Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (33)

17
Доброволецът

Нощта отново се бе завърнала над Санкшън. Тези часове винаги бяха облекчение за жителите на града, понеже означаваха, че са успели да преживеят още един ден. Нощта водеше след себе си Мина, за да им говори за Единия бог, а чрез думите си водачката им предаваше част от куража си, който щеше да им бъде нужен, за да се изправят срещу драконовата повелителка.

Прекарал цели векове под сянката на Господарите на Смъртта, град Санкшън на практика беше неуязвим за огъня. Сградите му бяха изградени от камък, включително и покривите, понеже всеки друг материал, особено сламата, отдавна щеше да е изгорял. Вярно, твърдяха, че дъхът на дракона може да стопи и гранит, но срещу това нямаше как да се преборят, освен отчаяно да се надяват, че който и да бе пуснал този слух, бе преувеличил поне мъничко.

Обучаваха всички войници в стрелба с лък, тъй като при цел с такава големина, даже най-неумелият от тях едва ли имаше как да пропусне. С дружни усилия избутваха на стените големи катапулти с надеждата с тяхна помощ да обстрелват Малис с големи камъни и провеждаха продължителни упражнения по запращане на копия и канари право към небето. След като приключиха и с това, жителите на града се почувстваха по-уверени, а най-смелите измежду тях дори отправиха закани към драконесата да идва и да приключват с нея по-бързо. Независимо от това обаче, щом нощта настъпеше, мнозина въздъхваха с облекчение, защото бяха преживели още един ден, въпреки че ги очакваше друг.

Синият дракон Бръснач, който все още бе принуден да се разхожда из Санкшън в човешката си форма, наблюдаваше подготовката с изострения интерес на опитен ветеран и описваше ставащото в подробности на Огледало, като често си позволяваше да изрази одобрението или неодобрението си от видяното. Огледало от своя страна бе далеч по-заинтригуван от тотема, от това, как изглежда и къде точно се намира. От Бръснач се очакваше единствено да разузнава положението, ала вместо това синият дракон губеше повече време сред войниците.

— Зная какво си мислиш — каза внезапно Бръснач, прекъсвайки подробното си описание на начина на работа на един катапулт. — Смяташ, че нищо от това, което ти казвам, няма да бъде от особено значение. Че нищо не ще окаже кой знае какво въздействие на великата червена кучка. Е, прав си, но също и грешиш.

— Защо? — попита Огледало. — И други градове са използвали катапулти, за да се отбраняват от Малис. Имали са стрелци с лък, герои и глупци, но никой не е оцелял, за да свидетелства за подвизите им.

— Само че никога не са имали бог на своя страна — произнесе Бръснач.

Огледало настръхна. Той беше сребърен дракон и оставаше верен на Паладин. Отдавна бе очаквал Бръснач да прояви истинската си природа и отново да се предаде във властта на царица Такхизис. Оттук нататък се налагаше да подходи внимателно.

— Значи твърдиш, че трябва да изоставим плана си и да помогнем на Палин да унищожи тотема?

— Не задължително — отговори уклончиво Бръснач. — Може би правилната дума би била да обмислим. Накъде тръгна?

— Към храма — отвърна Огледало. Сребърният дракон в човешка форма отблъсна опита на синия да му помогна и продължи по пътя си, като почукваше с жезъла. — След като не желаеш да ми заемеш очите си, ще разгледам тотема сам.

— Това е лудост! — запротестира Бръснач, следвайки го с фалшивото си накуцване. Огледало чуваше как патерицата на спътника му удря по паважа. — Каза, че Мина и преди те е виждала в човешката ти форма на просяк и моментално е разпознала в теб Пазителя на Цитаделата на Светлината. Тя знае как изглеждаш — и като човек, и като дракон.

Огледало се зае да пренавива превръзките около наранените си очи така, че да покриват и лицето му.

— Това е риск, който съм длъжен да поема. Особено след като на теб повече не може да се разчита.

Бръснач не отговори. Огледало повече не чуваше удрянето на патерицата до себе си и можеше единствено да предположи, че синият дракон е изостанал. Имаше съвсем смътна представа в коя посока следваше да се намира храмът. Знаеше само, че се издига на хълм над града.

„Значи — помисли си той, — ако само се изкачвам, рано или късно ще го открия.“

Точно тогава в ухото му прозвуча резкият шепот на Бръснач:

— Чакай, спри. Влезе в задънена улица. Ще те заведа, щом толкова настояваш да отидеш.

— Ще ми помогнеш ли да унищожа тотема? — попита настоятелно Огледало.

— Нека първо помисля — отговори синият дракон. — Но ако ще ходим, най-добре да отидем сега, понеже по това време храмът със сигурност ще бъде празен.

Двамата се отправиха нататък през лабиринта от криволичещите улички. Огледало нямаше как да не изпита благодарност към Бръснач, понеже най-после бе осъзнал, че без неговата помощ едва ли би се справил толкова лесно.

„Как да постъпим с Палин, ако Синият наистина реши да промени намерението си? — питаше се той. — Сляп дракон и мъртъв чародей, решени да победят богиня. Е, ако не друго, може пък царицата да я заболи коремът от смях.“

Шумът на заобикалящата ги тълпа му даде да разбере, че вече се намираха съвсем близо до храма. Тук беше и Мина, увлечена да говори за величието на Единия бог. Беше убедителна, поне това трябваше да й се признае. Винаги бе харесвал гласа й. Даже и като дете, гласът на момичето се беше отличавал с мекота и имаше ниска, сладостна интонация.

Докато се вслушваше в този глас, неусетно се пренесе обратно в онези дни, когато Мина и Златна Луна бяха заедно в Цитаделата — старицата — навлизаща в залеза на своя живот, а момичето — греещо като зората на новото начало. Сега обаче Огледало не успяваше да зърне Мина заради тъмнината. И не обезателно заради тъмнината на собствената си слепота.

Бръснач го преведе през тълпата. Двамата продължиха необезпокоявани и без да привличат излишно внимание, след което влязоха в полуразрушения храм, който сега се издигаше като монумент на драконовия тотем.

— Сами ли сме? — попита Сребърният.

— Телата на двамата магьосници седят в един от ъглите.

— Кажи ми повече за тях — настоя със свито сърце Огледало. — Как изглеждат?

— Като трупове, издокарани за собственото си погребение — рече сърдито Бръснач. — Само това ще кажа. Благодари се, че не можеш да ги видиш.

— Ами душите им?

— Не ги виждам никъде. Още по-добре. От чародеите и без друго полза никаква, живи или мъртви. Не ни трябват постоянното им дърдорене. Ето. Намираш се точно пред тотема. Ако искаш, дори можеш да се протегнеш и да докоснеш черепите.

Огледало нямаше намерение да се докосва до каквото и да било. Освен това не беше необходимо да му казват, че се намира пред тотема. Магията му бе могъща, дълбока — магията на бог. Драконът се чувстваше едновременно привлечен и отблъснат от нея.

— Как изглежда? — попита тихо.

— Черепите на нашите братя са натрупани един върху друг в гротескна пародия на пирамида — отговори Бръснач. — Черепите на по-големите поддържат по-малките. Очите на мъртвите горят в ямите си. Някъде в тази купчина е и черепът на моята спътница. Чувствам как огънят на живота й бушува в тъмнината.

— А аз пък чувствам, че мощта на богинята се е вселила в този тотем — каза сребърният дракон. — Палин беше прав. Това е врата. Порталът, през който Такхизис най-сетне ще пристъпи в този свят.

— Аз казвам да й позволим — обади се Бръснач. — След като го видях с очите си, казвам да й позволим да дойде, ако това ще ни помогне да погубим Малистрикс.

Огледало не можеше да съзре потрепващите свещи, но ясно долавяше мириса им. Чувстваше и горещината. И подобно на самия син дракон усещаше топлината на собствения си гняв и желание за мъст. Огледало имаше свои причини да мрази Малис. Тъкмо тя бе унищожила Кендерия и бе убила възлюбления съпруг на Златна Луна, Речен Вятър, и тяхната дъщеря. Драконесата беше погубила стотици животи и бе принудила поне още толкова хора да напуснат домовете си завинаги, тормозейки ги в отчаяния им бяг, просто заради самото удоволствие от това. Застанал пред тотема, който Малис беше построила от костите на техните братя, сребърният дракон започваше да си задава въпроса, дали пък Бръснач нямаше право.

Синият дракон се наведе и прошепна в ухото му:

— Такхизис има своите лоши страни, признавам го с охота. Ала тя е бог, и то наш бог, от нашия свят. Тя е единственото, с което разполагаме. Признай поне това.

Ала Огледало не призна нищо.

— Не ги виждаш — продължи неуморно Бръснач, — но в този тотем има и черепи на сребърни дракони. Всъщност са доста. Не искаш ли да отмъстиш заради смъртта им?

— Няма нужда да ги гледам — отвърна спътникът му. — Чувам гласовете им. Чувам предсмъртните им викове, на всеки един. Чувам виковете на техните съпрузи и на децата, които никога няма да бъдат родени. Омразата ми към Малис е толкова силна, колкото и твоята. И за да отърва света от този ужасен бич, казваш ти, трябва да преглътна горчивия хап от триумфа на Царицата?

Бръснач сви рамене.

— Тя е наш бог — повтори. — От нашия свят.

Труден избор. Огледало седна на една от твърдите пейки, като се опитваше да реши как да постъпи. Изгубен в мислите си, той неусетно напълно забрави, че се намира в центъра на вражески лагер. Лакътят на Бръснач се заби в ребрата му.

— Имаме си компания — предупреди го тихо синият.

— Кой е? Мина? — попита Огледало.

— Не. Минотавърът, който никога не се отделя от нея за дълго. Предупредих те, че е лоша идея да идваме. Не, не мърдай. Твърде късно е. Скрити сме в сенките. Може пък да не ни забележат. Освен това — прибави хладнокръвно Бръснач — нищо чудно да научим нещо повече.

 

 

И наистина, докато влизаше в олтарната зала, Галдар не забеляза двамата просяци. Поне не веднага. В този момент той бе зает със собствените си тревоги. Минотавърът бе запознат с плана на Мина, или поне така смяташе. Надяваше се, че греши, ала надеждата му не бе от най-силните, вероятно понеже познаваше Мина доста добре.

Познаваше и обичаше.

През целия си живот Галдар бе слушал легенди за известния минотавърски герой Каз, приятеля на още по-известния соламнийски герой Хума. Каз бе потеглил заедно с Хума на бой срещу царица Такхизис. Минотавърът беше рискувал живота си за своя другар безброй пъти, а скръбта му при смъртта на рицаря бе продължила през остатъка от живота му. И макар, поне що се отнасяше до народа му, Каз да се бе сражавал откъм погрешната страна на войната, все пак минотаврите и до ден-днешен го почитаха като храбър и заслужил войн. Минотаврите винаги отдаваха заслуженото на достойните бойци, без значение на чия страна се биеха те.

Колкото до приятелството му с човека, малко от тях успяваха да го проумеят напълно. Вярно, Хума също се славеше като достоен войн — за човек. Последното винаги се добавяше, когато споменаваха делата му. В легендите на минотаврите истинският герой беше Каз, понеже спасяваше живота на рицаря безброй пъти, а в края на всяко премеждие Хума неизменно смирено благодареше на галантния минотавър, който пък приемаше благодарностите на човека с бащинско достойнство.

Галдар винаги бе вярвал в тези легенди, ала сега започваше да променя мнението си. Може би истината беше, че Каз се бе сражавал редом с Хума, понеже го бе обичал по същия начин, по който и той обичаше Мина. Имаше нещо в тези човеци. По някакъв начин успяваха да си проправят път право до сърцето ти.

Жалките им тела бяха тъй крехки и деликатни и все пак можеха да бъдат силни и издръжливи като последния гладиатор, останал на арената в минотавърски цирк.

Никога не си даваха ясна сметка кога са ги надвили, но продължаваха да се борят даже и щом трябваше просто да легнат и да умрат. Животът им бе тъй смешно кратък, ала винаги бяха готови да го захвърлят заради някоя кауза или свое вярване, или пък в името на безмерна глупост, като например да се втурнат в горяща сграда, за да спасят живота на напълно непознат.

Куражът не е непознато чувство за минотаврите, само че при тях съществува и предпазливостта. Те винаги премерват шансовете си, преди да сторят нещо подобно. Галдар знаеше какво смята да направи Мина и я обичаше заради това, макар сърцето му да се свиваше от тази мисъл. Коленичил пред олтара, той се закле, че няма да й позволи да влезе сама в битка, стига да му се удаде и най-малката възможност да я възпре. Но не се молеше на Единия бог. Отдавна вече не се молеше на тази богиня, още откакто бе открил коя е всъщност. Така и не бе споменал пред Мина — смяташе да отнесе тайната в гроба си, — но не желаеше да се моли на царица Такхизис, богиня, която познаваше като безчестна и винаги готова да те предаде. Клетвата, която даде, даваше пред себе си.

След като приключи с молитвата, той се изправи сковано. Отвън долиташе гласът на Мина. Водачката говореше на обожаващата я тълпа, че не бива да се страхуват от Малис. Единият бог със сигурност щеше да ги спаси. Галдар бе чувал всичко това и преди, така че вече не се вслушваше в думите — чуваше единствено гласа й, този любим глас… Нищо повече. Предполагаше, че и с повечето хора навън е така.

Реши да постои край олтара в очакване Мина да се прибере, когато най-сетне съзря просяците. Дневно време олтарната зала беше претъпкана, тъй като жителите на града, повечето войници, идваха да направят въздаянията си пред Единия бог, да позяпат тотема, да се опитат да я зърнат или направо да изпросят благословията й. Нощем обаче я слушаха и опитваха да се скрият под одеялото на храбростта, която им вдъхваше. Чак след това се разотиваха по постовете или леглата си. През нощта в залата идваха малко богомолци — още една от причините, поради които Галдар беше тук.

Ето че сега обаче близо до олтара, на една от пейките, бяха седнали слепец и сакат просяк. Галдар не обичаше много тези хора. Никой минотавър не ги обича и би предпочел по-скоро да умре от глад, отколкото да протегне ръка даже за една коричка хляб. Не можеше да си обясни какво ли правеха пък тези двамата в Санкшън и защо не са побегнали заедно с многото други като тях.

Огледа ги по-внимателно. Нещо в тях ги отличаваше коренно от останалите просяци, които беше виждал. Не успяваше да го определи точно — навярно сдържаната увереност, едва загатнатия потенциал… Имаше съвсем отчетливото усещане, че това не са обикновени просяци, и вече се канеше да ги разпита по-обстойно, когато Мина се появи.

Изглеждаше екзалтирана, докосната от своя бог. Кехлибарените й очи сияеха. Тя се приближи до олтара и се отпусна пред него, едва ли не твърде уморена, за да стои изправена, понеже по време на речите си изливаше цялата си душа и сърце и се отдаваше докрай, без да остави нищичко за себе си, на онези, които идваха да слушат. Галдар напълно забрави за странните просяци и отиде при нея.

— Нека ти донеса малко вино и нещо за ядене — предложи той.

— Не, не се нуждая от нищо. Благодаря ти — отвърна тя. После въздъхна дълбоко. Изглеждаше изтощена, но сключи ръце и изрече благодарствена молитва към Единия бог. След това, очевидно поободрена, се изправи. — Просто съм малко замаяна, това е всичко. Тази вечер тълпата беше голяма. Единият бог набира все повече вярващи.

Те вярват в теб, не в Единия бог, искаше му се да й каже, но вместо това запази мълчание. И преди й бе казвал подобни неща, ала отговорът й често бе гневен. Не желаеше да си навлича укорите й точно сега.

— Искаш да кажеш нещо ли, Галдар? — попита тя, докато се опитваше да изправи потъналия във восъка фитил на една от свещите.

Минотавърът се опита да подреди мислите си. Налагаше се да го каже внимателно, понеже не искаше да я обиди.

— Отвори сърцето си — подкани го тя. — Нещо те тревожи от дълго време. Позволи ми да ти помогна. Какво ти тежи?

— Ти си моят товар, Мина — рече той, решил, че ще бъде най-добре да послуша съвета й и да говори направо. — Зная, че искаш да се сражаваш с Малис на гърба на дракон. Вече имаш драконовото копие и предполагам, че Единият бог ще ти осигури дракона. Смяташ да се издигнеш там горе съвсем сама и да се изправиш срещу й. Не мога да ти го позволя, Мина. Зная какво ще ми отговориш — издигна ръка, за да възпре възраженията й. — Няма да бъдеш сама. Единият бог ще бъде заедно с теб и ще те подкрепя. Но позволи и на друг да се грижи за теб. Позволи на мен да бъда редом с теб.

— Упражнявах се с копието — каза тя. Показа му изранената си длан. — Мога да уцеля комар в девет от десет опита.

— Да уцелиш неподвижна мишена е далеч по-лесно в сравнение с движещ се дракон — изръмжа Галдар. — Двама драконови ездачи ще се справят доста по-добре в такава битка. Докато единият държи заета драконесата отпред, другият може да я напада в гръб. Със сигурност знаеш, че не говоря празни приказки, нали?

— Така е — не отрече тя. — Истина е, обмислях възможните стратегии и съм съгласна, че с двама ездачи ще бъде далеч по-лесно. — Мина се усмихна дяволите, което само му напомни колко млада беше водачката всъщност. — Хиляда драконови ездачи биха се справили още по-добре, не мислиш ли?

Той не отговори. Вместо това се намръщи към пламъците. Знаеше докъде води всичко това, но не можеше да стори нищо, за да й попречи.

— Хиляда биха се справили прекрасно, ала къде да ги намерим? Хора или дракони? — Момичето посочи към тотема. — Спомняш ли си всички дракони, които празнуваха, когато Единият бог освещаваше тотема? Спомняш ли си как кръжаха над него и пееха песни в прослава на Единия бог? Спомняш ли си, Галдар?

— Да.

— Къде са сега те? Къде са червените и зелените, сините и черните? Няма ги. Отлетяха. Скриха се. Страхуват се, че ще поискам от тях да се изправят срещу Малис. И не мога да ги виня.

— Ха! Страхливци! — рече Галдар.

Дочу някакъв звук зад гърба си и бързо се обърна. Напълно бе забравил за двамата просяци. Вгледа се по-внимателно в тях, ала дори и някой да бе проговорил, явно вече нямаха особено желание да се обадят. Сакатият се взираше в пода. Колкото до слепеца, лицето му бе така овързано в превръзки, че бе трудно да се каже дали изобщо има уста, камо ли дали я бе използвал. Единствените други в залата бяха двамата чародеи, но към тях дори нямаше смисъл да си прави труда да поглежда. И без друго никога не помръдваха, освен ако някой не ги принудеше да го сторят.

— Да се споразумеем, Галдар — предложи Мина. — Ако успееш да намериш дракон, който доброволно да влезе в тази битка, можеш да дойдеш с мен.

Минотавърът изсумтя.

— Знаеш, че това е невъзможно.

— За Единия бог няма нищо невъзможно — укори го внимателно тя. После отново коленичи пред олтара и сключи ръце. Сетне вдигна очи към Галдар и прибави: — Да се помолим заедно.

— Вече приключих с молитвата си, Мина — отвърна тежко минотавърът. — Имам и други задължения. Опитай да си починеш.

— Ще ми се наложи — каза тя. — Утре ще бъде паметен ден.

Галдар я изгледа стреснато.

— Утре ли ще дойде Малис?

— Да, утре.

Минотавърът въздъхна и излезе в нощта. Мракът може би носеше утеха на останалите, ала не и нему. За него нощта водеше след себе си единствено утрините.

 

 

Огледало чувстваше как човешкото тяло на Бръснач се мести нетърпеливо на пейката до него. Сребърният дракон бе свел глава с надеждата, че Мина няма да го забележи, макар да подозираше, че дори и да скочеше на крака и да изиграеше танц под съпровода на звънци и барабани, тя пак нямаше да му обърне внимание. Сега беше заедно с нейния Един бог. В този момент момичето не се интересуваше какво се случва в измерението на смъртните. Независимо от всичко обаче Огледало не вдигаше глава.

Изпитваше едновременно тревога и облекчение. Може пък това да бе отговорът.

— Иска ти се да бъдеш драконът, от който се нуждае Галдар, нали? — попита съвсем тихо той.

— Да — отговори Бръснач.

— Знаеш, че ще поемеш огромен риск — рече сребърният дракон. — Драконесата знае как да води схватки. Само ужасът, който всява, е докарал народа на кендерите до лудост, или поне такива са слуховете. Пламтящият й дъх е по-жарък и от огньовете на Господарите на Смъртта.

— Всичко това ми е известно — отвърна синият дракон — и даже повече. Минотавърът няма да открие друг дракон. Проклети страхопъзльовци. До един. Никаква дисциплина. Никаква подготовка. Вече нищо не е като в старите дни.

Огледало се усмихна, доволен, че може да прикрие усмивката си под пластовете превръзки.

— Върви тогава — произнесе той. — Върви след минотавъра и му кажи, че ще се сражаваш заедно с него.

Бръснач мълчеше. Сребърният дракон ясно долавяше изумлението му.

— Не бих могъл да те оставя — изрече спътникът му след малко. — Какво ще правиш без мен?

— Ще се справя. В желанието ти има доблест и самопожертвователност. Тези оръжия са най-силният ни коз срещу нея. — Под нея Огледало нямаше предвид Малис, но не виждаше причина да изяснява употребеното местоимение.

— Сигурен ли си? — опита Бръснач, очевидно изкушен от предоставилата се възможност. — Няма да има кой да те пази и защитава.

— Не съм се излюпил отскоро — отвърна бързо сребърният. — Може да не виждам, ала слепотата не е навредила на магията ми. Ти изигра своята роля, че и повече. Беше удоволствие да те опозная, Бръснач… и няма как да не уважа решението ти. Най-добре тръгвай след минотавъра. Двамата трябва да изготвите план, а не ви остава много време.

Синият дракон се изправи. Огледало чуваше отчетливо всяко негово движение. Ръката на Бръснач легна на рамото му, навярно за последен път.

— Винаги съм ненавиждал драконите от твоята порода, сребърни. И сега съжалявам за пропилените години, понеже открих, че в действителност имаме много повече общи черти, отколкото подозирах.

— Ние сме дракони — отвърна простичко Огледало. — Драконите на Крин.

— Така е — съгласи се спътникът му. — Само ако си бяхме дали сметка за това по-рано…

Ръката му изчезна. Сега, след като топлината й я нямаше, Огледало откри, че чувства липсата й остро. Дочу бързо отдалечаващи се стъпки, усмихна се и поклати глава. Опипа наоколо и откри захвърлената патерица на Синия.

— Още едно от чудесата на Единия бог — рече кисело. Сетне взе патерицата и я скри зад пейката.

Докато се занимаваше с това, гласът на Мина се издигна:

— Бъди с мен, богиньо моя — молеше се трескаво момичето, — и поведи мен и всички на моя страна към славна победа срещу нашия зъл враг.

— Как бих могъл да не се присъединя към подобна молитва? — запита се тихо Огледало. — Ние сме драконите на Крин и макар да й се противопоставяхме, Такхизис беше и наша богиня. Как бих могъл да сторя онова, което Палин иска от мен? Особено сега, когато останах съвсем сам?

 

 

Галдар правеше обичайната си обиколка по проверката на градската отбрана и защитниците по стените. Всичко изглеждаше наред. Градската отбрана си оставаше толкова добре устроена, колкото можеше да бъде, а защитниците на Санкшън бяха нервни и мрачни. Минотавърът се опитваше да ги разведри с по някоя добра дума, ала не можеше да заеме мястото на Мина. Нямаше как да повдигне духа им, щом и неговият се валяше в прахта.

Бе говорил храбро пред нея за желанието си да се сражават редом срещу драконесата, макар да знаеше много добре, че когато времето настъпи и Малис се появеше, той също като останалите щеше да я наблюдава безпомощно от земята. Минотавърът обърна глава нагоре и огледа небето. Нощният въздух бе чист с изключение на вечните облаци, които се виеха от върховете на Господарите.

— Как само бих искал да я изумя — рече на звездите. — Как силно желая да бъда там заедно с нея.

Само че искаше невъзможното. Желаеше чудо от богиня, която не харесваше, на която нямаше доверие и не би могъл да се моли.

Тъй зает с тези мисли бе Галдар, че му отне известно време — повече, отколкото можеше да си позволи, — за да осъзнае, че са го проследили. Събитието бе толкова необичайно, че за момент остана напълно слисан. Кой можеше да го следи и защо? На драго сърце би заподозрял Джерард, ала соламниецът отдавна бе напуснал Санкшън и вероятно вече подканяше рицарите да се отправят срещу тях. Всички останали в града, включително и онази соламнийка, бяха верни на Мина. Внезапно се зачуди дали пък самата Мина не бе заповядала да го проследят, дали пък вече не беше изгубил доверието й? Само мисълта за това го накара да почувства остро свиване в стомаха и го изпълни с решимост да открие истината.

Като измърмори на висок глас, че се нуждае от свеж въздух, минотавърът се насочи към храмовите градини, които по това време на нощта бяха тъмни и уединени.

Който и да го следеше обаче, или не беше много добър в тази работа, или просто искаше да открият присъствието му. Стъпките му не бяха нито тихи, нито внимателни, каквито биха били на крадец или убиец. В тях имаше нещо целенасочено и неприкрито — бяха твърди, отмерени и звънки.

Когато достигна залесената част, Галдар бързо отстъпи встрани и се прикри зад дънера на едно дърво. Стъпките спряха. Минотавърът тъкмо се канеше да предположи, че преследвачът му го е изпуснал, когато втрещено установи, че мъжът всъщност стои точно срещу него.

Той вдигна ръка и отдаде чест.

Галдар инстинктивно понечи да отвърне на поздрава, ала ръката му успя да се спре, спусна се и легна върху дръжката на меча.

— Какво искаш? Защо се промъкваш след мен като някакъв крадец? — Разгледа го по-внимателно и най-после го разпозна с отвращение. — Мръсен просяк! Махай се от мен, отрепко! Нямам пари за…

Минотавърът замълча. Очите му се присвиха. Ръката му стисна по-здраво дръжката на меча и измъкна оръжието съвсем леко.

— Преди не беше ли сакат? Къде ти е патерицата?

— Захвърлих я — отвърна просякът, — понеже повече не ми трябва. Не желая нищо от вас, сър — прибави уважително. — Но желая да дам от себе си.

— Каквото и да искаш да ми дадеш, не се нуждая от него. Такива като теб не ми трябват. Върви си по пътя и повече не ме тревожи, инак ще се погрижа да полежиш в зандана.

Галдар протегна ръка с намерение да изблъска мъжа от пътя си.

Нощните сенки започнаха да трептят и да светлеят. Клоните на дърветата заприпукваха, а навсякъде наоколо му заваля дъжд от листа. Ръката на минотавъра бе опряла в повърхност, твърда като броня, само дето не бе студена, а топла и жива.

Той възкликна и отскочи назад, вдигайки изумено очи над себе си. И погледът му срещна погледа на син дракон.

Галдар заекна нещо, ала не бе съвсем сигурен дори какво бе искал да каже.

Синият дракон шумно и дълбоко си пое дъх и издиша с безмерно удоволствие и облекчение. После размаха криле, поразкърши се и отново въздъхна:

— Как ненавиждам тези неудобни човешки тела.

— Къде?… Какво?… — продължаваше да заеква Галдар.

— Без значение — отсече драконът. — Името ми е Бръснач. Съвсем случайно дочух разговора ти с момичето в храма. Тя каза, че ако успееш да намериш дракон, който да те понесе в битката срещу Малис, можеш да се биеш рамо до рамо с нея. Ако наистина мислеше онова, което говореше, войнико, ако имаш куража да защитиш думите си с дела, тогава съм готов да дойда с теб.

— Ще превърна всяка своя дума в дело — изръмжа минотавърът, докато все още се опитваше да дойде на себе си. — Но защо ти е да го правиш? Всичките ти братя избягаха и никой не може да ги обвини в липса на разум.

— Аз съм… — Драконът направи пауза и се поправи с гробовно достойнство: — Аз бях драконът на наместник Медан. Чувал ли си за него?

— Да, чувал съм — отвърна Галдар. — Срещали сме се, когато веднъж бе дошъл на посещение при лорд Таргон в Джелек. Бях впечатлен. Беше умен, храбър и достоен мъж. Благородник и рицар от старата школа.

— Тогава ще разбереш защо го правя — рече драконът и гордо тръсна глава. — Ще се сражавам в негово име и в негова памет. Исках да го изясним още от самото начало.

— Приемам помощта ти, Бръснач — произнесе Галдар, чувствайки как душата му се препълва от радост. — Аз също ще се сражавам заради честта и славата на моя водач. Нищо не ти пречи да се биеш в памет на наместника. Да превърнем тази битка в нещо, за което да пеят и след векове!

— Никога не съм си падал по песните — рече сурово Бръснач. — Наместникът също. Интересува ме само това, че ще се разправим с чудовището. Кога мислиш ще ни нападне?

— Мина твърди, че ще се случи още утре — отговори Галдар.

— Тогава утре ще бъда готов — произнесе синият дракон.