Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (15)

15
Куцият и слепият

Армията на Мина напусна Солантас на следващия ден.

Естествено наложи се да остави част от войниците си в града, за да запази поне привидно впечатлението, че го владеят. Ако се съдеше по броя на жителите, излезли да я изпратят на тръгване, както и по радостните им възгласи и подаръците, които искаха да й дадат, последното не беше особено вярно. Даровете бяха толкова много, че ако Мина беше позволила да ги вземат с тях, лесно биха могли да препълнят каруцата, пренасяща кехлибарения саркофаг на Златна Луна. Вместо това водачката предложи на хората да дадат подаръците си на бедните и нуждаещите се в името на Единия бог. Жителите на Солантас я съпроводиха със сълзи и благословии на уста.

На Джерард също му се искаше да заплаче, само че поради съвсем друга причина. Беше прекарал изминалата нощ в мъчителни въпроси, дали да остане с Мрачните рицари, или да си тръгне. В крайна сметка бе решил да потегли заедно с тях към Санкшън. Повтаряше си, че го прави единствено заради Одила.

Тя също бе заедно с армията. В този момент седеше в каруцата заедно с трупа на Златна Луна — затворница в кехлибарения саркофаг, и двамата чародеи — затворници на собствената си плът. Загледан към жалките подобия на живи същества, към двата ходещи трупа, Джерард още веднъж се зачуди как още в самото начало не е прозрял истината в отсъстващия, изпразнен поглед на Палин. Докато каруцата с Одила го подминаваше, тя дори не вдигна очи към него.

За сметка на това Галдар не сваляше гибелния си взор от него. Рицарят отвърна на погледа му. Недоволството на минотавъра му носеше поне една мъничка радост. Самият факт, че яздеше редом с армията на Мина и това ядосваше така силно Галдар, го навеждаше на мисълта, че все пак е свършил нещо полезно.

Докато излизаше в галоп през вратите на града, за да заеме мястото си в ариергарда на армията — колкото може по-надалеч от Мина, конят му едва не стъпка двама просяци, които побързаха да отскочат встрани от копитата му.

— Съжалявам, господа — дръпна юздите Джерард. — Добре ли сте?

Единият от просяците бе мъж с посивяла коса и сива, прошарена брада. Лицето му бе покрито с бръчки и силно почерняло от слънцето. Очите му гледаха остро и имаха искрящо син цвят, подобен на току-що изкована стомана. И въпреки че ходеше с помощта на патерица, имаше вид на бивш войн. Последното впечатление се подсилваше от факта, че дрипите на гърба му силно напомняха за нещо като униформа — колкото и окъсани да бяха.

Другият просяк бе сляп — очите му бяха превързани с черна платнена лента и ходеше, поставил ръка върху рамото на другаря си. Този пък имаше чисто бяла коса, която искреше под слънчевите лъчи. Изглеждаше значително по-млад от първия просяк и при звука от гласа на Джерард вдигна невиждащите си очи към рицаря.

— Да, сър — отвърна рязко по-възрастният просяк. — Просто се поизплашихме, това е всичко.

— Накъде е тръгнала тази армия? — попита вторият просяк.

— Санкшън — отговори Джерард. — Но приемете един съвет от мен, господа, дръжте се надалеч от храма на Единия бог. Наистина там могат да ви излекуват, но цената не си струва.

Рицарят им хвърли по няколко монети, обърна коня си и препусна надолу по пътя. Не след дълго гърбът му напълно се беше скрил сред огромния облак, вдигнат от придвижването на армията.

 

 

Гражданите на Солантас дълго гледаха подир Мина, даже и след като никой вече не можеше да види водачката. Сетне един по един започнаха да се прибират обратно в града, който вече им се струваше изпразнен и безинтересен без присъствието й.

— Мина се е насочила към Санкшън — каза слепият просяк.

— Това потвърждава информацията, която получихме предната нощ — каза куцият просяк. — Навсякъде едно и също. Мина иска Санкшън. Е, доволен ли си най-сетне?

— Да, Бръснач, доволен съм — повтори слепецът.

— Време беше — измърмори Бръснач. Той хвърли монетите, които му бе дал Джерард, в краката на слепия си спътник. — И стига вече с това просене! Никога през живота си не съм бил по-унижен.

— И все пак сам виждаш, че тази дегизировка ни позволява да влизаме навсякъде и да разговаряме с когото пожелаем — от обикновения крадец до благородника — опита се да го разубеди Огледало. — Никой си няма представа, че можем да сме нещо повече от онова, което изглеждаме. Въпросът сега е какво ще правим? Ще се изправим ли срещу Мина?

— И какво смяташ да й кажеш, сребърни? — Бръснач издигна подигравателно глас: — Къде, о, къде са красивите златни дракони? Къде, о, къде ли може да са те?

Огледало не отговори, недоволен от факта колко близо беше Бръснач до истината.

— Аз казвам да изчакаме — продължи Бръснач. — Ще говорим с нея в Санкшън.

— Да изчакаме, докато и Санкшън падне в ръцете на твоята царица, имаш предвид? — отбеляза хладно Огледало.

— А ти се опитваш да я спреш, така ли, сребърни? Съвсем сам и сляп? — изсумтя синият дракон.

— Ти пък се каниш да ме отведеш в Санкшън? Съвсем сам и сляп — отбеляза Огледало.

— Не се тревожи, няма да позволя да ти се случи нищо. Ские ти е казал далеч повече, отколкото признаваш. И със сигурност смятам да присъствам на разговора ти с Мина.

— В такъв случай ти предлагам да вдигнеш тези пари, защото ще ни трябват — сви рамене Огледало. — Външният ни вид ни послужи добре по пътя дотук. Смятам, че ще ни отведе и до Санкшън. Какъв по-добър повод да се срещнем с Мина от този, че двама болни просяци искат да получат благословията й?

Сребърният дракон нямаше как да види изражението на лицето на Бръснач, но лесно можеше да си го представи — упорито в началото, сетне намусено, докато постепенно осъзнава, че в думите на Огледало има доста истина.

Чу как спътникът му раздразнено взима монетите от паважа.

— Прекалено много се наслаждаваш на положението — отбеляза той.

— Прав си — отвърна Огледало. — Не си спомням откога не съм се забавлявал толкова.