Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (29)

13
Неуморни духове

Телата на двамата чародеи стояха там, където им бе наредено да стоят, близо до кехлибарения саркофаг в Храма на Сърцето, вече известен като Храма на Единия бог. В момента на издигането на тотема на мястото се намираше единствено духът на единия от двамата магьосници. Душата на Даламар бе заминала още с пристигането на мъртвите. На Палин не му бе останало нищо друго, освен да остане и да наблюдава изграждането на тотема до превръщането му в монумент на могъществото на царица Такхизис. Нямаше никаква представа къде е отишъл Даламар. Духът на мрачния елф отсъстваше често. Всъщност отсъстваше по-често, отколкото беше наоколо.

Палин все още намираше усещането да си далеч от тялото си за по-продължителен период от време за доста неприятно и объркващо, но през последните дни се бе опитал да експериментира. Тревогата му — както и на останалите мъртви — нарастваше, понеже бе осъзнал, че Такхизис е съвсем близо до времето, в което най-после триумфално ще навлезе в света.

И така, магьосникът наблюдаваше как тотемът нараства, а заедно с него расте и мощта на Царицата. Такхизис можеше да се превъплъщава в много форми, но когато си имаше вземане-даване с дракони, предпочиташе тяхната. Петте глави, всяка една в различен цвят и представяща всеки вид дракон, израстваха от тяло, чиито сила и големина поразяваха. Главата на червения дракон беше жестока и свирепа. От ноздрите й изригваха пламъци. Главата на синия бе издължена, елегантна и смъртоносна. Между острите й като бръснач зъби припукваха мълнии. Главата на черния дракон беше лукава и потайна, а от устата й непрестанно капеше отровна киселина. Главата на белия бе жестока, пресметлива и смразяваше само като те погледне. Тази на зеления принадлежеше на лицемерно създание с несъмнена интелигентност. От зиналата й паст изригваха зловонни пари.

Такава бе Такхизис в измерението на безсмъртните, на която мъртвите служеха, сковани от ужас, която Палин мразеше и презираше, но и по някакъв начин се чувстваше длъжен да боготвори. Понеже в очите на петглавия дракон искреше умът на бог, способен да прекрачи необятната вечност, да разбере неизброимите й възможности и в същото време да преброи капките в океаните или да ти каже точния брой на зрънцата пясък в голата пустиня.

Гледката на Царицата, надвиснала над черепите на мъртвите дракони, получаваща ритуалните им поклони, бе нещо, което Палин с мъка успяваше да понесе. Магьосникът силом се откъсна от тялото си и потъна разтревожено в заобикалящия го мрак.

Все още му бе трудно да изостави навиците на живите, така че се заскита из улиците на Санкшън по същия начин, по който би го сторил и ако все още можеше да контролира тялото си. Заобикаляше сградите, макар в действителност да можеше просто да преминава през тях. Веществените прегради не могат да възпрат духа и все пак за него бяха непреодолими. Да преминава през стени — да стори нещо, което му се струваше в пълен разрез със законите на природата — означаваше да признае, че е изгубил всяка връзка с живота, най-вече с физическата му страна. Не беше готов за това, още не.

Състоянието, в което се намираше сега, му позволяваше да се придвижва с лекота през претъпкани улици. Всички се стичаха, за да зърнат новообявения Храм на Единия бог и току-що случилото се чудо. Ако беше жив, Палин вероятно просто щеше да бъде увлечен или стъпкан в потока на тълпата, подобно на двамата просяци, които също се опитваха да намерят пътя си из улиците на Санкшън. Единият от тях — сакат мъж — току-що бе изгубил патерицата си. Другият пък — слепец — не можеше да открие бастуна си и в момента опипваше безпомощно наоколо с надеждата да го открие.

Напълно инстинктивно Палин понечи да им предложи помощта си само за да си припомни, че вече не можеше да направи нищо за тях. Докато се рееше наблизо, магьосникът си даде сметка, че слепецът му изглежда познат. Сребристите коси, белите дрехи… Особено сребристите коси. Не успяваше да зърне лицето на мъжа заради превръзките, които скриваха отвратителната рана, ограбила зрението му. Струваше му се, че този слепец просто не е на мястото си. Сетне в спомените му изникна Цитаделата на Светлината и Палин най-сетне се сети къде е виждал този човек.

Който всъщност не беше човек.

Използвайки зрението на създанията от света на духовете, магьосникът най-после съзря истинските форми на двамата просяци, очертания, които съществуваха в измерението на безсмъртните и поради тази причина не можеха да бъдат прикрити, макар и да бяха положили усилия да изглеждат по различен начин в света на смъртните. Незнайно как обаче един сребрист дракон — Огледало — бившият пазител на Цитаделата на Светлината, стоеше рамо до рамо, крило до крило със син дракон.

А Палин си припомни какво е усещането да изпитваш искрица надежда.

 

 

Духът на Даламар също се скиташе през тази нощ, макар да бе доста по-надалеч, отколкото се бе осмелил да се отдалечи Палин. За разлика от него Даламар не позволяваше на физическите бариери да спират придвижването му. Планините за него бяха също толкова невеществени, колкото и облаците. В този момент мрачният елф преминаваше през твърдите скални стени на леговището на Малис и навлизаше в лабиринта от коридори с лекотата, с която някой мигва с очи или си поема дъх.

Както и неведнъж напоследък, откри великата червена драконеса заспала. Все пак този път имаше разлика. При предишните му посещения Малис спеше дълбоко и спокойно, сигурна, че е неоспорим владетел на този свят и не съществува никой достатъчно силен, който да се осмели да й се противопостави. Сега обаче сънят й беше тревожен. Чудовищните й нозе потрепваха, очите й неспирно се въртяха под спуснатите клепачи, а ноздрите й вдишваха шумно. От челюстите й се стичаше слюнка и дълбоко в гърдите й клокочеше сподавено ръмжене. Явно сънуваше нещо неприятно.

Но кошмарът й щеше да бъде нищо в сравнение с онова, което я очакваше, след като се пробуди.

— Най-велика и милостива господарке — произнесе Даламар.

Малис отвори само едното си око, друг знак, че дрямката й никак не е била отморяваща. Обикновено на Даламар му се налагаше да й проговаря няколко пъти и дори да извика някой от любимците й, за да успее да я събуди.

— Какво искаш? — изръмжа тя.

— Да ви уведомя какво се случва по широкия свят, докато спите.

— Добре, продължавай — рече тя, като отвори и другото си око.

— Къде е тотемът ви, господарке? — попита хладно Даламар.

Малис извърна масивната си глава, за да се увери, че колекцията й от черепи — трофеи от безбройните й победи включително и над дракони като Берил и Келендрос — е на мястото си.

Очите й се разшириха. Дъхът й изпращя съскащо. Драконесата се изправи с такава сила, че накара планината да потрепери, и се заоглежда във всички посоки.

— Къде е? — изрева тя, като размаха убийствено опашката си. Гранитните стени се напукваха под ударите й, а сталактитите по тавана започнаха да се стоварват и разбиват на парчета върху гърба й. — Къде е крадецът? Кой го открадна? Кажи ми!

— Ще ви кажа — отвърна Даламар, пренебрегвайки яростта й, понеже така или иначе драконесата не можеше да му стори каквото и да било. — Но ще поискам нещо в замяна.

— Лукав сметкаджия, както обикновено! — просъска Малис с леко припламване между зъбите си.

— Наясно сте с настоящото ми печално положение — рече магьосникът, като разпери ръце, за да демонстрира призрачните си очертания. — Ако си възвърнете тотема и победите личността, която го открадна от вас така безчестно, ще поискам само да употребите част от магията си, за да възвърнете душата в живото ми тяло.

— Имаш го — произнесе Малис. Ноктестата й лапа помръдна едва забележимо. Тя наведе глава напред. — У кого е?

— У Мина.

— Мина? — повтори объркано драконесата. — Коя е тази Мина и защо е взела тотема ми? Как го е взела? Не подушвам крадец! Никой не е пристъпвал в леговището ми. А и никой крадец не би могъл да го изнесе от тук.

— Даже армия от крадци не биха успели — съгласи се Даламар. — Но армия от мъртъвци със сигурност и точно това се е случило.

— Мина… — просъска името с презрение Малис. — Сега си спомням. Чувам, че командвала армия от души. Що за глупост!

— Тази „глупост“ е откраднала тотема в съня ви, господарке. Построили са го наново в Санкшън, в сграда, някога позната под името Храм на Сърцето, а сега наричана Храма на Единия бог.

— Отново този така наречен Един бог — изръмжа Малис. — Този Един бог започва да ме дразни.

— Единият бог може доста повече от това просто да ви дразни, господарке — произнесе студено Даламар. — Именно този Един бог е отговорен за унищожението на Циан Кръволока, вашата братовчедка Берил и Келендрос Синия. Тримата най-могъщи дракони по лицето на Крин, веднага след вас. Пак този Един бог е в основата на падането на Силванести, разрухата над Квалиност, поражението на соламнийските рицари при Солантас, а ето и че сега е постигнала победа и при Санкшън. Само вие стоите на пътя на пълния й триумф.

Малис мълчаливо се вторачи в него, потънала в размисъл. Беше казал последното с преднамерена грубост и макар очевидно чутото да не й се нравеше, нямаше как да отрече истината.

— А сега е откраднала тотема ми? Защо? — попита сърдито драконесата.

— От известно време насам тотемът всъщност въобще не беше ваш — отговори духът на магьосника. — Единият бог отдавна се опитва да поквари драконите, които някога я боготворяха. И използваше могъществото на техните души, за да подхранва своето собствено. Като откраднахте тотемите на вашата братовчедка и Келендрос, всъщност станахте пионка в играта й. По този начин просто подсилихте могъществото на драконовите души. Не подценявайте тази богиня. Макар при пристигането си на този свят да е била съвсем близо до пълното си унищожение, сега е възвърнала силата си и протяга ръце към онова, за което ламти от цяла вечност.

— Говориш така, сякаш я познаваш — прекъсна го Малис и го изгледа с леко презрение.

— Познавам я наистина — каза Даламар, — както и вие… по име, разбира се. Казва се Такхизис.

— Да, чувала съм за нея — рече Малис, като още веднъж потрепна с лапа. — Чух, че е изоставила този свят по време на войната с Хаос.

— Не го е изоставила — рече магьосникът. — Вместо това го е откраднала и го е донесла тук с помощта на Келендрос. Никога ли не сте се замисляли как така изведнъж този свят се е появил в тази част на Вселената? Никога ли не сте се чудили?

— Не, а и защо? — отвърна ядосано Малис. — Ако храната сама пада в ръцете на прегладнелия, той не задава въпроси, а яде!

— Всички знаем колко добре се хранехте вие, господарке — съгласи се Даламар. — Колко жалко, че след това не сте се погрижили да изхвърлите боклука. Душите на мъртвите дракони са разпознали своята кралица и сега са готови да сторят всичко, което изискат от тях. За съжаление, господарке, те ви превъзхождат многократно.

— Мъртвите дракони нямат зъби — присмя се Малис. — Изправена съм пред жалък бог, който си има за любимец дете и който разчита на превтасали души, за да добие сила. Възнамерявам да възвърна тотема си и да му нанеса смъртоносен удар в замяна.

— Кога смятате да нападнете Санкшън, господарке? — попита магьосникът.

— Когато бъда готова — изръмжа драконесата. — А сега напусни.

Даламар се поклони ниско.

— Господарката няма да забрави своето обещание… да възвърне душата в тялото ми. Бих могъл да ви бъда много по-полезен в своята цялост.

Малис махна с лапа.

— Никога не забравям обещанията си. Сега се махай.

Тя затвори очи и отпусна масивната си глава на пода.

Даламар не се лъжеше лесно. Въпреки че си придаваше безгрижен вид, драконесата бе разтърсена до дъното на душата си. Може и да се преструваше, че спи, ала вътре в нея огньовете на яростта горяха ярко и нагорещено.

Удовлетворен, че е постигнал всичко, което можеше — поне тук, — магьосникът се обърна и си тръгна.

 

 

Тотемът се издигаше във вътрешността на опустошения от пожара Храм. Рицарите и войниците на Мина ликуваха и повтаряха името й. Сянката на Такхизис се рееше над тотема, ала малцина можеха да я забележат. Не нея търсеха те. Виждаха единствено Мина и ги бе грижа само за нея.

На една от улиците на Санкшън — вече почти напълно пуста, сребърният дракон Огледало опипваше наоколо, за да открие жезъла, който бяха избили от ръцете му.

— Какво става? — попита спътника си, докато той мълчаливо му подаваше жезъла. — Какво става? Чувам врява и викове.

— Такхизис — каза Бръснач. — Виждам я. Вече се е разкрила. Мнозина от братята ми кръжат в небето и крещят името й. Мъртвите дракони я викат. Чувам и гласа на съпругата си сред техните. Червени, сини, бели, черни, зелени, живи и мъртви… всички й се кълнат във вярност. Дори в този момент силата й продължава да нараства.

— Ще се присъединиш ли към тях? — попита Огледало.

— Дълго мислих за онова, което ми каза в леговището на могъщия Ские — рече бавно Бръснач. — Как никое от нещастията, сполетели този свят, нямаше да се случат, ако не беше Такхизис. Преди мразех и гледах отвисоко Паладин и останалите така наречени богове на Светлината. Проклинах името му и ако ми се удаваше шанс да убия някой от любимците му, го правех и се къпех в слава. Жадувах деня, в който кралицата ни ще царува над всички… Сега, когато този ден настъпи, съжалявам за това. Нея не я е грижа за нас. — Драконът замълча, след което каза: — Виждам, че се усмихваш, сребърни. Смяташ, че „грижа“ не е правилна дума, нали? Съгласен съм с теб. Тези, които следват стъпките на Мрачната царица, рядко са известни с грижовната си природа. Уважение. Това е думата. Такхизис няма уважение към онези, които й служат. Използва ги, докато изстиска и последната капка от тях. След това ги захвърля. Не, няма да й служа.

— Но ще й се противопостави ли? — прошепна един познат глас в ухото на Огледало. — Ако гарантираш за него, помощта му ще ми бъде от полза, както и твоята.

— Палин? — обърна се зарадвано по посока на гласа Огледало.

Протегна ръка към мястото, откъдето бе чул магьосника, ала не успя да почувства топлотата на ръкостискането му.

— Не те виждам, нито усещам, но те чувам, Палин — каза сребърният дракон. — Ала дори гласът ми се струва далечен, сякаш ми говориш от Долината на сенките.

— Точно тъй е — рече Палин. — И все пак заедно може би ще успеем да я прекосим. Искам да ми помогнеш да унищожа този тотем.

 

 

Духът на Даламар се присъедини към реката от души, която се изливаше по посока на Храма на Единия бог, подобно на река, устремена към вълните на океана. Не обръщаше внимание на останалите край себе си. Вместо това опитваше да се съсредоточи върху следващата си задача. Останалите души също го игнорираха. Нямаше и да го чуят, ако се опиташе да ги заговори. Не го и виждаха. Чуваха само един глас и съзираха едно-едничко лице.

Когато приближиха, Даламар се откъсна от потока, който се виеше отново и отново около тотема от драконови черепи. Чудовищният монумент се издигаше високо във въздуха и се виждаше от километри наоколо, или поне така твърдяха някои сред хилядите зяпачи, зяпнали с възхищение и почуда, ликуващи от победата на Мина над омразната драконеса Малис.

Даламар хвърли един поглед на тотема. Нямаше как да не признае, че беше впечатляващ. След това умът му отново потъна в далеч по-важни за разрешаване въпроси. На вратите на храма имаше охрана. Никой от смъртните нямаше шанс да влезе във вътрешността му. Духът на магьосника безпроблемно ги подмина и се озова в залата с олтара. Първо се увери, че всичко с тялото му е наред, и с известна изненада отбеляза, че тази нощ и Палин е решил да се отдалечи.

Всъщност изчезването на Палин беше толкова необичайно, че въпреки неотложността на задачата си, Даламар се принуди да спре и да прецени какво ли е намислила душата на магьосника. Не че бе разтревожен. Отдавна беше реши, че в Палин има непочтеност, колкото и в купа овесени ядки.

— И все пак — напомни си той — той е племенник на Рейстлин. И макар кашата обикновено да е белезникава и често на буци, всеки знае, че е гъста и лепкава. Твърде много неща могат да се крият под обикновената й външност.

Душите се виеха в екстаз около тотема, гъсти като дим от мокро дърво. Край Даламар прелитаха милиони лица. Той продължи напред, зает с планирането на следващата си стъпка.

Мина стоеше съвсем сама пред осветения от свещи олтар. Беше обърнала гръб на тотема и задълбочено се взираше в пламъците. Големият минотавър се намираше наблизо. Той винаги беше край нея.

— Мина, изтощена си — каза умолително Галдар. — Едва се държиш на крака. Трябва да си легнеш. Утре… Кой може да каже какво ще ни донесе утрото? Трябва да си отпочинала.

— Мислех, че вече си си легнал, Галдар — рече Мина.

— Така беше — изръмжа минотавърът. — Но не можах да заспя. Знаех, че ще те открия тук.

— Харесва ми да бъда тук — отговори тя със сънен глас. — Близо до Единия бог. Мога да почувствам святото му присъствие. Обгръща ме в ръцете си и ме издига до себе си.

Мина насочи поглед към нощното небе, което се виждаше съвсем ясно, след като покривът бе рухнал.

— Чувствам топлина, когато съм близо до нея, Галдар. Чувствам се затоплена, обичана, нахранена, облечена и в безопасност в прегръдките й. Когато се завръщам обратно в този свят, изпитвам глад и жажда. За мен е наказание да пребивавам тук, Галдар. Така ми се иска вместо това да бях там горе.

Галдар издаде трудно определим звук от дълбините на гърлото си. Дори и да имаше своите съмнения, беше предпочел да ги запази за себе си. Каза само:

— И все пак, докато си тук долу, Мина, трябва да вършиш дела в името на Единия бог. Няма да можеш да го правиш, ако си болна и отпаднала.

Водачката протегна ръка и я постави върху рамото на минотавъра.

— Прав си, Галдар. Мисля само за себе си. Ще си легна и дори ще поспя до късно сутринта.

Тя се обърна и погледна към тотема. Кехлибарените й очи блестяха, сякаш все още се взираше в пламъците на свещите.

— Не е ли великолепно?

Може би щеше да каже и още нещо, ала Даламар се погрижи да влезе в полезрението й. Той се поклони ниско.

— Ще отнема само миг от времето ти, Мина — каза той и се поклони още веднъж.

— Върви напред и се увери, че покоите ми са готови, Галдар — нареди Мина. — Не се тревожи, ще дойда след малко.

Животинските очи на Галдар преминаха през мястото, където се рееше духът на магьосника. Даламар никога не можеше да прецени с пълна сигурност дали минотавърът го вижда или не. Не вярваше случаят да е такъв, но не можеше да се отърве от усещането, че Галдар подозира за присъствието му. Носът на минотавъра се набръчка, сякаш бе надушил нещо загнило. След това просто изсумтя, обърна се и напусна олтарната зала.

— Какво искаш? — попита магьосника Мина. Гласът й бе спокоен и овладян. — Научи ли нещо за магическото устройство, носено от кендера?

— Уви, не, Мина — рече Даламар, — но разполагам с друга информация. Нося тревожни новини. Малис е научила, че ти си отговорна за кражбата на тотема.

— Така е — отвърна с едва загатната усмивка Мина.

— Тя ще дойде, за да си го възвърне. Драконесата е разгневена. Сега вижда заплаха за своята власт в теб.

— Защо ми казваш всичко това, чародеецо? — попита водачката. — Без съмнение не те безпокои безопасността ми.

— Съвсем вярно — отговори студено магьосникът. — Но се безпокоя за своята собствена безопасност, в случай че нещо се случи с теб. Ще ти помогна да надвиеш Малис. Способностите ми на чародеец ще ти бъдат от полза в борбата срещу драконесата.

— И как така ти, в жалкото си положение, би могъл да ми бъдеш от полза? — попита развеселено Мина.

— Върни душата в тялото ми. Аз съм един от най-могъщите магьосници в историята на Крин. Помощта ми би била неоценима за теб. Няма кой да води мъртвите от твое име. Направила си опит да привлечеш лорд Сот и си ударила на камък, нали?

Кехлибарените очи на водачката проблеснаха. Очевидно бе недоволна.

— Да, научих за случилото се — продължи Даламар. — Душата ми пътува по света. Научавам доста неща. Можеш да ме използваш. Мога да поведа мъртвите. Бих могъл да издиря кендера и да ти го доведа заедно с устройството. Кракундел ме познава и ми има доверие. Изучавал съм Устройството за пътуване във времето и ще те науча как да го използваш. Ще ти предам магията си и с нейна помощ ще можеш да се изправиш срещу тази на драконесата. Мога да сторя всичко това… но само ако съм сред живите.

Даламар виждаше отражението си в кехлибарените очи. Мимолетен силует, по-невеществен и от паяжина.

— Ще сториш всичко това за мен, както и още много други работи, стига да го поискам — отвърна Мина. — Дори без да е необходимо да бъдеш сред живите. — Тя вдигна гордо глава. — А колкото до помощта ти срещу Малис… Не се нуждая от нея. Единият бог ме подкрепя и се сражава редом с мен. Не ми трябва друг.

— Изслушай ме, преди да си тръгнеш, Мина — настоя Даламар, забелязал, че момичето се кани да се обърне и да продължи по пътя си. — В младостта си се обърнах към твоя Един бог, както любовникът посвещава съществуванието си на своята господарка. Тя ме прие и обсипа с обещания, че един ден двамата заедно ще управляваме света. Повярвах й, доверих й се. Но доверието ми бе предадено. Когато повече не се нуждаеше от мен, тя ме захвърли в ръцете на моите врагове. С теб също ще постъпят така, Мина. Когато този ден настъпи, ще се нуждаеш от съюзник, ще имаш нужда от моята сила. Но силата на живо същество, а не на труп.

Мина се спря и му хвърли поглед през рамо. Очите й бяха замислени.

— Може би имаше нещо вярно в думите ти, магьоснико.

Даламар я наблюдаваше предпазливо, без да е напълно готов да се довери на внезапната промяна в отношението й.

— Има, уверявам те — каза той.

— Твоята вяра в Единия бог е била предадена. Но е възможно Царицата да твърди съвсем същото и за теб самия, Даламар Мрачния. Любовниците често се карат. Глупави спорове, които съвсем скоро биват забравени, които никой повече не си спомня.

— О, аз помня — отвърна душата на елфа. — Заради нейното предателство изгубих всичко, което някога бях обичал и ценил. Нима смяташ, че бих забравил с готовност нещо подобно?

— Тя може да каже, че си поставил всичко, което обичаш и цениш, над нея — рече Мина. — Че тя е била изоставена, а не ти. След толкова дълго време вече няма значение чия е била вината. Тя оценява обичта ти към нея и би искала да ти докаже, че все още те обича, като ти възвърне изгубеното и много повече.

— В замяна на какво? — попита внимателно Даламар.

— В замяна на твоята възобновена вярност.

— И?…

— Една малка услуга.

— И каква би била тази „малка“ услуга?

— Твоят приятел Палин Маджере…

— Не ми е приятел.

— Тогава става много по-лесно — каза Мина. — Твоят спътник заговорничи срещу Единия бог. Естествено, тя е напълно наясно с интригите и плановете му. Едва ли ще се затрудни да ги осуети, но в тези дни й се налага да мисли за твърде много други неща и би оценила подкрепата ти.

— Какво трябва да сторя? — попита чародеят.

Мина сви рамене.

— Не е кой знае какво. Просто я предупреди, когато е готов да действа. Това е всичко. Оттам нататък тя ще се погрижи за останалото.

— А в замяна?

— Животът ще ти бъде възвърнат. Ще ти бъде дадено всичко, което поиска, включително и водачеството над армията на душите, ако наистина го желаеш така силно. В добавка… — Тя му се усмихна. Кехлибарените очи се усмихваха.

— Да? В добавка?

— Ще ти бъде възвърната и магията.

— Моята магия? — наблегна Даламар. — Не се нуждая от магията, която тя зае от мъртвите и после ми даде. Искам магията, която някога живееше в мен!

— Искаш магията на боговете. Тя ти я обещава.

Даламар се замисли за всички обещания, които му бе давала Такхизис и които после беше нарушила. Така му се искаше това обещание да бъде истина. Желаеше го така силно.

— Нека разчита на мен — произнесе тихо.