито в земята, за да предпазва позициите на защитниците от връхлитащата кавалерия. Тежестта му не представляваше проблем за него. Държеше го с такава лекота, с каквато и Мина държеше своето драконово копие. В другата ръка пък държеше юздите на своя дракон, синия Бръснач.

Галдар издигна копието и го размаха предизвикателно, след което нададе рев — могъщия боен вик на минотаврите. Думите на този вик бяха древни и призоваваха бог Саргас да бъде щит на война, произнесъл името му, да закриля тялото му, ако падне в бран, и да го премаже с един удар, ако помисли да отстъпи. Галдар нямаше представа откъде идваха тези думи, макар и да ги крещеше с пълно гърло. Предполагаше, че можеше да ги е чувал още като дете. Изненадваше се, че излизат от собствената му уста, но пък бяха на място и това му стигаше.

Мина вдигна наличника си, за да го поздрави. Бялата й като хартия кожа бе в рязък контраст с черната броня на шлема. И нейните очи искряха с нескрито вълнение. Галдар се взря в кехлибареното им огледало и за пръв път видя, че отражението му не прилича на обикновено насекомо, уловено в разтопено злато. Сега приличаше на себе си, на неин приятел, на верен съратник. Прииска му се да заплаче. Навярно дори от очите му се откъснаха няколко сълзи. Дори и да бе така обаче, желанието му за война прогори всяка сълза, преди да е успяла да си проправи път навън.

— През този ден няма да бъдеш сама, Мина! — протътна гласът му.

— Сърцето ми запя радостно, щом те зърнах, Галдар — извика в отговор тя. — Това е чудото на Единия бог. Първото що виждаме днес, но не и последното.

Синият дракон оголи зъби и в здраво стиснатите му челюсти изпращя могъща мълния.

Може би Мина имаше право. И Галдар имаше чувството, че случващото се наистина е чудо, подобно на чудесата от старите приказки за герои.

Мина свали наличника си. Едно докосване на ръката й бе достатъчно, за да накара трупа на дракона да издигне глава, да разпери криле и да се понесе във въздуха, понасяйки я високо над облаците. Синият хвърли бърз поглед към Галдар, за да получи потвърждение на онова, което се канеше да стори. Галдар му даде знак да последва водачката.

Град Санкшън се смаляваше все повече. Хората първо бяха мънички черни точици, след което просто изчезнаха. Все по-високо се издигаше синият в студения кристалночист въздух, а светът ставаше все по-малък. Наоколо царяха дълбока тишина и спокойствие. Галдар чуваше единствено скърцането на драконовите криле, а малко по-късно даже този звук изчезна, понеже създанието побърза да се възползва от благоприятните въздушни потоци и да започне да се издига с още по-голяма лекота.

Всички звуци от света престанаха, а на Галдар му се струваше, че са останали само те двамата с Мина.

 

 

На земята под тях хората се взираха, додето вече не успяваха да зърнат никъде своята водачка. Немалко продължиха да гледат, без да ги е грижа, че очите им започват да горят, а вратовете им да се изкривяват. Малко след това офицерите се заеха да крещят заповеди и тълпата взе да се разпръсва. Онези, които трябваше да са на пост, се върнаха по местата си на стените. Голяма група хора останаха край храма, за да побъбрят над онова, което бяха видели, и за това, че от този ден нататък, след победата над Малис, Мина и нейните рицари ще бъдат неоспоримите владетели над цял Крин.

Огледало все още се навърташе край тотема в очакване духът на Палин да го открие. Не му се наложи да стои дълго.

— Къде е синият дракон? — попита незабавно магьосникът, разтревожен от отсъствието на Бръснач.

Думите на Палин звучаха реално, толкова истински, че сребърният можеше да се закълне, че са излезли от устата на жив човек, само дето усещането бе по-скоро за неприятна паяжина, полепнала по кожата ти.

— Вдигни поглед и ще го видиш — каза драконът. — Той също води тази битка, но по свой собствен начин. И ни остави да водим нашата… каквато и да е тя.

— Какво искаш да кажеш? Да не си размислил?

— Такава е природата на дракона — рече Огледало. — Ние не се впускаме в неприятности с главата напред, като вас човеците. Да, размислях, а после размислях отново и отново.

— Не е време за шеги — каза Палин.

— Твърде вярно — отсъди сребърният дракон. — Обмислял ли си последствията от предложения от теб план? Знаеш ли какво ще постигнем, ако унищожим тотема? Особено по времето, когато Малис напада града?

— Зная единствено, че това ще бъде единствената ни възможност да го унищожим — отвърна магьосникът. — Такхизис се е съсредоточила изцяло върху драконесата, както и всички останали в Санкшън. Ако пропуснем шанса си, втори път няма да ни се удаде.

— Ами ако, унищожавайки тотема, осигурим победата на Малис?

— Малис е смъртна. Няма да живее вечно. Но Такхизис е друго нещо. Признавам — продължи Палин, — че не съм сигурен какви последствия ще има унищожаването на тотема. Но зная и друго. Всеки ден, всеки час и всяка секунда аз съм обграден от душите на мъртъвци. Никой не може да ги изброи. Мъчението, на което са подложени, е неописуемо, понеже ги подтиква неутолим глад. Тя им обещава неща, които не възнамерява да изпълни, и все пак те се подчиняват с жалката надежда, че някой ден ще заслужат свободата си. Този ден никога няма да настъпи, Огледало. И двамата го знаем. Ако има поне мъничка възможност унищожението на тотема да я възпре от навлизане в този свят, тази възможност трябва да бъде сграбчена още сега!

— Дори и това да значи, че Малис ще изгори всички ни живи? — попита Огледало.

— Дори да означава това — отвърна магьосникът.

— Дай ми малко време — рече сребърният. — Трябва да обмисля думите ти.

— Не мисли твърде дълго — предупреди го Палин. — Понеже, докато драконите размислят, светът под тях не стои на едно място.

Огледало остана сам, изпълнен със съмнения. Думите на Палин бяха изречени тъкмо с мисълта да му напомнят за старите дни, когато драконите на Светлината не се бяха интересували особено от случващото се по света, пренебрегвайки бушуващите войни край себе си. Злото се самоизяжда, доброто винаги побеждава, така бяха казвали те. Така бяха говорили и така бяха действали, докато богинята на злото, Такхизис, не бе откраднала яйцата им.

Вятърът промени посоката си и задуха откъм запад. Огледало подуши въздуха и долови мириса на кръв и сяра — съвсем слабо, но ясно различимо.

Малис.

Все още бе далеч, но приближаваше.

Заключен в своя затвор от мрак, драконът се вслушваше в оживените разговори на хората край себе си за приближаваща битка. Донякъде му бе жал за тях. Нямаха и най-малка представа за ужаса, който ги връхлиташе. Съвсем никаква.

Огледало започна да опипва пътя си край тотема, за да се отправи към храма. Придвижваше се бавно, принуден да почуква настоятелно с жезъла пред себе си, за да си разчисти пътека, удряйки хората по пищялите, блъскайки се в дървета. Препъваше се и тъпчеше цветята. Войниците го ругаеха. Някой дори го изрита. Стараеше се да усеща изгряващото слънце откъм дясната си страна и имаше смътното усещане, че вече би трябвало да е достигнал до храма. Само се боеше да не се е отклонил прекалено много. Като нищо можеше и вече да се е отправил към планината или към някоя зейнала пропаст.

Прокле с горчивина слепотата си и застана неподвижно, като се вслушваше в гласовете и опитваше да разбере къде се намира. Сетне нечия ръка докосна търсещите му пръсти.

— Сър, изглежда, сте се изгубили. Мога ли да ви бъда от полза?

Гласът принадлежеше на жена и звучеше някак приглушено и задавено, сякаш тя бе плакала. Докосването на ръката й бе силно и твърдо и Огледало сепнато установи, че дланите й са загрубели като на човек, държал в ръката си меч неведнъж и два пъти. Жена Мрачен рицар? Странно, че въобще си даваше труда да се занимава с него. Все пак в изговора й се усещаше соламнийско произношение. Може би точно това беше причината. Старите добродетели са удобни, точно като старите дрехи, и трудно се забравят.

— Благодаря ти, дъще — отвърна смирено той, играейки ролята си на просяк. — Ако нямаш нищо против да ме упътиш по посока на храма, ще ти бъда много благодарен. Искам да потърся там утеха и съвет.

— Ето нещо, в което си приличаме, сър — рече жената. Тя го взе под ръка и бавно го поведе напред. — Понеже мен също ме мъчат тревоги.

Огледало ясно усещаше мъката в гласа й. В него и в треперещите й ръце.

— Споделената мъка е половин мъка — рече внимателно той. — И дори и да не мога да виждам, все пак умея да слушам.

Докато двамата крачеха, безпогрешният му драконов слух долавяше биенето на чудовищни крила. Вонята на Малис ставаше все по-непоносима. Трябваше да вземе решение.

Трябваше да престане да разговаря с непознати и да се заеме със собствените си дела, ала нещо го накара да избере противоположното. Сребърният дракон бе живял дълго на този свят и не вярваше в случайността. Тази случайна среща не беше никаква случайност. Жената се бе приближила, подтиквана от състрадание. Тъгата и болката й го бяха трогнали.

Двамата най-после влязоха в Храма. Огледало започна да опипва край себе си, додето намери онова, което търсеше.

— Спри тук — каза той.

— Още не ме стигнали до олтара — рече жената. — Това, което докосват ръцете ти, е саркофаг. Остава съвсем малко.

— Зная — отвърна драконът, — но предпочитам да остана тук. Жената в този саркофаг е мой стар познат, нали разбираш.

— Златна Луна? — В гласа на соламнийката имаше изненада и внезапно породена предпазливост. — Твоя стара познайница?

— Изминах дълъг път, за да я видя — каза той.

Гласът на Палин му шепнеше — тихо и настоятелно:

— Огледало, какво правиш? Не можеш да й се доверяваш. Името й е Одила. Някога е била соламнийски рицар, но мракът я погълна.

— Няколко минути насаме с нея. Това е всичко, което искам — произнесе едва чуто сребърният дракон.

— Останете колкото искате, сър — намеси се Одила, разбрала думите му погрешно. — Макар че няма да имаме много време. Малис вече се е упътила за насам.

— Вярваш ли в Единия бог? — попита Огледало.

— Да — отговори предизвикателно Одила. — А вие?

— Вярвам в Такхизис — рече драконът. — Почитам я, но не й служа.

— Как е възможно? — попита настоятелно жената. — Ако вярвате в Такхизис и я почитате, значи трябва да й служите.

— Ще ти отговоря под формата на разказ. Беше ли заедно със Златна Луна, когато тя умря?

— Не. — Гласът на Одила бе омекнал. — Никой освен Мина не е присъствал на смъртта й.

— И все пак е имало свидетели. Един магьосник на име Палин Маджере е подслушал и видял разговора между двете. Някъде тогава Такхизис е разкрила истинската си природа на Златна Луна. Това е бил нейният момент на триумф. Дълго време Златна Луна е била най-горчивият й враг. Каква ли радост е изпитвала Такхизис, докато е разказвала на Златна Луна, че силите и магията й, могъществото да съзидава и изгражда, се дължат не на друг, а на богинята. Такхизис казала на Златна Луна, че могъществото на сърцето извира не от светлината, а от мрака. Така богинята се надявала да я убеди да я последва, обещала й живот, младост, красота. Всичко това, но в замяна на вярната й служба и преклонение… Златна Луна отказала да приеме. Отказала да се преклони пред богинята, донесла толкова болка и мъка на света. Такхизис била ядосана. Ето защо наказала Златна Луна с товара на собствената й възраст, направила я слаба, немощна, поставила я на прага на смъртта. Богинята се надявала, че учителката ще умре от отчаяние, знаейки че Такхизис е спечелила битката, че отсега нататък тя ще бъде „единственият бог“. Сега и завинаги. Предсмъртните думи на Златна Луна обаче били молитва.

— Към Такхизис? — заекна Одила.

— Към Паладин — отвърна Огледало. — Молитва, искаща прошката му, задето е изгубила вярата си. Молитва, която потвърждавала подновената й вяра.

— Но защо е отправила молитвата си към Паладин, щом е знаела, че той няма да я чуе? — попита жената.

— Златна Луна не се молела, за да получи отговор. Тя вече го знаела. Отдавна носела тя истината за любовта и прошката му в себе си. Така, макар че можело никога да не види бога на Светлината или да получи благословията му, той продължавал да бъде с нея както тогава, така и преди. Златна Луна разбирала лъжата на Такхизис. Доброто, сторено от учителката, наистина идвало от сърцето, било невъзможно да извира от сърцето на мрака. Чудесата се случвали благодарение и единствено на Паладин, защото той никога не я бил напускал. Той бил част от нея.

— За мен е твърде късно — каза отчаяно Одила. — Вече не мога да се надявам на изкупление. Виждаш ли? Докосни тук. — Тя улови ръката му и сложи пръстите му върху дланта си. — Белезите са пресни. Направи ми ги благословеното драконово копие. Бях наказана.

— Кое те наказа, дъще? — попита внимателно Огледало. — Царица Такхизис? Или истината в сърцето ти?

Одила не отговори.

Драконът въздъхна дълбоко, вече напълно спокоен. Беше открил отговора на въпросите, които го измъчваха. Вече знаеше какво трябва да стори.

— Готов съм — каза на Палин.