Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на душите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of a Vanished Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri(2011 г.)

Издание:

Маргарет Вайс, Трейси Хикман. Драконите на изчезналата луна

Серия Войната на душите, №3

Превод: Петър Тушков

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

ISBN 10: 9547612212

ISBN 13: 9789547612211

История

  1. —Добавяне

2
Песента на пустинята

Армията на Мина се придвижваше на изток към Санкшън. Придвижваха се бързо, понеже небето бе чисто, а въздухът — прохладен и ясен, така че не срещаха почти никаква съпротива. Над главите им постоянно се рееха сини дракони, които ги наблюдаваха и разузнаваха пътя напред. Слуховете за преминаването им пътуваха пред тях. Всеки се свиваше от ужас при тази новина. Мнозина избираха бягството в планините. Онези, които нямаха възможност да побегнат, оставаха като парализирани на място и очакваха съдбата си със свито сърце.

Страховете им се оказваха напразни. Армията преминаваше през села и градове, спираше във ферми и лагеруваше на открито. Мина държеше войниците си изкъсо. Хранителните припаси, които не можеха да получат даром, купуваха скъпо. Имаше дори случаи, когато помагаха с провизиите си на бедни стопани и изгладнели странници. Именията и богатите къщи по пътя им, които можеха да сринат до основи, оставяха непокътнати. Навсякъде, откъдето минеха, Мина разказваше на хората за Единия бог. Всичко, което правеха, правеха в името на Единия бог.

Мина говореше пред благородници и простолюдие, пред фермери и селяни, пред ковачи и съдържатели на крайпътни ханове, пред бардове и обикновени работници, пред господари и господарки. Изцеряваше болните, хранеше гладните и утешаваше нещастните. Разказваше им как боговете са ги изоставили на произвола на новодошлите дракони. Ала този нов бог, Единият бог, бе дошъл, за да ги спаси.

До нея почти винаги стоеше и Одила. Жената войн не взимаше участие в церемониите, но наблюдаваше, слушаше и докосваше с ръка амулета около шията си. Изглежда, медальонът вече не й причиняваше болка.

Джерард пък неизменно яздеше в края на колоната — колкото може по-надалеч от минотавъра, който също не се отделяше от Мина. Рицарят предполагаше, че на Галдар е било заповядано да го остави на мира. Независимо от всичко опасността от случаен „инцидент“ все още му се струваше голяма. Галдар нямаше как да бъде обвинен, ако по някакъв начин в постелята на Джерард се промъкнеше отровна змия или пък ако върху му се стовареше откършен клон. По време на няколкото им случайни срещи, които нямаше как да избегнат, рицарят съвсем ясно виждаше, че продължава да се радва на живота само защото Мина искаше да бъде така.

За нещастие пътуването в ариергарда означаваше, че му се налагаше да язди заедно със саркофага на Златна Луна и двамата чародеи. Думите „по-скоро мъртви, отколкото живи“ често му идваха наум, особено когато се налагаше да вижда магьосниците, а това се случваше често. Не можеше да понася вида им, начина, по който седяха в края на каруцата и се поклащаха при всяко по-силно разтърсване, провесили крака и свели глави. Всеки път, когато ги зърнеше, отбиваше коня си и отместваше очи, заклевайки се, че за последен път ги поглежда. Още на следващия ден обаче нещо неудържимо го караше отново да ги потърси и да се вторачи в тях, хипнотизиран и изпълнен с отвращение.

Армията на Мина продължаваше похода си към Санкшън и оставяше след себе си не огън, дим и кръв, а радостни тълпи, които се надпреварваха да хвърлят цветя под краката й и пееха в прослава на Единия бог.

 

 

И друга група пътуваше в източна посока, почти успоредно с пътя на армията, като помежду им имаше не повече от неколкостотин мили. Бързината, с която се придвижваха, обаче не бе същата, тъй като не бяха толкова добре организирани, а и земите, които прекосяваха, не бяха така гостоприемни. Слънцето, което грееше ярко и радостно над главата на Мина, съсухряше кожата на елфите от Квалинести, докато мъчително си проправяха път през Прашните равнини по посока на кралството на своите роднини, силванестите, мястото, където смятаха, че най-после ще намерят убежище и спокойствие. Всеки ден Гилтас мълчаливо благославяше Скиталеца и хората от равнините, понеже отдавна бе разбрал, че без тяхна помощ нито един елф нямаше да успее да прекоси пустинята.

Хората от равнината им бяха раздали туники, с които да се увият, за да могат денем да се предпазват от слънчевите лъчи, а нощем — от хапещия студ. Освен това бяха осигурили на елфите храна, която със сигурност едва ли можеха да си позволят да раздават току-така. Всеки път, когато Гилтас повдигнеше въпроса, пустинниците или не му обръщаха внимание, или му хвърляха студени погледи, които бързо му даваха да разбере, че ако продължи да разпитва, само ще ги обиди. Хората от равнината внимателно бяха обяснили на квалинестите, че трябва да пътуват по време на хладните утринни часове или през нощта и да търсят убежище срещу знойните жеги през следобедите. В крайна сметка Скиталеца и спътниците му бяха предложили да ги придружат като водачи. Гилтас единствен от всички разбираше, че Скиталеца целѝ две неща едновременно. Първото бе в тяхна полза — пустинникът щеше да им помогне да прекосят тези негостоприемни места благополучно. Втората — изцяло в негова — да се увери, че всички те ще напуснат неговата земя.

В този момент елфите приличаха по-скоро на пустинници, облечени в торбести панталони и дълги туники, увити в няколко пласта мека вълна, които да ги защитават срещу слънцето през деня и ледения хлад през нощта. Предпазваха и лицата си, за да не страда кожата им от жилещия пясък. Тъй като и преди бяха живели сред природата и знаеха как да се отнасят с уважение към нея, съвсем скоро квалинестите бяха научили урока си и повече не изгубиха никой по пътя. Вярно, че никога нямаше да обикнат пустинята, но поне можеха да я разберат и да започнат да почитат опасностите и дори красотата й.

Гилтас бързо бе осъзнал, че Скиталеца е започнал да изпитва тревога от бързината, с която елфите се нагаждат към новите правила за живот. Младият крал непрестанно се опитваше да убеди новите им спътници, че квалинестите никога не биха заменили своите гори и езера с жълтото и червеното на скалите, които се издигаха тук или там сред дюните през безкрайните мили пустиня пред тях. За елфите, за разлика от Хората от равнината, тази гледка означаваше единствено смърт.

Ето как една нощ, в малките часове преди изгрева, по времето, когато пътуването им вече доближаваше своя край, колоната достигна оазис. Скиталеца бе обявил, че тук ще могат да си починат през остатъка от нощта и целия следващ ден, след което ще възстановят запасите си от вода и с подновени сили ще продължат своето пътуване. Елфите бързо издигнаха лагер, разпределиха нощната стража и легнаха да поспят.

Гилтас също се опита да подремне поне за няколко часа. Беше изморен от дългото ходене, ала сънят изненадващо не искаше да го навести. От известно време насам бе успял да се пребори с потиснатостта, която не му бе давала мира. Необходимостта да запази остротата на мислите си и да поеме отговорността за народа си, бе изиграла своята положителна роля. Освен другите грижи на главата си трябваше да обмисли как да постъпи, когато им се наложеше да се изправят лице в лице със своите роднини от Силванести. Дълбоко улисан в новите си тревоги, Гилтас напусна постелята и стана да се поразходи, като внимаваше да не събуди Алхана. Тръгна в нощта, загледан към рояка звезди над главата си. Броят им го изпълваше със страхопочитание и възхита. Когато Скиталеца го откри, младежът все още се взираше към небето.

— Трябва да поспиш — каза пустинникът.

Тонът му бе строг и по-скоро му нареждаше, отколкото се опитваше да поведе безсмислен разговор. Не се бе променил ни най-малко от деня, в който двамата с Гилтас бяха разговаряли за пръв път. Беше мълчалив и сдържан посвоему и рядко хабеше думите си, когато със същия успех можеше да изрази онова, което мисли, и с жест. Лицето му приличаше на пустинните скали — грубо изсечено и покрито с дълбоки бръчки, прилични на пукнатини. Никога не се смееше, а усмивката му се появяваше единствено в тъмните очи.

Гилтас поклати глава.

— Тялото ми жадува за сън, ала умът ми не му позволява да заспи.

— Може би гласовете не ти дават мира — предположи Скиталеца.

— На няколко пъти споменаваш за тези гласове — отговори с любопитство младежът. — Гласовете на пустинята. Вслушвах се дълго, но така и не успях да чуя нищо.

— Чувам ги дори в този момент — отвърна пустинникът. — Въздишката на вятъра сред скалите, шепота на пътуващия пясък. Даже и в тишината на нощта има глас, който наричаме гласа на звездите. От вашите земи звездите не могат да бъдат видени, а дори и да може, над главите ви винаги има дървесни клони. Тук — махна той към похлупака на звездното небе, ширнало се от хоризонт до хоризонт — звездите са свободни и песента им звучи ясно.

— Чувам вятъра между скалите — съгласи се Гилтас. — Ала за мен това е просто нечий предсмъртен дъх, излитащ през озъбена паст. И все пак — той замълча и се огледа, — след като ми се наложи да прекося земите ти, трябва да призная, че започвам да разбирам в какво се крие хубостта им, особено нощем. Звездите изглеждат толкова близки и огромни, че понякога наистина ми струва, че мога да чуя песента им. — Младежът сви рамене. — Но под погледа им по-скоро се чувствам малък и незначителен.

— Сигурно точно това те тревожи, Гилтас. — Скиталеца се протегна и докосна гърдите на краля, точно над мястото, където се намираше сърцето му. — Вие, елфите, владеете земята, която населявате. Дърветата, срасли се със стените на къщите ви, са ваши защитници. Орхидеите и розите израстват по ваша повеля. Пустинята не позволява никому да я притежава. И не ще позволи никому да я пороби. Освен това не я е грижа за никого и няма да стори нищо за теб. Нищо освен едно. Пустинята винаги ще бъде тук. Вашите земи се изменят. Дърветата умират, гората бива опожарена, но пустинята е вечна. Винаги е била наш дом, и винаги ще бъде. Това е нейният дар за нас, дарът на сигурността.

— Ние също смятахме, че светът ни никога няма да се промени — произнесе тихо Гилтас. — Но грешахме. Бих искал поне вие да имате по-добра съдба от нас.

Докато се връщаше към палатката си, младежът усети как изтощението най-после го оборва. Лъвицата не се събуди при появата му, но очевидно усети присъствието му в съня си, защото протегна ръце към него и го придърпа към себе си. Гилтас се вслуша в гласа на сърцето й, додето то биеше силно и сигурно непосредствено до неговото. Намерил утеха, кралят потъна в сън.

Скиталеца не спеше. Той вдигна очи към звездите и отново се замисли над думите на младия елф. И за пръв път, откакто се помнеше, му се стори, че песента на звездите звучи някак скръбно и безутешно.

Елфите продължиха по пътя си бавно, без бързане, но и неумолимо. След което дойде утринта, в която Лъвицата разтърси Гилтас, за да го накара да се събуди.

— Какво? — попита кралят, пронизан от внезапна уплаха. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— За разлика от друг път съвсем нищо — усмихна му се тя през водопада от златните си къдрици, после подуши въздуха. — Усещаш ли?

— Пясък — отвърна той, като потърка носа си, който от дълго време насам му се струваше неизменно запушен от песъчинки. — Какво трябва да усещам?

— Вода — отговори тя. — И не калната вода на някой оазис, а бързотечна, прохладна вода. Наблизо има река… — Очите й внезапно се напълниха със сълзи и тя едва успя да проговори: — Успяхме, съпруже. Прекосихме Прашните равнини!

Наистина беше река, макар и не такава, каквато досега бяха виждали квалинестите. Елфите се събраха на брега и се вторачиха поразено в кървавите й води. Пустинниците ги увериха, че реката е съвсем чиста, а червеният цвят се дължи на скалите, през които протича. И дори ако възрастните елфи все още изпитваха съмнения, децата бяха първите, които се отскубнаха от ръцете им и със смях се втурнаха, за да се поплискат между гигантските корени на тополите и надвисналите върби. Скоро почти всички елфи бяха наскачали във водата и радостно се обливаха едни други. Името на реката бе Торат.

— Тук пътищата ни се разделят — каза Скиталеца. — Можете да прекосите реката през този брод. На няколко мили отвъд са останките от Кралския път, който ще ви отведе в Силванести. Реката протича успоредно на пътя, така че ще имате вода в изобилие, а за храна можете да използвате дърветата покрай нея — по това време на годината дават достатъчно плод. — Той протегна ръка на Гилтас. — Желая ви щастие и успешен завършек на пътуването. А на теб пожелавам един ден наистина да чуеш песента на звездите.

— Нека песента им никога не заглъхва в ушите ти, приятелю — отвърна кралят, като стисна ръката му. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което ти и хората ти сторихте за нас…

Наложи му се да замълчи, защото вече говореше на гърба на Скиталеца. След като беше казал всичко, което имаше за казване, пустинникът бе дал знак на спътниците си, повеждайки ги по обратния път.

— Странен народ — обади се Лъвицата. — Държат се грубо и недодялано и непонятно защо са влюбени в купчина безполезни камъни, но ми се струва, че изпитвам възхищение към тях.

— Аз също — съгласи се Гилтас. — Те ни спасиха, спасиха народа на Квалинести. Надявам се никога да не съжаляват, че го сториха.

— Защо говориш така? — попита стреснато тя.

— Не зная, любов моя — отвърна кралят на елфите. — Няма как да зная. Просто някакво чувство вътре в мен…

След което Гилтас се отдалечи от нея по посока на реката, оставяйки я взряна след него, изпълнена с объркване и загриженост.