Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (25)

9
Атаката срещу Санкшън

Санкшън се намираше под обсада от дълги месеци насам. Мрачните рицари хвърляха всичко, с което разполагаха, срещу града. Безчет бяха намерили смъртта си в сенките и от двете страни на стените — безсмислена и жалка смърт, понеже нито една от силите не успяваше да вземе превес. Когато армията на Мина най-сетне се появи, защитниците започнаха да се смеят, понеже как можеше подобна жалка войска да промени с нещо положението?

Не им бе съдено да се смеят дълго. Град Санкшън падна под ударите на армията от души за по-малко от ден.

Нищо не можеше да се изправи срещу напредването на мъртвите. Рововете, пълни с бавно протичаща нажежена лава, които се стичаха откъм Господарите на Смъртта и препречваха пътя на живите, не можеха да спрат умрелите. В този момент новопостроените и подсилени защитни прегради, срещу които армията на Мрачните рицари се бе хвърляла отново и отново, без да постигне много, сега се възправяха като паметници на безсилието. Гъстата, сива мъгла от злочести души се стичаше по планинските склонове, изпълваше долините като връхлитащ прилив и прекипяваше през укрепленията, карайки и обсадени, и обсаждащи да търсят спасението на живота си пред непреодолимия ужас.

Не се наложи да събарят портите, водещи към вътрешността на града, нито пък да правят пробиви в стените. Войниците на Мина просто трябваше да изчакат, додето паникьосаните защитници сами не отвориха вратите. Побегнали от армията на мъртвите, доскорошните защитници на Санкшън съвсем скоро сами щяха да се присъединят към нея. Скрити в гъстата мъгла, рицарите на Мина посичаха безжалостно всеки враг, който им се изпречеше на пътя. Малко по-късно, водена от Галдар, войската на Единия бог нахлу през градските врати и битката се понесе из улиците на Санкшън.

Мина се сражаваше в подножието на планините, правейки всичко възможно да обуздае паниката сред обсаждащите, които бяха също толкова ужасени, колкото и враговете си. Водачката яздеше сред тях, вдъхваше им кураж, пресичаше пътя на бегълците и ги хвърляше отново в битката.

Изглеждаше така, сякаш се намира едновременно навсякъде из полесражението, препуснала в галоп върху червения си кон натам, където имаше най-остра нужда от нея. Често яздеше толкова бързо и така нехайно, че собствените й телохранители се принуждаваха да пришпорват животните под себе си до смърт, за да успеят да я настигнат.

Джерард не участваше в битката. Вярна на дадената дума, Мина бе накарала него и затворника му да останат на хребета на възвишенията, откъдето градът се виждаше като на длан.

Заедно с Джерард и младия елф бяха останали и четирима Мрачни рицари, които охраняваха каруцата с кехлибарения саркофаг на Златна луна и двамата чародеи. Одила също яздеше редом с каруцата. Подобно на Джерард и нейният взор бе устремен към битката, в която не можеше да вземе участие. Рицарят раздразнено и безпомощно наблюдаваше сражението от омразното си безопасно място. Човек и с просто око успяваше да проследи къде се намира Мина. Водачката излъчваше странно бледо сияние, което безпогрешно указваше на нападателите накъде да се насочат.

— Каква е тази мъгла, която изпълва долината? — попита Силваношей, който също гледаше в почуда надолу.

— Това не е мъгла, а армия от души, Ваше Величество — отговори мрачно Джерард.

— Дори мъртвите се прекланят пред нея — изрече елфът. — И са дошли да се бият под нейните знамена.

Джерард хвърли поглед към каруцата с телата на двамата мъртви магьосници. Зачуди се дали и душата на Палин е някъде там долу, увлечена в сражение в името на Мина. Можеше да си представи доколко чародеят се „прекланя“ пред водачката. Лесно можеше да го обясни на оглупелия от любов младеж, но вместо това предпочете да замълчи. Кралят и без друго нямаше да го послуша. Рицарят дори не помръдна в седлото си, запазвайки зловещо мълчание.

Мъглата от души се сгъстяваше все повече, а от сърцето й се издигаха глъч и предсмъртни викове. Джерард внезапно си даде сметка, че пред очите му се е спуснала кървава пелена и в същия миг почувства непреодолимо желание да се присъедини към отчаяната битка, макар още от самото начало да знаеше, че ще изгуби живота си напразно.

— Джерард! — извика Одила.

— Не можеш да ме спреш! — изкрещя ядосано той. Когато отново започна да вижда по-ясно през кървавата пелена, видя, че тя не се опитва да го спре. Опитваше се да го предупреди.

Четиримата рицари на Мина, които предполагаше, че трябва да пазят елфа, пришпориха конете си и обградиха младежа.

Нямаше представа как са предугадили намерението му, но измъкна меча си и яростно се приготви да им даде отпор. Първите им думи го изумиха напълно.

— Отстъпи, Джерард — каза един от тях на име Клорант. — Това не е твоята битка. Не искаме да те нараним.

— Напротив, това е моята битка, негодници… — започна Джерард. Предизвикателните думи замряха в устата му.

Не гледаха него. Изпълнените им с омраза очи бяха впити в нещо зад него, в елфа. Рицарят си припомни дюдюканията и подигравките, които се бяха надигнали при появата на младежа в лагера. Той хвърли бърз поглед през рамо. Силваношей не бе въоръжен. Беше съвсем беззащитен, изправен срещу четирима врагове.

— Това, което се каним да сторим на остроухия, не ти влиза в работата, Джерард — рече Клорант. Тонът му бе заплашителен и изглеждаше смъртоносно сериозен. — Препусни и не поглеждай назад.

Младият войн с огромно усилие на волята се помъчи да овладее гнева си и да потисне желанието да забие меча си в гърдите на рицаря. Трябваше да обмисли нещата трезво. През цялото време проклинаше от дъното на душата си Мина, задето бе прозряла толкова дълбоко в сърцето му.

— Момчета, нещо сте се объркали — каза той, като се стараеше да говори възможно най-миролюбиво. В същото време подкара леко коня, за да се озове между Клорант и краля на елфите. Сетне посочи надолу. — Битката е в тази посока. Зад гърбовете ви.

— Няма да имаш неприятности с Мина, Джерард — обеща Клорант. — Вече сме намислили какво да й кажем. Ще я излъжем, че ни е нападнал вражи патрул и се е наложило да се укрием в планината. Ще успеем да отблъснем нападателите, ала в объркването елфът ще се прости с живота си.

— Ще довлечем няколко тела дотук — прибави друг. — Ще се намажем с кръвта им… за да бъде по-правдоподобно.

— С радост ще окървавя всекиго от вас — произнесе Джерард, — но едва ли ще ми се наложи. Елфът не си заслужава. Не застрашава никого.

— Застрашава Мина — каза Клорант. — Направи опит да й отнеме живота, когато бяхме в Силванести. Тогава Единият бог ни я върна, ала следващия път дяволът може и да сполучи.

— Ако се е опитвал да убие Мина, оставете нея да се разправя с него — отговори Джерард.

— Тя не може да прозре измамната му природа — не отстъпваше Клорант. — Налага се да я защитаваме от самата нея.

„Още един ревнив влюбен — даде си сметка Джерард. — Всеки един от тях е влюбен в нея. Това е истинската причина, поради която искат да убият елфа.“

— Дай ми меч. И сам мога да водя битките си — заяви Силваношей, като накара коня си да застане редом с този на младия войн. Кралят на елфите му хвърли горд и изпълнен с презрение поглед. — Няма нужда да се биеш заради мен.

— Млад глупак! — изръмжа с ъгълчето на устата си Джерард. — Млъкни и ме остави да се оправя с тях!

А на висок глас каза:

— Мина ми заповяда да го охранявам и аз съм длъжен да се подчиня. Дори положих клетва за това, също както и вие. Ако случайно не ви е ясно, съществуват и такива неща, като чест. Чували сте за нея, нали?

— Чест! — Клорант плю на земята. — Говориш като проклет соламниец. Имаш избор, Джерард. Можеш да се махнеш оттук и да ни оставиш да се разправим с елфа, в който случай ще се погрижим да не пострадаш. Или можеш да се превърнеш в един от труповете, които ще оставим след себе си, за да подкрепим историята си. И не се тревожи — прибави с ехидна усмивка. — Ще споменем пред Мина, че си умрял „с чест“.

Джерард не ги чака да се приближат. Дори не изчака Клорант да довърши малката си реч. Вместо това пришпори коня си право към него. Мечовете им иззвънтяха един в друг в момента, когато Мрачният рицар произнасяше думата „чест“.

— Аз ще се погрижа за негодника — кресна Клорант. — Останалите, заемете се с елфа! Убийте го!

Тримата на свой ред сръгаха конете си по посока на младия крал. Джерард чу как Силваношей изкрещя нещо на елфически, после един от рицарите изруга, след което се разнесоха глух удар и дрънчене на метал. Младият войн рискува един поглед и изумено видя, че Силваношей, невъоръжен и с голи ръце, се бе хвърлил към единия от рицарите и е успял да го събори от коня. В този момент двамата се бореха ожесточено за изпуснатия меч на рицаря, чиито другари обикаляха нетърпеливо около тях, очаквайки сгоден миг, за да ударят елфа, без да наранят приятеля си.

Междувременно Джерард имаше свои собствени проблеми. Двубоят между въоръжени до зъби конници е не толкова въпрос на умение да боравиш с меча, колкото безумно налагане по противника с надеждата да го свалиш от животното.

Животните пръхтяха и ровеха земята с копита. Клорант и Джерард се обикаляха настръхнали и стоварваха ожесточено мечовете си върху каквото сварят, като никой от двамата не успяваше да постигне кой знае колко. До този момент Джерард беше успял да забие юмрука си в челюстта на Мрачния рицар и да пререже част от плетената ризница, предпазваща горната част на ръката му. Самият той не беше ранен, но пък се намираше в по-неблагоприятно положение. На Клорант му оставаше единствено да се защитава, за да го държи надалеч от основните събития и да му пречи да защити елфа.

Поредният бърз поглед разкри на Джерард, че Силван е успял да се добере до меча на мъжа. Младежът зае отбранителна позиция и мрачно се втренчи в очите на враговете си, двама от които все още бяха на коне и имаха оръжия. Падналият рицар тъкмо се изправяше на крака.

Единият от конниците подкара коня си в галоп право към Силваношей с намерението да го обезглави с един-единствен удар. В отчаянието си Джерард обърна гръб на Клорант. Оставяше се напълно открит, ала ако искаше да защити елфа, не му оставаше нищо друго. Смушка коня си и накара животното да подскочи стреснато напред и да застане между атакуващия рицар и младия крал.

Клорант му нанесе удар отзад. Мечът му се стовари върху шлема на младия войн, карайки ушите му да зазвънтят, превръщайки мислите му в купчина натрошени парчета. Сетне Клорант изведнъж се оказа встрани от него и острието на меча му проблесна във въздуха.

— Спрете всичко това! — извика яростно един женски глас. — В името на Единия бог, спрете тази лудост!

Рицарят, устремен в галоп към елфа, дръпна с такава сила юздите, че двамата с животното практически паднаха по гръб. Джерард с мъка успя да задържи собствения си кон, за да не ги прегази. Чу как Клорант на свой ред рязко си пое дъх и се забори да овладее животното си.

Джерард свали оръжие и потърси с очи притежателката на гласа. По ужасения поглед на Клорант можеше да се заключи, че Мрачният рицар си мисли, че е чул Мина. Но той знаеше, че не е така. Гласът му беше познат. Можеше единствено да се надява, че Одила ще успее да се справи с онова, което е подхванала.

С побледняло лице и мантия, която се заплиташе в глезените й, Одила се приближи и застана в центъра на блъсканицата от запотени, окървавени и озверели мъже. Жената войн протегна ръка и отмести един от мечовете.

Сетне се взря заплашително в Клорант.

— Какво означава това? Не чухте ли заповедта на Мина, че към този елф трябва да се отнасяте със същото уважение, каквото проявявате и към нея? — Тя огледа със святкащ поглед всеки поотделно, включително Джерард. — Свалете оръжията! До един!

Поемаше огромен риск. Дали мъжете гледаха на нея като на истинска свещенослужителка, представител на Единия бог, някой също толкова недосегаем, както и самата Мина? Или пък я смятаха за обикновена последователка, не по-различна от тях?

Рицарите се колебаеха, поглеждайки се несигурно. Джерард мълчеше, като се опитваше да изглежда също толкова виновен и поразен, колкото останалите. Позволи си да хвърли един предупредителен поглед на Силваношей, ала елфът и без друго бе проявил достатъчно здрав разум, за да държи устата си затворена. Младежът дишаше тежко, без да изпуска от очи враговете си.

Одила присви очи. Сега гледаше дори още по-остро от преди.

— В името на Единия бог, свалете оръжията — нареди отново, и този път посочи право към Клорант. — Иначе рискуваш да ме ядосаш дотам, че ръката ти да се съсухри!

— Ще кажеш ли на Мина за случилото се? — попита сърдито той.

— Зная, че постъпвате така, понеже се тревожите за Мина — отвърна поомекнало Одила. — Но няма нужда да я защитавате. Единият бог я държи в ръката си. Единият бог знае кое е добро за нея и за всички нас. Елфът е жив единствено защото Единият бог иска да е така. — Тя посочи към Санкшън. — Включете се в битката. Вашите врагове са там.

— Ще кажеш ли на Мина? — повтори Клорант, вече със страх в гласа.

— Няма — отговори тя. — Но ти ще го сториш. Ще й признаеш всичко и ще поискаш от нея прошка.

След още един кратък миг на колебание Клорант свали меча и го прибра отсечено в ножницата. Сетне даде знак на другарите си да направят същото. Чак тогава хвърли един последен, изпълнен с ненавист поглед към елфа, обърна коня си и препусна надолу по хълма към Санкшън. Приятелите му го последваха.

Джерард въздъхна облекчено и се изхлузи от седлото.

— Добре ли си? — попита той Силваношей, като го огледа внимателно. По дрехите на младежа имаше няколко капки кръв, но иначе не се забелязваше нищо сериозно.

Кралят на елфите се отдръпна и го огледа подозрително.

— Ти… един Мрачен рицар… рискува живота си заради мен. И се изправи срещу своите. Защо?

Джерард нямаше как да му признае истината.

— Не го направих заради теб — отвърна сърдито. — Сторих го заради Мина. Тя ми заповяда да те охранявам, не си ли спомняш?

Лицето на младежа се отпусна.

— Сега ми става ясно. Благодаря ти.

— Благодари на Мина — измърмори грубо Джерард.

Сетне с мъка закуца към Одила.

— Добра работа — каза й тихо. — Представлението си го биваше. И все пак ми е любопитно… Какво щеше да стане, ако Клорант не се беше хванал на въдицата? За момент ми се стори, че ще се случи точно това. Какво щеше да направиш тогава?

— Странно е — отговори тя. Очите й гледаха невиждащо, а в тона й се усещаше вглъбеност. — В секундата, в която отправих заплахата, вече знаех, че имам властта да я изпълня. Можех да съсухря ръката му. Можех.

— Одила… — опита се да възрази той.

— Няма значение дали ми вярваш или не — рече безрадостно жената войн. — Нищо не може да спре Единия бог.

После стисна здраво медальона, окачен на шията й, и се върна обратно при каруцата.

— Нищо не може да спре Единия бог — повтори. — Нищо.