Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (17)

1
Събирането на боговете

Боговете на Крин се бяха събрали на съвет, както много пъти, откакто бяха откраднали света от тях. Боговете на светлината стояха срещу боговете на мрака подобно на деня и нощта, а боговете на неутралитета се намираха между тях. Децата на боговете пък, както винаги, бяха застанали заедно.

По правило тези събирания не постигаха нищо повече, освен да успокоят духовете и да ободрят отчаяните. Един по един боговете пристъпваха напред и разказваха за напразните си търсения. Неведнъж бяха потегляли, за да опитат да открият изгубеното. Дълги и опасни бяха пътуванията им през измеренията, но до едно бяха завършвали без успех. Дори Зивилин, всевиждащият, съществуващият във всички времена и във всички земи, не бе успял да открие света. Наистина виждаше пътеката, която Крин и жителите му трябваше да поемат в бъдещето, ала същата тази пътека сега бе населена единствено с призраците на онова, което се предполагаше, че трябва да е. Боговете вече с тъга бяха готови да приемат, че светът им се е изплъзнал завинаги.

Щом изказванията приключиха, лъчистият Паладин се изправи пред всички:

— Имам добри вести — каза той. — Дочух глас, който ме зовеше, гласът на едно от децата на света. Молитвата й звънтеше през небесата и бе сладка като музика. Както и предполагахме, смъртните се нуждаят от нас. В този час царица Такхизис владее необезпокоявано света.

— Къде е този свят? — поиска да узнае Саргонас настоятелно. От всички богове на мрака той бе понесъл случилото се с най-голяма горчивина и гняв в сърцето, понеже бе смятал Такхизис за своя спътница и сега се чувстваше предаден. — Кажи ни и ще се спуснем натам без бавене, за да я възмездим за всичките й дела.

— Не зная — отговори Паладин. — Гласът на Златна Луна не след дълго секна. Смъртта я бе застигнала, а сега Такхизис държи душата й в плен. Все пак поне знаем със сигурност, че светът продължава да съществува. Трябва да продължим търсенето.

Беше ред на Нуитари да пристъпи напред. Богът на магията на тъмнината бе обвит единствено в мрак. Лицето му, прилично на пълна луна, бе бяло като восък.

— При мен има душа, която моли да бъде изслушана — произнесе той.

— Застъпваш ли се за нея? — попита Паладин.

— Да — отговори Нуитари.

— Също и аз — намеси се Лунитари, облечена в червена мантия.

— И аз — пристъпи на свой ред Солинари, облечен в сребърна мантия.

— Много добре. Ще изслушаме тази душа — съгласи се Паладин. — Нека се приближи.

Душата влезе и зае мястото си сред тях. Щом зърна лицето й, Паладин се намръщи подобно на останалите богове, без значение дали бяха от страната на светлината или мрака, понеже никой нямаше доверие на тази душа и всички знаеха как някога бе опитала да стане една от тях.

— Нищо казано от Рейстлин Маджере не може да ме заинтересува — изсумтя Саргонас и се обърна, за да напусне съвета.

Останалите замърмориха в знак на съгласие… всички с изключение на един.

— Мисля, че трябва да го изслушаме — каза Мишакал.

Боговете я погледнаха изненадано, защото Мишакал бе спътница на Паладин, любящата богиня на изцелението и състраданието. Тя най-добре от всички знаеше вредите и страданията, които този човек бе навлякъл над главите на онези, които го бяха обичали и които му бяха имали вяра.

— Отдавна е изкупил престъпленията си — продължи тя. — И му бе простено.

— Тогава защо душата му не е заминала с останалите? — попита настоятелно Саргонас. — Защо все още се бави, освен ако не иска да се възползва от слабостта ни?

— Защо душата ти е все още тук, Рейстлин Маджере — попита строго Паладин, — когато ти беше позволено да продължиш по своя път?

— Защото част от мен все още липсва — отговори Рейстлин, срещайки очите на бога. — Заедно с моя брат пристъпихме в този свят. Заедно ще го напуснем. Прекарахме живота си, крачейки в различни посоки. Вината бе изцяло моя. И ако зависи от мен, няма да позволя да останем разделени и в смъртта.

— Предаността ти е похвална — каза сухо Паладин, — макар и позакъсняла. Но не разбирам каква работа имаш с нас?

— Открих света — отговори Рейстлин.

Саргонас отново изсумтя. Останалите богове се взираха в душата на магьосника разтревожено и мълчаливо.

— И ти ли чу молитвата на Златна Луна? — поинтересува се Паладин.

— Не — отвърна Рейстлин. — А и едва ли бих могъл, нали? Но чух друго… глас, припяващ магически думи. Думи, които само аз можех да разпозная. Гласът ми бе познат. Принадлежеше на кендер на име Тасълхоф Кракундел.

— Невъзможно — отсече Паладин. — Тасълхоф Кракундел е мъртъв.

— Да, мъртъв е и едновременно с това не е, но ще се спра на това малко по-късно — рече Рейстлин. — Душата ми все още не се е представила. — Той се обърна към Зивилин. — В бъдещето, което трябваше да се случи, къде трябваше да отиде душата на кендера след смъртта му?

— Трябваше да се присъедини към тази на приятеля му Флинт Огнената наковалня — осведоми го с готовност Зивилин.

— Заедно ли са сега душите им? Или вечно недоволното джудже все още очаква идването му?

Зивилин се поколеба, след което каза:

— Флинт е сам.

— Колко жалко, че не си забелязал тази дреболия по-рано — обади се обвинително Саргонас по адрес на Зивилин. Богът на минотаврите обърна пламтящия си взор към Рейстлин. — Да приемем, че проклетият кендер наистина е жив. Каква работа е имал да произнася магически думи? Винаги съм смятал вас, магьосниците, за безполезни същества, но поне имате достатъчно здрав разум, че да държите кендерите надалеч от магията. Мен ако питаш, историята ти намирисва на вчерашна риба.

— Що се отнася до магическите думи, които произнасяше — продължи, глух за подигравателния му тон Рейстлин, — научил ги е от своя стар приятел, Физбан, когато е получил от него Устройството за пътуване във времето.

Боговете на мрака започнаха да викат един през друг. Боговете на магията изглеждаха като попарени.

— Отдавна бе решено, че никой от расата на Сивия камък не бива да получава правото да пътува през времето — обади се обвинително Лунитари. — Трябвало е преди това да се посъветвате с нас.

— Наистина, аз му дадох устройството — призна с лека усмивка Паладин. — Кендерът искаше да уважи своя приятел Карамон Маджере, като присъства на погребението му. Като предполагаше съвсем логично, че ще умре доста по-рано от приятеля си, Тасълхоф поиска от мен устройството, за да се прехвърли напред през времето и да изнесе реч над гроба на Карамон. Реших, че желанието му е благородно и заслужава уважение, така че му дадох разрешението си.

— Дали решението ти е било мъдро или не, знаеш най-добре ти, Лъчисти — каза Рейстлин. — Мога да потвърдя, че Тасълхоф наистина се е прехвърлил веднъж напред във времето, но за съжаление е пропуснал погребението. Впоследствие се е върнал с идеята да опита отново. Колкото до това, което се е случило след това, можем само да гадаем. Но тъй като всички познаваме кендерите, би трябвало да приемем, че предположенията ми са верни. Едно нещо е водело след себе си друго и съвсем скоро Тасълхоф напълно е забравил, че е трябвало да присъства на погребението на Карамон, или поне случаят е бил такъв до момента, в който е трябвало да бъде настъпен от Хаос. Точно в този миг, в оставащите му секунди живот, Тасълхоф очевидно си е припомнил, че има недовършена работа в бъдещето. И това го е накарало да се отправи натам, само дето бъдещето вече е било променено. По силата на чистата случайност кендерът е открил света, а аз открих него.

В продължение на дълги мигове никой не се решаваше да проговори. Боговете на магията се спогледаха. Очевидно мислите им съвпадаха напълно.

— Тогава покажи ни къде е — каза Гилиан, пазителят на Книгата на познанието.

— Не бих ви препоръчал това — отвърна Рейстлин. — В този момент царица Такхизис е изключително могъща. Освен това е нащрек. Без съмнение е подготвена за пристигането ви и ще разполага с достатъчно време, за да ви посрещне подобаващо. Ако решите да се появите в света сега, отслабени и неосведомени, е напълно възможно да ви унищожи.

От гръдния кош на Саргонас се разнесе чудовищно ръмжене. Тътенът на яростта му отекна през небесата. В зависимост от природата си останалите богове бяха подигравателно, подозрително или сериозно настроени.

— Пред вас стои и друг проблем — продължи Рейстлин. — Жителите на Крин вярват, че сте ги изоставили в час на нужда. Ако в този момент се появите сред тях, едва ли ще откриете тълпа от посрещачи.

— Моят народ знае, че не съм го изоставил! — заяви Саргонас и стисна огромния си юмрук.

Рейстлин мълчаливо се поклони, без да откъсва очи от Паладин. Богът изглеждаше разтревожен.

— Има нещо разумно в думите ти — каза след известен размисъл. — Известно ни е как жителите на Крин се обърнаха срещу ни след Катастрофата. Изминаха цели двеста години, преди да бъдат готови отново да ни приемат. Такхизис го знае и на драго сърце ще използва недоверието и гнева им. Налага се да действаме внимателно, също както и тогава.

— Ако ми позволите, бих предложил своя план — обади се Рейстлин. Той изложи идеята си. Боговете, или поне повечето от тях, го изслушаха внимателно. Когато привърши, той ги огледа. — Е, какво мислите?

— Одобряваме — произнесоха като един боговете на магията.

— Аз съм против — каза гневно Саргонас.

Останалите запазиха мълчание, някои със съмнение, други — открито неодобрително.

Рейстлин отново ги огледа един по един и добави съвсем тихо:

— Вечността не е на ваша страна. Не можете да си позволите да обсъждате решението си до безкрай. Съмнявам се дали разполагате и с повече от секунда. Нима не виждате надвисналата опасност?

— От един кендер? — изсмя се Саргонас.

— От един кендер — потвърди Нуитари. — Тъй като Кракундел не е умрял, когато се предполага, че трябва да е умрял, сега смъртта му е увиснала във времето.

Солинари продължи думите на своя братовчед, сякаш бяха излезли от собствената му уста:

— Ако кендерът умре във време и място, към които не принадлежи, Тасълхоф няма да победи Хаос. Бащата на всичко и нищо ще надделее и ще изпълни заплахата си да унищожи нас и света.

— Кендерът трябва да бъде открит и върнат обратно във времето и на мястото на смъртта си — допълни Лунитари със сериозен тон. — Тасълхоф Кракундел трябва да намери смъртта такава, каквато му е била отредена, иначе ни грози пълно унищожение.

Гласовете на тримата — ясно отличими и все пак единни, замлъкнаха.

Рейстлин за трети път огледа боговете край себе си.

— Да смятам ли, че имам разрешението ви да потегля?

Саргонас изръмжа и недоволства още известно време, ала накрая и той бе принуден да замълчи.

Боговете чакаха решението на Паладин.

Най-сетне той кимна.

— В такъв случай сбогом — каза Рейстлин.

След като магьосникът вече бе заминал, Саргонас се изправи пред Паладин:

— Безразсъдствата ти нямат край — заяви обвинително минотавърът. — Първо даваш могъщ артефакт в ръцете на един кендер, сетне изпращаш този извратен магьосник срещу самата Такхизис. Ако гибелта е надвиснала над главите ни, всичко е единствено по твоя вина.

— Нищо от извършеното по силата на любовта не може да бъде безразсъдно — отвърна Паладин. — И дори и заплахата да е осезаема, ни остава надеждата. — Той се обърна към Зивилин. — Какво виждаш?

Зивилин се обърна към вечността.

— Нищо — каза той. — Нищо освен мрак.