Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (19)

3
Лъжата

Алхана Звезден Бриз бе съвсем сама в убежището, което елфите бяха издигнали за нея. Или по-скоро онези от тях, на които бяха останали достатъчно магически сили, за да успеят да склонят дърветата така, че да образуват безопасен заслон за прокудената в изгнание кралица. Всъщност на елфите не им трябваше магия, за да накарат дърветата да им се подчиняват, понеже дърветата обичаха народа им и виждайки, че кралицата им е изтощена до смърт, сами склониха листа, за да я защитят. Клоните им се сведоха край нея, а листата им се оплетоха, за да я приютят под себе си, за да задържат надалеч дъжда и вятъра. В същото време тревата оформи дебел, мек килим, където кралицата да заспи, а птиците запяха нежно в желанието си да я утешат.

Вечерта бе настъпила — една от малкото тихи вечери в нейния размирен живот. Времената наистина бяха повече от размирни. Алхана и елфите й бяха принудени да живеят в пустошта и същевременно да играят на котка и мишка с Мрачните рицари: нападения над затворнически лагери, кервани с провизии, както и дръзки атаки срещу самия град, за да спасят изпаднали в беда елфи. В този момент обаче бе настъпило временно затишие. Отдавна бяха раздали вечерните порциони. Силванестите под нейно командване се приготвяха за настъпването на нощта. Поне засега никой не изискваше вниманието й, никой не желаеше от нея да взима важни решения, които да доведат до проливането на още елфическа кръв. Присънваше й се, че плува в река от кръв, сън, от който не можеше да избяга по никакъв друг начин, освен като се удави в нея.

Някой можеше да каже — и някои наистина го твърдяха, че Мрачните рицари бяха направили услуга на Алхана Звезден Бриз. Някога тя бе просто мрачен елф, прокудена от родината си, задето бе дръзнала да свърже живота си с един квалинести, за да обедини най-после двете вечно спорещи кралства.

Сега, в момент на голяма нужда, Алхана отново бе приета сред своите. Присъдата вече бе свалена от нея от онези от членовете на Дома, които бяха успели да преживеят във времето, последвало окупацията на Силваност от Мрачните рицари. Хората й стояха твърдо зад нея. Мнозина бяха коленичили пред нея, оплаквайки на висок глас дребното „неразбирателство“. Беше без значение, че неведнъж бяха правили опити да я убият. В този момент се чуваха единствено воплите им: „Спаси ни! Кралице Алхана, спаси ни!“

Самар беше бесен — на нея и на хората й. Силванестите бяха поканили Мрачните рицари в глада си и бяха прокудили Алхана. Не бяха изминали и няколко седмици, откакто повечето от тях бяха коленичили пред водачката на Мрачните рицари, момиче на име Мина. И независимо от многобройните предупреждения за измамната природа на новодошлата, елфите бяха избрали съзнателната слепота пред чудесата, които тя твореше пред тях в името на Единия бог. Именно Самар бе сред първите, започнали да отправят предупреждения, че не бива да се доверяват на човеците — с чудеса или без чудеса. При все това елфите бяха хвърлени в пълен смут, когато Мрачните рицари наистина се бяха обърнали срещу тях, щом издигнаха затворническите си лагери и започнаха да избиват всеки, който се осмелеше да им се противопостави.

Самар изпитваше мрачно задоволство, че силванестите най-после се бяха научили да уважават своята кралица, единствената, която им бе останала вярна и се бе сражавала заради тях, даже когато я бяха ненавиждали и заклеймявали. Далеч по-малко задоволство изпитваше от Алхана обаче, която бе проявила великодушие и търпение. Как само му се искаше вместо това да ги бе видял да се свиват и пълзят пред нея, за да заслужат доверието й.

— Не мога да ги накажа, Самар — му бе казала тя същата вечер, когато присъдата й бе отменена. Сега вече беше свободна да се върна обратно в родината — родина, управлявана от Мрачните рицари на Нерака, която щеше да се наложи да отвоюва с огън и меч. — Знаеш защо.

Да, Самар знаеше защо. Кралицата правеше всичко в името на своя син Силваношей, който понастоящем бе крал на Силванести. Недостоен син, поне според мнението на Самар. Самият Силваношей бе отговорен за допускането на Мрачните рицари в столицата. Очарован и влюбен в Мина, единствено той носеше отговорност за падението на своя народ.

И все пак хората го обожаваха и все още го зовяха свой владетел. И следваха неговата майка заради него. И пак благодарение на него Самар бе предприел опасно пътуване, бе принуден да напусне своята кралица в най-тежкия момент от древната история на Силванести досега, заставен да преследва из цял Ансалон нейното подобие на син. Защото на малцина бе известно, че Силваношей бе избягал още същата нощ, в която Самар и Алхана бяха рискували всичко, за да го спасят от Мрачните рицари.

Малцина, защото Алхана отказваше да го признае на глас даже пред самата себе си. Онези, които ги бяха придружавали в нощта на бягството му, знаеха, разбира се, но тя се бе погрижила да ги закълне да мълчат. Верните й елфи с готовност бяха приели клетвата. По този начин Алхана поддържаше мълвата, че Силваношей е болен и се нуждае от уединение, за да възстанови силите си.

Междувременно кралицата не губеше надежда, че синът й ще се завърне.

— Сигурна съм, че ми е сърдит и сега се крие някъде наблизо — казваше на Самар тя. — Скоро ще преодолее заслепението си и ще послуша здравия разум. Тогава ще се върне при мен и при своя народ.

Самар не можеше да повярва на това. Дори бе опитал да втълпи на Алхана, че следите от конски копита говорят за съвсем друго. Елфите нямаха коне със себе си. Животното, дошло да отведе Силваношей, със сигурност бе магическо. Синът на кралицата нямаше да се върне. Нито сега, нито когато и да е. В началото Алхана дори бе отказвала да го слуша, даже му бе забранила да й говори на тази тема. Ала дните отминаваха един подир друг и постепенно кралицата се бе принудила да признае, макар и със съкрушено сърце, че Самар може би е прав.

Самар отсъстваше от дълги седмици. През цялото това време Алхана бе продължила да упорства с лъжата, че Силваношей е болен и се нуждае от спокойствие в палатката си. Даже бе стигнала дотам, че редовно да я посещава и да се преструва, че се грижи за него. Понякога стоеше на празното му легло, говорейки му, сякаш е заедно с него. Да, Силваношей щеше да се върне, да я завари там, изпълнена с очакване, а тя дори нямаше да обели дума за отсъствието му.

Съвсем сама в убежището си от нежно склонили вейките си дървета, Алхана прочиташе и препрочиташе последното съобщение от Самар, донесено от сокол, птицата, която елфите така високо ценят, когато им се налага да изпращат писма. Съобщението бе кратко — Самар рядко прахосваше думите си на вятъра — и бе донесло едновременно радост и тъга на неспокойната майка, а така също смайване и отчаяние на кралицата в нея.

Най-сетне влязох в дирите му. Качил се е на кораб от Абанасиния и е отплавал по посока на Соламния. От там в търсене на жената е отпътувал за Солантас, но тя отдавна е била поела на поход в източна посока. Силваношей незабавно я е последвал.

Има и други новини, които достигнаха до мен. Град Квалиност е бил унищожен напълно. Сега на мястото му има единствено езеро от смърт. Понастоящем Мрачните рицари грабят провинциите на кралството и си присвояват земите му. Носят се слухове, че голяма част от квалинестите начело със сина на Лорана, Гилтас, са успели да избягат, но никой няма представа къде са в този момент. Говорих с очевидец, който се кълнеше, че Лораналанталаса е била погубена по време на битката заедно със стотици други квалинести, джуджета, дошли от Торбардин, както и известен брой човеци, които са се били на страната на елфите. Умрели са геройски. Злата драконеса Берил също е намерила смъртта си.

Следвам сина ви. Ще ви известя отново при първа възможност.

Ваш верен слуга, Самар

Алхана прошепна беззвучна молитва за душата на Лорана и загиналите редом с нея. Молитвата й бе отправена към старите богове, към заминалите богове, които вече не бяха там, за да я чуят. Красивите думи даваха утеха на скръбта й, въпреки че много добре знаеше колко безсмислено е да ги изрича. Отправи молитва за закрила на изгнаниците квалинести с надеждата слухът за избавлението им да е верен. След това грижата за изгубения й син отново прогони всички други мисли.

— Що за магия ти е направило това момиче, синко? — произнесе тихо тя, като отсъстващо приглаждаше пергамента на писмото. — Каква ужасна магия…

Някой беше произнесъл името й. Гласът идваше отвън и принадлежеше на елфида от личната й охрана, жена, която й бе служила дълго, в трудни и опасни моменти. Алхана я познаваше като спокойна и разумна, ала сега с тревога осъзна, че в гласа на елфидата се долавя леко треперене.

Кралицата моментално се изгуби във връхлитаща вълна от страхове и догадки. Наложи си да се успокои, преди да отговори. Сгъна набързо пергамента и го пъхна под долната си риза, след което отметна спускащите се клони на дърветата, за да се изправи лице в лице с жената. Видя, че до нея стои елф, който никога дотогава не бе виждала.

Но дали бе така в действителност? Дали пък просто не го беше забравила? Алхана внимателно се взря в него. Осъзна, че наистина познава този младеж. Познаваше чертите на лицето му, беше виждала тези очи, в които имаше едновременно тъга и загриженост, и смазваща отговорност, твърде подобни на онези в нейните собствени очи. Нещо не се връзваше в странните дрехи, които носеше младежът — дълга, плътно обгръщаща тялото тога от вида, който носеха варварите в пустинята.

Тя обърна очи към елфидата с надеждата да открие отговор.

— Съгледвачите ни се натъкнали на него, кралице моя — каза жената. — Не пожела да ни даде името си, но твърди, че има роднинска връзка с вас по линия на почитаемия ви съпруг, Портиос. От народа на квалинестите е. Не беше въоръжен. И тъй като наистина може да е този, за когото се представя, решихме да го доведем пред вас.

— Познавам ви, сър — произнесе Алхана. — Но простете ми, не успявам да си спомня името ви.

— Което е разбираемо — отвърна с усмивка младежът. — Много години и изпитания ни разделят. При все това — гласът му внезапно омекна, а очите му се изпълниха с възхищение — аз ви помня. Вие сте жената, която така несправедливо бе обвинена в предателство от собствения си народ…

Алхана извика развълнувано и се хвърли в прегръдките му. Докато го прегръщаше, внезапно си припомни, че майката на този младеж никога повече няма да направи същото. Целуна го нежно и от името на Лорана, след което се отдръпна, за да го огледа по-добре.

— Изпитанията, за които говориш, са оставили отпечатъка си върху лицето ти по-ясно от изминалите години. Гилтас от Дома на Солостаран, радостна съм отвъд способността си да го изкажа, че те виждам в безопасност и добро здраве, защото току-що научих тъжните вести за теб и твоя народ. Надявах се, че слуховете ще се окажат неверни, но, уви, в очите ти виждам потвърждение на всичко чуто.

— Ако сте чули, че моята майка е намерила смъртта си и че Квалиност е бил унищожен, значи вестите са казвали истината — отговори Гилтас.

— Приеми искрените ми съболезнования — стисна ръката му тя. — Моля те, влез вътре, където да починеш от дългия път. Виждам, че умората тежи на плещите ти. Ще се погрижа веднага да ти донесат храна и вода.

Гилтас кимна и я придружи в убежището, след което прие предложената му храна и я изяде до троха, макар и Алхана да забеляза, че го стори единствено, за да не я обиди. Колкото до водата, Гилтас пи от нея с жажда и наслада, които трудно можеше да скрие, сякаш не искаше, нито беше способен да й се насити.

— Нямате представа колко сладък вкус има тази вода в устата ми — каза с усмивка младежът. Той се огледа. — Но кога най-сетне ще имам възможност да се срещна с братовчед си Силваношей? Двамата така и не сме имали възможност да се видим. До нас достигнаха тъжните вести, че е бил погубен от великаните, но малко по-късно научихме, че това не е така. Нямам търпение да го прегърна.

— С тъга трябва да призная, че Силваношей не се чувства добре, Гилтас — отговори Алхана. — Когато Мрачните рицари превзеха Силваност, синът ми бе ужасно пребит и едва успя да запази живота си. Сега е в палатката си по препоръка на лечителите и не му се позволява да се среща с когото и да било.

Беше изричала лъжата толкова много пъти, че сега успя да я произнесе на един дъх, без да се поколебае и за миг. Погледна младежа в очите и дори не трепна. Изглежда, й беше повярвал, защото на лицето му се изписа тревога.

— Съжалявам да го чуя. Моля, приемете пожеланията ми за бързото му възстановяване.

Алхана се усмихна и реши да смени темата.

— Бродил си по опасни и дълги пътища. Пътуването ти сигурно не е било леко. Какво мога да сторя за теб, племеннико? Мога ли да те наричам така? Все пак съм твоя леля само по брак.

— За мен ще бъде чест — отвърна признателно Гилтас. — Сега вие и Силваношей сте единственото семейство, което имам.

Внезапно очите на Алхана се изпълниха със сълзи. Сега, след като Силваношей бе избягал, този младеж също бе нейното единствено семейство. Тя отново стисна ръката му и усети как той й отвръща. Нещо в него й напомни за баща му, Танис Полуелф. Споменът й предлагаше утеха, понеже, въпреки че времената, в които се бяха познавали, също бяха изпълнени с опасности, все пак с дружни усилия бяха успели да ги преживеят.

— Идвам при вас с една голяма молба, лельо Алхана — каза той и я погледна настойчиво. — Молбата ми е да приемете моя народ.

Кралицата отвърна объркано на погледа му, без да може да разбере думите му напълно.

Гилтас посочи на запад.

— На три дни път от тук, на самата граница на Силванести, чакат хиляда изгнаници от Квалинести, които искат да получат разрешението ви да навлязат в земите на своите братовчеди. Домът ни бе разрушен. Сега враговете ни се разполагат с него. Не сме достатъчно многобройни, за да се изправим срещу им. Но някой ден — прибави и вдигна глава с блеснали очи — ще се върнем и ще изтикаме натрапниците, за да си върнем своето… За съжаление този ден няма да бъде днес. — Светлината в очите му изчезна, затулена от внезапна сянка. — Нито утре. Прекосихме Прашните равнини. И щяхме да намерим смъртта си сред тях, ако не беше помощта на хората, които наричат тези ужасни земи свой дом. Уморени и отчаяни сме. Децата ни гледат с очи, в които се чете молба за утеха, която не можем да им дадем. Ние сме изгнаници. Няма къде да отидем. Ето как смирено идваме пред вас и молим да ни позволите да останем.

Алхана го гледа дълго. Сълзите, които дотогава бяха напирали в очите й, сега се стичаха по бузите й.

— Вие плачете заради нас — произнесе затрогнато той. — Простете ми, натоварих ви с неприятности, които не бива да ви тревожат.

— Плача за всички нас, Гилтас — изрече Алхана. — За народа на Квалинести, който изгуби земите си. За народа на Силванести, който също се бие за своите. Не ще намерите мир и убежище сред тези гори, бедни ми племеннико. Заварваш ни насред война, вкопчени в битка за собственото си оцеляване. Не го знаеше, когато потеглихте насам, нали?

Гилтас поклати глава.

— Но сега го знаеш? — попита тя.

— Да — потвърди той. — Научих новините от Хората от равнината. Надявах се, че поне малко са преувеличили…

— Съмнявам се. Те са народ, който вижда надалеч и говори без заобикалки. Ще ти разкажа какво става тук, след което сам можеш да решиш дали да се присъедините към нас.

Гилтас се канеше да отговори направо, ала тя му даде знак да замълчи.

— Изслушай ме, племеннико. — Алхана се поколеба за миг, сякаш се бореше с някаква своя мисъл, след което каза: — Вероятно ще чуеш от този или онзи, че онова човешко момиче Мина, водачката на Мрачните рицари, е омагьосала сина ми. Но той не бе единственият, който падна под ударите на фаталните й заклинания. Докато Мина крачеше по улиците на Силваност, народът ни пееше хвалебствени песни за нея. Да, тя твореше чудеса заради тях, но всичко си има цена — не непременно измерима с пари, но с души. Единият бог искаше душите на елфите, за да ги пороби, за да ги погълне и погуби. Този Един бог не е изпълнен с любов, както някои погрешно си мислят, а е бог на измамата, отмъщението и болката. Онези от елфите, които му служат, биват отвеждани. Нямаме представа къде. Онези, които отказаха да се подчинят, бяха убити на място или поробени от Мрачните рицари… Столицата ни е под пълния им контрол. Все още не разполагат с достатъчно войска, за да затвърдят властта си, така че продължаваме да удържаме позициите си в горите. Правим всичко възможно, за да се противопоставяме на врага си и наистина успяхме да спасим стотици от мъчения и смърт. Често нападаме затворническите лагери и освобождаваме робите там. Тормозим с присъствието си патрулите. Постепенно ги приучихме да се страхуват от стрелците ни дотам, че вече никой Мрачен рицар не смее да пристъпи извън градските стени. Правим всичко това, но то не е достатъчно. Нуждаем се от още попълнения, за да си възвърнем самия град, но времето ни е скъпо. С всеки изминал ден рицарите се окопават все по-добре.

— В такъв случай нашите войни ще бъдат добре дошли сред вас — произнесе тихо Гилтас.

Алхана сведе очи и поклати глава.

— Не — отвърна, изпълнена с непреодолим срам. — Как бихме могли да поискаме подобно нещо от вас? През всички тези години силванестите се отнасяха към вас с презрение и неуважение. Как бихме могли да поискаме от вас да давате живота си за родината ни?

— Но ти забравяш — прекъсна я Гилтас, — че народът ми вече няма своя собствена родина. Столицата ни е превърната в руини. И същият враг, който е превзел вашата, сега владее нашата страна. — Младежът несъзнателно бе стиснал юмруци, а в очите му гореше ярка светлина. — Нямаме търпение да въздадем възмездие. Ще превземем обратно Силванести, след което ще обединим силите си и ще си върнем Квалинести. — Той се наведе напред. Сега дори лицето му се бе озарило от същия вътрешен огън. — Не виждаш ли, Алхана? Това може да се окаже начинът да заздравим старите рани и да обединим разединените нации на елфите.

— Толкова си млад — каза кралицата. — Твърде млад, за да знаеш, че старите рани често се инфектират и достигат до самото сърце. Не знаеш, че има и такива, които биха предпочели да видят как всички пропадаме, наместо как един от нас се въздига. Опитах се да обединя народа си. Провалих се и ето какво произлезе от провала ми. Мисля, че вече е прекалено късно. Не вярвам, че нещо може да ни спаси.

Той се вторачи ужасено в нея, очевидно разтревожен от думите й.

Алхана сложи ръка върху неговата.

— Може пък да греша. Може пък младостта ти да вижда по-ясно. Доведи хората си в гората. След това ще ти се наложи да разправиш на силванестите за сполетялата ви зла участ и да ги попиташ дали биха ви допуснали в земите си.

— Да ги попитам? Имаш предвид да ги умолявам? — изправи се със студено изражение Гилтас. — Не сме дошли при силванестите, за да се кланяме като просяци.

— Ето, виждаш ли — произнесе натъжено тя. — Ти също си получил своя дял от инфекцията. Побърза да направиш своите заключения. Трябва да попиташ силванестите, защото това е добър политически ход. Тъкмо това имах предвид. — Алхана въздъхна. — Щом развалата е застигнала и най-младите сред нас, значи сме на път да изгубим всякаква надежда за по-добро.

— Виждам, че си тъжна, уморена и разтревожена за сина си. Но когато той се оправи, двамата с него… Алхана — възкликна изплашено Гилтас, защото кралицата се бе отпуснала на една възглавница и бе започнала да плаче горчиво. — Какво има? Да повикам ли някого? Някоя от придворните може би?

— Кайрин — произнесе задавено тя. — Накарай да повикат Кайрин.

Гилтас нямаше представа кой ли може да бъде Кайрин, но побърза да излезе навън и да съобщи на един от стражите пред входа, който на свой ред се разпореди да повикат елфа. Младежът отново се върна в убежището и застана нерешително, неспособен да прецени какво да предприеме, за да помогне на кралицата в опустошителната й скръб.

Не след дълго в убежището влезе друг младеж. Очите му се насочиха първо към Алхана, която се опитваше да дойде на себе си, а след това и към Гилтас. Лицето на Кайрин почервеня от гняв.

— Кой си ти? Какво си й казал…

— Не, Кайрин! — Алхана вдигна обляното си в сълзи лице. — Той не е сторил нищо. Това е моят племенник, Гилтас, Говорителят на Слънцето в Квалинести.

— Моля, простете ми, Ваше Величество — поднесе извиненията си Кайрин, като се поклони ниско. — Нямаше как да знам. Когато видях кралицата да…

— Разбирам — прекъсна го Гилтас. — Лельо Алхана, ако поради глупостта си съм казал нещо, което ви е причинило болка…

— Кажи му, Кайрин — каза ниско Алхана с тон, от който Гилтас почувства как го побиват тръпки. — Кажи му истината. Той има право… нужда да знае.

— Кралице — Кайрин погледна неуверено към Гилтас, — сигурна ли сте?

Алхана затвори очи по такъв начин, сякаш с благодарност би ги затворила и за всичко останало на този свят.

— Довел е народа си през пустинята. Дошли са при нас да търсят помощ, защото столицата им е унищожена, а в земите им се разпореждат Мрачните рицари.

— Свети Е’ли! — възкликна в изумлението си Кайрин, призовавайки отсъстващия бог на елфите Паладин, или Е’ли, както го наричаха те.

— Кажи му — повтори Алхана, извърнала лице от тях.

Кайрин даде знак на Гилтас да се приближи.

— Ваше Величество, ще научите нещо, което малцина сред елфите знаят и което са се заклели да пазят в тайна с цената на живота си. Моят братовчед Силваношей не е ранен. Нито лежи болен в палатката си. Просто го няма.

— Няма го? — попита объркано кралят. — Но къде е? Да не е бил пленен? В затвора ли е хвърлен?

— Да — отговори мрачно Кайрин, — но не по начина, по който си мислите. В последно време Силваношей бе изгубил ума си по човешко момиче на име Мина, водачка на Мрачните рицари. Вярваме, че е избягал, за да се присъедини към нея.

— Вярвате? — повтори Гилтас. — Тоест не знаете със сигурност?

Кайрин безпомощно сви рамене:

— Нищо от онова, което знаем, не е сигурно. Като начало успяхме да го измъкнем от лапите на Мрачните рицари, които се канеха да го убият. Придвижвахме се в гората, когато бяхме застигнати от магически сън. Щом се събудихме, Силваношей бе изчезнал. Натъкнахме се на следи от конски копита. Направихме опит да тръгнем по петите му, но следите изчезваха в река ТонТалас. Колкото и да търсихме нагоре и надолу по течението, така и не успяхме да открием нещо повече. Сякаш на коня бяха израснали криле.

Алхана допълни тихо:

— Изпратих един от най-доверените си съветници и личен приятел да открие сина ми и да го доведе обратно. Досега не съм казала нищо на силванестите за случилото се. Ще помоля и теб да запазиш чутото тук за себе си.

Гилтас изглеждаше разтревожен.

— Не разбирам. Защо пазите изчезването му в тайна?

Алхана вдигна глава. Очите й бяха зачервени от плач и скръб.

— Защото народът на Силванести го прие в сърцето си. Той е техен крал и е по-вероятно да последват него, отколкото мен. Правя всичко от негово име.

— Искате да кажете, че докато вие се нагърбвате с трудните решения и поемате целия товар на отговорността, синът ви преследва някаква фуста? — започна сърдито Гилтас.

— Не смей да го съдиш! — пламна Алхана. — Какво знаеш ти за онова, през което е преминал той? Тази жена е вещица. Тя го е омагьосала. Синът ми не знае какво прави.

— Преди да има нещастието да срещне Мина, Силваношей беше добър крал — намеси се Кайрин. — Хората бързо го обикнаха и започнаха да го уважават. Сигурен съм, че когато това заклинание бъде свалено от него, той отново ще бъде такъв.

— Смятах, че ти поне ще ме подкрепиш, Гилтас — произнесе с официален тон кралицата, — заради отговорностите, които носиш, заради решенията, които ти се налага да взимаш. От теб искам единствено да сториш онова, което и Кайрин прави за мен. Да уважиш желанието ми и да не споменаваш нищо пред никого. Да се преструваш, както ние се преструваме, че Силваношей е сред нас.

Макар тонът й да бе студен, в очите й се забелязваше молба. В този момент Гилтас би дал всичко, за да успокои болката й и по някакъв начин да я освободи от прекомерния товар. Ала както самата тя бе казала, самият той също имаше своите отговорности. Трябваше да мисли преди всичко за собствения си народ.

— Никога не съм лъгал квалинестите, лельо Алхана — каза възможно най-внимателно. — И нямам намерение да започвам сега. Хората ми напуснаха родните земи, защото ми повярваха, дори прекосиха пустинята заради мен. Поверили са живота си и живота на своите деца в ръцете ми. Имат ми доверие и аз няма да го предам. Нито дори заради теб, колкото и да те обичам и почитам.

Алхана се изправи на крака със стиснати юмруци.

— Ако постъпиш по този начин, ще унищожиш всичко, за което се трудихме до този момент. Със същия успех още сега бихме могли да се предадем в ръцете на Мрачните рицари. — Внезапно ръцете й се отпуснаха и той забеляза, че пръстите й са започнали да треперят. — Дай ми още малко време, племеннико. Това е всичко, за което те моля. Синът ми ще се върне. Сигурна съм!

Гилтас премести очи от нея към Кайрин и остана задълго вгледан в младия елф. Кайрин от своя страна запазваше мълчание, ала в очите му се бе появил особен блясък. Очевидно изпитваше неудобство.

Алхана бе забелязала двоумението му.

„Твърде добре възпитан и добре настроен е спрямо мен, за да изрече думите, които са на върха на езика му — помисли си тя. — Само ако можеше, би ми отговорил: Това не е моя грижа. Вината не е моя, а на твоя син. Силваношей се е провалил пред своя народ и аз не желая да поемам по неговите стъпки.“

Внезапно в един-единствен парещ миг Алхана почувства гняв и гордост спрямо Гилтас. В същия миг усети изгаряща завист към Лорана и застигналата я смърт, която й бе донесла благословена тишина, край на мъките, край на болката и отчаянието. Лорана бе загубила живота си като героиня, борейки се за своя народ и страна. А в наследство бе оставила нещо, с което можеше да се гордее — своя син.

„Опитах се да постъпя правилно — каза си нещастно кралицата, — но по някакъв начин всичко приключи съвсем неправилно.“

Обичният й съпруг Портиос бе изчезнал и вече бе смятан за мъртъв. Нейният син, нейната надежда за бъдещето, бе избягал, оставяйки я лице в лице с това бъдеще. Може и да се опитваше да се залъгва, че някой го е омагьосал, но дълбоко в сърцето си знаеше, че истината е по-различна. А именно, че Силваношей бе разглезен, себелюбив и твърде лесно се поддаваше на страстите, които пък тя никога не бе имала силата да забрани още в зародиш. Не бе оправдала отговорностите си нито към своя съпруг, нито към сина си. Само гордостта й пречеше да го признае.

Гордостта я водеше неминуемо към падение. Пак гордостта й бе проговорила, когато собственият й народ я бе отхвърлил и отново тя я бе водила в безбройните опити да проникне през щита в страна, която не я желаеше. Ето че сега гордостта й я караше да лъже елфите.

И Самар, и Кайрин се бяха възпротивили срещу лъжата. И двамата я бяха подканяли да каже истината, когато всичко в нея крещеше, че ако я признае, гордостта й ще бъде наранена. И не непременно като кралица, а като майка. Да, беше се провалила именно като майка, а сега всички щяха да станат свидетели на провала й. Не можеше да понесе мисълта, че хората ще я гледат с жалост в очите. Това преди всичко останало бе и основната причина, накарала я толкова дълго да крие истината от всички.

Досега надеждата, че Силваношей ще се върне сам и ще признае грешката си, не я бе оставяла. В такъв случай лесно би могла да опрости греховете му. Сега обаче, след като бе прочела писмото на Самар, знаеше, че синът й никога няма да се върне при нея, поне не и по свое желание. Самар просто трябваше да го довлече след себе си като някакъв избягал от час ученик.

Тя вдигна очи и забеляза, че Гилтас я наблюдава с изпълнено със симпатия, но сериозно изражение. Танис Полуелф често я бе наблюдавал по същия начин, когато Алхана се бе борила с гордостта си.

— Ще запазя тайната ви, лельо — каза младежът. Гласът му бе напълно спокоен, но очевидно не беше особено радостен от онова, което му се налагаше да стори. — Поне доколкото мога.

— Благодаря ти, Гилтас — отвърна тя с признателност, като едновременно с това изпитваше непреодолим срам от думите си. Тази нейна гордост! Проклетата й гордост. — Силваношей ще се върне. Сигурна съм, че ще научи за тежкото ни положение и ще се върне. Навярно дори вече е на път за насам.

Докато изричаше последното, тя притисна писмото под дрехата си. В него се казваше точно обратното. Лъжата се бе превърнала в нещо така привично, така лесно за нея.

— Надявам се — произнесе печално Гилтас.

Той взе ръката й и я целуна уважително.

— Съжалявам, че ви заварвам в толкова труден момент, лельо. Съжалявам и че също допринасям за неприятностите ви. Но ако всичко това доведе до обединението на двете елфически нации, може би един ден ще се обръщаме назад, ще си спомняме за преживените трудности и ще си повтаряме, че всичко това си е струвало.

Тя направи опит да се усмихне, ала устните й бяха прекалено изтръпнали и в крайна сметка усмивката й се превърна в нервно потрепване. Гилтас не отговори, така че се разделиха в мълчание.

— Отиди с него — каза кралицата на Кайрин, когато той се побави след излизането на младежа. — Погрижи се да посрещнат добре него и хората му.

— Ваше Величество — започна с неудобство той.

— Зная какво ще кажеш, Кайрин. Но не е необходимо. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Когато и двамата най-сетне си бяха отишли, тя застана на входа на убежището и се замисли за Гилтас.

— Толкова красиви са мечтите на младостта — произнесе тихо. — Някога и аз ги имах. Сега, подобно на красивите ми дрехи, и те висят, превърнати в парцали. Нека поне твоите изглеждат по-добре и да издържат повече, Гилтас.