Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (20)

4
Чакайки и чакайки

Генерал Дога, водачът на Мрачните рицари в Силваност, също имаше своите неприятности. Рицарите използваха сини дракони, с които да наблюдават небето над гъстите гори наоколо. Щом забележеха раздвижване сред дърветата, драконите се спускаха и изпепеляваха всичко в околовръст с огнения си дъх.

Разбира се, драконите първи бяха забелязали голямата група от хора, приближаващи през пустинята, но така и не им бе хрумнало, че това може да са елфи от Квалинести. Вместо това ги бяха помислили за варвари, за Хора от равнината, побегнали пред гнева на Самур. В този момент генерал Дога се питаше как да постъпи с бежанците. Заповедите му не включваха указания за това, как да постъпва с Хората от равнината. И без друго войниците му едва достигаха, за да удържа положението в града. Не му се искаше да започва война и на втори фронт. Ето защо реши веднага да изпрати драконов ездач със съобщение до Мина, в което изрично искаше допълнителни заповеди в съответствие с новосъздаденото положение.

Куриерът се отправи към Солантас само за да открие, че Мина вече е заминала заедно с цялата си армия към Санкшън.

След като изгуби още един ден, докато я открие, драконовият ездач побърза да долети обратно с отговор, който бе кратък и ясен:

Генерал Дога,

Това не са Хора от равнината, а изгнаници от Квалинести. Унищожете ги.

В името на Единия бог,

Мина

И генералът изпрати своите драконови ездачи да направят именно това само за да открие, че междувременно квалинестите бяха успели да се изпарят напълно. От изгнаниците не бе останала и следа. Докато получаваше доклада за текущото положение, Дога изруга с горчивина, понеже много добре знаеше какво означава това. Квалинестите бяха успели да се скрият в горите на Силванести и сега също бяха извън възможностите му да се разправи с тях.

Още елфи, които щяха да нападат патрулите му и да обстрелват с огън керваните с доставки. В добавка към това драконите бяха започнали да носят известия, че великаните, които отдавна имаха зъб на рицарите, задето бяха откраднали земите им, понастоящем се групират на границата между Силванести и Бльоде с очевидните намерения на свой ред да заграбят отнетото от тях.

И за капак на всичко на Дога се налагаше да се разправя с понижения дух на войниците си. Докато Мина се намираше наблизо, за да ги омагьосва с присъствието си, те се държаха чинно, ентусиазирано и благоверно. Ала водачката я нямаше вече от дълги седмици. Войниците и офицерите, които ги командваха, се намираха в центъра на неприятелските позиции. Врагът ги дебнеше от всяка сянка, а Силванести бе земя на сенките. От небето като изневиделица се спускаха стрели с едничката задача да намерят целта си. Дори растителността се държеше така, сякаш искаше да ги убие. Дървесните корени ги препъваха, клоните падаха върху главите им, самата гора ги увличаше из дебрите си, из които малцина намираха обратния път.

През изминалата седмица бяха изгубили всички кораби, направили опит да доплават с доставки по реката. Елфите ги бяха опожарили до един. В този момент войниците нямаха никаква друга храна освен тази на елфите, а никой човек не може да изкара достатъчно дълго само на листа и трева. Изгладнелите за месо хора не смееха да навлязат в гората, за да ловуват, понеже, както съвсем скоро бяха открили, всяко горско създание бе съгледвач на елфите.

Елфите в столицата, в началото привидно сломени от мощта на Мрачните рицари, ставаха все по-дръзки. Никой от хората на Дога не излизаше сам из улиците на града, понеже обикновено впоследствие го намираха мъртъв из някоя от малките странични улички. Мъжете започваха открито да недоволстват.

Дога спешно бе издал нареждане да измъчват още елфи, но това забавление едва ли щеше да ги държи заети за дълго. За щастие поне нямаше дезертьори. Естествено беше му добре известно, че последното не се дължи на лоялност, а по-скоро на факта, че войниците се ужасяваха до смърт от елфите и дебнещите из заобикалящата ги гора опасности.

Сега, след вестта за подкреплението от хиляда елфи, пристигнало в гората, размирните шепоти бяха нараснали до ясно доловим тътен, с който Дога нямаше как да не се съобрази. Самият той също започваше да се поддава на съмненията. Започваше да си дава сметка, че всеки път, когато не можеше да получи увереност в кехлибарените очи, вярата му в Мина неизменно намаляваше.

Генералът изпрати ново спешно съобщение до водачката, в което долагаше, че квалинестите са избегнали всичките му усилия да бъдат унищожени, а духът е достигнал най-ниската си точка и че ако не бъде предприето нещо, което да наклони везните в тяхна полза, няма да има друг избор, освен да обяви изтегляне пред възможността от повсеместен бунт.

Мрачен и потиснат, ниският, чернобрад Дога седеше съвсем сам в покоите си (напоследък нямаше никаква вяра даже на личната си охрана), пиеше елфическо вино, което по никакъв начин не притъпяваше усещанията му за надвиснала опасност, и очакваше отговора на Мина.

 

 

Когато квалинестите навлязоха в гората, силванестите, техните отдавна отдръпнали се и не съвсем приятелски настроени роднини, ги посрещнаха относително хладно. Набързо разменените целувки от учтивост бързо бяха последвани от лъка и стрелите, връчени на квалинестите. Ако наистина смятаха да се настаняват в горите на Силванести, беше най-добре да свикват от сега, че се води война, в която, искаха или не, трябваше да вземат участие.

Квалинестите, разбира се, бяха радостни от този факт. В създалата се ситуация изгнаниците виждаха просто възможност да възмездят онези, които бяха заграбили земите им и дори в този момент ги превръщаха в пустош.

— Кога ще нападнем? — питаха нетърпеливо те.

— Заповедта се очаква всеки момент — уверяваха ги силванестите. — Изчакваме сгоден час.

— Сгоден час? — повтори пред своя съпруг Лъвицата. — За какъв „сгоден час“ говорим всъщност? Вече разговарях със съгледвачите и шпионите. Превъзхождаме рицарите по численост. Освен това са напълно откъснати в столицата. Духът им потъва по-бързо от джудже в пълно бойно снаряжение по време на корабокрушение. Сега е моментът да ги атакуваме!

Двамата водеха този разговор в колибата, която им бяха осигурили — в общи линии клетка от сплетени върбови клони на самия бряг на бълбукащ поток. Не разполагаха с много място, но поне в това отношение бяха далеч по-щастливи от други елфи, понеже поне разполагаха с лично пространство (заради кралския произход на Гилтас). Повечето от елфите спяха из хралупите на дърветата или по короните им, из пещерите или просто лягаха в тревата и прекарваха нощта направо под звездите. Квалинестите не се оплакваха. След продължителното пътешествие през пустинята не искаха нищо друго, освен да се сгушат сред шумящите, уханни борови иглички и да се унесат под песента на леко падащия дъжд.

— Не ми казваш нищо ново — прекъсна я навъсено Гилтас. Вече бе облечен в дрехи, които повече прилягаха на народа му — дълга, пристегната с колан туника, вълнена риза и чорапи в защитен цвят. Това не му бе попречило внимателно да сгъне и прибере дрехите, които бе получил от Хората от равнината в пустинята. — Но има и нерешени проблеми. Силванестите са се пръснали твърде много. Някои се намират близо до реката, за да не позволяват на преминаващите кораби да доставят хранителни припаси на Мрачните рицари. Други остават скрити в близост до града, за да бъдат сигурни, че всеки вражески патрул, дръзнал да навлезе сред гората, няма да излезе читав от нея. Трети са изпратени към граничните области…

— Вятърът, соколът и горските твари пренасят вестите бързо — отвърна Лъвицата. — Ако заповедите бъдат изпратени още сега, повечето от силванестите ще успеят да се съберат пред вратите на столицата най-късно до седмица. Но дните си минават, а заповедите така и не се издават. Налага се да се спотайваме в гората и да чакаме. Но да чакаме какво?

Гилтас много добре знаеше отговора, но не можеше да й го даде. Вместо това запази мълчание, принуден да остави жена си в ноктите на гнева и озлоблението.

— Всички знаем какво ще се случи, ако пропуснем шанса си! Точно така Мрачните рицари успяха да превземат земите ни по време на Войната на Хаоса. Същото ще стане и със Силванести, ако не действаме веднага. Да не би твоят братовчед Силваношей да страда от нерешителност? Той е млад. Вероятно все още не разбира всичко. Налага се да говориш с него, Гилтас, да му разясниш някои…

Лъвицата познаваше своя съпруг добре. При вида на изражението му думите просто останаха неизказани на върха на езика й. Тя го изгледа с присвити очи.

— Какво има, Гилтас? Всичко наред ли е? Нещо около Силваношей, нали?

Гилтас я погледна печално.

— Нима съм толкова прозрачен? Предполага се, че кралете по право трябва да бъдат обгърнати в повече тайнственост.

— Съпруже мой — увери го тя през смях, — за мен ти си обгърнат в толкова тайнственост, колкото всяка кристална чаша. Истината в теб може да бъде видяна от всеки.

— Истината… — Гилтас се намръщи. — Истината, скъпа, е, че Силваношей не може да поведе народа си в която и да е посока, най-малкото в атака срещу собствената си столица. Освен това дори не е в Силванести. Обещах на Алхана да не казвам на никого, но изминаха вече две седмици и смятам, че на лъжите трябва да бъде сложен край. Макар че — той поклати глава — лично аз също съм на мнение, че от истината ще има повече вреда, отколкото полза. Сега силванестите следват Алхана, понеже тя говори от името на сина си. Някои все още гледат на нея с подозрение и я наричат „мрачен елф“. Ако открият, че през цялото време ги е лъгала… боя се, че никога повече няма да могат да й повярват, никога повече няма да се вслушат в думите й.

Лъвицата се взря в очите на своя съпруг.

— Това ни води до теб, Гилтас.

Сега беше негов ред да се разсмее.

— Аз въплъщавам всичко, което те презират, скъпа моя. Квалинести с човешка кръв във вените си. Никога няма да ме последват.

— Тогава трябва да убедиш Алхана да каже истината на народа си.

— Не вярвам, че ще има сили за това. От толкова дълго време повтаря лъжата, че сега лъжата за нея се е превърнала в истина.

— В такъв случай какво можем да направим? — попита настоятелно жена му. — Да продължим да живеем сред горите, докато сами не пуснем корени? Изслушай ме, ние, квалинестите, можем да нападнем Мрачните рицари и сами…

— Не, скъпа — отсече твърдо Гилтас. — Вярно, че силванестите ни позволиха да навлезем в земите им, но продължават да гледат на нас с подозрение. Сред тях има и такива, които вярват, че сме дошли да заграбим родината им. Ако квалинестите атакуват Силваност…

— Квалинестите няма да атакуват Силваност, а Мрачните рицари в Силваност — възрази Лъвицата.

— Не вярвам, че ще го възприемат по този начин. И ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз.

— Значи просто ще си стоим, без да правим нищо.

— Не зная какво друго ни остава — отвърна печално Гилтас. — Този, който може да ни обедини и поведе напред, е изгубил ума си от любов. Сега единствените, които са останали, са една мрачна елфида и един крал получовек.

— Рано или късно някой трябва да поеме водачеството — каза тя. — Налага се да изберем своя водач.

— И къде ще ги поведе този някой? — попита още по-печално младежът. — Освен към собственото ни унищожение.

 

 

Генерал Дога бе на път да си проправи път през цяла планина от бъчви с елфическо вино. Проблемите му нарастваха с главоломна скорост. Шестима войници, на които бе заповядано да застъпят на пост на градските стени, бяха отказали да се подчинят. Офицерът ги бе заплашил с бичуване, но войниците го бяха нападнали и пребили до смърт, след което просто бяха побегнали с надеждата да се скрият из улиците на града. Дога бе изпратил отряд по петите на дезертьорите със сериозното намерение да ги провеси на въжето за назидание на останалите.

Елфите му бяха спестили това задължение. Не след дълго шестте тела бяха донесени в замъка. Всеки един от тях бе намерил смъртта си по различен и потресаващ начин. Бележката, надраскана на груб общ език и закачена на един от труповете, гласеше: Дар за Единия бог.

Още същата нощ генералът бе изпратил ново съобщение до Мина, в което отчаяно умоляваше или да получи подкрепления, или да му разрешат изтегляне. Макар че, мислеше си навъсено, нямаше никаква идея накъде изобщо можеха да се изтеглят. Навсякъде, накъдето погледнеше, се виждаха врагове.

След два дни вестоносецът най-сетне се върна:

Генерал Дога,

Задръжте позициите си. Помощта е на път.

В името на Единия бог,

Мина

Което, както и да го погледнеше, не беше особено утешително.

Всяка сутрин генерал Дога внимателно се изкачваше по стъпалата, водещи към бойниците на градските стени, и последователно отправяше поглед на север, на юг, изток и запад. Елфите бяха там някъде. Бяха обградени. Очакваше атаката им всеки момент.

Но дните минаваха, а елфите не предприемаха нищо.