Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (22)

6
Странният пътник

В едно малко пристанище в Южен Ествилде странният пътник тъкмо слизаше от кораба, който го бе докарал до там през Новото море. Капитанът чувстваше невероятно облекчение, че най-после се е отървал от необикновения си пасажер, както и от неговия ужасен беснеещ кон. Нито той, нито който и да е от екипажа бяха научили нещо повече за пътника. Никой така и не бе успял да зърне лицето му, което той грижливо бе прикривал под качулката на наметалото си.

Уединението му напълно естествено бе предизвикало най-различни догадки по време на пътуването, много от които повече от фантастични и нито една доближаваща се до истината. Някои вярваха, че под наметалото се крие жена, а не мъж, тъй като юнгата, който бе влизал в каютата на пътника, за да му носи храна, беше споделил, че е успял да зърне ръката му и тя била нежна и слаба. Други вярваха, че пътникът е чародей, понеже кой друг освен чародеите можеше да бъде толкова привързан към качулатото си наметало, пък и бе знайно, че те са загадъчни по природа и човек никога не може да им има доверие. Само един от всички твърдеше, че според него непознатият е просто елф, който не желае да разкрие самоличността си пред човеците на борда, за да не предизвика враждебността им.

Останалите моряци тутакси взеха на подбив ималия неблагоразумието да изрази глупостта си и започнаха да го замерят с червиви бисквити. Той, от своя страна, се обзаложи на гърбицата си, че е прав, и всички приеха облога му на драго сърце само за да стане така, че в края на пътуването мъжът в известен смисъл да се замогне, след като, докато непознатият извеждаше коня си на сушата по тясната дъска, вятърът успя да повдигне наметалото му и да разкрие, че чародеят всъщност наистина беше елф.

Никой не си направи труда да го попита какво търси в тази част на Ансалон. Моряците не се интересуваха от елфи, нито пък ги бе грижа къде отиваше този специално, но пък не можеше да се каже, че не се радват от раздялата с него, тъй като е добре известно, че морските елфи, напуснали горите, за да заживеят сред океанските дълбини, често нарочно потопяват корабите, превозващи техните събратя, за да ги убедят да прекарат остатъка от живота си на дъното на морето.

Колкото до Силваношей, веднъж щом усети твърда земя под краката си, младежът повече не се обърна назад. Не даваше и пет пари за кораба или моряците му, макар да го бяха прехвърлили през Новото море с наистина изумителна бързина. Още от началото на пътуването вятърът бе духал в правилната посока, без да престане нито веднъж. Освен това не се бяха натъкнали на нито една буря — истинско чудо за това време на годината. И все пак, независимо колко бързо бе плавал корабът, Силваношей не можеше да остане доволен.

Когато стъпи на сушата, усети как го обзема неистова радост, понеже чувстваше, че Мина е наблизо. Всяка следваща стъпка го водеше все по-близо до прекрасното й лице, до свидния й глас. Нямаше представа къде точно е тя в този момент, но конят знаеше. Нейният кон, същият, който тя бе изпратила за него. Така че в минутата, когато стъпи на сушата, Силваношей просто се метна на Тленен огън и препусна толкова бързо, че така и не му остана време да научи дори името на малкото пристанище, където го бяха свалили.

Младежът и животното пътуваха на север. Що се отнасяше до Силваношей, младият елф не би имал нищо против да язди ден и нощ без почивка, ала конят (колкото и чудно същество да беше) все пак имаше нужда от храна и почивка, както между впрочем и самият Силван. В началото младежът горчиво проклинаше тези почивки, ала жертвата си струваше. Още по време на първата нощ, прекарана на сушата, той се натъкна на търговски керван, движещ се по посока на съвсем същото пристанище, откъдето идваше той самият.

Обикновените човеци на драго сърце биха избегнали срещата със самотен елф насред пътя, ала търговците виждат във всеки потенциален купувач и по стар обичай не отдават голямо значение на расата или произхода (като се изключеха кендерите). Парите на елфите бяха също толкова добре дошли (а често и за предпочитане), колкото тези на човеците, така че те най-сърдечно го поканиха да сподели вечерята им, още повече, че макар и окаляни от пътя, дрехите му им се видяха с добро качество и фина изработка. Силван вече се канеше надменно да им откаже — в този момент искаше единствено да остане насаме и да мечтае за кехлибарения й взор, — когато дочу един от човеците да споменава името Мина.

— Благодаря ви, господа и дами, за гостоприемството — каза той и побърза да се настани край буйния огън. Дори си позволи да приеме паница от подозрителната яхния, която му предложиха, въпреки че малко по-късно скришом от всички я изсипа в храстите зад себе си.

Все още носеше наметалото, с което се бе загръщал и на кораба, заради студеното време. Все пак отметна качулката, а хората тутакси бяха запленени от красотата на младостта му, от винения цвят на очите, от очарователната му усмивка и глас, който бе тъй сладък и мелодичен, че сърцето ти се свиваше. Забелязала, че елфът е изпразнил паницата си, една от жените му предложи допълнително.

— Слаб си като миналогодишен сламеник — рече тя, докато пълнеше нова чиния, която той учтиво отказа.

— Споменахте името Мина — подхвана Силваношей, като се опитваше гласът му да звучи възможно най-непринудено, докато сърцето в гърдите му биеше като полудяло. — Имам позната, която се казва така. Случайно да е елфида?

Думите му накараха всички да се засмеят от сърце.

— Не, освен ако напоследък елфидите не са започнали да носят плетени ризници — каза някой.

— Чувал съм, че се е случвало веднъж — обади се друг, явно настроен за сладък спор след доброто хапване. — Чувал съм дядо ми да пее песен за нея. Случило се е по време на Войната на Копието.

— Ха! Дядо ти беше дърт пияница — рече трети. — Никъде не беше ходил и пропиля живота си из кръчмите на Корабно гробище.

— И все пак е вярно — каза една от жените на търговците. — Имало е една елфида, която се е била по време великата война. Името й е било Луннитвари.

— Лунитари е била старата богиня на магията, скъпа моя — поправи я нейна приятелка, друга от съпругите на търговците, и я смушка с лакът. — Била е една от онези, които са си заминали и са ни оставили на милостта на другите твари, драконесите.

— Не, сигурна съм, че не греша — настоя обидено първата жена. — Била е Луннитвари и погубила един от гнусните зверове с гномско устройство, което наричали драконово колие. Нарекли го така, понеже поразила звяра в шията. Как ми се иска да се появи още някой такъв и да им даде да разберат на тези драконеси…

— Е, от онова, което се чува напоследък, тази Мина се кани да стори тъкмо това — намеси се първият търговец, за да успокои малко страстите между двете жени, които бяха започнали да се гледат настръхнало през пламъците на огъня.

— Виждали ли сте я? — попита Силваношей, когато успя да преглътне буцата в гърлото си. — Виждали ли сте тази Мина?

— Не, но за нея се говори във всеки град, който прекосяваме.

— Къде е сега тя? — попита младежът. — Някъде наблизо ли?

— Потеглила е на поход към Санкшън. Няма начин да я пропуснете, млади господине. Движи се в компанията на огромна войска от Мрачни рицари — обади се навъсено склонният да спори търговец.

— Не го разбирайте погрешно, млади господине — каза една от жените. — Мина може и да носи черна ризница, но от онова, което сме чували, сърцето й трябва да е от чисто злато.

— Където и да отидем, срещаме по някое дете, което е излекувала, или сакат човек, който е изправила на крака — допълни приятелката й.

— Кани се да сложи край на обсадата на Санкшън — обясни първият търговец. — И да ни върне обратно пристанището. Най-после ще можем да се захванем с истинска търговия, вместо да влачим стоката си през половината континент.

— И никой от вас не смята, че това е неправилно? — намеси се разгневено готовият да спори. — Собствените ни соламнийски рицари са хванати натясно в Санкшън и се опитват по всякакъв начин да го задържат, а и вие се радвате заради водача на враговете ни?

Последните думи разпалиха оживено обсъждане, което в крайна сметка стигна до заключението, че която и от страните да победи, това със сигурност ще доведе до отварянето на търговските пътища. Соламнийците се бяха опитали да разкъсат обсадата и се бяха провалили. Време беше тази Мина и Мрачните й рицари да видят какво могат да направят по въпроса.

Шокиран и ужасен от мисълта за опасностите, на които се излагаше Мина, Силваношей незабелязано се измъкна, за да остане буден през по-голямата част от нощта, обзет от неистов страх за своята любима. Мина не биваше да напада Санкшън! Трябваше по някакъв начин да успее да я разубеди от това безумие.

Младежът бе на крак още с първите лъчи на изгряващото слънце. Тленен огън не се нуждаеше от подканване. Също като ездача си, конят нямаше търпение отново да стигне до своята господарка. Силваношей яздеше неуморно, а името на Мина звучеше във всеки удар на изпълненото му с обожание сърце.

 

 

Няколко дни след срещата си с младежа, търговците успяха да се доберат до малкия пристанищен град. Двете жени, които бяха говорили с него край огъня, оставиха съпрузите си да разпъват палатките и се отправиха към местния пазар, където не след дълго се натъкнаха на друг елф. Елфът стоеше пред една от сергиите и спираше всеки новодошъл, който минеше край него.

Елфът им се стори странен и „надменен“, както по-късно се изрази една от жените, и разговаря с тях, „все едно бяхме нещо, до което и кучето не би се доближило“.

Независимо от всичко двете жени с готовност приеха парите му и на драго сърце му разказаха всичко, което знаеха.

Да, бяха се натъкнали на млад елф, облечен в дрехи на благородник. Учтив и образован младеж. Не като някои други, наблегна една от жените с многозначителен поглед. Тя не успя да си припомни накъде пътувал младежът, но пък със сигурност същата вечер бяха говорили надълго и нашироко за Санкшън. Да, може пък наистина да се бил упътил към Санкшън, но със същия успех можел да пътува и по посока на луната, поне доколкото на нея й било известно.

Възрастният елф мрачно и хладно им заплати обещаната сума, след което ги остави, отправяйки се в същата посока, в която бе тръгнал и Силваношей.

Двете жени не се побавиха с догадките.

— Младежът трябва да е негов син. Сигурно е избягал от дома — каза велемъдро първата.

— Не го виня — обади се втората, загледана раздразнено след по-възрастния елф. — От това вкиснато изражение всеки би избягал.

— Иска ми се да го бяхме пратили в погрешна посока — рече първата. — Това щеше да го научи.

— Постъпихме правилно, драга моя — каза приятелката й, като протегна врат, за да преброи монетите, които им бяха дали. — Не ни трябва да си пъхаме носа в работите на чужденците.

С тези думи двете жени радостно се насочиха към най-близката таверна, за да похарчат парите на елфа.