Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (28)

12
Новото око

Докато крачеше по обратния път към Западната порта, Галдар с разочарование откри, че не се чувства чак толкова удовлетворен от себе си, колкото му се струваше, че трябва да бъде. Надеждата му бе, че ще успее да зарази самоуверения соламниец със същото съмнение, което измъчваше и него самия. И наистина беше постигнал набелязаната цел — раздразненото, отчаяно изражение на рицаря беше доказателство за това. Ала сега Галдар откриваше, че победата не му е донесла радост.

На какво се бе надявал? Че соламниецът ще го обори?

— Ха! — изсумтя минотавърът. — И той, като всички ни, е уловен в същата мрежа. Няма път навън. Нито сега, нито когато и да е. Даже и в смъртта.

Потърка ръката си. Напоследък отново бе започнала да го боли, и то особено силно. Откриваше, че му се иска пак да я изгуби, дотолкова непоносима бе станала болката в нея. Някога се гордееше с тази ръка, същата, която Мина му бе възвърнала — първото сътворено от нея чудо в името на Единия бог. Ето, обаче, че сега усещаше как несъзнателно посяга към меча си със странното желание да я отсече от себе си. Не би го сторил, разбира се. Мина щеше да му бъде ядосана, по-лошо — щеше да се натъжи. С гнева й някак би се справил, и преди го бе изпитвал на гърба си. Но не можеше да я нарани. Голяма част от стаения гняв, който изпитваше към Такхизис, се дължеше не на отношението й към него, а на начина, по който тя се отнасяше към Мина. Мина, която бе пожертвала всичко, включително и живота си, заради своята богиня.

Водачката бе възнаградена. Бяха й осигурили победа над враговете й, бяха й дали способността да твори чудеса. Ала Галдар добре познаваше Такхизис. Расата на минотаврите никога не бе почитала особено чинно тази богиня — съпруга на техния собствен бог, Саргас, или Саргонас, както го наричаха останалите народи. Саргас беше останал с тях в битката с Хаос до самия горчив край, когато — така се разказваше в легендата — бе пожертвал себе си заради минотаврите. Такхизис и насън не би си помислила да се жертва за каквото и да било. Тя очакваше другите да правят жертви заради нея, дори го изискваше от тях в замяна на съмнителната й благословия.

Може би точно това бе намислила и за Мина. Галдар все повече започваше да се тревожи, като слушаше постоянните приказки на водачката за това „велико чудо“, което Такхизис се канеше да извърши в Нощта на Новото око. Богинята никога не даваше, без да вземе. Само пулсиращата болка от недоволството й му беше достатъчна, за да го разбере. Мина бе така доверчива, така невинна. Никога не би проумяла измамната природа на Такхизис, предателската и отмъстителната й природа.

Може би това беше и причината, поради която Мина бе избраницата. Това и фактът, че е била любимка на Златна Луна. Такхизис не би пропуснала шанса да навреди някому, особено на Златна Луна, която в миналото й бе създала достатъчно главоболия.

„Бих могъл да кажа всичко това на Мина — помисли си Галдар, докато влизаше в храма. — Бих могъл, но едва ли ще се вслуша в думите ми. Напоследък чува само един глас.“

Храмът на Сърцето, вече известен като Храма на Единия бог. Как ли само ликуваше Такхизис при мисълта за новото му название! След цяла вечност, прекарана като една сред многото, най-после бе постигнала мечтата си и беше единствена и всемогъща.

Той поклати натъжено рогатата си глава.

Околностите на храма бяха опустели. Галдар се насочи първо към покоите на Мина. Не очакваше да я открие там, макар да знаеше, че навярно е изтощена от отминалата битка. Знаеше къде ще я намери. Просто искаше да се увери, че всичко е наред, преди водачката най-сетне да реши да си легне.

Той огледа помещението, някога принадлежало на водача на Ордена, вероятно същия стар глупак, който малко по-рано намръщено бе слушал проповедта на Мина. Всичко беше подготвено. Бяха се погрижили и за най-дребния детайл. Тук бяха оръжията и бронята й, внимателно окачени на стойката. Кръвта вече беше отмита от утринната й звезда и ризницата й. Също и от ботушите й. На писалището близо до леглото стоеше оставен поднос с храна. Гореше свещ, която да осветява пътя й дотук. Някой дори се бе сетил да постави букет късни цветя в калаена чаша. Всичко в тази стая свидетелстваше за любовта и отдадеността, която войниците хранеха към своята водачка.

Заради нея. Галдар се питаше дали Мина го осъзнава. Мъжете се биеха заради нея, заради Мина. Крещяха името й всеки път, когато ги повеждаше право в сърцето на сражението. Крещяха името й, след като постигнеха своята победа.

Мина… Мина…

А не: „В името на Единия бог“. А не: „В името на Такхизис“.

— И съм готов, да се обзаложа, че това не ти харесва — рече Галдар срещу тъмнината.

Можеше ли един бог да завижда за нещо на някой смъртен?

Този бог да, помисли минотавърът и това внезапно го накара да изпита невероятен страх.

Той влезе в залата с олтара и известно време остана закован на място, мигайки, за да нагоди зрението си към ярката светлина на горящите свещи, пред които бе коленичила Мина — съвсем сама и потънала в молитва. Можеше да чуе как момичето мърмори едва разбираемо, как спира, как започва да мърмори отново, сякаш получаваше нечии указания.

Другият соламнийски рицар, понастоящем новоприобщена свещенослужителка, лежеше изтегната на една от пейките. Твърдото легло очевидно не й пречеше да спи непробудно. Мина я бе завила с наметалото си. Галдар така и не успяваше да си спомни името на жената.

От своя страна Златна Луна също спеше в своя кехлибарен ковчег. Двамата чародеи седяха в дъното на залата — там, където ги бяха оставили за последно. Силуетите им се виждаха неясно, само като сенки в светлината на свещите. Погледът му не се задържа дълго върху им, но почти веднага се върна обратно на Мина. Видът на жалките магьосници го караше да настръхва и да усеща как по гърба му пролазват ледени тръпки.

Може би един ден собственият му труп щеше да седи там. Съвсем тихо, вгледан в нищото и без да прави нищо, в очакване на заповедите на Такхизис.

Галдар тръгна към олтара. Опитваше се да стъпва възможно най-тихо, най-вече от уважение към Мина, ала минотаврите не са особено умели в безшумното придвижване. Коляното му се блъсна в някаква пейка, мечът подрънкваше до бедрото му, а стъпките му отекваха оглушително… или поне така му се струваше.

Соламнийката се размърда неспокойно, ала бе заспала твърде дълбоко, за да се разбуди напълно.

Мина не го чуваше.

Когато стигна до нея, той проговори едва чуто:

— Мина.

Тя не вдигна глава.

Галдар почака секунда-две, след което повтори:

— Мина.

Постави внимателно ръка на рамото й.

Чак сега тя се обърна и го погледна. Лицето й бе бледо и изтерзано от преумора. Кехлибарените й очи бяха оградени с тъмни кръгове, а ярката им светлина бе помръкнала.

— Трябва да си легнеш — каза й той.

— Още не — отговори момичето.

— Днес се сражава добре — настоя Галдар. — Едва успявах да те следвам. Накъдето и да погледнех, виждах теб. Увлечена в битка или молитва. Нуждаеш се от почивка. Утре и в близките дни ни чака много работа, трябва да укрепим града. Соламнийците ще ни атакуват. Шпионите им в този момент вече са се устремили към тях, за да ги предупредят. Пуснах го — изръмжа недоволно Галдар, — точно според заповедта ти. Мисля, че беше грешка. Съюзил се е с краля на елфите. А соламнийците ще направят същото с народа му и двете раси ще се спуснат върху ни като порой.

— Най-вероятно — отговори Мина.

Тя му протегна ръката си. За него бе привилегия да й помогне да се изправи. Мина задържа ръката му — неговата дясна ръка — в своята и се вгледа в очите му.

— Всичко е наред, Галдар. Зная какво правя. Имай вяра.

— Имам вяра в теб, Мина — произнесе той.

Тя му хвърли разочарован поглед. Сетне пусна ръката му и се обърна с лице към олтара. Лицето и мълчанието й бяха нейният укор. Това и внезапната съсухряща болка в ръката му. Той стисна здраво устни и започна да я разтрива, след което зачака упорито.

— Не се нуждая повече от теб, Галдар — рече Мина. — Лягай си.

— Не заспивам, преди ти да си заспала, Мина. Знаеш го. Или поне трябва да си го научила, след като прекарахме толкова дълго време заедно.

Момичето сведе глава. Минотавърът изумено видя, че в светлината на свещите върху бузите й искрят две сълзи. Мина бързо ги избърса.

— Известно ми е, Галдар — рече приглушено, като безуспешно се опитваше да придаде на гласа си сърдит тон. — И оценявам лоялността ти. Ако само… — Тя замълча, а сетне погледна към него и прибави почти срамежливо: — Ще изчакаш ли тук с мен?

— Да изчакам какво, Мина?

— Чудото.

Тя вдигна заповедно ръце. Пламъчетата на свещите подскочиха и се залюляха, разгаряйки се ярко и нажежено. Галдар усети, че в лицето го блъска нагорещена вълна, която го накара да задиша учестено и да вдигне ръка пред себе си, за да се предпази.

Нечий дъх проникна в залата и накара свещите да се разгорят още по-силно. Зад олтара висяха знамена и гоблени, обсипани със свещените символи на Мистиците. Пламъците започнаха да облизват нетърпеливо ресните им. Скоро платът се запали.

Горещината ставаше все по-нетърпима. Димът се извиваше около олтара и кехлибарения саркофаг на Златна Луна. В същия момент соламнийката се закашля и разбуди. Жената се вторачи с ужасено изумление в ставащото и почти веднага скочи на крака.

— Мина! — изкрещя тя. — Трябва да излезем оттук!

Пламъците с изумителна бързина се прехвърляха от знамената към дървените греди, които подпираха тавана. Галдар никога през живота си не бе виждал пожар, който се разпространява толкова бързо, сякаш дървото и стените бяха напоени с масло.

— Ако твоето чудо ще бъде да изгориш до основи този храм, подкрепям соламнийката — изкрещя минотавърът, за да надвика рева на огъня. — Трябва да излезем още сега, преди покривът да се е срутил!

— Не ни грози опасност — отвърна спокойно Мина. — Ръката на Единия бог ни закриля. Наблюдавай чудото на нейното могъщество.

Гигантските дървени греди се разгаряха все повече. Можеха да рухнат всеки момент и някои със сигурност щяха да се стоварят върху тях. Галдар вече се канеше да грабне Мина и да я повлече след себе си, без да го е грижа за мнението й, когато за негово безмерно объркване, пламъците погълнаха гредите напълно. Нищо не бе останало от тях. Не се стовариха горящи въглени, не полетяха ядосани искри. Светият огън бе погълнал дървото, поглъщаше тавана и всичко, от което бе построен покривът над главите им. Пламъците изяждаха изпречилото им се и просто изчезваха.

Сега от покрива на храма не бе останало нищо, нито дори пепел. Галдар се взираше право в нощното, обсипано със звезди небе.

Труповете на двамата магьосници продължаваха да седят на пейката, без да виждат и без да ги е грижа. Със същия успех биха могли да загинат в пожара и пак не биха издали нито звук, нито дума в знак на протест, не биха сторили нищо, за да се защитят. Но ето че Мина издаде остра заповед и телата им се изправиха, след което чародеите се приближиха до олтара. Ходеха, без да виждат и спряха едва, когато водачката им нареди да го сторят — близо до кехлибарения ковчег на Златна Луна. Чак тогава отново застанаха неподвижни, вгледани в нищото.

— Виж — каза меко Мина. — Чудото се случва.

Галдар бе виждал много странни и ужасни гледки в живота си, особено в тази част от него, която включваше и Мина. Но подобно нещо не бе виждал и просто зяпна като поразен от гръм.

Нощното небе бе изпълнено със стотици хиляди души. Призрачната мъгла на ръцете, лицата им, прозирните им крайници, затуляше напълно звездите. Минотавърът се взираше поразено, смаян от факта, че в невеществените си ръце духовете носеха драконови черепи.

Душите благоговейно спуснаха първия череп през почернелия отвор на мястото на покрива и го поставиха на пода, точно пред олтара.

Черепът беше огромен и бе принадлежал на златен дракон — веднага се разбираше благодарение на няколкото златни люспи, които все още стояха тук-там, полепнали по костта и блестяха тъжно под потрепващата светлина на свещите. И макар залата с олтара да бе доста обширна, черепът го изпълваше.

Мъртвите започнаха да спускат друг череп, този път на червен дракон, за да го положат до този на златния.

Отвън се надигнаха викове и крясъци. Забелязали пламъците, хората бързаха към храма. Виковете им преставаха веднага щом ужасено съзираха изумителната гледка и страховития вид на драконовите черепи, стотиците драконови черепи, спускащи се в спирала към вътрешността на храма, понесени от грижовните ръце на душите.

Мъртвите методично трупаха черепите един върху друг, поставяйки първо най-големите, за да оформят основата на пирамида. Купчината се издигаше все по-нависоко и съвсем скоро прехвърли равнището на някогашния островръх покрив.

Устата на Галдар беше пресъхнала. Очите му горяха, а гърлото му се бе свило дотолкова, че едва успяваше да си поеме дъх.

— Това е тотемът на някой от драконовите повелители! — извика той.

— На трима от тях, ако трябва да бъдем точни — поправи го Мина.

Тотемът ставаше все по-висок и вече надвишаваше върховете на околните дървета, а мъртвите неспирно носеха още и още черепи.

— Това са тотемите на Берилинтранокс Зелената, Келендрос Синия и на Малистрикс Червената. Така както Малистрикс открадна тотемите на другите двама, душите откраднаха нейния.

Стомахът на Галдар се бе свил на топка. Колената му трепереха. Принуди се да посегне към олтара и да се хване, за да не падне. Беше ужасен и не се срамуваше да признае страха си.

— Откраднала си тотема на Малис? Драконесата ще побеснее, Мина. Ще разбере кой го е сторил и ще дойде да те намери!

— Знам — отговори Мина. — Точно това исках.

— Тя ще те убие! — възкликна минотавърът. — Ще избие всички ни. Познавам този противен дракон. Никой не може да се изправи срещу й. Даже драконите от собствения й вид се боят от нея.

— Гледай, Галдар — отвърна меко момичето.

Галдар неохотно обърна очи към купчината черепи, която бе почти готова. В този момент на върха й поставяха последния малък череп от бял дракон. Мъртвите се побавиха за момент, сякаш се възхищаваха на изкусния си труд. Сетне от склоновете на планината подухна вледеняващ вятър, разкъса мъглата от души на тънки ивици и ги отнесе напълно.

Очите на избитите дракони започнаха да блестят от празните си кухини. Галдар имаше чувството, че чува гласове, стотици гласове, които се издигнаха във величествен пеан. Над тотема се оформи нечий сенчест силует и скъпернически се уви около него. Постепенно сянката стана по-ясно различима. Разноцветни люспи блестяха на светлината на свещите. Около основата на тотема се бе увила огромна опашка, а малко по-нагоре се виждаше тялото на чудовищен дракон. Тялото завършваше с пет глави.

По някакъв начин обаче драконът бе лишен от вещественост. Петте му глави всяваха ужас, но в действителност не бяха истински глави, не по-истински от черепите на умрелите дракони, над които се рееха. Очите на мъртвите дракони засияха по-ярко. Светлината им бе почти заслепяваща и внезапно се устреми право към небесата.

Светлината от тотема разсече небето и там, вгледано надолу, имаше едно-единствено око. Окото на богинята.

Бяло и втренчено, окото се взираше надолу към тях, без да мига.

Тялото на петглавия дракон стана по-ясно различимо, придоби по-голяма вещественост и сила.

— Могъществото на тотема подхранва Единия бог така, както някога даваше сили на Малис — обясни Мина. — С всеки изминал миг Единият бог се приближава до този свят, за да обедини смъртни и безсмъртни. В Нощта на фестивала на Новото око Единият бог ще се превърне в мистерия — ще приеме едновременно смъртна форма и заедно с това ще я надари с безсмъртие. От този момент нататък тя ще владее над всичко, което е в небесата и под тях. Ще владее над живите и мъртвите. Победата й ще бъде затвърдена, а триумфът й завършен.

Ще приеме смъртна форма. Чак сега Галдар си даде сметка защо бяха принудени да влачат след себе си тялото на Златна Луна през цял Ансалон — да го прекарват през планини и да го спускат в долини.

Последното отмъщение на Такхизис. Богинята щеше да пристъпи в тялото на онази, която бе прекарала целия си живот в борба с нея, и щеше да използва това тяло, за да прелъстява, поробва и улавя в капан доверчивите, невинните и простодушните.

Отвън долиташе врява от надигащи се гласове. Хората говореха развълнувано, дърдореха в недоумение, смаяни от новопоявилата се в небето луна. Надигна се вик:

— Мина! Мина!

Тя щеше да излезе навън при тях, за да се окъпе в светлината и топлината на обожанието им, толкова различни от тази смразяваща, студена светлина. Щеше да им каже, че случилото се е дело на Единия бог, ала никой нямаше да обърне внимание.

— Мина… Мина…

Мина пристъпи през вратите на разрушения храм. Галдар чу как виковете се надигнаха още по-мощно, когато хората я съзряха, чу как възгласите им отекнаха в склоновете на планините и се надигнаха до небесата.

До небесата.

Доверчивите, невинните, простодушните.

В този момент минотавърът искаше единствено да се добере до леглото си, да заспи и да запрати всичко в мрака на забравата. Тази нощ щеше да наруши собственото си правило. Мина бе с онези, които я обожаваха. Не се нуждаеше от него. Вече се канеше да се отдалечи, когато дочу стенание.

Соламнийката стоеше свита на пода, вгледана ужасено нагоре към чудовището, увило тялото си около тотема.

Тя също бе прозряла истината.

— Твърде късно — каза й той, докато я подминаваше на път за леглото си. — Твърде късно е. За всички ни.