Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (14)

14
Вяра в Единия бог

Повече от хиляда рицари от Палантас навлизаха в пределите на Солантас. Появата им бе съпроводена с победния звук на тръби. Във въздуха се развяваха знамената на Мрачните рицари заедно с различните флагове, носещи отличителните символи на отделни от тях. Мрачните рицари на служба в Палантас бавно, но сигурно бяха забогатели, защото, въпреки че по-голямата част от данъците отиваха директно в сандъците на покойния Келендрос, а и немалка част прибираше също покойният Господар на Нощта Таргон, онова, което оставаше, никак не бе за изпускане и лесно можеше да препълни джобовете ти. Рицарите бяха в добро настроение, независимо от лекото си притеснение по повод слуховете за самопровъзгласилото се за Господарка на Нощта момиче.

Същите тези офицери и за миг не можеха да допуснат, че някой самоуважаващ се ветеран ще допусне да му заповядва едно девойче, чието едничко право е да танцува весело и щастливо на първия си Майски празник. В разговорите помежду си на път за Солантас рицарите единодушно се бяха съгласили, че навярно зад цялата работа стои някой друг — например този минотавър, за когото се твърдеше, че никога не се отдалечава на повече от две или три крачки от Мина. Със сигурност той бе водачът. Момичето просто служеше за фасада, понеже бе знайно, че човеците никога не биха последвали минотавър в битка. Без особени последствия бяха останали забележките, че едва ли много биха последвали и момиче в битка, но повечето си обясняваха този факт с триковете, които Мина правеше, за да забавлява простолюдието и за да го държи в заблудата, че нещата са далеч по-големи, отколкото бяха всъщност.

Нямаше как да отрекат обаче постигнатия от нея успех, така че и нямаха намерение да развалят всеобщата заблуда. Като разумни хора, разбира се, те нямаше да бъдат изиграни.

Подобно на много други преди тях и рицарите от Палантас посрещнаха Мина с шумни възгласи и поздрави, подготвяйки се да изслушат онова, което имаше да им каже, с привидна сериозност, но и голяма доза вътрешно подсмихване. Стана така обаче, че напуснаха срещата пребледнели, притихнали и укротени — до един уловени в лепкавата смола на кехлибарените й очи.

Джерард внимателно описа броя на новопристигналите и се погрижи да подготви шифрованото съобщение, за да може веднага да го изпрати на рицарите от Съвета на соламнийците. Това беше и най-важното му писмо до тях, тъй като открито потвърждаваше факта, че Мина се готви за нападение срещу Санкшън и вероятно съвсем скоро се кани да потегли. Всяка ковачница и всеки оръжеен магазин в града работеха денонощно по поправката и направата на нови оръжия.

Армията й щеше да се придвижва бавно. Щеше да им отнеме седмици и дори месеци, докато се проврат през горите, тесните пътеки, затревената степ и планините, ограждащи Санкшън. Докато наблюдаваше всеобщата подготовка за дългоочаквания поход, Джерард постепенно бе стигнал до идеята за план за атака, който внимателно бе разяснил в доклада си. Разбира се, надеждата му, че планът ще бъде възприет на драго сърце, бе съвсем нищожна, понеже включваше в себе си бързи удари от засада, нападения по фланговете, плячкосване на откъснати обозни коли и бързо изтегляне, преди някой да е успял да реагира.

По този начин, пишеше той, постъпиха и елфите скитници от Квалинести, успявайки да им нанесат сериозни поражения по времето, когато Мрачните рицари завземаха земите им. Наясно съм, че вероятно Орденът ще сметне подобна тактика за признак на страхливост и безчестие. Независимо от всичко обаче си струва да опитаме, най-малкото заради сериозните поражения, които можем да нанесем и непосредствения ефект, който биха имали те върху морала на врага.

Беше сигурен, че у лорд Тасгол има достатъчно здрав разум и че рицарят няма да се поколебае да престъпи поне за известно време заповедите на Кодекса на честта. За нещастие съобщението му все още си оставаше неизпратено, тъй като на Ричард бе заповядано да посещава крайпътния хан — мястото на срещата — всяка седмица, в случай че изскочи нова информация.

В този момент Джерард знаеше, че го следят денонощно и много добре си даваше сметка кой стои зад всичко това. Не Мина. Минотавърът Галдар.

По времето, когато бе забелязал, че минотавърът подслушва разговора му с Одила, вече бе станало твърде късно. Още същата вечер Джерард окончателно се бе убедил, че Галдар е разпоредил да го наблюдават.

Където и да отидеше, знаеше, че не след дълго ще забележи някъде сред тълпата извисяващите се рога на минотавъра. Всеки път, когато напускаше квартирата си, на улицата неизменно се помайваше някой Мрачен рицар и му хвърляше крадлив поглед. Още на следващата сутрин един от войниците от отряда му се разболя мистериозно и незабавно бе заменен от друг. Младият войн не се съмняваше и за миг, че новодошлият докладва пряко на Галдар.

Не можеше да обвинява никой друг освен себе си. Трябваше да е напуснал Солантас още преди дни, вместо да се застоява в града. Ето че сега не само се бе изложил на опасност, но и бе застрашил цялата мисия, с която го бяха натоварили.

В продължение на два дни Джерард изпълняваше задълженията си чинно. Както обикновено отиваше при храма. Някъде по това време, след като не се бе срещал с Одила от последната им среща насам, изненадано я видя да стои редом с Мина. Одила оглеждаше тълпата, търсейки някого. Когато очите й се натъкнаха на Джерард, тя вдигна ръка и му направи едва забележим знак да се приближи. Щом Мина се прибра в храма, а молителите и безделниците най-после се бяха разотишли, младият войн все още стоеше на мястото си.

Най-после Одила излезе от храма, но поклати глава, за да му даде да разбере, че не бива да говори с нея, и го подмина, без повече да го погледне.

Малко преди да се отдалечи, Джерард я чу да прошепва:

— Ела в храма довечера, час преди полунощ.

 

 

Рицарят мрачно седеше в леглото си и очакваше да настъпи часът, определен от Одила за срещата им. Убиваше време, като се взираше раздразнено в свитъка, който в този момент вече трябваше да се намира в ръцете на командването на соламнийците. Квартирата му се намираше в същия район, който някога бяха обитавали и членовете на ордена му. В самото начало го бяха принудили да споделя една стая заедно с още двама рицари, но младият войн бързо бе употребил парите, спечелени по време на службата си тук, за да си осигури лични покои. В действителност „покоите“ му не се различаваха особено от сбутана стаичка без прозорец някъде из приземието. И ако се съдеше по ясно доловимата миризма, в близкото минало стаичката със сигурност бе помещавала в себе си не една и две глави лук.

Неспокоен и изнервен, Джерард най-сетне излезе навън. Закрачи съвсем небрежно по улицата, като само от време на време спираше, за да пристегне връзките на ботушите си и да хвърли един поглед към едва забележимата сянка, прилепена към стена или ствол на дърво зад себе си. Всеки път щом отново се изправеше и тръгнеше по пътя си, стъпките зад гърба му се подновяваха.

Само за секунда почувства изкушение да се обърне и да се изправи срещу преследвача си, но някак успя да му устои и продължи нататък. Скоро стигна до храма, влезе вътре и седна на една отдалечена каменна пейка в ъгъла.

Вътрешността на храма бе осветена от петте запалени върху олтара свещи. Небето навън бе натежало от облаци. Джерард дори усещаше миризмата на задаващия се дъжд и наистина няколко минути по-късно започнаха да падат и първите капки. Надяваше преследвачът му да се измокри до кости.

Пламъчетата на свещите потрепнаха от внезапен порив на вятъра. Откъм задната част на храма се появи нечия загърната в дълга дреха фигура. За момент фигурата се забави при олтара, колкото да се увери, че свещите все още горят, след което тръгна надолу по пътеката. Всичко, което Джерард различаваше, бе просто силует на фона на светлината от свещите и все пак безпогрешно разпозна фигурата на Одила най-вече по походката и решително изправената й глава.

Тя седна на неговата пейка и се приплъзна по-близо. На свой ред и той се помести така, че да се приближи до нея. Бяха единствените посетители в храма, ала независимо от това започнаха да говорят съвсем тихо:

— Просто за твое сведение държа да знаеш, че ме проследиха — каза той.

Одила го погледна разтревожено. Под светлината на свещите лицето й изглеждаше съвсем пребледняло. В пълен контраст очите й приличаха на езера от сенки. Тя протегна ръка, потърси неговата и я стисна здраво. Джерард изумено си даде сметка едновременно за факта, че бе потърсила топлината на докосването му, както и от това, че самата тя бе студена като лед и силно разтреперана.

— Одила, какво има? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Разбрах всичко за твоя приятел чародей — произнесе тя с приглушен глас, сякаш й бе трудно да си поеме дъх. — От Галдар.

Тя разтърси глава и изправи рамене. После се обърна към него и го погледна в очите.

— Каква глупачка съм била само, Джерард! Каква глупачка!

— Тогава ставаме двама — потупа я неловко по ръката той.

Чувстваше как жената войн трепери. Изглежда, не бе чула и дума от казаното от него. Когато отново заговори, думите й почти не се разбираха.

— Дойдох тук с надеждата да открия бог, който да ме поведе, да се погрижи за мен, да ми даде утеха. Вместо това открих… — Замълча нерешително и добави съвсем внезапно: — Палин е мъртъв, Джерард.

— Не съм изненадан — отвърна с въздишка рицарят. — Не изглеждаше никак добре.

— Не, Джерард! — Тя отново разтърси глава. — Когато си го видял, вече е бил мъртъв.

— Не беше мъртъв — възрази той. — Седеше на леглото си. След това го видях да става и да излиза от килията.

— Аз пък ти казвам, че е бил мъртъв — повтори настоятелно тя. — Не те обвинявам, че не ми вярваш. Аз самата също не можех да повярвам. Но… Когато Галдар ме заведе при него…

Той я изгледа с подозрение.

— Да не си пияна?

— Иска ми се да бях! — отговори с внезапна разпаленост тя. — Но едва ли на света има достатъчно джуджешка ракия, която да ме накара забравя онова, което видях. По-трезва от всякога съм. Кълна ти се, Джерард.

Той се вгледа по-внимателно в нея. Очите й гледаха остро, гласът й бе несигурен, но думите й — съвсем смислени.

— Вярвам ти — произнесе бавно рицарят, — но продължавам да не разбирам. Как е възможно Палин да е бил мъртъв, след като го видях да седи, да става и да ходи?

— Палин и другият чародей са изгубили живота си още при Кулата на Върховното чародейство. Галдар го е видял с очите си. Разправи ми цялата история. Чак когато Палин умрял, Галдар и Мина открили, че кендерът, когото търсели, е в Кулата. Започнали да го търсят, но така и не успели да го открият. След това Единият бог наказал Мина, задето изпуснала кендера. Мина решила, че чародеите ще й бъдат от полза в търсенето му и… тогава тя… ги възвърнала обратно към живот.

— Дори да го е направила, не ми се сториха особено радостни от факта — произнесе Джерард, мислейки за отсъстващите погледи на магьосниците.

— Има причина да е така — отговори с глух глас Одила. — Защото тя им върнала обратно живота, но не и душите. Единият бог е запазил душите им в робство. Сега двамата не разполагат със собствена воля, не могат да мислят, не могат да сторят каквото и да било. Сега са просто марионетки, а Единият бог дърпа конците им. Галдар твърди, че ако заловят кендера, чародеите ще им кажат как се работи с устройството, което той има в себе си.

— И ти му повярва?

— Вярвам, че той знае истината. Отидох да видя приятеля ти, Джерард. Тялото му живее, но животът отдавна го е напуснал. Двамата магьосници са просто трупове. Ходещи трупове. Вече не разполагат със свободна воля. Мина им казва какво да правят. Нима не ти се стори странен начинът, по който двамата си стояха там и не говореха?

— Те са чародеи — опита да се извини Джерард.

Сега наистина се питаше как така още тогава не си е дал сметка, че има нещо нередно. Само при мисълта за стореното на магьосниците усети, че му се повдига.

Одила навлажни устни.

— Има и друго. — Беше снижила гласа си до такава степен, че сега едва ли не издишаше думите. Джерард трябваше да напрегне слуха си до крайност, за да не изпусне нещо. — Галдар ми каза, че Единият бог е останал толкова доволен от резултата, че е наредил на Мина да използва мъртвите по време на битка. Не просто душите им, Джерард. Наредил й е да възвръща живота на труповете.

Рицарят я погледна потресено.

— Няма значение, че Мина смята да нападне Санкшън със смешно малка армия — продължи неумолимо Одила. — Никой от войниците й никога не ще изгуби живота си. Дори това да се случи, Мина просто ще ги върне към живот и ще ги отпрати обратно във вихъра на битката…

— Одила — каза бързо той, — трябва веднага да се махнем от тук. И двамата. Не искаш да оставаш повече, нали? — попита, почувствал внезапна несигурност.

— Не — отвърна натъртено тя. — Не и след като научих всичко това. Съжалявам, че въобще подирих този Един бог…

— Защо го направи наистина? — поиска да узнае той.

Тя поклати глава.

— Не би ме разбрал.

— Може пък да успея. Защо веднага реши така?

— Ти си толкова… независим. Не се нуждаеш от никого и от нищо. Познаваш се толкова добре. Знаеш кой си.

— Царевичко — произнесе той, припомняйки й подигравателния прякор, който му беше измислила. Надяваше се поне да я накара да се усмихне, но тя сякаш не го чуваше. Разговорите на тема чувства му бяха толкова чужди. — Търся отговори — каза, изпълнен с неудобство, — точно като теб. Като всички останали. Нали сама казваше, че за да получаваме отговори, трябва да задаваме въпроси. — Посочи към вратата, към стълбите пред храма, където всекидневно се събираха богомолците. — Точно това се случва с половината от хората там. Като прегладнели кучета. Изпитват такава нужда да вярват в нещо, че приемат първия залък, който им подхвърлят, без да мислят, че в него може да има отрова.

— Аз също го приех — въздъхна тя. — Исках единствено това, което твърдят, че сме имали в старите дни. Беше прав, когато каза, че се надявам Единият бог да оправи кашата в живота ми. Исках някой да оправи нещата вместо мен. Да отнеме от мен самотата и страха… — Тя заекна, засрамена от факта, че е споделила твърде много.

— Не мисля, че дори старите богове биха ти помогнали, поне доколкото ги познавам от разказите на по-възрастните — поклати глава Джерард. — Паладин със сигурност не е разрешил всички проблеми на Хума. Със сигурност обаче го е натоварил с допълнителни.

— Стига да повярваш, че Хума сам е избрал пътя си — каза тихо Одила. — И че Паладин го е надарил със силата да го стори. — Тя замълча и добави, вече в пълно отчаяние: — Не можем да сторим нищо срещу този бог, Джерард. Виждала съм ума му! Видях чудовищната мощ, която обладава. Как е възможно да спрем подобно могъщество?

Тя прикри лицето си с ръце.

— Допуснах толкова ужасни грешки. Накарах те да се изложиш на опасност. Зная истинската причина, която те е накарала да останеш в Солантас, така че не се опитвай да ме лъжеш. Можеше да си тръгнеш още преди дни. И трябва да го сториш. Тук си, защото се тревожиш за мен.

— Вече е без значение, понеже сега и двамата си тръгваме — произнесе твърдо Джерард. — Утре Мина и Галдар ще бъдат заети с цялата подготовка по заминаването и никой няма да забележи отсъствието ни.

— Искам да се махна от тук — каза сериозно Одила. Тя скочи на крака. — Да тръгнем още сега. Не искам да прекарам и минута повече в това ужасно място. Всички отдавна са заспали. Никому няма да липсвам. Ще се върнем в квартирата ти…

— Ще се наложи да излезем от храма поотделно, защото ме следят. Първо ти. Аз ще наблюдавам.

Одила импулсивно протегна ръка и здраво стисна неговата.

— Оценявам всичко, което стори за мен, Джерард. Ти си истински и верен приятел.

— Побързай — каза той. — Аз ще пазя.

Тя стисна ръката му за последно и се насочи към вратите на храма, които дори в този късен час си оставаха отключени. Богомолците на Единия бог бяха добре дошли по всяко време на денонощието. Одила нетърпеливо блъсна крилата на вратите и те се отвориха на добре смазаните си панти, без да издадат какъвто и да е звук. Джерард също се канеше да я последва, когато долови съвсем лек звук откъм олтара. Той бързо погледна натам, ала не успя да забележи нищо. Пламъчетата на свещите продължаваха да горят стабилно и непотрепващо. Никой не бе влизал. И все пак беше сигурен, че е чул нещо. Все още гледаше към олтара, когато до слуха му достигна сподавеният вик на Одила.

Джерард се извърна мълниеносно с ръка върху дръжката на меча. Очакваше, че Одила се е натъкнала на някой от стражите. Вместо това видя, че жената войн стои съвсем сама на прага на вратите.

— Какво има? — Не смееше да отиде до нея. Човекът, който го следеше, вероятно все още бе отвън. — Просто излез през проклетата врата.

Одила се обърна и се взря в него. Лицето й грееше толкова ярко в тъмнината, че без да иска, му напомни за призрачните лица на мъртвите.

Тя проговори с остър шепот, който прозвуча съвсем ясно в тишината:

— Не мога да изляза!

Джерард изруга изпод нос. Без да изпуска от ръка дръжката на меча си, той се промъкна покрай стената с надеждата да остане незабелязан. Когато достигна вратата, й хвърли строг поглед.

— Какво имаш предвид? Защо не искаш да излезеш? — попита раздразнено. — Рискувах главата си, за да дойда до тук и проклет да съм, ако си тръгна без теб. Дори и да се наложи да те нося…

— Не казах, че не искам да изляза! — произнесе задъхано тя. — А че не мога!

Направи крачка към вратата с протегнати напред ръце. Сетне още една и още една. Колкото повече се приближаваше до прага, толкова по-затруднени ставаха движенията й, сякаш бе нагазила в река и се опитваше да крачи срещу течението. Най-сетне се принуди да спре и поклати глава.

— Аз… не мога! — извика задавено.

Джерард я гледаше неразбиращо. Очевидно полагаше усилия да излезе, поне това оставаше извън всякакво съмнение. Просто нещо й пречеше да го стори.

Очите му се преместиха върху медальона на шията й. Той го посочи.

— Медальонът! Свали го!

Одила вдигна ръка към украшението и почти веднага отдръпна пръстите си с изкривено от болка лице.

Джерард сграбчи медальона с намерението да го откъсне от шията й.

Внезапна мълния го отхвърли обратно назад. Ръката му гореше и пулсираше от непоносима болка. Двамата се взираха безпомощно един в друг.

— Не разбирам… — започна тя.

— И все пак — обади се нечий глас — отговорът е самата простота.

Рицарят бързо посегна към меча си и се обърна към вратата, където стоеше Мина.

— Искам да си тръгна — каза Одила, като с огромно усилие на волята успяваше да поддържа твърдостта в гласа си. — Трябва да ме пуснеш. Не можеш да ме държиш против волята ми.

— Не аз те задържам, Одила — отвърна Мина.

Жената рицар отново направи опит да излезе през вратата. Челюстите й бяха здраво стиснати и всеки мускул в тялото й бе напрегнат до крайност.

— Лъжеш! — извика тя. — Направила си ми някакво ужасно заклинание!

— Аз не съм магьосница — каза Мина и разпери ръце. — Знаеш го. Също така знаеш и какво всъщност те обвързва с това място.

Одила яростно разтърси глава в знак на пълно отрицание.

— Твоята вяра — продължи Мина.

Жената войн я изгледа объркано.

— Аз не…

— Напротив. Ти вярваш в Единия бог. Сама го каза. „Виждала съм ума му! Видях чудовищната мощ, която обладава.“ Ти положи вярата си в краката му, Одила. В замяна Единия бог изисква от теб да му служиш.

— Вярата не бива да превръща никого в затворник — намеси се разгневено Джерард.

Мина обърна кехлибарените си очи към него и рицарят поразено видя в дълбините им замръзналите образи на хиляди и хиляди хора. Имаше натрапчивото усещане, че ако продължи да се взира в тези очи, ще види в тях и собственото си отражение.

— Опиши ми предания служител — каза тя. — Или нека го наречем предан рицар. Някой, който е верен на своя Орден.

Какво трябва да стори такъв човек, за да заслужи това определение?

Джерард замълча упорито, макар това да нямаше никакво значение, защото Мина отговори сама на въпроса си. Гласът й бе трескав, а в очите й грееше вътрешна светлина:

— Преданият служител изпълнява задълженията към своя господар, без да задава въпроси. В замяна господарят му се грижи за него, облича го и го защитава. Ако служителят прояви нелоялност, ако не може да му се има доверие, господарят му го наказва. Също като предания рицар, който е положил клетва за вярност пред своя владетел. Ако се провали или надигне срещу авторитета му, какво ще последва? Наказание, задето е нарушил клетвата си. Даже соламнийците биха наказали такъв рицар, нали, сър Джерард?

„Тя е преданият служител — осъзна Джерард. — Тя е преданият рицар. А това я прави опасна. Може би най-опасното същество, живяло някога по лицето на Крин.“

В аргументите й имаше пропуск. Знаеше го някъде дълбоко в себе си и все пак не можеше да открие защо. Не и докато се взираше в тези кехлибарени очи.

Мина му се усмихна. Очевидно, след като не бе получила отговор, смяташе, че е спечелила. Тя обърна очи към Одила.

— Отречи вярата си в Единия бог — каза й тя — и ще бъдеш свободна да си тръгнеш.

— Знаеш, че не мога да го направя — отвърна Одила.

— В такъв случай преданата служителка на Единия бог трябва да остане тук и да изпълнява задълженията си към него. Върни се в стаята си, Одила. Стана късно. Нуждаеш се от почивка. Утре ни чакат големи дела и сериозна подготовка преди битката, която ще ни спечели Санкшън.

Одила сведе глава и понечи да се подчини.

— Одила! — рискува да извика Джерард.

Тя тръгна съвсем бавно и продължи, без да го погледне.

Мина дълго гледа след нея, додето жената войн най-сетне се скри, след което отново се обърна към него:

— Ще ви видим ли сред редиците си, докато пътуваме към Санкшън, сър Джерард? Или ви зоват други задължения? Ако е така, си свободен да си вървиш. Разполагаш с благословията ми, както и с тази на Единия бог.

„Тя знае! — повтаряше си той. — Знае, че съм шпионин, но не предприема нищо. Дори ми предлага възможност да си тръгна. Защо вместо това не заповяда да ме арестуват и измъчват? Убият?“ Внезапно му се прииска Мина да постъпи тъкмо по този начин. Дори това бе за предпочитане пред мисълта, пред ясното съзнание, че го използват, че му позволяват да смята, че действа по своя собствена воля, докато през цялото време, без значение къде се намира или какво върши, просто изпълнява волята на Единия бог.

— Ще дойда с вас — отвърна мрачно той и я подмина на път за вратата. Вече на стълбите на храма, той спря, взря се в тъмнината и обяви на висок глас: — Връщам се в стаята си. Гледай да не изоставаш.

Когато се върна в квартирата си, Джерард запали една свещ, отиде при писалището и остана загледан задълго в свитъка. Разгъна го и отдели частта, в която разясняваше плана си за нападение срещу армията на Мина. Сетне съсредоточено я накъса на съвсем малки парчета. После започна да гори парченцата едно по едно на пламъка на свещта.