Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (30)

14
Пръстенът и наметалото

Бяха изминали дни и седмици, откак елфите от Квалинести бяха пристигнали в Силванести. От колко дълго време бяха тук, Гилтас не можеше да каже със сигурност, понеже в безвремието на горите всеки ден се сливаше с предишния. И макар тукашният народ очевидно да нямаше нищо против един или два дни просто да се плъзнат по копринения шнур на времето и да изчезнат в меката, зелена трева, Гилтас не мислеше по този начин. Нетърпението му ставаше все по-силно. Алхана продължаваше да поддържа версията, че Силваношей се възстановява в палатката си. Освен това говореше от негово име на елфите и ги държеше в течение за всичко, което е казал, с какво се е хранил и как бавно, но постепенно здравето му се възстановява. Гилтас слушаше потресено лъжите, които Алхана изрича, ала с течение на времето бе стигнал до заключението, че тя всъщност вярва в тях. Алхана сама бе изплела нишките на своето лъжливо одеяло и сега го използваше, за да се предпази от хапещия студ на вледеняващата истина.

Силванестите се вслушваха в думите й и не задаваха въпроси — още едно от нещата, които Гилтас не можеше да проумее напълно.

— Ние, силванестите, не обичаме промените — обясняваше Кайрин в отговор на едва сдържаното нетърпение на младия крал. — Магьосниците ни накараха сезоните да спрат, понеже не желаехме да виждаме как зеленото на лятото погива и си отива. Зная, че не можете да го разберете, Гилтас. Човешката ви кръв е гореща и не ви позволява да се задържате дълго на едно място. Броите всяка секунда, тъй като ви се струва кратка и вечно готова да се изплъзне. Човешката ви природа жадува промените.

— Но промените тъй или иначе се задават! — каза Гилтас, докато крачеше напред-назад, — независимо дали на силванестите им се иска или не.

— Да, промяната настъпи — съгласи се с тъжна усмивка Кайрин. — Бушуващите й вълни пометоха много от онова, което обичахме. А сега, когато водите й най-после се успокоиха, сме доволни, че все още сме на повърхността. Може пък вълните да ни изтласкат на някой тих бряг, където никой няма да ни открие или намери, или да ни навреди отново!

— Мрачните рицари са отчаяни — каза Гилтас. — Превъзхождаме ги, нямат храна. Духът им е нисък. Трябва да атакуваме незабавно!

— И какво ще излезе от всичко това? — сви рамене Кайрин. — Както казахте, Мрачните рицари са отчаяни, но няма да се предадат без бой. Мнозина от хората ни ще бъдат избити.

— Но същото очаква и врага ни — възрази Гилтас.

— Смъртта на един човек е като да смачкаш мравка… има още много като тях и още доста ще се зададат подире им. Смъртта на един-единствен елф е като сгромолясването на могъщ дъб. Никой не ще израсте, за да заеме мястото му в следващите неколкостотин години, и даже за това време не е сигурно дали някой въобще би могъл да го замени. Толкова много от нашите вече умряха. Останахме малцина, безценни на брой. Как бихме могли да търпим още загуби?

— Ами ако силванестите знаеха истината за Силваношей? — попита мрачно Гилтас. — Какво би се случило тогава?

Кайрин се загледа към зелените листа на нивга непроменящата се гора.

— Те знаят, Гилтас — рече тихо. — Знаят. Но както казах, никой от нас не обича промените. По-лесно е да си мислиш, че пролетта ще цари вечно.

 

 

В крайна сметка на Гилтас му се наложи да престане да се тревожи за силванестите и да започне да се притеснява за собствените си хора. Сред квалинестите цареше разногласие. За нещастие една от групите предвождаше собствената му съпруга. Лъвицата търсеше отмъщение независимо от цената. Тя и онези като нея искаха да се бият срещу хората в Силваност и да ги изтласкат надалеч, без значение дали силванестите щяха да им помогнат или не. На младия крал непрекъснато му се налагаше да я убеждава, че при никакви обстоятелства не бива да нападат главния град на техните братовчеди. Нищо добро няма да излезе, настояваше той. Вместо това двете нации щяха да се хвърлят в още безброй години горчива омраза и взаимни обвинения. Самият той го виждаше толкова ясно, че просто не можеше да разбере как останалите не го разбират.

— Ти си слепецът — казваше гневно Лъвицата. — Нищо чудно. След като постоянно се взираш в мрака на собствените си мисли!

След тези свои думи елфидата го бе оставила и се беше преместила да живее сред своите собствени войници, елфите скитници. Гилтас дълбоко съжаляваше за това тяхно скарване — първото, откакто се бяха оженили, — ала се налагаше да си напомни, че преди всичко е крал и чак след това съпруг. Колкото и да му се искаше да отстъпи пред нея, здравият разум му налагаше да не го прави.

Друга група от квалинестите пък бяха избрали да се поддадат на начина на живот на силванестите. Сърцата им бяха преживели тъй много мъка и разочарования, че сега не искаха нищо друго, освен да живеят сред тези зелени гори, които така силно им напомняха за дома. Палтейнон, водачът на тези отцепници, угоднически пълнеше ушите на силванестите с ласкателства и намеци, че заради човешката страна в природата си Гилтас не е и никога не би могъл да бъде истинският водач на квалинестите. Младежът често мени настроенията си, казваше сенаторът, съвсем като самите човеци! Не може да му се има вяра. Ако не бил той, сенатор Палтейнон, благодарение на непоколебимите му храброст и твърдост, квалинестите надали щели да прекосят благополучно пустинята. И така нататък, и така нататък…

Много от квалинестите прозираха отдалеко истината и не един и двама от тях защитаваха открито своя крал, ала останалите, макар да признаваха храбростта му, все пак на драго сърце биха го видели да си отива от престола. Елфите искаха раните им да заздравеят. Колкото до силванестите, те по начало не изпитваха особено доверие в Гилтас, а и нашепванията на Палтейнон не спомагаха особено тези техни впечатления да се разсеят.

Гилтас се чувстваше така, сякаш вървеше през плаващи пясъци. Неуморно, малко по малко, те го засмукваха надолу към някаква безименна и ужасна участ. Усилията му само го караха да затъва по-надълбоко, виковете му оставаха нечути. Краят наближаваше така бавно, че очевидно никой не успяваше да го осъзнае напълно. Единственият, който го съзираше, бе той.

Безизходицата продължаваше. Мрачните рицари оставаха в Силваност, защото се страхуваха да излязат. Елфите се криеха в горите, понеже не желаеха да предприемат нищо.

В тези дни Гилтас често се разхождаше из тези гори. Не желаеше никой да прекъсва уединението на мрачните му мисли. Дори Планшет бе получил заповед да не го следва.

При една от своите разходки Гилтас чу остър писък от небето, вдигна глава и усети как кръвта му се смразява. Над дърветата се виеше грифон и двамата с ездача му очевидно търсеха място за кацане. Промяната, за добро или зло, настъпваше.

 

 

Младият елф забърза през гората към мястото, където Алхана бе установила лагера си — на около трийсет мили южно от границата между Силванести и Бльоде. Огромна част от войските на силванестите заедно с бежанците от столицата, както и новодошлите квалинести бяха там. Части на елфите бяха разположени по протежение на река ТонТалас, а други се криеха в подстъпите на Кървавата гора, която обграждаше Силваност. Макар и разпръснати обаче, силите на елфите бяха в непрекъснат контакт, без значение дали с помощта на създанията на гората или посредством вестоносци, които светкавично разнасяха новините от лагер до лагер.

Гилтас се бе отдалечил доста и му отне известно време, докато се върне по стъпките си. Когато най-сетне пристигна, откри Алхана в компанията на елф, който дотогава никога не бе виждал. Елфът бе облечен като войн и по вида на обветреното му лице и изцапани дрехи можеше да се заключи, че е бил на път в продължение на дълги дни. По топлотата в гласа на Алхана и силното й вълнение пък можеше да се предположи, че й е достатъчно близък. Двамата с елфидата изчезнаха в убежището й, преди Гилтас да е успял да се представи.

Кайрин очевидно го бе забелязал, защото му махна да се приближи.

— Самар се върна.

— Самар… Войнът, който е отишъл да търси Силваношей?

Кайрин кимна.

— Ами Силваношей? — Гилтас погледна по посока на палатката на Алхана.

— Самар пристигна сам — отговори Кайрин.

Откъм убежището на елфидата се чу агонизиращ вик, който бързо бе заглушен и повече не се повтори. Онези, които нетърпеливо чакаха отвън, се спогледаха и заклатиха глави. На малкото открито пространство вече се бе събрала значителна тълпа. Елфите чакаха мълчаливо и почтително, но не си тръгваха, решени да чуят новините със собствените си уши.

Най-сетне Алхана излезе, за да говори пред тях, придружена от Самар, който застана близо до нея. Гилтас си помисли колко силно му напомня Самар за наместник Медан — прилика, която едва ли би се понравила на когото и да било от двама им. Самар бе възрастен елф, вероятно приблизително на годините на съпруга на Алхана, Портиос. Годините в изгнание и непрестанна война бяха издялали деликатната костна структура на лицето му в подобие на твърд гранит. Това лице не изразяваше нищо. Притежателят му очевидно отдавна бе навикнал да прикрива огъня на чувствата и мислите си. В очите му потрепваше съвсем мъничко топлина единствено когато погледът му се насочваше към Алхана.

Обикновено лицето на самата Алхана бе бяло, с чистия цвят на лилия, обкръжена от черната корона на косите й. Сега кожата й бе изгубила цвета си напълно и изглеждаше едва ли не прозрачна. Тя се опита да заговори, ала не успя. Потрепери, пронизана от болка, която сякаш бе достигнала до мозъка на костите й. Самар протегна ръка, за да я подкрепи, ала елфидата я отблъсна. Върху лицето й се бе изписала твърда решителност. Когато отново се овладя, тя огледа присъстващите.

— Отдавам думите си на вятъра и буйните води — каза. — Нека те ги понесат към народа ми. Отдавам думите си на горските създания и птиците във въздуха. Нека те ги понесат към народа ми. Всички вие, които сте тук, вървете и отнесете думите ми на моя народ и нашите братовчеди квалинестите.

Погледът й се отмести към Гилтас, ала само за миг.

— Познавате този мъж. Това е Самар, един от най-доверените ми командири и верен мой приятел. Преди много седмици аз го изпратих с една мисия. А сега той се върна и носи важни новини. — Тя замълча и овлажни устните си. — Ще ви кажа какви са тези новини, но едновременно с това ще направя и едно признание пред вас. Когато твърдях, че Силваношей, вашият крал, е в палатката си, аз ви лъжех. Ако искате да узнаете защо го правех, трябва само да се огледате. Избрах лъжата, за да удържа народа ни единен и за да задържа нашите братовчеди, квалинестите. Само заради нея все още сме силни. Но трябва да бъдем още по-силни в името на онова, което ни очаква занапред.

Алхана направи пауза и разтреперано си пое дъх.

— Това, което ще ви кажа сега, е самата истина. Малко след битката за Силваност Силваношей бе пленен от Мрачните рицари. Опитахме се да го спасим, но още същата нощ той ни бе отнет. Изпратих Самар, за да се опитаме да научим какво се е случило. Самар го е открил. Силваношей, нашият крал, е затворник в Санкшън.

Елфите нададоха тихи възклицания, сякаш през клоните на жълъда бе повял лек ветрец, ала не казаха нищо.

— Ще оставя Самар да довърши разказа сам.

Даже и докато говореше пред събралите се, Самар не изпускаше от поглед Алхана и не се отделяше от нея, готов да й се притече на помощ, в случай че силите я напуснат.

— Срещнах един соламнийски рицар, храбър и достоен човек. — Тъмните очи на елфа обходиха тълпата. — На онези от вас, които ме познават, сигурно ви е известно, че рядко наричам някого по този начин. Този рицар се е срещал със Силваношей в затвора и е разговарял с него с риск за собствения си живот. Показа ми пръстена и наметалото на младия крал.

Алхана издигна пръстена, за да могат да го видят всички.

— Пръстенът принадлежеше на сина ми. Неговият баща му го даде, когато Силваношей бе още съвсем малък. Самар също знаеше как изглежда.

Елфите гледаха ту пръстена, ту Алхана. Израженията им бяха разтревожени. Неколцина офицери в близост до Кайрин го сбутаха с лакти и го накараха да излезе напред.

Кайрин се приближи.

— Позволете ми да заговоря, благосклонна кралице.

— Разбира се, братовчеде — отвърна тя, като го изгледа с известна предизвикателност, сякаш искаше да каже: „Може да заговориш, но не обещавам да те изслушам.“

— Простете ми, Алхана Звезден Бриз — произнесе уважително Кайрин, — че проявявам съмнение към думите на така добре известен и почитан войн, какъвто е Самар, но откъде сме сигурни, че можем да се доверим на някакъв рицар? Това може да е капан.

Алхана се отпусна. Явно това не беше въпросът, който очакваше.

— Нека Гилтас, владетелят на Квалинести, син на Дома на Солостаран, да се приближи.

Зачуден какво ли пък общо можеше да има всичко това с него, Гилтас излезе от тълпата, за да се поклони на Алхана. Твърдият взор на Самар премина през него и младежът получи безпогрешното усещане, че току-що го бяха преценили много внимателно. Дали обаче крайното заключение беше, или не беше в негова полза, Гилтас нямаше как да разбере.

— Ваше Величество — каза Самар, — докато все още се намирахте в Квалинести, познавахте ли соламниец на име Джерард ут Мондар?

— Да, познавах — отвърна стреснато Гилтас.

— Смятахте ли го за човек на честта и храбрец?

— Да — отговори кралят. — Той е всичко това и дори повече. Този ли е рицарят, за когото говорехте?

— Сър Джерард спомена, че е чул как кралят на Квалинести и оцелелите от народа му се канели да направят опит да се доберат в безопасност до земите ни. Той изрази голямата си тъга от вашата загуба, но изпита огромна радост, че сте жив и здрав. Помоли ме да спомена името му пред вас.

— Познавам този рицар. Познавам и храбростта му и мога да свидетелствам за неговата доблест. С пълно право сте му се доверили. Джерард ут Мондар се появи в Квалинести по силата на странни обстоятелства, но го напусна като приятел и с благословията на нашата любима кралица майка Лораналанталаса. Той бе един от последните, на които майка ми даде благословията си.

— Щом и Самар, и Гилтас свидетелстват за доблестта на този рицар, тогава аз нямам нищо против него — каза Кайрин. Той се поклони и отново се върна на мястото си.

Вече се бяха събрали повече от стотина елфи. Всички мълчаха и не говореха, но се споглеждаха често. Мълчанието им бе красноречиво. Алхана можеше да продължи и тя го стори.

— Самар ни донесе и други новини. Вече можем да именуваме този Един бог. Единият бог дойде при нас като бог на мира и любовта, ала се оказа, че всичко това е било просто част от нейния презрян план да ни впримчи в капана си и да ни унищожи. Вече знаем причината. Името на Единия бог е познато от дълбока древност. Такхизис.

Отзвукът от тази изумителна новина се разпространи сред елфите като вълни от камъче, паднало в спокойните води на езеро.

— Не бих могла да дам обяснение как се случило това ужасно чудо — продължи Алхана. С всяка следваща изречена дума гласът й ставаше все по-уверен и царствен. Елфите вече бяха с нея и тя имаше пълната им подкрепа. Всички въпроси относно някоя личност бяха забравени, помрачени от сянката на мрачните криле на древния им враг. — Но и не е необходимо. Най-сетне успяхме да дадем име на нашия враг и се оказва, че това е враг, когото можем да надвием, понеже и в миналото сме го правили.

— Соламнийският рицар Джерард носеше тези вести към Съвета на рицарите — прибави Самар. — Соламнийците събират армия, за да атакуват Санкшън. Той подканя елфите да станат част от тази сила и да спасят своя крал. Какво е решението ви?

Елфите нададоха общ вик, който накара околните клони да потреперят. Дочули глъчката, към тях се присъединяваха още и още и всички се включваха в развълнуваните викове. Не след дълго се появи и самата Лъвица, следвана от своите елфи скитници. Очите на елфидата горяха, а лицето й пламтеше нетърпеливо.

— Какво чувам? — каза високо тя, като се спусна от коня и дотича при Гилтас. — Вярно ли е? Нима най-сетне ще поемем на война?

Той не й отговори, ала Лъвицата и без друго бе твърде развълнувана. Елфидата му обърна гръб и затърси войните сред силванестите. Преди никой от тях не би паднал толкова ниско, че да разговаря с елф скитник, ала сега до един отвръщаха радостно и с готовност на въпросите й.

Офицерите на Алхана се бяха събрали край нея и Самар и нетърпеливо предлагаха планове за действие или обсъждаха на глас по кой път да поемат и колко бързо биха могли да се придвижат до Санкшън, кой да поеме на път и кой да остане.

Гилтас просто стоеше на мястото си и мълчаливо се вслушваше във врявата. Когато най-сетне проговори, чу в гласа си гласа на човека — дълбок и груб на фона на останалите:

— Трябва да атакуваме — каза той, — ала целта ни не е Санкшън, а Силваност. Чак щом осигурим този град, очите ни трябва да се обърнат на север. Не по-рано.

Елфите се втренчиха в него потресено и неодобрително, сякаш Гилтас бе гост на нечия сватба, който внезапно е изгубил ума си и е изпотъпкал всички подаръци. Единственият, който му обърна внимание, бе Самар.

— Нека чуем краля на квалинестите — надвика със заповеден глас недоволното им мърморене.

— Истина е, че в миналото сме побеждавали Такхизис — каза на мрачната си публика Гилтас. — Ала сме разполагали с помощта на Паладин и Мишакал, както и с тази на останалите богове на Светлината. Сега Такхизис е Единият бог — сама и ненадмината. Надвиването й няма да бъде лесна задача… Ще се наложи да пропътуваме стотици мили надалеч от родината и да оставим родните земи в ръцете на враговете си. Ще се присъединим в общо нападение с хората и ще направим опит да превземем човешки град. Ще направим саможертви, които никога няма да ни се отплатят. Не казвам, че не бива да застанем редом с хората в битката против Такхизис — добави той. — Както всички добре знаете, майка ми се е сражавала рамо до рамо с човеците. Борила се заради човешките градове и човешките животи, правила е саможертви, за които никой така и не й поблагодари. Битката срещу Такхизис е нещо, което смятам, че си струва да предприемем. Просто съветвам преди всичко да се погрижим да имаме земя, където след това да се завърнем. Вече изгубихме Квалинести, нека не позволяваме същото да се случи и със Силванести.

Чувайки изпълнените му с пламенност думи, Лъвицата постепенно бе смекчила изражението си.

— Моят съпруг е прав — обади се тя. — Трябва да нападнем Силваност и да го вземем отново в ръцете си, преди да изпратим сили, които да спасят младия крал.

Силванестите ги наблюдаваха с враждебни погледи. Получовек и елфа скитница. Кои бяха те, че да казват на силванестите и дори на квалинестите какво да правят и какво не? Префект Палтейнон вече стоеше до Алхана и нашепваше нещо в ухото й, без съмнение подканяйки я да не обръща внимание на „марионетния крал“. Сега Гилтас бе останал само с един съюзник сред всички тях — Самар.

— Кралят на нашите роднини говори мъдро, Ваше Величество — каза той. — Мисля, че трябва да се вслушаме в думите му. Ако в този момент се отправим към Санкшън, ще оставим след себе си враг, който лесно би могъл да ни погуби, ако просто му обърнем гръб.

— Мрачните рицари са приклещени в Силваност като пчели в делва — отговори Алхана. — Просто бръмчат, без да могат да избягат. Мина явно няма намерение да им изпраща подкрепления. Ако смяташе да го стори, щеше да го е направила още отдавна. Ще оставя след нас няколко отряда, които да създават впечатлението, че имаме засилено присъствие и че сме ги обкръжили. А когато се завърнем като победители, ще се разправим с тези Мрачни рицари. Синът ми и аз — прибави гордо.

— Алхана… — започна Самар.

Тя му хвърли поглед. Виолетовите й очи бяха натежали и вледенени.

Самар не продума повече. Само се поклони и отстъпи крачка назад. Не погледна към Гилтас. Решението беше взето, въпросът — приключен.

Силванести и квалинести с готовност се събраха около нея, чакайки заповедите й. Двата народа най-сетне се бяха обединили в желанието си да потеглят към Санкшън. След като погледна разтревожено своя съпруг за секунда, Лъвицата също забърза, за да участва в съвещанието с Алхана Звезден Бриз.

Защо не можеха да видят истината? Кое ги заслепяваше?

„Такхизис. Това е нейно дело — помисли си Гилтас. — Сега, след като нищо не й пречи да властва необезпокоявано над света, Царицата е размесила еликсира на любовта с отрова и го е дала и на сина, и на майката. Любовта на Силваношей към Мина се е превърнала в мания. Любовта на Алхана към сина й замъглява напълно мислите й. Как ни остава да се борим срещу това? Как бихме могли да се борим срещу тази богиня, след като дори любовта, нашето най-силно оръжие, е отровено?“