Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (16)

16
Неочаквана среща

Като есенни листа, захвърлени от окото на урагана, кендерът и гномът най-сетне излязоха от вихъра и се изтърколиха на земята. Или по-скоро — кендерът се изтърколи подобно на парцалива разноцветна топка, докато гномът просто се строполи и остана неподвижен в продължение на няколко лишени от въздух и сърцебиене мига. Липсата на дишане освен това предполагаше и че писъците на гнома трябваше да престанат, което бе доста добре, като се вземеше предвид къде бяха попаднали.

Не че разбраха къде точно са още от самото начало. Всичко, което Тасълхоф знаеше, когато вдигна очи, бе къде не се намираха, което побираше в себе си всички места, посещавани от него до този момент. Стоеше — а Гатанко лежеше — в коридор, построен от чудовищни блокове черен, излъскан до блясък мрамор. Светлината идваше от окачените нарядко факли, чиито оранжеви отблясъци придаваха още по-зловещ вид на мястото. Пламъкът им не потрепваше, въздухът бе съвсем неподвижен и въпреки че все пак се виждаше нещичко, коридорът си оставаше доста мрачен, а сенките изглеждаха дори още по-плашещи.

Колкото и да се напрягаше Тас, не успяваше да чуе дори най-малкия шепот. Кендерът помогна на гномчето да се изправи и му даде знак да не издава нито звук. Ако не друго, Тасълхоф можеше да се похвали, че е пътешествал през целия си живот, така че почти веднага му стана ясно, че коридорът, в който бяха попаднали, със сигурност е от онези коридори, в които човек би искал да бъде много, ама много по-тих от обичайното.

— Гоблини! — беше първата дума, която излетя със свистене от устата на Гатанко.

— Не, не гоблини — поправи го Тас с тон, който с всички сили се опитваше да успокои гнома. Ефектът обаче бързо бе нарушен от следващите му думи: — Но вероятно нещо още по-лошо.

— Какво искаш да кажеш? — изхриптя Гатанко и закърши ръце. — По-лошо от гоблини! Че кое може да е по-лошо от гоблините? И къде се намираме всъщност?

— Ами има доста по-лоши неща от гоблините — отвърна замислено кендерът. — Драконидите примерно. И драконите. И совомечките. Разказвал ли съм ти историята за чичо Трапспрингър и совомечката? Всичко започнало…

И всичко приключи, защото Гатанко сви малкото си юмруче и го заби в стомаха на Тасълхоф.

— Совомечки! На кой му пука за някакви си совомечки или за проклетите ти роднини? Мога да ти разкажа истории за моя братовчед Стронцийдеведесе, от които ще ти окапе косата. И зъбите. Защо ни доведе тук и къде изобщо е това тук?

— Не съм ни довеждал никъде — защити се раздразнено Тас, когато отново успя да проговори. Обикновено ставаше страшно раздразнителен, когато го удареха изненадващо в стомаха. — Устройството е виновно. И не знам къде е това „тук“. Аз… шшш, някой идва.

Когато си в тъмен и задушлив коридор, винаги е добра идея първи да забележиш, че някой приближава. Или поне на това го бе научил чичо Трапспрингър и Тасълхоф не можеше да отрече, че планът му се струваше добър. Ако не друго, поне ти позволяваше да изскочиш изневиделица и да изкараш акъла на приближаващия. Кендерът сграбчи Гатанко за яката на ризата и го повлече след себе си зад една черна мраморна колона.

По коридора крачеше самотна фигура, загърната в черна роба, което допълнително я сливаше с тъмнината и мрамора. Тасълхоф успя да я разгледа по-добре чак след като фигурата мина под една от факлите. И макар всъщност да се забелязваха само неясните очертания на непознатия, по странното усещане в стомаха си (навярно в резултат от удара на гнома) кендерът можеше да се закълне, че познава отнякъде приближаващия. Имаше нещо в провлачената походка и честото спиране, нещо в начина, по който непознатият се подпираше на жезъла си, и нещо в самия жезъл, който излъчваше съвсем лека бяла светлина.

— Рейстлин! — възкликна изненадано Тасълхоф.

Кендерът се накани да повтори името на магьосника на висок глас и едновременно с това да скочи напред и да прегърне много силно приятеля си, когото не беше виждал от дълго време и досега бе смятал по-скоро за мъртъв.

Нечия ръка го улови за рамото и един глас произнесе тихо:

— Не. Остави го на мира.

— Но той е мой приятел — обърна се към Гатанко Тас. — Разбира се, без да броим онзи път, когато уби един друг мой приятел, който между другото също беше гном.

Очите на Гатанко се разшириха от уплаха.

— Този твой приятел. Нали не практикува твърде често… ммм… тази работа с убиването на гноми?

По някакъв начин последните думи на спътника му успяха да се изплъзнат от вниманието на кендера, понеже тъкмо в този момент Тас се бе втренчил в Гатанко, отбелязвайки, че докато едната ръка на гномчето го е уловила за предната част на ризата, другата го държи за ръкава. Това се равняваше на общо две ръце и доколкото му бе известно, гномите имаха само толкова. Което пък значеше, че разполага с още една ръка, която твърдо го стискаше за рамото. Тасълхоф мълниеносно се озърна, за да види кой стои зад него, ала колоната, зад която се бяха скрили, хвърляше плътна сянка, в която не се виждаше нищо друго освен тъмнина.

Не пропусна да погледне и към рамото си — ала ръката, която го държеше, също не се виждаше. Беше там, понеже я усещаше, но не беше там, понеже не се виждаше.

След като реши, че всичко това е ужасно странно, Тас отново погледна към Рейстлин. И тъй като познаваше магьосника доста добре, бе принуден да признае, че съществуваха времена, в които Рейстлин не беше особено приятелски настроен към кендерите. А и оставаше фактът, че магьосникът беше убивал гноми. Или поне един от тях, задето бе поправил Устройството за пътуване във времето. Съвсем същото устройство, с което разполагаше, разбира се, и не съвсем същия гном, който стоеше до него. Сега, също като по онова време, Рейстлин носеше черна мантия, и макар Тас да намираше Гатанко за наистина досадна личност, никак не му се искаше гномчето да изгуби живота си. Ето защо кендерът реши засега да се въздържи от скока към Рейстлин, както и от огромната прегръдка, с която бе смятал да го поздрави.

Магът мина съвсем близо до тях. Слава на боговете, Гатанко бе запазил благословена тишина, най-вече поради бездиханния ужас, който го бе връхлетял. Естествено само отсъстващите богове знаеха какво героично усилие бе струвало на Тасълхоф да устои на желанието си да извика името на магьосника. Ръката на рамото му го стисна одобрително, което, колкото и да би се сторило странно някому, по никакъв начин не допринесе за доброто му настроение.

Рейстлин очевидно бе потънал дълбоко в мислите си, понеже бе свел глава и крачеше съвсем бавно. Магьосникът спря, задавен от кашлица — разкъсваща кашлица, която го принуди да се подпре на стената. Кашля, докато лицето му не придоби плашеща бледност. Скоро по устните му изби кръв. Тас следеше ставащото с безпокойство. И преди беше виждал тези пристъпи, но никога не му се бяха стрували чак толкова зле.

— Карамон обикновено му даваше отвара, когато ставаше така — каза кендерът и понечи да пристъпи напред.

Ръката не му позволи да помръдне.

Рейстлин вдигна глава. Златните му очи уловиха светлината на факлите. Магьосникът се огледа нагоре и надолу по коридора.

— Кой говори? — прошепна той. — Кой произнесе това име? Карамон? Попитах кой!

Пръстите на ръката вече пробиваха дупки в рамото на Тасълхоф. И без друго от подобна предпазливост нямаше нужда. Изражението на Рейстлин бе тъй странно и плашещо, че кендерът щеше да запази мълчание и без да го подканят.

— Никой — произнесе магьосникът, след като най-после накъсано успя да си поеме дъх. — Въобразявам си. — Той избърса потта от челото си с ръкав и се усмихна горчиво и подигравателно. — Може би се обажда чувството ми за вина. Карамон е мъртъв. Всички се удавиха в Кървавото море. Колко изненадани бяха само, когато използвах драконовата сфера и ги оставих на произвола на съдбата. Изумени, че не желая да споделя гибелта им на овци.

Най-сетне дошъл на себе си, Рейстлин се изправи и свали ръка от стената. Подпря се на жезъла, но не тръгна по коридора веднага. Навярно все още се чувстваше слаб.

— Все още виждам лицето на Карамон. Все още чувам противното му дърдорене. — Магьосникът издигна глас и заговори носово: — Но… Рейст… — Той изскърца със зъби, а по устните му плъзна противна усмивка. — И Танис, този самодоволен лицемер! Безчестната му любов към скъпата ми сестра го накара да предаде приятелите си и все пак имаше нахалството да обвини мен в липса на вяра! Виждам ги всичките — Златна Луна, Речен Вятър, Танис, брат ми — взират се в мен с големите, кравешки очи. — Той отново преправи гласа си: — Спаси поне брат си… — И пак поднови с горчив тон: — Да го спася от какво? От градинските джуджета? Амбициите му не могат да го отведат по-далеч от леглото на поредното му завоевание. През целия ми съзнателен живот съм го чувствал като окови на ръцете и краката си. Все едно да ме накарат да избягам от затвора, без да забравям веригите си…

Той продължи да крачи надолу по коридора.

— Знаеш ли, Гатанко — прошепна Тасълхоф, — казах, че е мой приятел, но признавам, че доста трябва да се потрудиш, за да харесаш Рейстлин. Понякога дори си мисля, че не си струва усилието. Говореше за Карамон и останалите, сякаш са се удавили в Кървавото море, но в действителност не стана така. Елфите ги спасиха. Знам го, понеже Карамон ми е разправял цялата история. И Рейстлин го знае, защото по-късно се срещна с тях. Но ако сега си мисли, че са се удавили, значи очевидно все още не знае, че не са, което пък значи, че сигурно се намираме някъде по времето когато си мисли, че са се удавили, но не се е срещал с тях. Което ни води до това — продължи със страхопочитание и вълнение Тас, — че току-що открих друга част от миналото.

Гатанко го изгледа подозрително и отстъпи няколко крачки.

— Сигурен ли си, че не си срещал братовчед ми Стронцийдеведесе?

Тас тъкмо се канеше да отговори, че не е имал удоволствието, когато по коридора отекнаха стъпки. Определено не принадлежаха на магьосника обаче, който едва издаваше звук, освен когато кашляше или шумолеше с мантията си. Стъпките звучаха по-скоро гръмко и внушително и изпълваха коридора с ужасен шум.

Ръката, която стискаше рамото на кендера, го издърпа още по-навътре в сенките и отново го стисна, за да го предупреди да мълчи. Гномът, който в отсъствието на каквито и да е бутала или предавки очевидно най-сетне беше открил инстинкта си за самосъхранение, отдавна се бе притиснал към стената по такъв начин, че лесно биха могли да го объркат със скална рисунка.

Един мъж, който изглеждаше поне толкова внушителен и заплашителен, колкото звучаха стъпките му, изпълваше коридора с движение и живот. Беше висок и мускулест, носеше тежка, орнаментирана броня, която се изливаше по тялото му и явно бе единственото нещо, което в този момент го бавеше. В ръката си държеше рогатия шлем на Драконов повелител. На бедрото му подрънкваше чудовищен меч. Без съмнение знаеше съвсем точно накъде се е упътил, защото крачеше целенасочено и без да се оглежда наляво или надясно. Ето защо неминуемо се натъкна на Рейстлин, който от своя страна бе принуден да отстъпи към стената, за да не бъде прегазен.

Драконовият повелител забеляза магьосника, но му отдели единствено един кос поглед. Рейстлин се поклони. Мъжът продължи по пътя си. Магьосникът тъкмо се канеше също да продължи, когато той внезапно се закова и се обърна на пети към него:

— Маджере — протътна гласът му.

Рейстлин също спря и се обърна.

— Господарю Ариакас?

— Как ти се струва престоят в Нерака? Удобни ли са покоите ти?

— Да, милорд. Дори прекалено комфортни за нуждите ми — отговори магьосникът. Светлината от кристалната топка в края на жезъла му потрепна съвсем слабо. — Благодарен съм за проявения интерес.

— Сестра ти Китиара твърди, че трябва да се отнасяме добре с теб — каза рязко Ариакас. — Не пропускай да й благодариш за застъпничеството.

— Дължа много на сестра си — отвърна Рейстлин.

— На мен обаче дължиш повече — поправи го мрачно Ариакас.

— Така е наистина — съгласи се Рейстлин и отново се поклони.

Ариакас очевидно не остана доволен.

— Доста си уверен. Повечето мъже се присвиват и подмазват, когато им говоря. Има ли въобще нещо, което да може да те впечатли?

— Трябва ли да бъда впечатлен, милорд? — осведоми се Рейстлин.

— Да, например от нашата Царица — кресна Ариакас и ръката му легна върху дръжката на меча. — Наясно ли си колко лесно може да падне главата от раменете ти в този момент заради подобна забележка?

— Нищо не ви спира да опитате, милорд — каза магьосникът. Той се поклони за трети път, дори още по-ниско. — Простете ми, сър, не исках думите ми да прозвучат по този начин. Разбира се, че съм впечатлен от вас. Намирам и великолепието на този град за впечатляващо. Но само защото съм впечатлен, не значи, че се страхувам. Не вярвам да се възхищавате от страхливци, нали, милорд?

— Не — отговори Ариакас. Той внимателно изгледа Рейстлин. — Така е, напълно си прав.

— Сигурен съм, че ще ви накарам да се възхитите от мен, милорд — добави Рейстлин.

Ариакас продължаваше да се взира в мага. Сетне напълно изненадващо Драконовият повелител избухна в гръмогласен смях. Звукът от смеха му бе оглушителен, затъркаля се надолу по коридора и едва не размаза гномчето на стената. Тасълхоф почувства леко замайване в главата, сякаш току-що го бяха праснали с доста голям камък. Рейстлин присви леко очи, но устоя на мястото си.

— Все още не изпитвам възхита от теб, магьоснико — отговори Ариакас, когато успя да се съвземе. — Но някой ден, Маджере, когато се докажеш в очите ми, това може и да стане.

След което се обърна и като продължаваше да се киска, закрачи по пътя си.

Когато стъпките му заглъхнаха и всичко отново потъна в тишина, Рейстлин каза:

— Някой ден, когато се докажа, милорд, не просто ще се възхищавате от мен. Но и ще се страхувате.

С това Рейстлин се обърна и се отдалечи, а Тасълхоф също се обърна, за да види кой го държи за рамото, само дето се преобърна още веднъж и още веднъж, и още веднъж, и продължи, без да може да спре…