Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (31)

15
Спасяването на един крал

Елфите могат да бъдат мечтателни и вяли, могат да прекарват дните си, наблюдавайки как розата прибира цвета си, или да стоят смълчани и вгледани в звездите по цели нощи. Ала когато са принудени да действат, те могат и да изумят страничните наблюдатели човеци с бързината на мисълта и способността си да се придвижват бързо, с решимостта и непоколебимостта си да надмогнат всяко препятствие.

Ако Алхана и Самар бяха успели да подремнат през следващите няколко дни, Гилтас нямаше и най-малка представа как би могло да е станало това. Нощ и ден от убежището в дървото на Алхана влизаха и излизаха елфи. Самият той също бе част от този поток, тъй като като водач на своя народ трябваше да присъства на всяко по-важно събиране и във взимането на решения. Обаждаше се рядко, макар Алхана великодушно да полагаше усилия да научи мнението му. Беше му ясно, че мнението му така или иначе едва ли ще бъде зачетено. В добавка към това знанията му по въпроса, откъде трябва да преминат, бяха твърде ограничени, така че и без друго помощта му не можеше да бъде голяма.

Беше силно изненадан да види с каква готовност и силванести, и квалинести се вслушваха в Алхана — един мрачен елф, някога отхвърлена от тяхното общество. Ала престана да се учудва, когато елфидата изложи набързо плана си. Алхана познаваше планинските местности, през които трябваше да минат, тъй като дълги години тя и частите й се бяха крили из тях. Познаваше всеки път, всяка животинска просека, всяка пещера. Освен това бе запозната добре с несгодите на войната.

Никой от командирите на силванестите нямаше толкова преки и пълни познания за тези местности и за силите, които можеха да срещнат по пътя си, и съвсем скоро даже най-сквернословните измежду тях бяха принудени да й отстъпят първенство и да се закълнат във вярност пред нея. Дори Лъвицата, която щеше да предвожда елфите скитници, беше впечатлена.

Планът на Алхана за предстоящия поход беше брилянтен. Елфите щяха да се насочат в северна посока и да навлязат в Бльоде, земята на техните врагове, великаните. Подобна мисъл можеше да се сметне за самоубийствена, но още преди години Портиос беше открил, че планинската верига Калкист се разделя на две и крие в пазвите между високите си върхове поредица от долини и клисури. Елфите можеха да използват долините, за да запазят фланговете си. Пътят щеше да бъде мъчен и дълъг, но пък армията им щеше да пътува по-бързо. Надяваха се да прекосят Бльоде още преди великаните да са надушили присъствието им.

За разлика от войската на човеците, които са принудени да влачат след себе си тежко натоварени каруци с провизии и цели ковачници, елфите не бяха въоръжени с брони или плетени ризници, нито носеха неудобни мечове и щитове. Те разчитаха на лъка и стрелите и се справяха добре с тях — умение, с което са добре известни. Следователно можеха да се придвижват дори още по-бързо и да вземат далеч по-големи разстояние за по-малко време в сравнение с човеците. Оставаше още една подробност, която щеше да им даде допълнителен стимул да побързат — зимата наближаваше, а снегът щеше да затрупа стръмните планински проходи само за няколко седмици.

Макар да се възхищаваше до дъното на душата си на бойния план на Алхана, Гилтас усещаше как всяка фибра в тялото му крещи, че допускат сериозна грешка. Както и самият Самар беше казал — не биваше да тръгват напред и да оставят гърбовете си открити. Постепенно отчаянието му стигна дотам, че вече нямаше никакво желание да присъства на събиранията. И все пак народът на Квалинести имаше нужда от свой представител там. Ето защо Гилтас се обърна към онзи, който заедно с Лъвицата му бе помогнал да се измъкне от съсипващата депресия, заплашвала да превърне целия му живот в провал.

— Планшет — каза младият крал рано една сутрин, — освобождавам те от задълженията ти към мен.

— Ваше Величество! — възкликна поразено Планшет. — Нима сторих или казах нещо, че да заслужа гнева ви? Ако е така, съжалявам дълбоко и…

— Не, приятелю — отвърна Гилтас с усмивка, която извираше от сърцето, а не от желание да бъде дипломатичен. Той постави ръка на рамото на мъжа, който толкова дълго бе стоял редом с него. — Не се противи, когато използвам тази дума. Казвам „приятелю“ и наистина го мисля. Казвам съветник и наставник и точно такъв смисъл влагам в думите си. Същото важи и за баща и верен другар. Ти беше всичко това за мен, Планшет. Не преувеличавам, когато твърдя, че нямаше да стоя тук днес, ако не бяха твоята сила и мъдри напътствия.

— Ваше Величество — запротестира с несигурен глас Планшет. — Не заслужавам толкова похвали. Аз съм само градинарят. Ваше е дървото, което израсна силно и високо…

— … под внимателните ти грижи.

— И тази е причината, поради която трябва да напусна Негово величество? — попита тихо Планшет.

— Да, защото ти е време да напътстваш и други. Квалинестите се нуждаят от военачалник. Народът ни няма търпение да потегли на поход към Санкшън. Трябва да бъдеш техен генерал. Лъвицата ще предвожда кагонестите. Ти ще водиш елфите на Квалинести. Ще го сториш ли заради мен?

Планшет се колебаеше, беше разтревожен.

— Виж — каза Гилтас, — префект Палтейнон вече се опитва да превземе тази длъжност. Ако назнача теб, ще мърмори и хленчи, но няма да има начин да ме спре. Той не е запознат с военните въпроси, а ти си ветеран с години опит зад гърба си. Силванестите те харесват и ти се доверяват. Умолявам те, в името на нашия народ, направи го заради мен.

— Да, Ваше Величество — отговори най-сетне Планшет. — Разбира се. Благодарен съм за доверието ви в мен и ще се постарая да не предам високата чест, която ми оказвате. Известно ми е, че Ваше Величество не е съгласен с пътя, по който поемаме, но вярвам, че той ще ни отведе където трябва. Веднъж щом победим Такхизис и я прогоним от този свят, сянката на мрачните й криле ще се вдигне, светлината ще ни огрее и ще успеем да изтласкаме враговете от земите си.

— Наистина ли смяташ така, Планшет? — попита печално Гилтас. — Аз имам своите съмнения. Побеждавали сме Такхизис, но няма да надвием онова, с което се храни… тъмнината в сърцата на хората. Ето защо смятам, че ще бъде по-разумно да прогоним врага, който се е настанил в дома ни, да подсигурим земите си и чак тогава да се обърнем към света.

Планшет не отговори. Изглеждаше засрамен.

— Говори онова, което мислиш, приятелю — рече кралят с усмивка. — Сега си мой генерал. Длъжен си да ми кажеш, ако греша.

— Ще кажа само това, Ваше Величество. Тъкмо политиката на изолация в миналото докара елфите до големи беди и ни направи недоверчиви и неразбрани дори и в очите на онези, които можеха да бъдат наши съюзници. Ако в тази битка се сражаваме редом с човеците, това ще им докаже, че сме част от света. Бихме могли да спечелим уважението, а защо не и приятелството им.

— С други думи — каза Гилтас, чиято усмивка бе станала малко суха — винаги съм бил онзи, който предпочита да се излежава в леглото и да чезне по неизпълними блянове…

— Не, Ваше Величество — отвърна шокирано Планшет. — Нямах предвид…

— Зная какво имаше предвид, приятелю, и се надявам да се окажеш прав. Сега обаче се налага да присъстваш на следващото военно събрание, което съвсем скоро ще свикат. Вече известих Алхана Звезден Бриз за решението си да те произведа в генерал и тя го одобри. Каквито и решения да взимаш оттук нататък, ще ги взимаш от мое име.

— Благодарен съм за доверието ви, Ваше Величество — произнесе Планшет. — Но какво ще правите вие? С нас ли ще потеглите, или ще останете тук?

— Аз не съм войн, както много добре ти е известно, приятелю. Уменията ми с меча са незначителни, но дори за тях трябва да благодаря на теб. Има и елфи, които няма как да потеглят, особено онези с малки деца, болните и старите. Обмислях възможността да остана с тях.

— Но помислете, Ваше Величество, префект Палтейнон ще дойде с нас. Давате ли си сметка, че ще направи опит да заслужи доверието на Алхана. А нищо чудно и да настоява да участва в преговорите с човеците — раса, която не зачита и презира.

— Да — отговори уморено Гилтас. — Известно ми е. Най-добре тръгвай сега, Планшет. Събранието ще започне след няколко минути, а Алхана изисква всички да бъдат там навреме.

— Да, Ваше Величество — каза Планшет и след като погледна още веднъж и с нескрита тревога младия си крал, се отдалечи.

 

 

За по-кратко, отколкото някой въобще можеше да си представи, елфите бяха готови за път. След себе си оставиха малка част, която да наглежда гърба им и да се грижи за онези, които не биха понесли тежкия път на север. Не беше кой знае какво, но пък и самата земя беше техният най-добър защитник — дърветата, които ги обичаха, щяха да ги приютят, животните щяха да ги предупреждават и да носят писмата им, пещерите щяха да ги скрият.

Елфите оставиха след себе си и друга малка въоръжена сила, която да създава заблудата, че град Силваност е обкръжен от могъща елфическа армия. Този отряд вършеше работата си толкова добре, че генерал Дога, заключен зад стените на града, който вече ненавиждаше с всичка сила, нямаше и най-малка представа, че елфите са отпътували. Мрачните рицари бяха затворници на лесната си победа и проклинаха Мина, задето ги бе оставила на произвола на съдбата.

Киратът охраняваше границите на кралството, както обичайно. Дълго бяха крачили те сред сивата пустош край щита. Сега бе дошло времето да се порадват на първите зелени стръкчета, изскочили предизвикателно от пепелта и развалата на отминалото. Елфите от кирата приемеха появата им с надежда и я смятаха за знак, че пред народа и страната им отсега занапред ще има повече слънчеви дни. А народът на елфите го заслужаваше, след като тъй дълго бе страдал под тегобата на щита, а по-късно и под ботушите на Мрачните рицари.

Гилтас бе променил решението си. Два дни преди заминаването на елфите Кайрин го беше потърсил.

Забелязвайки разтревоженото лице на елфа, младият крал въздъхна вътрешно.

— Разбрах, че смятате да не тръгвате на поход към Санкшън? — попита Кайрин. — Мисля, че трябва да промените решението си и да дойдете с нас.

— Защо? — поинтересува се Гилтас.

— За да защитавате интересите на своя народ.

Гилтас не отговори. Погледът му остана въпросителен.

Кайрин се изчерви.

— Научих тази информация по поверителен път.

— Не искам от теб да нарушаваш клетвата си — рече кралят. — Не желая да се обграждам с шпиони.

— Не, не съм се заклевал да мълча. Всъщност смятам, че Самар искаше да дойда при вас и да ви го кажа — отвърна Кайрин. — Известно ви е, че ще минем през планините Калкист, но знаете ли как мислим да стигнем до Санкшън?

— Тези местности са ми съвсем непознати… — започна Гилтас.

— Ще потърсим съюз с мрачните джуджета. Армията ни ще прекоси планините през тунелите им. За което ще им бъде богато платено.

— С какво? — попита кралят.

Кайрин се вторачи към покритата с листа горска земя.

— С парите, които сте донесли със себе си от Квалинести.

— Това богатство не ми принадлежи — каза остро Гилтас. — То е на квалинестите. И всичко, което ни е останало.

— Префект Палтейнон го предложи на Алхана и тя прие.

— Ако изразя несъгласие на висок глас, ще създам само неприятности. Присъствието ми по време на това злополучно начинание няма да промени каквото и да било.

— Не, но в този момент Палтейнон, като водач с най-висок ранг, е сложил ръка върху богатството. Ако дойдете, ще запазите доверието на хората си. Може и да ви е от полза. Дори да не съществува заобиколен начин, решението ще остане ваше.

— Значи най-после се стигна дотук — измърмори кралят, щом Кайрин си отиде. — Плащаме на тъмнината, за да ни спаси. Колко ли надълбоко ще затънем в нея, преди да станем едно?

В деня, когато колоната потегли, силванестите напуснаха своите любими гори със сухи очи, които се взираха само на север. Крачеха в мълчание, без песни, без да надуват рогове, без оглушителния съпровод на цимбалите, понеже Мрачните рицари не биваше даже за миг да заподозрат, че елфите напускат, великаните не трябваше да бъдат предупреждавани за приближаването им. Елфите крачеха в сенките на дърветата, за да избегнат и бдителните очи на сините дракони, които кръжаха в небето.

Докато прекосяваха границата на Силванести, Гилтас се спря и погледна назад към вълнуващите се корени на дърветата и сребристите им листа, проблясващи в лунната светлина — в пълен контраст със сивата линия на разложението, бележеща границата на гората, тягостен спомен за присъствието на щита. Взира се дълго и с натежало сърце. Защото нещо дълбоко в него му нашепваше, че веднъж преминал, повече няма да може да се върне.

 

 

Седмица след заминаването на армията на силванестите Ролан от кирата обхождаше обичайния си маршрут през гората. Вглеждаше се предимно в земята и с радост забелязваше всеки знак, че природата не смята да се предава пред злото на падналия щит.

Макар смъртоносната магия на щита вече да я нямаше, унищожението, породено от злотворното му влияние, все още бе навсякъде. Всяко цвете, всяко дърво, до което се бе докосвал, беше мъртво, така че дори и след толкова време границите на Силванести си оставаха белязани от мрачната сива черта на смъртта.

И все пак сега под сивия плащ на прашните листа и съсухрените клонки Ролан откриваше тънки зелени тревички, изскочили ликуващо от почвата. Още нямаше как да се разбере в какво ще се превърнат: обикновена трева, деликатни диви цветя или може би смела фиданка на бъдещ огромен дъб, или огнено оцветен клен. Може пък, помисли си с усмивка той, да беше обикновено глухарче или проста билка. Щеше да му хареса, каквото и да се окажеше. Зеленината, израстваща сред смърт, бе поличба за надежда. За него и неговия народ.

Съвсем внимателно той струпа листа около стръкчето, за да го предпази от силната слънчева светлина. Вече се канеше да продължи нататък, когато долови лек повей на странна миризма.

Скочи разтревожено на крака. Подуши въздуха, като с всички сили се опитваше да свърже с нещо особения мирис. Никога дотогава не бе усещал нещо подобно: миризмата бе парлива и животинска. Дочу далечен звук, който разпозна като пукащи клони и стъпкани растения. Звукът ставаше все по-висок и отчетлив и съвсем скоро се примеси с друг, още по-плашещ: предупредителния крясък на сокола, последван от писъка на боязливия заек и паникьосаното блеене на побягнал елен.

Отвратителната животинска миризма стана по-силна, всепоглъщаща, способна да те поболее. Миризмата на същество, което се храни с месо. Ролан измъкна меча си и приближи пръсти до устните си, за да нададе остро, пронизително изсвирване, с което да предупреди своите другари от кирата за опасността.

От гората изникнаха три огромни минотавъра. Рогата им разкъсаха листата на дърветата, секирите им оставиха зейнали рани в дънерите, докато нетърпеливо започнаха да си проправят път през ниската растителност, изпречила се на пътя им. Когато забелязаха Ролан, създанията спряха и се втренчиха в него. В животинските им очи не се забелязваше каквато и да било емоция.

Той издигна меча си и се подготви за нападение.

Волската смрад го погълна. Нечии силни ръце го сграбчиха. Усети бодването на ножа точно под едното си ухо и бързата, горчива болка, докато острието прерязваше гърлото му…

 

 

Минотавърът, погубил елфа, пусна тялото да се строполи на земята и избърса кръвта от камата си. Спътниците му кимнаха. Още една добре свършена работа. Сетне продължиха през гората, разчиствайки пътека за онези, които идваха подире им.

За стотиците, за хилядите подире им.

Войската на минотаврите нахлуваше през границата. Корабите на минотаврите — галери с изрисувани платна и гребци роби, се изкачваха по река ТонТалас, упътени на юг към столицата Силваност и генерал Дога, очакващ своите подкрепления.

Мнозина от кирата умряха в този ден по същия начин, както и Ролан. Някои имаха шанса да се бият с нападателите си, но повечето не. Повечето бяха хванати напълно неподготвени.

Тялото на Ролан от кирата лежеше в гората, която толкова бе обичал, и полека потъваше в сивия плащ на смъртта, обсипан с мънички зелени стръкчета.