Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (3)

3
Наказание за провал

Кендерът е изчезнал, Мина — докладва Галдар на излизане от Кулата.

— Изчезнал? — Водачката се извърна от кехлибарения ковчег на Златна Луна и впери поглед в минотавъра. — Какво искаш да кажеш? Това е невъзможно? Как е могъл да…

Тя нададе измъчен вик. Сетне сякаш внезапна болка я накара да се превие на две, да падне на колене и да обвие ръце около тялото си, впивайки нокти в плътта си в изблик на невероятна агония.

— Мина! — извика полудял от тревога Галдар. Той се засуети безпомощно и объркано над нея. — Какво има? Ранена ли си? Кажи ми!

Мина просто стенеше и се гърчеше на земята, без да може да му отговори.

Минотавърът изгледа страховито рицарите край тях.

— Мислех, че я охранявате! Що за враг е способен да й причини подобно нещо?

— Кълна се, Галдар! — извика единият от тях. — Никой не се е приближавал до нея…

— Мина — каза минотавърът и се наведе над Водачката, — кажи ми къде те боли!

Вместо отговор, разтърсвана от дълбоки гърчове, тя постави ръка върху черната си ризница, точно върху сърцето.

— Вината е моя — произнесе с усилие през разкървавените си устни. Непоносимата болка я беше накарала да ги прехапе многократно. — Вината е моя. А това… е наказанието ми.

Мина продължаваше да стои на колене със сведена глава, стиснала ръцете си в юмруци. Потта се стичаше на ручеи по лицето й, тя трепереше силно.

— Прости ми! — произнесе с огромна мъка, а думите й бяха обагрени с кръв. — Провалих се. Забравих задълженията си. Няма да се повтори, кълна се в душата си!

Спазмите постепенно затихнаха. Мина въздъхна дълбоко. Започваше да се успокоява. Пое си още веднъж дълбоко дъх и несигурно се изправи на крака.

Рицарите се бяха скупчили край нея и я наблюдаваха с удивени и разтревожени изражения.

— Представлението свърши — каза им Галдар. — Връщайте се към задълженията си.

Мъжете се подчиниха и все пак някои й хвърлиха по един последен поглед. Минотавърът внимателно подкрепи Мина.

— Какво беше това? — попита я загрижено. — Спомена нещо за наказание. Кой те наказа и защо?

— Единият бог — отговори Мина. Лицето й все още бе обляно в пот и силно издължено от спомена за преживяната агония. Кехлибарените й очи бяха добили пепеляв оттенък. — Загърбих задълженията си. Кендерът беше от първостепенно значение. Трябваше най-напред да се занимая с него. Аз… — Тя навлажни окървавените си устни и преглътна. — Толкова исках да видя майка си, че напълно го бях забравила. А сега него го няма и вината за това е моя.

— Единият бог ти причини всичко това? — повтори ужасено Галдар. В гласа му се долавяше едва сдържан бяс. — Единият бог те нарани по този начин?

— Заслужавах го, Галдар — отвърна тя. — Сега приветствам болката. И тя е нищо в сравнение с болката, която Единият бог бе принуден да понесе заради моята грешка.

Минотавърът се намръщи и поклати глава.

— Хайде, хайде, Галдар — смъмри го тя, — нима баща ти никога не те е наказвал, когато си бил дете? Нима командирът ти не те удрял, когато си допускал грешка по време на ученията? Баща ти не те е наказвал просто защото е бил зъл. Командирът ти също. Наказанията са били за твое добро.

— Не е същото — изръмжа Галдар. Струваше му се, че никога няма да забрави тази гледка: жената, която бе водила след себе си победоносна армия, внезапно оказала се на колене, в калта, гърчеща се от болка.

— Разбира се, че е същото — каза внимателно Мина. — Всички ние сме деца на Единия бог. Как иначе можем да научим какво се очаква от нас?

Галдар нямаше отговор на този въпрос. Мина очевидно възприе мълчанието му за съгласие.

— Вземи неколцина мъже и претърсете всяка стая в Кулата. Искам да бъда сигурна, че кендерът все пак не се е скрил някъде. През това време ние ще изгорим телата.

— Налага ли се да влизам отново там, Мина? — попита с нежелание минотавърът.

— Защо? От какво се боиш?

— От нищо живо — отвърна той с навъсено изражение, докато се взираше замислено в Кулата.

— Не страхувай, Галдар — каза Мина. Тя хвърли небрежен поглед към телата на чародеите, които тъкмо влачеха към погребалната клада. — Духовете не могат да ти навредят. Всички те служат на Единия бог.

 

 

В небесата сияеше ярка светлина. Далечна и нереална, тази светлина бе много по-ярка от слънцето и караше диска му да изглежда блед и незначителен. Смъртните очи на Даламар едва ли биха издържали дълго, вперени в подобна светлина, но сега имаше чувството, че може да се взира в нея вечно. Взираше се и усещаше как цялото му същество се принизява, губи своята важност, превръща се в предмет без каквото и да е значение.

Още като дете той бе вдигнал поглед към нощното небе на своята родина, за да види там сребърната луна. Тогава луната му се бе сторила като играчка, към която трябва просто да се протегнеш, за да си поиграеш с нея. Ала когато родителите му бяха отказали да я свалят от небето и да му я дадат, той бе заплакал от яд от безсилие. Точно по този начин се чувстваше и сега. Вероятно дори би заплакал, ако имаше очи, които да плачат, и сълзи, които да падат от тях. Ярката красива светлина бе толкова далеч, бе така недостижима… Пътят му към нея бе препречен от преграда, по-тънка от есенна паяжина и по-здрава от най-силната стомана. Колкото и да опитваше, не можеше да я преодолее — беше като стена на затвор, ограждаща целия свят.

Не беше сам. Освен него имаше и други затворници. Навсякъде край него душите на умрелите блуждаеха, кръстосваха неуморно двора на този затвор и до една гледаха с копнеж към лъчистата светлина. Ала никоя не успяваше да я достигне.

— Светлината е много красива — произнесе нечий тих и измамно благ глас. — Това е светлината на отвъдното, следващата стъпка от дългото пътешествие, на което се е отправила душата ти. Ще ти позволя да тръгнеш към нея, ала първо трябва да ми донесеш онова, от което се нуждая.

Знаеше, че ще се подчини, че ще донесе на гласа всичко, стига това да му помогнеше да избяга от този затвор. Трябваше само да донесе магията. Той погледна към Кулата на Върховното чародейство и му се стори, че вероятно постройката има нещо общо с него самия, ала всичко вече беше отминало, беше изгубило значението си. Кулата бе същинско хранилище за магия. Виждаше тази магия като искрящи потоци златен прах, протичащ сред безплодната пустиня на изминалия му живот.

Останалите души се устремиха към Кулата — вече лишена от своя господар. Даламар отново погледна лъчистата светлина и душата му се сви от копнеж. След това се присъедини към реката, която се вливаше в Кулата.

Почти беше достигнал входа, когато една ръка се протегна и успя да го задържи. Сетне гласът, ядосаният и изпълнен с безсилие глас, изсъска:

— Спри.

 

 

— Спрете! — заповяда Мина. — Веднага! Не изгаряйте телата. Промених решението си.

Рицарите я погледнаха стреснато. Труповете паднаха отпуснато на земята. Мъжете се взираха един в друг с недоумение. Никога дотогава не бяха виждали Мина така нерешителна и изпълнена със съмнения. Това не им харесваше, нито пък им се бе понравило да я видят наказана, даже и от този Един бог. Този Бог беше твърде далеч от тях. Мина бе пред очите им и те я боготворяха, издигаха я в култ.

— Чудесна идея — обади се Галдар, докато излизаше от Кулата. Той се втренчи с нездрав поглед в мъртвите чародеи. — Да оставим лешоядите да се разправят сами със собствената си мърша. Кендерът не е в Кулата. Претърсихме я от горе до долу. Да се махаме от това прокълнато място.

Пламъците припукваха. Димът се виеше около Кулата, подобно на душите, виещи се около дънерите на кипарисите. Живите стояха обнадеждени и в очакване най-после да потеглят надалеч от тук. За разлика от тях душите нямаха къде да отидат. И всички се питаха как смята да постъпи Мина.

Тя коленичи до тялото на Даламар. Сетне стисна с ръка медальона на врата си, а другата постави върху смъртоносните рани на магьосника. Втренчените му очи продължаваха да се взират отсъстващо.

И тогава, съвсем тихо, Мина започна да пее:

Стани, сега стани.

Отдай душата си.

Из мрачни дълбини

съня си напусни.

Плътта на Даламар под ръката й започна да се затопля. Кръвта нахлуваше и обагряше посивелите му бузи, стопляше вледенените му крайници. Устните му се разтвориха и магьосникът си пое дълбоко дъх. Даламар сякаш потръпна от докосването й. Животът най-после се беше върнал в тялото му, ала очите му си оставаха отсъстващо втренчени и празни.

Галдар наблюдаваше ставащото намръщено и невярващо. В очите на рицарите се четеше едва сдържано страхопочитание. И преди Мина се бе молила над мъртвите, ала никога дотогава не беше възвръщала някой към живот. Мъртвите служеха на Единия бог, така казваше тя.

— Стани — нареди водачката.

Живото тяло с мъртвешки очи се подчини и се изправи на крака.

— Отиди при каруцата — заповяда му тя. — И чакай заповедите ми.

Клепачите на елфа затрепериха и цялото му тяло се сгърчи.

После очите му съвсем бавно се обърнаха и я погледнаха.

— Този път ще ми се подчиниш — каза Мина. — Ще ми се подчиняваш и занапред. В противен случай ще те унищожа. Не тялото ти. Сега загубата на тази обвивка едва ли ще има сериозни последствия за теб. Ще унищожа душата ти.

Трупът потръпна и след кратко колебание се повлече към каруцата. Рицарите тутакси се засуетиха, за да му направят път и да се отдръпнат колкото могат по-надалеч. По устните на неколцина плъзнаха широки усмивки. Тромавото подобие на Даламар изглеждаше смешно. Един от рицарите даже се изсмя на глас.

Галдар не виждаше нищо смешно в зрелището. Минотавърът беше ужасен и отблъснат до дъното на душата си. Нямаше проблеми да остави труповете на мършоядите — в края на краищата това бяха най-обикновени магьосници, — но това вече не му харесваше. Имаше нещо дълбоко погрешно в ставащото, въпреки че не беше съвсем сигурен какво или защо трябваше да бъде притеснен.

— Мина, смяташ ли, че това е разумно? — попита той.

Тя не му обърна внимание. В този момент водачката припяваше същата песен над тялото и на втория чародей, поставила ръка на гърдите му. Трупът се изправи в седнало положение.

— Отиди при своя другар в каруцата — нареди тя.

Очите на Палин премигнаха. Чертите му се сгърчиха от внезапен спазъм. Разкривените му пръсти бавно започнаха да се издигат, протегнати, готови да уловят и задържат нещо, което само той можеше да види.

— Ще те унищожа — каза му сурово Мина. — Подчини ми се.

Ръцете на магьосника се свиха в юмруци. Лицето му бе изкривено от силна агония, сякаш изпитваше болка, по-непоносима и от болката по време на смъртта си.

— Тръгвай — посочи каруцата Мина.

Трупът най-сетне се предаде, наведе глава и тръгна нататък. Този път никой от рицарите не се засмя.

Водачката стоеше бледа, изпита и изтощена. Денят й бе донесъл единствено тъга. Смъртта на жената, която бе обичала като родна майка, гневът на нейния бог… Постепенно я обземаше непоносима умора, раменете й се отпуснаха. Личеше си, че едва има сили да се държи изправена. Галдар почувства прилив на съжаление. Искаше му се да има начин да я успокои и утеши, ала задълженията му бяха на първо място.

— Мина, смяташ ли, че това е разумно? — попита тихо, за да го чува само тя. — Достатъчно лошо е, че ще ни се наложи да влачим из цял Ансалон ковчег, а сега и тези две… неща. — Нямаше представа как да ги нарече. — Защо постъпи така с тях? Какви цели преследваш? — Той се намръщи. — А и мъжете започват да стават неспокойни.

Очите с цвят на кехлибар се обърнаха към него. Лицето й може да беше белязано от умората и скръбта, ала в тези очи имаше ярка светлина и незамъглен разум. Минотавърът усети как го пронизват до дъното на душата му.

— Ти също си неспокоен, Галдар — произнесе тя.

Той измърмори нещо. Устатата му се изкриви.

Мина обърна поглед към двата трупа, които сега седяха на ръба на каруцата и се взираха в нищото.

— Чародеите са свързани с кендера, Галдар.

— Значи са наши заложници? — ободри се минотавърът. Това поне му звучеше по-разумно.

— Ако предпочиташ, може и така да се каже. Те са заложници. А когато си върнем кендера и артефакта, ще ми обяснят как да си служа с него.

— Ще се погрижа да ги пазят добре.

— Няма да е нужно — сви рамене тя. — Мисли за тях не като за затворници, а по-скоро като за две лишени от живот парчета месо. — Мина продължаваше да се взира в Палин и Даламар със замислено изражение. — Какво ще кажеш за армия от такива като тях, Галдар? Армия от войници, които се подчиняват на заповедите ти, без да задават въпроси, без да се боят, притежаващи невероятна сила, които падат само за да се изправят и да продължат напред? Нима това не е мечтата на всеки пълководец? Ще държим душите им в робство — продължи след малко, сякаш за момент си бе позволила да обмисли идеята по-сериозно — а телата им ще хвърляме в битката. Как смяташ, Галдар?

Минотавърът не можеше да отвърне нищо. Или по-скоро отговорите бяха твърде много. Не можеше да си спомни да е чувал нещо по-отвратително или скверно.

— Доведи коня ми, Галдар — нареди му водачката. — Време е да напуснем това скръбно място.

Минотавърът се подчини с готовност.

Мина се качи на седлото и накара животното да застане пред каруцата и тъжния й товар. Рицарите се подредиха отзад, оформяйки почетна стража. Камшикът на коларя изплющя и тежките впрегатни коне затеглиха хамутите. Каруцата се затъркаля напред.

Душите и дърветата отстъпиха пред Мина така, че в гората, заобикаляща Кулата на Върховното чародейство, се отвори просека. Пътеката беше съвсем гладка, понеже водачката не искаше ковчегът да пострада. От време на време тя се обръщаше и поглеждаше към каруцата и безценния кехлибарен саркофаг.

Галдар зае обичайното си място до Мина.

Телата на двамата чародеи бяха седнали в задната част на каруцата с клатещи се крака и отпуснати в скута ръце. Очите им се взираха право напред и към пътя, откъдето идваха. При едно от случайните си поглеждания към тях минотавърът забеляза как след живите трупове се плъзгат две почти невидими сенки, ефирни като копринени шалове, уловени в колелата на каруцата.

Техните души.

Това беше достатъчно да го накара да извърне очи и повече да не се поинтересува какво се случва зад гърба му.