Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (21)

5
Лабиринтът от жив плет

В този момент от времето Тасълхоф Кракундел се чувстваше ама наистина разстроен, леко омерзен, доста замаян и му се гадеше. От изброените усещания замайването играеше съществена роля, така че му беше малко трудно да мисли нормално. Обикновените дървени подове и добрата стара, твърда земя някога му се бяха стрували толкова нормално нещо, но сега, докато си спомняше за тях с тъга и безумен копнеж, му се струваше, че би дал всичко, за да ги усети отново.

Освен това страшно му се искаше краката му отново да се върнат в нормалното си положение, а не да мислят, че са на главата му, например, понеже вече започваше да му омръзва да поглежда надолу с надеждата да ги види и вместо това да ги открива някъде над себе си. Единственото хубаво нещо, което му се беше случило, бе, че Гатанко най-сетне бе пресипнал напълно и понастоящем успяваше да издава само жалки крякащи викове.

За всичко това Тас винеше Устройството за пътуване във времето. С тъга се запита дали въртенето, преобръщането и пропадането в различни точки на времето няма да продължат до края на самата вечност, и моментално си даде сметка колко ужасна е тази мисъл всъщност. Сетне му хрумна, че рано или късно устройството беше длъжно да го достави по времето, когато трябва да бъде настъпен от Хаос. Това пък вече му се стори особено нечестно.

Ето какви мисли минаваха през главата на кендера, докато тя буквално се въртеше и преминаваше през тъканта на времето. Опитваше се да се спира обстойно върху всичко, което му хрумваше, макар да бе трудно заради замайването, когато една съвсем свежа мисъл просто си проби път и се натрапи насред всички останали. Може би притежателят на гласа и ръката върху рамото му, които бе доловил по-рано, можеше да направи нещо за цялото това въртене. Тас взе твърдото решение веднага след като се приземят отново, да открие непознатия и да поговори с него.

И се случи така, че почти незабавно му се удаде подобна възможност. В минутата, когато отново почувства твърдата земя (благословена да бе!) под краката си, той се обърна със залитане (добре, заклатушка се) и погледна зад себе си.

Видя Гатанко и ръката на Гатанко, но не точно тази ръка му трябваше. Наоколо нямаше никой друг и Тас моментално разбра защо. Двамата с гномчето се намираха насред поле, което изглеждаше така, сякаш преди това някой хубаво го беше опожарил. Някъде в далечината се издигаха кристални постройки, които улавяха в себе си последния зрак на вечерта и искряха в оранжево и пурпурно или златно, докато умиращите лъчи на слънцето се надпреварваха да рисуват върху им. Въздухът все още бе наситен с дъх на изгоряло, макар че огънят, който бе погълнал растителността, със сигурност бе изгаснал от дълго време насам. Чуваше и гласове, но отдалеч. Също така долавяше и сладкия, пронизващ звук на свиреща флейта.

Тасълхоф имаше неясното усещане, че е идвал тук и преди. Или пък след преди. С всичките му там скокове из времето вече не беше сигурен в абсолютно нищо. Мястото му изглеждаше познато и тъкмо се канеше да тръгне и да открие някой, който да му разясни нещата, когато Гатанко шумно си пое дъх.

— Лабиринтът!

Тас погледна надолу, после се огледа и осъзна, че гномът има право. Очевидно стояха насред останките на Лабиринта от Жив плет, след като червените дракони го бяха унищожили с ужасния си дъх. Стените от листа бяха изгорени до основи, а пътеките, които се бяха извивали между тях — водейки те все по-навътре, — сега стояха напълно оголени. Лабиринтът вече не беше никакъв лабиринт. Поне сега човек можеше да проследи лесно извивките му, защото се открояваха съвсем ясно на фона на изгорелите храсти. Виждаше всеки завой, всяко лъжливо усукване, всяка спирала и задънена пътека. Виждаше пътя към сърцето на Лабиринта и виждаше пътя за навън от него. Сребърната стълба се издигаше в центъра му — изложена на погледа и някак уязвима. Сега вече ясно се забелязваше, че стълбата се издига нагоре и нагоре, водейки до нищото и с внезапно потрепване в стомаха кендерът бе принуден да си припомни как бе скочил от върха й, за да се гмурне в пушека и пламъците под себе си.

— О! — едва успя да отрони Гатанко. Тасълхоф бързо си даде сметка, че в миналото гномчето бе избрало за своя Мисия в живота картографирането на Лабиринта.

— Гатанко — рече сериозно той. — Аз…

— Вижда се абсолютно всичко — каза гномчето.

— Зная — потупа го по ръката кендерът. — И аз…

— Мога да се разходя от единия до другия му край — продължаваше Гатанко — и няма да се изгубя.

— Може пък да си намериш някакво друго занимание — предположи Тас, като се опитваше да помогне. — Макар че лично аз бих стоял надалеч от поправката на магически устройства…

— Ама това е идеално! — възкликна най-сетне гномът. В очите му напираха сълзи от щастие.

— Какво? — попита стреснато Тас. — Кое е идеално?

— Къде ми е пергаментът? — Гатанко беше във вихъра си. — Къде са ми мастилницата и четката?

— Нямам мастилница…

Гатанко му хвърли унищожителен поглед.

— Тогава каква полза от теб? Няма значение — прибави раздразнено. — Аха! Въглен! Ще свърши работа.

Той се просна на обгорялата земя, като предварително простря кафявата си връхна дреха, подбра една почерняла клечка и внимателно започна да рисува контурите на Лабиринта от Жив плет върху плата.

— Толкова по-лесно е — мърмореше си. — Не знам как не съм се сетил по-рано.

Тасълхоф отново почувства познатото усещане от нечия ръка, положена върху рамото му. Скъпоценните камъни върху Устройството за пътуване във времето започнаха да искрят и проблясват в златно и пурпурно. Отражението на залязващото слънце.

— Сбогом, Гатанко — извика Тас, докато пътищата на Лабиринта започваха да се извиват и замъгляват пред очите му.

Гномът не вдигна глава. Беше изцяло съсредоточен върху своята карта.