Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (32)

16
Молитвата на Одила, дарът на Мина

В нощта очите на мъртвите дракони, от чиито черепи бе изграден тотемът, грееха ярко. Призракът на петглавия дракон пък се рееше над тотема, карайки онези, които го виждаха, да възкликват от удивление. В нощта, в мрака, в който владееше, кралицата Такхизис бе могъща и недостижима. Ала със светлината на слънцето образът й започваше да изтлява. Очите на мъртвите дракони премигваха и изгасваха, подобно на свещите по олтара, от които бяха останали единствено изтъняващите струйки дим, почернелите фитили и разтопеният восък.

Тотемът, изглеждал тъй великолепно и непоклатимо в мрака, на дневната светлина беше като обикновена купчина черепи — противна гледка, понеже по костите им все още стояха парченца съсухрена плът и люспи. Едва когато настъпи денят, хората стреснато си дадоха реална сметка за невероятната мощ на Малис, драконовата повелителка, която го бе изградила.

Сега въпросът, който тревожеше всички, бе не дали Малис ще нападне, а кога. Страхът от идването й бързо се разпространи из целия град. Подтикнат от опасения за масово дезертьорство, Галдар даде заповед да затворят Западната порта. И макар пред всички рицарите на Мина да си даваха вид, че случващото се не им влияе ни най-малко, все пак се виждаше, че изпитват почти истински ужас.

Мина крачеше всекидневно из улиците и премахваше страха от сърцата на всички, които я срещаха. Всяка нощ тя говореше за мощта на Единия бог, а хората я слушаха и ликуваха, сигурни, че Единият бог ще ги спаси от драконесата. Ала щом Мина си отидеше, щом звукът от гласа й вече не можеше да се чуе, сянката на червените криле разстилаше ужаса си над цял Санкшън. Хората поглеждаха към небето с нескрит страх.

Мина не се боеше от нищо и никого. Галдар изпитваше невероятно учудване от храбростта й, макар пред себе си да признаваше, че тя го тревожи. Храбростта извираше от вярата й в Такхизис, а той знаеше, че богинята не заслужава такава вярност. Единствената му надежда бе, че Такхизис се нуждае от Мина и поради тази причина би я пожертвала с неохота. Тази мисъл го разкъсваше дотам, че в един момент се успокояваше в правотата си, а на следващия се бореше с убеждението, че Такхизис ще заподозре в Мина съперница, която отдавна е престанала да й бъде от полза.

Към страховете му се прибавяше и фактът, че водачката просто отказваше да му разкрие стратегията си за сражението с Малис. Беше я уговарял неведнъж и два пъти на тази тема. Напомняше й какво се е случило в Квалиност. Бяха успели да надвият дракона, но заедно с него бяха унищожили и собствения си град.

Мина бе поставила успокоително ръка на рамото му:

— Случилото се в Квалиност няма да сполети Санкшън, Галдар. Единият бог ненавиждаше елфите и тяхната нация. Искаше да ги види унищожени. Но Единият бог е доволен от Санкшън. Тук планира тя да пристъпи в този свят и да се всели едновременно във физическото и духовното измерение. Санкшън и жителите му са в безопасност, Единият бог ще се погрижи за това.

— Но какъв е планът, Мина? — настояваше минотавърът. — Имаш ли поне някаква стратегия?

— Нарича се вяра в Единия бог — отвърна тя, след което просто му се налагаше да замълчи, понеже Мина потъваше в мълчание.

 

 

Одила също бе разтревожена за бъдещето. Разтревожена, объркана и смутена. Откакто душите бяха издигнали тотема, а тя бе разпознала в Единия бог царица Такхизис, Одила на свой ред беше започнала да се чувства като един от живите мъртъвци като чародеите. Тялото й се хранеше, пиеше вода и крачеше, изпълняваше всекидневните си задължения, но това беше единствено обвивка, същността липсваше. Струваше й се, че стои встрани и се взира в собственото си тяло, без да я е грижа за него, докато наум опипваше в бурната тъмнина около себе си и търсеше отговори, търсеше начин да разбере.

Вече не успяваше да се принуди да се моли на Единия бог. Не и след като й бе станало ясно. Не и откакто знаеше кой и какво е Единият бог всъщност. И все пак молитвата й липсваше, изпитваше нужда от сладката утеха да се предадеш в ръцете на Другия, на олицетворението на Мъдростта, което щеше да отведе нея, Одила, надалеч от болката, в царството на блажения покой. Единият бог бе направлявал стъпките й, но пътят не я беше отвел до желания покой. Този бог я бе завел сред мъчението, страха и тревогата.

Не един път Одила посягаше и стискаше в шепа медальона около врата си, готова да го откъсне. И всеки път когато пръстите й го докоснеха, усещаше топлината на метала. Тогава си припомняше могъществото на Единия бог, което бе протекло в жилите й, същото онова, което можеше да спре рицарите, пожелали да погубят краля на елфите. А пръстите й се разтваряха и ръката й се отпускаше вяло. Ето така една сутрин, докато наблюдаваше как червените лъчи на слънцето огряват сърдито вечно надвисналите над Господарите на Смъртта облаци, тя реши да постави вярата си на изпитание.

Одила коленичи пред олтара, намиращ се в близост до тотема от драконови черепи. Неголямата зала миришеше на смърт, разложение, топлина и разтопен восък. Топлината от свещите бе в рязък контраст със студеното течение, което лъхаше от зейналата дупка на мястото на покрива и свиреше зловещо между зъбите на драконовите черепи. Жената войн едновременно се потеше и измръзваше в собствената си пот. Искаше й се тозчас да напусне това ужасно място, ала медальонът бе топъл и сгряваше кожата й.

— Царице Такхизис, помогни ми — започна молитвата си, но така и не успя да потисне потрепването в гласа си, докато произнасяше името на богинята. — Цял живот са ме учили, че си богиня на жестокостта, която не я е грижа за нищо живо, която вижда във всички нас роби, предназначени да изпълняват заповедите й. Учили са ме, че си изпълнена с желания и мислиш единствено за себе си. Че се подиграваш и омаловажаваш принципите, които смятам за най-важни: честта, състраданието, милостта, любовта. Тъкмо поради всичко това аз не бива да вярвам в теб. И все пак…

Одила вдигна очи и се взря в небесата.

— Ти си бог. Станах свидетелка на могъществото ти. Усетих силата ти с всяка частица от тялото си. Как бих могла да избера да не вярвам в теб? Може би… — Тя се поколеба, изгубена в несигурност. — Може би просто са искали да очернят името ти. Подценили са те. Може би наистина те е грижа за нас. Не искам това за себе си, а за някого, който ти е служил вярно и отдадено. Мина е изправена пред ужасна опасност. Сигурна съм, че възнамерява да се сражава с Малис съвсем сама. Тя вярва, че ти, богиньо, ще бъдеш нейна опора, и възлага надеждите си на теб и на никой друг. Боя се за нея, царице Такхизис. Покажи ми, че страховете ми не са оправдани и че ако не за друг, те е грижа поне за нея.

Одила зачака напрегнато, ала никакъв глас не й отговори. Не се появи видение. Пламъчетата на свещите потрепваха в леденото течение, което се виеше през олтарната зала. Телата на чародеите седяха на пейката си и се взираха немигащо в пламъците. Ала независимо от всичко, в сърцето на Одила изведнъж стана по-леко, а товарът на съмненията й понамаля. Не можеше да си обясни причината за това и тъкмо го обмисляше, когато усети, че някой е застанал недалеч от олтара.

Стотиците свещи я заслепяваха и не успяваше да види кой е.

— Галдар? — попита тя, когато най-сетне разпозна грубите очертания на минотавъра. — Не чух да влизаш, бях заета в молитва.

Леко разтревожено се запита дали Галдар не я е подслушал и дали няма да я смъмри за проявената липса на вяра.

Той не отговори. Просто стоеше на мястото си.

— Мога ли да направя нещо за теб, Галдар? — попита. Никога дотогава не бе искал каквото и да било от нея и винаги се държеше така, сякаш й няма доверие и дори изпитва презрение към нея.

— Искам да видиш нещо — каза най-сетне минотавърът.

В ръцете си Галдар държеше предмет, увит в ленени парчета плат и овързан с въже. Навярно някога белият лен сега бе осеян с петна от вода и кал, трева и прах и вече имаше по-скоро мръснокафяв цвят. Въжето и платът очевидно вече бяха развързани, но някой отново ги бе увил, макар и не толкова умело.

Той сложи предмета на олтара. Беше дълъг и не изглеждаше особено тежък. Платът все още скриваше онова, което имаше под него.

— Дойде за Мина — продължи той. — Изпратил го е капитан Самювал. Погледни какво е.

Одила не посегна веднага.

— Подаръкът е за Мина. Не бива аз да…

— Отвори го! — заповяда грубо Галдар. — Искам да се уверя, че е подходящ.

Одила се канеше да откаже за втори път, ала разсъди, че минотавърът със сигурност е дочул молитвата й, и се боеше, че вероятно ще направи опит да я изнуди. Внимателно и с разтреперани пръсти тя отмахна краищата на плата, който неприятно й напомняше за плащеница на смъртник.

Ала когато съзря какво имаше под него, изумлението й бе безкрайно.

— Верни ли са думите на Самювал? — попита настоятелно Галдар. — Това драконово копие ли е?

Одила кимна безмълвно, неспособна да проговори.

— Сигурна ли си? Виждала си такова копие и преди? — каза той.

— Не, не съм — призна тя, когато най-сетне отново възвърна способността си да произнася правилно думите. — Но съм чувала разказите за това копие още от съвсем малка. Винаги съм ги харесвала. Точно тези разкази ме накараха да се присъединя към рицарите.

Одила протегна ръка и прокара пръсти по повърхността на студения гладък метал. Копието сияеше със сребърна светлина, която сякаш нямаше нищо общо с жълтите отражения от пламъчетата на свещите.

Даже цялата светлина във Вселената да угаснеше, помисли си тя, дори да помръкнеха слънцето, луната и звездите, копието пак щеше да излъчва своето сияние, непомръкващо и ярко.

— Къде е открил това съкровище капитанът? — попита Одила.

— В някаква стара гробница — отвърна Галдар. — Мисля, че на място, наречено Утеха.

— Не и в Гробницата на Последните герои! — възкликна тя.

Тя рязко отдръпна ръката си от копието и погледна минотавъра.

— Не зная — отвърна той, като сви рамене. — Не спомена името й. Каза само, че е извадил късмет, понеже местните жители ги нападнали вкупом веднага щом надушили, че той и спътниците му са влезли вътре. Едва са успели да избягат. Каза, че в гонитбата се включила даже и тълпа от кендери. Това е едно от съкровищата, които успели да отнесат със себе си. И незабавно го изпратил на Мина заедно с личните си почитания.

Одила въздъхна и отново погледна копието.

— Откраднал е от мъртвите — продължи намръщено минотавърът. — Твърди се, че не е на добро, че носи лош късмет. Не мисля, че трябва да го даваме на Мина.

Ала преди Одила да успее да отговори, от тъмнината проговори друг глас:

— Нима мъртвите вече се нуждаят от това копие, Галдар?

— Не, Мина — отвърна той, като се обърна с лице към нея. — Не се нуждаят от него.

Светлината на копието сияеше ярко в кехлибарените очи на водачката. Момичето вдигна оръжието. Одила потрепна. Преданията твърдяха, че драконовите копия могат да бъдат държани единствено от онези, които се сражават на страната на светлината, и че всеки друг, който се осмели да го доближи, ще бъде наказан от боговете.

Ръцете на Мина стискаха оръжието без колебание. Тя най-после го отдалечи от олтара, прецени тежестта му и отново се взря с възхищение в него.

— Прекрасно оръжие — каза тя. — Сякаш е изработено специално за мен. — Очите й се обърнаха към Одила. Кехлибарът в тях бе топъл като медальона около врата на жената войн. — Отговор на молитвата ти.

Водачката върна оръжието на олтара и с уважение коленичи пред него.

— Да благодарим на Единия бог за тази велика благословия.

Галдар остана прав, без да променя суровото си изражение. Одила се отпусна пред олтара. По бузите й се стичаха сълзи. Изпитваше невероятна благодарност, че молитвата й е била чута. Само че плачът й не бе заради нещо намерено, а поради нещо изгубено. На Мина бе позволено да вземе копието в ръце, да го вдигне от олтара и да го издигне над себе си.

Одила през сълзи погледна към собствените си ръце. Връхчетата на пръстите, с които го бе докосвала, бяха обгорени и покрити с мехури. А болката бе така силна, че се чудеше дали някога въобще ще я напусне.