Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (23)

7
Заложници на вярата

Силите на Мина се придвижваха неуморно и неумолимо към Санкшън. Походът им продължаваше, без да срещне каквато и да било съпротива. Самата Мина не яздеше начело на войската си. Вместо това я изпреварваше, влизаше в крепости, градове и села, извършваше чудеса, разпространяваше вестта за Единия бог, издирваше и залавяше всички кендери. Мнозина се питаха защо прави последното. Повечето допускаха, че просто се кани да ги избие до крак (нещо, срещу което малко от тях биха възразили), но вместо това Мина просто ги разпитваше — внимателно и без да пропуска никого, интересувайки се от точно определен кендер на име Тасълхоф Кракундел.

Не един и двама Тасълхофци бяха правили опити да минат за истинския пред нея. Без успех. Веднага щом им зададеше съответните въпроси, водачката ги освобождаваше и отпращаше с обещания за богата награда в случай, че й доведат истинския Кракундел.

В лагера на Мрачните рицари всекидневно и на тълпи се стичаха кендери, водещи със себе си тасълхофци от всякакви видове и форми и всички до един се надяваха да заслужат мечтаната награда. Съответно тасълхофците включваха в себе си не само кендери, но и кучета, прасета, магарета, кози, плюс едно изключително раздразнително и замаяно от препиване джудже. Овързано от главата до петите, джуджето тържествено бе въведено в лагера от десетима кендери, които се кълняха, че това е Истинския Тасълхоф Кракундел, но с фалшива брада.

Човеците и кендерите на Соламния, Трот и Ествилде бяха също толкова запленени от Мина, колкото и елфите от Силванести. Всичко се повтаряше отново и отново: посрещаха я с подозрение, но я изпращаха с песни и молитви на уста. Така не под мощта, а под обаянието й падаха крепост след крепост и град след град.

Джерард отдавна бе захвърлил надеждата си, че соламнийците ще ги атакуват. Вече започваше да подозира, че лорд Тасгол е решил да съсредоточи усилията си в отбраната на Санкшън, вместо да губи време в напразни усилия да възпре устрема на Мина. Ако питаха него, беше по-добре изобщо да не си губят времето. С всеки изминал ден под знамената на водачката на Мрачните рицари се стичаха все повече и повече мъже и жени, решени да славословят Единия бог. И макар темпото, което им налагаха офицерите на Мина, да бе непосилно — войската ставаше с пукването на зората и не спираше до след залез, духът бе учудващо висок. Всеобщото настроение приличаше по-скоро на сватбена процесия, която няма търпение да започне веселбата, отколкото на армия, устремила се към битки, кланета и смърт.

Двамата с Одила продължаваха да се избягват. Жената войн и без друго пътуваше заедно със свитата на Мина, която на практика рядко се придвижваше заедно с войската. Дали Одила го правеше по собствено желание, или бе принудена, Джерард нямаше как да разбере. Знаеше, че тя го избягва заради собствената му безопасност, но пък в последно време бе започнал да изпитва острата липса на някого, с когото да сподели мрачните мисли, които го мъчеха. На драго сърце беше готов да поеме риска и да се срещне с нея.

Случи се така, че един ден безрадостните му размисли бяха прекъснати от минотавъра Галдар. Откривайки, че Джерард язди в края на колоната, минотавърът кратко и отсечено му нареди да се придвижи в челото, за да бъде заедно с останалите рицари. Младият войн нямаше друг избор, освен да се подчини, така че прекара остатъка от похода под бдителния взор на Галдар.

Защо минотавърът не го бе убил досега? Това бе един от основните въпроси, които го измъчваха. Вярно, самият Галдар също бе една голяма въпросителна. Джерард често усещаше изгарящия поглед на малките му очички върху себе си, но пък имаше усещането, че напоследък в тях няма толкова заплаха, колкото нещо като дълбока замисленост.

Младият рицар се държеше настрана, отхвърляйки опитите на останалите да се „сприятелят“ с него. Отчасти последното се дължеше на факта, че изпитваше затруднения да се включва във веселите им разговори, в които с нетърпение обсъждаха колко соламнийци се канят да избият или пък колко соламнийски глави ще набият на върха на копията си.

Заради необщителната си природа и мрачно изражение Джерард бързо се сдоби със славата на навъсен и неразговорлив тип, с когото никой от „другарите“ му не желаеше да има нещо общо. Това не го тревожеше. Дори се радваше, че са го оставили на мира.

Но дали наистина бе така? Често, когато поради някаква случайност се окажеше сам или на разстояние от останалите, неизменно виждаше, като някаква сянка, някъде наблизо и Галдар.

 

 

Дните се превърнаха в седмици. Армията прекоси Ествилде, сетне се изви през Трот и навлезе в планините Калкист през прохода Тротъл, след което се насочи право на юг към Санкшън. Вече напускаха по-гъсто населените области и Мина отново се завърна в челото на колоната заедно с Галдар, който започна да обръща далеч по-голямо внимание на водачката, отколкото на Джерард. За последното младият рицар изпита неимоверна благодарност.

Одила също се бе завърнала, но тя пък пътуваше в ариергарда заедно с кехлибарения саркофаг. Джерард на драго сърце би поговорил с нея, ала единственият път, когато направи опит да изостане незабелязано от никого, Галдар веднага го издири и му заповяда да заеме отново мястото си в строя.

Сетне настъпи и денят, в който на хоризонта за пръв път се появи планинска верига. В началото приличаше по-скоро на неясно тъмносиньо петно, което младият рицар погрешно взе за буреносни облаци. Колкото повече се приближаваха обаче, толкова по-ясно му ставаше, че пред тях се простира планина, осеяна с активни вулкани — забулената в дим планинска верига, известна още и като Господарите на Смъртта, защитниците на Санкшън.

— Не остана много — каза си той и усети как сърцето му се свива при мисълта за защитниците на града, които в този момент навярно наблюдаваха и очакваха. Навярно изпитваха увереност в укрепленията си. Бяха издържали вече повече от година, защо ли трябваше да се тревожат тъкмо пък сега?

Зачуди се дали до тях са достигнали слуховете за ужасяващата армия от мъртъвци, помела всичко пред себе си при Солантас. И дори да бяха, дали изобщо биха им повярвали? Джерард се съмняваше в това. Самият той трудно би повярвал на подобна измислица. Даже и в този момент изпитваше затруднения да се убеди, че случилото се при Солантас е истина. В спомените му цялата битка се сливаше в нещо като трескав кошмар. Пътуваха ли и в този момент душите на мъртвите с Мина? Неведнъж ги бе търсил с поглед, но дори и да бяха там, съюзниците на Мрачните рицари си оставаха невидими и нечути.

Армията навлезе в подстъпите на планините Калкист и започна да се изкачва към прохода, който щеше да ги преведе през Господарите на Смъртта. Бяха достигнали някаква долина, когато Мина им заповяда да спрат и да се подготвят за неколкодневна почивка. Обяснението й бе, че трябва да предприеме пътуване, по време на което армията трябва да се подготви за изкачването през планините. На всички бе заповядано да приведат броните и оръжията си в готовност за битката. Ковачът и помощниците му веднага започнаха работа. Междувременно бяха разпратени ловни дружини, които да се погрижат за храната на войската.

Едва-що бяха издигнали лагера си, когато още на първия ден от престоя им в долината заловиха и елфа.

Доведе го един от патрулите, разпратени по фланговете, за да охраняват придвижването им в случай на опит за засада от страна на врага.

Джерард се намираше при ковача в очакване да прибере меча си, като все още му бе трудно да повярва напълно, че е възможно човекът, който полагаше толкова усилия да поправи оръжието му, съвсем скоро да се окаже откъм противоположния му край. Твърдо беше решил да се възползва от отсъствието на Мина и да направи опит да убеди Одила да избяга с него. Ако жената войн откажеше, щеше да се насочи сам към Санкшън, за да се опита да предупреди жителите му за приближаващата заплаха. Нямаше никаква представа как ще успее да се измъкне от зоркия взор на Галдар и как ще преодолее обсадата, която все още тегнеше над града, но поне засега не смяташе да се тревожи с подобни въпроси.

Отегчен от продължителното очакване, изморен от собствените си мрачни мисли, Джерард най-сетне си даде сметка за суматохата и се насочи към нея, за да разбере какво става.

Елфът бе възседнал червеникав кон с толкова зъл нрав, че никой не можеше да се доближи до него или ездача му. Самият той също не изглеждаше особено уверен в животното, защото всеки път когато се наведеше и се опиташе да го потупа успокоително по шията, конят извръщаше глава и се стараеше да захапе пръстите му. След като на няколко пъти спаси ръката си, младият елф просто се отдръпна и повече не направи опит да усмири животното.

Около него вече се бе събрала голяма тълпа. Някои като че го познаваха, защото започнаха да му подвикват и подигравателно да се покланят пред „краля на Силванести“, като се хилеха широко или пък смееха на висок глас. Джерард огледа любопитно елфа. Въпреки че наметалото, позлатеният елек и чорапите му бяха силно окъсани, наистина си личеше, че има благороден произход. Не обръщаше внимание на присмиващата се тълпа. Вместо това, подобно на коня си, търсеше някой или нещо в лагера.

Внезапно тълпата се люшна и раздалечи, както винаги когато през нея преминаваше Мина. Веднага щом я забелязаха, очите и на коня, и на ездача му се втренчиха в нея с неотклонно внимание.

Конят изцвили и разтърси глава. Мина се приближи до Тленен огън, допря глава до шията му и прокара ръка през муцуната му. Животното просто отпусна глава на рамото й и затвори очи. Най-сетне пътуването му бе приключило. Вече бе у дома. Беше намерил покой. Мина потупа още веднъж коня и вдигна очи към елфа.

— Мина — произнесе младежът и името й прозвуча по такъв начин в устата му, сякаш бе избликнало заедно с кръвта от сърцето му. Той се плъзна от гърба на коня и застана пред нея. — Мина, ти изпрати да ме повикат. Тук съм.

Върху лицето на елфа се бе изписала такава мъчителна любов, че Джерард за момент изпита неудобство. Че любовта му не бе взаимна, беше очевидно. Мина не му обърна никакво внимание, като вместо това щедро обсипваше с ласки червеникавия кон. Пренебрежението й към младежа не остана незабелязано. Рицарите на водачката започнаха да се споглеждат с широки усмивки. Тук-там се разнесоха пиперливи шеги. Някой дори се изсмя на висок глас, ала смехът му рязко секна, щом Мина премести кехлибарения си взор върху него. Мъжът присви глава между раменете си и побърза да се скрие сред тълпата.

Мина най-сетне като че забеляза присъствието на елфа:

— Добре дошли, Ваше Величество. Очаквахме пристигането ви. Можете да се настаните в палатката непосредствено до моята. Заварвате ни в добър момент. Скоро ще се отправим към Санкшън, за да предявим правата си над този свещен град от името на Единия бог. Ще станете свидетел на триумфа ни.

— Не бива да ходиш в Санкшън, Мина! — каза елфът. — Прекалено опасно е… — Думите замряха на устата му. Той се озърна и забелязал, че е обграден от облечени в черно човеци, сякаш за пръв път си даде сметка, че е навлязъл в лагер, пълен с врагове.

Мина тутакси схвана смущението му. Тя огледа сурово стълпените край тях и с това като по чудо сложи край на шегите и смеха.

— Нека войската знае, че кралят на Силванести е мой гост. Ще се отнасяте с него със същото уважение, с което се отнасяте и към мен. Ще държа отговорен всеки от вас поотделно за личната му безопасност.

Погледът на Мина се плъзна търсещо през лицата в тълпата и за най-голяма неприятна изненада на Джерард се спря върху него.

— Сър Джерард, приближете се — нареди му тя.

Осъзнавайки, че очите на всеки мъж и всяка жена в лагера сега гледат него, младият войн усети как в лицето му нахлува вълна от гореща кръв, докато в същото време стомахът му се свиваше на ледена топка. Нямаше представа защо е избрала него. Но и нямаше друг избор, освен да се подчини.

Той отдаде чест и запази мълчание в очакване.

— Сър Джерард — произнесе мрачно Мина. — Назначавам ви за специална охрана на краля на елфите. От този момент нататък удобствата му и грижата за него се превръщат във ваша отговорност. Избирам вас, защото имате значителен опит в общуването с елфите. Доколкото си спомням, преди да се присъедините към нас, сте служили в Квалинести.

Джерард бе загубил дар слово. Хитростта на Мина нямаше граници. Джерард беше неин заклет враг, соламнийски рицар, дошъл да я шпионира. Тя знаеше това. И тъкмо понеже беше соламнийски рицар, бе и единственият човек в армията й, на когото можеше да повери живота на краля на елфите. Затворникът щеше да пази затворник. Уникална концепция, която обаче в неговия случай вършеше идеална работа.

— Съжалявам, но се страхувам, че това задължение ще ви задържи надалеч от битката за Санкшън, сър Джерард — продължи Мина. — Ще бъде неприемливо да излагаме Негово величество на подобна опасност, така че ще се наложи да останете в ариергарда заедно с провизиите и останалия багаж. Но за вас ще има и други битки, сър. Мога да ви уверя в това.

На Джерард не му оставаше нищо друго, освен отново да отдаде чест. Мина му обърна гръб и се отдалечи. Елфът стоеше и се взираше подире й, пребледнял като лист. Мнозина от войниците също гледаха неразбиращо, но сега, след като водачката вече я нямаше, доста от тях подновиха подигравките си за сметка на младия крал. Някои дори заплашваха да пристъпят границата.

— Хайде — каза му Джерард.

Забелязал, че елфът няма намерение да се помръдне, той го улови за ръката и го повлече след себе си по посока на онази част от лагера, където се издигаше палатката на Мина. Точно според думите й недалеч от нейната се издигаше втора палатка — празна и очакваща новия си обитател.

— Как се казваш? — попита раздразнено рицарят. В този момент не изпитваше особено приятелски чувства към младежа. В края на краищата му бе донесъл единствено непредвидени усложнения.

Отначало елфът сякаш не го чу. Продължаваше да се оглежда с напразната надежда да открие Мина.

Джерард повтори въпроса си, като този път повиши тон.

— Името ми е Силваношей — отговори елфът. Говореше свободно общия език, макар акцентът му да бе тъй силен, че едва се разбираше какво казва. Сега младежът го погледна за пръв път, откакто бяха назначили Джерард за негов телохранител. — Не ми изглеждаш познат. Не си бил заедно с нея в Силванести, нали?

Не беше необходимо да уточнява за коя „нея“ говори. Джерард ясно виждаше, че за младежа има само една „нея“ в целия свят.

— Не — отговори късо рицарят. — Не бях.

— Къде е тя сега? Какво прави? — огледа се отново Силваношей. — Кога ще се върне?

Палатките на Мина и охраната й се издигаха някак встрани от безпорядъка на лагера, чиито звуци сякаш не успяваха да достигнат до тях. След като представлението бе свършило, рицарите и войниците отново се бяха върнали към обичайните си задължения.

— Наистина ли сте кралят на елфите от Силванести? — попита Джерард.

— Да — отвърна отсъстващо младежът, погълнат в търсенето си. — Аз съм кралят на силванестите.

— Тогава какво, в името на Бездната, правите тук? — осведоми се безцеремонно Джерард.

В този момент Силваношей най-после забеляза Мина. Водачката вече се отдалечаваше в галоп на гърба на Тленен огън. Двамата прекосяваха долината съвсем сами, доволни, че най-после могат да препускат с вятъра, забравили за всичко останало. Виждайки болката в очите на младежа, Джерард и сам можеше да отговори на въпроса си.

— Какво казваше? — попита Силваношей, като въздъхна и се обърна към него. Мина вече се бе скрила от поглед. — Не те чух.

— Кой управлява народа на Силванести във ваше отсъствие, Ваше Величество? — попита обвинително Джерард. В съзнанието си ясно виждаше образа на един друг крал на елфите — Гилтас — и мислеше за това, колко много бе пожертвал младежът заради своите. Вместо да избяга от тях.

— Моята майка — сви рамене Силваношей. — И без това винаги й се е искало.

— Вашата майка — каза скептично рицарят — или Мрачните рицари на Нерака? Чувам, че напоследък са били превзели Силванести.

— Майка ми ще им се противопостави — изрече Силваношей. — Сраженията й доставят радост. Винаги е било така, нали разбираш. Битката и опасността, струва ми се, че живее единствено заради тях. Мразех това нейно качество. Народът ми умираше и страдаше. Заради нея. Вярно, кръвта им я правеше все по-красива, но мен отрови.

Джерард го гледаше объркано. Въпреки че елфът говореше на общия език, младият войн нямаше представа какво означават думите му. Тъкмо се канеше да разбере, когато от една от палатките непосредствено до тази на Мина се появи Одила. Щом забеляза Джерард, тя спря и видимо се изчерви, след което рязко се обърна и отдалечи.

— Ще ви донеса малко гореща вода, Ваше Величество — предложи рицарят, без да я изпуска от поглед. — Сигурно искате да се поизмиете след дългия път. Ще потърся и храна. Със сигурност ще ви помогне да дойдете на себе си.

Това поне беше вярно. Елфите и така си бяха слаби, но този изглеждаше направо измършавял. Очевидно се опитваше да живее единствено от любовта си. Гневът на Джерард започваше да изчезва, заместен от съжалението. Като всички тях и Силваношей бе затворник.

— Както желаеш — сви рамене младият елф. — Кога смяташ, че ще се върне Мина?

— Скоро, Ваше Величество — каза Джерард, като почти силом натика Силваношей в палатката. — Скоро. Трябва да почивате.

След като поне на първо време се освободи от натрапената му отговорност, той побърза да настигне Одила, която продължаваше да върви през лагера.

— Избягваш ме — каза съвсем тихо, когато я настигна.

— За твое собствено добро — отвърна тя, без да спира. — Трябва да си тръгнеш и да отнесеш вестите на рицарите в Санкшън.

— Точно това смятах да сторя. — Той подхвърли палец през рамо. — Но сега ще ми се наложи да се разправям с този заслепен от любовта си крал на елфите. Назначиха ме за негов телохранител.

Одила най-после се закова на място и се втренчи в него.

— Наистина ли? — Да.

— Идеята е била на Мина?

— На кого другиго?

— Колко умно от нейна страна — отбеляза жената войн, като продължи напред.

— Същото си помислих и аз — съгласи се Джерард. — Случайно да знаеше какви са плановете й за него? Не ми се вярва да действа от романтични съображения.

— Разбира се, че не — отговори тя. — Мина ми разказа всичко за него. Може в този момент нещата да не стоят по този начин, но кралят има потенциал да се превърне в силен и обаятелен водач на народа си. Мина е прозряла опасността и е направила възможно най-доброто, за да й се противопостави. Не съм много наясно с политическите игри на елфите, но доколкото разбирам, те трудно биха последвали някой друг освен собствения си владетел.

— Защо просто не го убие? — попита Джерард. — В сравнение с това, което му причинява в този момент, смъртта ще бъде просто обикновена милост…

— Така ще го превърне в мъченик и ще даде оправдание на народа му да продължи борбата. Сега не правят нищо друго, освен да стоят и да чакат завръщането му. Галдар ни наблюдава — рече внезапно тя. — Най-добре да продължа сама. Не идвай с мен.

— Но къде отиваш?

Тя не го погледна.

— В задълженията ми влиза да нося храна на чародеите. И да се погрижа да я изядат.

— Одила — каза Джерард, като я задържа. — Все още вярваш в могъществото на този Един бог, прав ли съм?

— Да — отвърна тя. Погледна го бързо и предизвикателно.

— Макар вече да знаеш, че могъществото му произлиза от злото?

— Зло, което лекува болните и носи утеха и спокойствие на стотици — поправи го тя.

— Но пък и възвръща мъртвите към извратен живот!

— Още нещо, което може да стори само един бог. — Сега Одила го погледна право в очите. — Вярвам в този бог, Джерард. Но което е по-важното, ти също вярваш в него. Това е истинската причина, поради която все още си тук.

Рицарят направи опит да й отговори нещо смислено, но откри, че не успява. Това ли се опитваше да му каже онзи вътрешен глас? По собствена воля ли беше тук, или бе просто един от многото затворници?

Забелязала онемяването му, Одила се обърна и се отдалечи.

Джерард остана на място, смълчан и разтревожен, загледан подире й, докато тя не се скри сред разбунения лагер.