Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (26)

10
Призрачен град

Яздейки в челния отряд на армията на победителите, която, без да среща каквато и да е съпротива, тъкмо навлизаше в Санкшън през Западните врати и маршируваше триумфално по прочутия Път на корабостроителя, Джерард се вглеждаше в града и не виждаше нищо друго, освен призраци: призраци на отминалото и настоящето, на благоденствието и войната.

Добре си спомняше какво е чувал за Санкшън. Спомняше си — така, сякаш се бе случило другиму, а не на него — как двамата с Карамон Маджере бяха разговаряли за това, че се надява да го прехвърлят в този град. Някъде, където все още има истинска война, бе казал тогава, или ако не го бе казал, поне си го беше помислил. Сега поглеждаше назад към собствения си призрак от онова време и виждаше единствено неопитен младеж, лишен и от капчица здрав разум, както и от елементарната способност да прецени кога животът му е предложил повече от необходимото.

„Кой знае какво си е мислел Карамон за мен?“ Джерард се изчервяваше само при спомена за глупавите си изявления в присъствието на мъдрия войн. Карамон Маджере се бе сражавал в много войни. И знаеше истината за славата — че е просто окървавен и ръждясал стар меч, окачен на стената на спомените. Докато подминаваше телата на защитниците на Санкшън, Джерард виждаше с очите си истинското лице на войната: лешоядите долитаха и размахваха криле, докато се бореха кой пръв да избоде очите на мъртвите; мухите изпълваха въздуха на гъсти рояци; мъжете от отрядите по разчистването се смееха и шегуваха, докато пълнеха ръчните си колички със застинали тела и ги изсипваха в масовите гробове.

Войната беше крадец, който се осмелява да заговори Смърт, след което го ограбваше и лишаваше напълно от благородното му достойнство, оставяше го без дрехи, изхвърляше тялото му в някоя яма и го покриваше с вар, за да прикрие непоносимата смрад.

Джерард изпитваше една-едничка благодарност: поне погребваха мъртвите. В края на битката Мина — с обляна в кръв броня, ала самата тя невредима — коленичи до един от набързо изкопаните ровове, в които трябваше да нахвърлят умрелите и се помоли за тях. Джерард бе проследил ставащото със свит на топка стомах, почти задушен от ужас и в очакване да види как всеки момент мъртвите ще се изправят, ще вдигнат оръжията си и ще се строят пред Мина, готови да изпълняват заповедите й.

За щастие нищо такова не се бе случило. Мина просто предаваше душите на умрелите на Единия бог, подканяше ги да му служат добре. Джерард хвърли бърз поглед към Одила, която се намираше недалеч от тях. Главата й бе сведена, а ръцете — стиснати в безмълвна молитва.

Джерард изпитваше гняв едновременно към нея и към себе си, задето изобщо си позволяваше да й се сърди. Одила бе казала самата истина, нищо повече. Единият бог виждаше, знаеше и можеше всичко. Нямаше какво да сторят, за да го възпрат. Просто досега не бе пожелал да приеме истината. Това беше всичко. Не бе пожелал да се признае за победен.

След като церемонията по погребването на мъртвите приключи, Мина се метна на коня и навлезе в града, който в голямата си част бе напълно опустял.

По време на Войната на Копието Санкшън беше изпълнявал ролята на военен лагер в служба на Кралицата на Мрака, главен щаб и сборен пункт за нейната армия. Тук, в храма Люъркизис, се бяха раждали драконидите. Пак тук, в Санкшън, бе живял лорд Ариакас, беше обучавал войните си, бе държал в подчинение робите и бе измъчвал пленниците си.

Войната на Хаоса и заминаването на боговете, довели до опустошението на други части на Ансалон, бяха донесли на Санкшън просперитет. В началото всички бяха смятали, че градът е загубен, без да има кой да го управлява и защитава от неизменно надвисналата заплаха от реките от лава, изливащи се от близките Господари на Смъртта. Ала в този момент се бе появил мъж на име Хоган Примката, който го бе спасил от унищожение. Хоган използвал могъща магия, която така и не пожелал да разясни на любопитните, и променил руслото на огнените реки, след което се разправил със злодеите, които дотогава се разполагали както намерят за добре в Санкшън. Към търговците и всички, търсещи по-добър живот, била отправена покана да се заселят в града и почти като по чудо Санкшън изведнъж потънал в благоденствие, а към пристаните и складовете му потекли стоки и пари.

Вперили поглед в богатствата му, изпитващи остра нужда от достъп до излаза му към морето, Мрачните рицари бяха пожелали да си го възвърнат и ето че сега той отново бе техен.

След унищожението на Квалинести, окупацията на Силванести и превземането на Соламния можеше с пълно право да се заяви, че онези части от Ансалон, които Мина не владееше, просто не си струват труда. Най-сетне кръгът бе затворен, а Господарката на Нощта отново се бе завърнала там, откъдето бе започнала легендата.

Предупредени за приближаването на Мина, гражданите на Санкшън, които бяха изтърпели доскорошната обсада без кой знае какви големи неудобства, се бяха вслушали в слуховете за жестокостта на Мрачните рицари. Ето защо от страх, че ще бъдат поробени, че домовете им ще бъдат разграбени, дъщерите им изнасилени, а синовете — изклани, жителите на града бяха побързали да натоварят имуществото и себе си на лодки и каруци и да го напуснат.

Малцина бяха останали: бедните, нямащи възможност да заминат; кендерите (които нямаше как да надвият природата си); както и авантюристите, за които нямаше богове и които не дължаха сметка никому освен на самите себе си. Сега всички те стояха по улиците и наблюдаваха пристигането на армията — някои апатично, други с нетърпеливи изражения.

По отношение на бедните животът им и без друго бе достатъчно мизерен, така че нямаше от какво да се страхуват. Що се отнася до авантюристите, при тях главна роля играеше гледката на двата огромни, подсилени с ковано желязо сандъка, които рицарите превозваха под съпровода на голяма охрана чак от Палантас. В тези сандъци се намираше голяма част от богатството на Ордена. Богатство, събирано грижливо и алчно от самия покоен лорд Таргон. Носеха се слухове, че Мина възнамерява да разпредели парите между онези, които се бяха сражавали заради нея, но все още никой не ги беше потвърдил.

„Да подсили вярата на последователите си с помощта на купища пари… без съмнение мъдър ход — помисли си Джерард. — Това със сигурност ще спечели сърцата им и верността на войниците й.“

Войската следваше Пътя на корабостроителя и скоро навлезе в пределите на огромен пазар. Един от рицарите недалеч от Джерард беше идвал и преди в Санкшън и в този момент обясняваше, че някога пазарът се е наричал Сук Базар и човек трудно е можел да диша, камо ли да се придвижва из огромните тълпи, въртели търговия тук. Сега от всичко това нямаше и помен. Единствените, които все още се навъртаха наоколо, бяха мародерите, възползващи се от липсата на установен ред, за да разграбят изоставените магазини.

Мина най-сетне даде заповед за спиране, след което се зае да въведе поне някаква законност сред вилнеещия хаос. Първата й работа бе да назначи отряди от стражници под водачеството на доверени офицери, които да охраняват складовете, таверните, магазините за магически предмети и канторите на лихварите. След това под ръководството на минотавъра Галдар изпрати друга група стражи право към впечатляващата постройка на двореца, където живееше управителят на града, мистериозният Хоган Примката. Стражите имаха заповед да го арестуват и да го доведат при нея жив, в случай че приеме да сътрудничи, или да го убият, ако окаже съпротива. Хоган Примката обаче си остана нерешена загадка, понеже малко по-късно Галдар се върна и доложи, че не са успели да го открият и никой не си спомня кога го е виждал за последно.

— Дворецът е празен и ще ти послужи идеално за място, където да отседнеш, Мина — каза Галдар. — Да наредя ли войниците да го подготвят за пристигането ти?

— Дворецът ще бъде наш щаб — отговори тя. — Няма да живея там. Единият бог не обитава огромни дворци, нито очаква това от мен.

Тя хвърли поглед към каруцата, с която превозваха кехлибарения ковчег. Тялото на Златна Луна не се беше променило. Замръзнала в кехлибара, лечителката изглеждаше завинаги красива и млада. Бяха се погрижили каруцата да бъде в челото на тържествената процесия, следващата веднага след колоната, с която бе пристигнала Мина.

— Ще живея в сградата, която някога са наричали Храма на Хуерзид, понастоящем известна и като Храма на сърцето — продължи тя. — Арестувайте всички свещенослужители, които са останали там. Затворете ги на някое сигурно място, за да не пострадат. Отнасяйте се уважително с тях и им кажете, че нямам търпение да се срещнем. Заеми се лично с ескорта на тялото на Златна Луна до храма и се погрижи саркофагът да бъде положен пред олтара. Там ще бъдеш у дома, майко — каза тихо и нежно Мина на неподвижното, студено лице на жената, заключена в кехлибара.

Галдар очевидно не прие с особен ентусиазъм новата си задача. Все пак не си позволи да задава въпроси. Така каруцата заедно с почетната си стража се изтърколи от пазара и пое към северната част на града, където бе разположен и самият храм.

Яхнала своенравния си кон, Мина продължи да раздава заповеди. Рицарите нетърпеливо се трупаха около нея, нетърпеливи да й служат с надеждата за един неин поглед, една нейна дума или дори усмивка. Джерард се отдръпна, за да не попадне във въртопа от хора и животни. Искаше му се да научи какво трябва да прави оттук нататък с елфа, но така или иначе нямаше бърза работа. И без друго можеше да използва това време, за да обмисли какъв да бъде следващият му ход. Изобщо не му се нравеше трансформацията, която забелязваше в Одила. Приказките й за съсухрящи се ръце започваха да го плашат. Медальон или не, смяташе да открие начин да я изкара от този град, даже ако за целта се наложеше да я удари с нещо по главата и да я завлече насила след себе си.

Внезапно усети яростното желание да направи нещо — каквото и да е, — да се изправи срещу този Един бог, дори и усилията му да не бяха нещо повече от обикновено ужилване от пчела. Една пчела може и да не успееше да стори много, ала ако имаше сто пчели, ако имаше хиляда… Беше чувал истории за дракони, които са хуквали презглава пред рояци от тези насекоми. Трябваше да има някакъв…

— Хей, Джерард — повика някой. — Изпусна си затворника.

Младият рицар стреснато дойде на себе си. Кралят на елфите вече не беше до него. Джерард нито се надяваше, нито пък се боеше, че Силваношей ще направи опит да побегне. Ето защо веднага разбра къде да го потърси. Силваношей бе подкарал коня си напред и тъкмо разблъскваше въоръжените до зъби рицари пред себе си, опитвайки да си проправи път до Мина.

Като изруга и двама им под нос, Джерард пришпори собствения си кон. Рицарите около Мина бяха усетили елфа и съзнателно пречеха на придвижването му. Силваношей просто повдигна брадичка и упорито и решително се опита да продължи по пътя си. Един от рицарите, чийто кон бе изблъскан от този на младия елф, се обърна и втренчи в него. Беше Клорант. Лицето му бе подуто, насинено и окървавено. Сцепените му устни се разтегнаха в отвратителна гримаса. Силваношей се поколеба, но отново тръгна напред. Клорант остро дръпна юздите на коня си, карайки животното да извърти глава. Конят раздразнено ухапа този на Силваношей, който пък оголи зъби в отговор. В настъпилото раздвижване Клорант блъсна елфа, опитвайки да го събори от седлото. Силваношей някак успя да се задържи и понечи да отвърне.

Джерард решително разблъска тълпата с жребеца си и стигна до краля на елфите тъкмо навреме, за да отблъсне ръката на Клорант.

— Ваше Величество, моментът никак не е подходящ да прекъсвате Мина — рече едва чуто на младежа. — Може би по-късно.

Той посегна към юздите на коня му.

— Сър Джерард — извика Мина. — Явете се пред мен. И доведете Негово величество с вас. Останалите, направете им път!

Директната заповед на Мина принуди Клорант да отдръпне коня си, за да могат Джерард и Силваношей да преминат. Рицарят ги проследи със смръщен поглед. Младият войн буквално усещаше как очите на Клорант са се забили в тила му и усещането никак не му се нравеше.

Когато достигнаха до Мина, Джерард свали шлема си и й отдаде чест. Заради боя с Клорант неговото лице също беше насинено, а по косата му имаше съсирена кръв. Почти всички рицари изглеждаха по същия начин заради битката. Джерард се надяваше, че Мина няма да обърне внимание на състоянието му.

Дори и да не забелязваше него обаче, Мина със сигурност се взираше в Силваношей, чиято риза бе раздрана на гърдите. Наметалото му бе окървавено и силно изцапано.

— Сър Джерард — произнесе заплашително тя, — поверих безопасността на Негово величество във вашите ръце с надеждата, че ще го опазите от опасности. Сега обаче виждам, че и двамата сте окървавени. Пострадал ли е сериозно някой от вас?

— Не, господарке — отговори младият войн.

Отказваше да я нарича Мина като останалите. Подобно на лекарство, направено от стипца и мед, в началото името й ти се струваше сладко, но оставяше горчив привкус. Не каза нищо повече за сбиването с Клорант и другарите му. Нито пък Силваношей. След като я увери, че не е ранен, елфът потъна в мълчание. Никой от смълчаната тълпа рицари не проговори. Тук-там някой кон се раздвижваше нетърпеливо под ездача си. Всички рицари вече бяха научили за инцидента. Вероятно повечето от тях също имаха дял в заговора.

— Какво ще заповядаш, господарке? — попита Джерард, надявайки се да промени темата.

— Това може да почака. Какво е станало? — настоя тя.

— Изненада ни соламнийски патрул, господарке — каза безизразно Джерард. Той се вгледа право в кехлибарените й очи. — Мисля, че искаха да заграбят каруцата ни с провизии. Успяхме да ги отблъснем.

— И Негово величество също се е сражавал с тях? — поинтересува се с лека усмивка Мина.

— Когато видяха, че е от расата на елфите, се опитаха да го спасят, господарке.

— Нещо, което аз не желаех — прибави Силваношей.

Джерард стисна устни. В твърдението имаше голяма доза истина.

Мина погледна с хладен взор младия елф, след което отново насочи вниманието си към Джерард:

— Не видях тела.

— Познавате соламнийците, господарке — отговори още по-безизразно той. — Знаете ги що за страхливци са. Показахме им оръжието си и побягнаха.

— Наистина познавам соламнийците — отговори тя. — И за разлика от онова, което ви се иска да вярвате, сър Джерард, храня дълбоко уважение към тях.

Очите й се плъзнаха през редиците на рицарите и безпогрешно откриха четиримата мъже, свързани със сбиването. Погледът й се задържа особено продължително върху Клорант, който се опита да му устои, ала в крайна сметка просто се сви пред него. Най-сетне кехлибарените очи се обърнаха към Силваношей — поредното насекомо, уловено в топлата им смола.

— Сър Джерард — рече тя. — Знаете ли къде се намира щабът на Градската стража?

— Не, господарке — отвърна той. — Никога не съм идвал в Санкшън. Но не се съмнявам, че ще го открия.

— Килиите там са достатъчно сигурни. Ескортирайте Негово величество до щаба и се уверете, че е заключен в някоя от тях. Погрижете се за всички негови удобства. Правя го заради собствената ви сигурност, Ваше Величество — прибави тя. — Някой може отново да се опита да ви „спаси“, но този път може и да не случите на толкова доблестен защитник.

Джерард погледна към Силваношей, след което отмести поглед. Гледката бе твърде болезнена. Думите й като нищо можеха да бъдат и кама, забита в самото сърце на елфа. Лицето му изглеждаше лишено от живот. Даже устните му бяха изгубили цвета си. В този момент мъртвешкото му изражение се нарушаваше единствено от втренчените, горящи очи.

— Мина — каза тихо и отчаяно младият крал. — Само едно трябва да знам. Някога обичала ли си ме? Или просто ме използваше?

— Сър Джерард — произнесе тя, като се обърна, — получихте своите заповеди.

— Да, господарке — отдаде чест той.

После взе юздите от ръцете на елфа и понечи да отведе коня му.

— Мина — умоляваше Силван. — Заслужавам поне това. Да зная истината.

Тя го погледна през рамо.

— Моята любов, моят живот принадлежат на Единия бог.

Джерард поведе коня на краля.

 

 

Оказа се, че щабът на Градската стража се намира на няколко пресечки южно от Западната порта. Двамата яздеха мълчаливо през улиците, които бяха опустели по време на навлизането на войската, ала сега бързо се изпълваха с войници от армията на Единия бог. Налагаше се Джерард да внимава откъде язди, за да не прегазят някого, така че напредваха бавно. Погледна с тревога към Силваношей. Младежът го следваше безизразно, със здраво стиснати челюсти и очи, втренчени надолу към ръцете му, които стискаха тъй здраво ефеса, че кокалчетата им бяха побелели като тебешир.

— Жени — изръмжа Джерард. — На всички ни се е случвало.

Силваношей се усмихна с горчивина и поклати глава.

„Е, тук си прав — призна мислено младият войн. — На никой от нас не се е случвало да има вземане-даване с богове в любовта си.“

Не след дълго минаха и покрай Западната порта. До този момент Джерард бе таил слаба надежда, че все някак ще им се удаде да се измъкнат през нея в цялото объркване, но сега почти веднага отхвърли тази мисъл. Пътят бе задръстен от войници на Мина, а из полето пред града имаше още много. Всеки, покрай когото минаваха, хвърляше мрачен поглед на Силваношей и не един и двама промърморваха зловещо проклятие.

„Мина е права — реши рицарят. — Сега затворът вероятно е най-безопасното място за младия елф. Ако въобще Силваношей може да бъде в безопасност където и да е в Санкшън.“

Градските стражи или бяха избягали, или пък бяха избити. Понастоящем за щаба отговаряше един от рицарите на Мина. Мъжът хвърли незаинтересован поглед към краля, изслуша нетърпеливо настояванията на Джерард, че младежът трябва да бъде поставен под специална охрана, и подметна палец по посока на отделението с килиите. След известно търсене откриха и ключовете.

Джерард придружи затворника си до най-тъмния ъгъл на отделението, надявайки се по този начин елфът да не привлича излишно внимание.

— Ужасно съжалявам, Ваше Величество — каза му той.

Силваношей сви рамене и седна върху каменния блок, който вероятно трябваше да служи за легло. Джерард затвори вратата на килията и я заключи.

При звука от дрънченето на ключовете кралят вдигна глава:

— Трябва да ти благодаря, задето спаси живота ми.

— Бих се обзаложил, че сега ви се иска да им бях позволил да ви го отнемат — отвърна със симпатия рицарят.

— Техните остриета щяха да ме наранят по-малко — съгласи се отпаднало Силван. На устните му за миг се появи далечно подобие на усмивка.

Джерард се озърна. В отделението бяха само те двамата.

— Ваше Величество — каза тихо той. — Мога да ви помогна да избягате. Не веднага. Първо трябва да се погрижа за нещо друго. Но скоро.

— Благодаря. Но ще се изложиш на излишна опасност. Не мога да избягам.

— Ваше Величество — настоя с по-твърд глас Джерард. — Видяхте я. Чухте я. Нямате шансове с нея! Тя не ви обича. Изцяло е погълната от този… този неин бог.

— Не само неин. Също и мой — отговори кралят със зловещо хладнокръвие. — Единият бог ми даде думата си, че Мина и аз ще бъдем заедно.

— И все още го вярвате?

— Не — рече Силваношей след кратко мълчание, сякаш някой го бе накарал насила да отговори. — Не, не го вярвам.

— Тогава бъдете готов. Ще се върна за вас.

Силваношей отново поклати глава.

— Ваше Величество — настоя отчаяно Джерард, — знаете ли каква е истинската причина, поради която Мина ви е увлякла след себе си, далеч от вашето кралство? Защото знае, че народът ви няма да последва никого другиго освен вас. Силванестите очакват завръщането ви и не смеят да предприемат нищо. Върнете се при тях и бъдете техен крал, кралят, от когото Мина се бои!

— Да се върна, за да бъда техен крал. — Устата на Силваношей се изкриви. — Искаш да кажеш, да се върна при майка си. Да се върна обратно при срама и безчестието, сълзите и порицанията. По-скоро бих останал в тази килия до края на живота си — а ние елфите живеем дълго, дълго време, — отколкото отново да се изправя пред всичко това.

— Проклятие… вижте какво… Ако зависеше само от вас, щях да ви оставя да изгниете тук — каза най-сетне Джерард. — Но вие сте техен крал, независимо дали ви се нрави или не. Налага се да помислите за собствения си народ.

— Мисля — отговори Силваношей — и ще продължавам да мисля.

Той се изправи и приближи до рицаря. По пътя измъкна един пръстен от ръката си.

— Ти си соламнийски рицар, както твърдеше Мина, нали? Защо си дошъл? За да я шпионираш?

Джерард го изгледа остро, след което сви рамене, без да отговори.

— Не е нужно да го признаваш — рече Силван. — Мина вече е прозряла сърцето ти. Ето защо те накара да ме охраняваш. Ако наистина искаш да ми помогнеш…

— Така е, Ваше Величество — потвърди Джерард.

— Тогава вземи това със себе си. — Силваношей му подаде през решетките синия искрящ пръстен. — Някъде навън… съвсем близо, уверен съм… ще откриеш един елфически войн. Името му е Самар. Майка ми го е изпратила, за да ме отведе обратно. Дай му този пръстен. Той ще го разпознае. Нося го още от дете. Когато те попита как си го намерил, му кажи, че си го взел от трупа ми.

— Ваше Величество…

Силваношей му хвърли пръстена.

— Вземи го. Кажи му, че съм мъртъв.

— Защо ми е да скривам истината? И защо ли би ми повярвал? — попита колебливо Джерард.

— Защото ще поиска да ти повярва — отговори Силваношей. — По този начин ще ми дадеш свободата.

Рицарят взе пръстена. Предметът бе изящно инкрустиран със сапфири, достатъчно малък, за да се скрие в детска ръка.

— Как мога да открия този Самар?

— Ще те науча на една песен — рече елфът. — Стара песен, която пеем на децата си. Майка ми я използваше като сигнал, когато се налагаше да ме предупреди за приближаваща опасност. Пей песента, докато яздиш. Самар ще те чуе и ще бъде силно заинтригуван как ти, един човек, би могъл да си я научил. Той ще те намери.

— След което ще ми пререже гърлото.

— Преди това ще иска да те разпита — поправи го Силваношей. — Самар държи на доблестта. И ако му кажеш истината, ще те сметне за подобен нему.

— Иска ми се да размислите, Ваше Величество — настоя Джерард. Започваше да харесва този младеж, въпреки че дълбоко в себе си продължаваше да изпитва съжаление към него.

Елфът поклати глава.

— Много добре — въздъхна младият войн. — Каква е тази песен?

Силваношей му я изпя. Думите й бяха простички, а мелодията — меланхолична. Беше песен, с която децата се учат да броят.

— „Пет за пръстите на всяка ръка. Четири за краката на коня.“

Но последната строфа никога нямаше да забрави:

— „Едно е едно и е вечно само. Такова ще бъде завинаги то.“

Силваношей се върна при каменното легло, легна на него и обърна лицето си към стената.

— Кажи на Самар, че съм мъртъв — повтори тихо. — И ако това те успокоява, сър Джерард, едва ли ще изречеш лъжа, а самата истина.