Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (13)

13
Новоприобщената

Едва-що попаднал сред редиците на Мрачните рицари на Нерака, Джерард почти веднага бе принуден да застъпи на стража. Работата му се състоеше в това всеки ден той и малкият му отряд от войници да обхождат назначения им район и да държат местното население в подчинение. Личните му задължения не бяха никак трудни. Под командването на Мина Мрачните рицари още в самото начало бяха успели да се справят с онази част от гражданите на Солантас, които биха им създавали някакви неприятности. Джерард така или иначе вече се беше срещнал с голяма част от тях в местния затвор.

Колкото до останалите, хората сякаш бяха изпаднали в особен шок от внезапните събития, връхлетели града. Един ден си бяха мислели, че живеят в последния от свободните градове под командването на Соламнийския орден, а на следващия вече стенеха под ботуша на най-злия си враг. Твърде много се беше случило за твърде кратко време, за да могат да го осъзнаят отведнъж. Все пак навярно с времето щяха да се съвземат, организират и дори да станат опасни.

Но и нищо не пречеше положението да си остане такова, каквото е.

Ревностни в своята вяра, соламнийците дълго бяха скърбили за загубата на боговете си. Чувстващи остро липсата им, сега те, ако не друго, поне бяха любопитни да научат повече за този Един бог. Поговорката твърди, че докато елфите се стремят да бъдат достойни за своите богове, то всичко, което човеците искат, е боговете им да бъдат достойни за тях. Жителите на Солантас бяха подозрителни по природа.

Всекидневно пред бившия храм на Паладин, вече храм на Единия бог, се стичаха болни и ранени. Чудесата, които се случваха, нямаха край, както и желаещите да видят виновницата за тях. Мина твърдеше пред всички, че елфите от Силванести отдавна са се преклонили пред новия бог. В пълна тяхна противоположност човеците най-често започваха юмручни схватки на тази тема, особено когато повярвалите приемаха за лична обида подхвърлянията на скептиците, че всички тези чудеса са просто уловка. След два дни кръстосване на Джерард наредиха да изостави улиците (където не се случваше абсолютно нищо) и да се включи в разтърваването на побойниците пред храма.

Младият рицар все още не можеше да реши дали е доволен от новото си назначение или не. Самият той бе прекарал изминалите два дни в напразни опити да реши дали да се изправи лице в лице с Одила, или да я избягва по всяка удала му се възможност. Не смяташе, че жената войн ще го предаде, но и нямаше как да бъде сигурен. Освен това не разбираше внезапния й изблик на религиозност, така че чисто и просто не можеше да й гласува доверие.

Никой и никога не бе налагал на Джерард необходимостта да вярва в богове, така че рядко се бе замислял по въпроса. Присъствието или отсъствието на божественото никога не бе имало особено значение за родителите му. Единствената промяна, настъпила в живота им след изчезването на боговете, бе, че един ден бяха казвали молитвата си преди ядене, а на следващия не им се бе налагало да го правят. Сега, когато най-сетне му се бе наложило да се изправи пред подобни въпроси, Джерард започваше да разбира какво се случва с разбунения народ и дори му се струваше, че изпитва известна симпатия към тях. В известен смисъл и на него му се искаше просто да фрасне някого по носа.

Вече беше изпратил доклада си посредством Ричард, който го очакваше в крайпътния хан. В сведенията си бе включил цялата информация, която успя да събере, с потвърждение на подозренията им, че Мина се кани да атакува Санкшън.

Заедно с подкрепленията, които се очакваха от Палантас, Мина разполагаше с над пет хиляди рицари и войници. Не беше кой знае какво, но с тази сила водачката възнамеряваше да превземе добре укрепен град, устоял на двойно по-голяма войска в продължение на повече от година. Джерард на драго сърце би се изсмял само на идеята за подобно безумие, само дето съвсем ясно си спомняше, че момичето беше успяло да завземе Солантас с много по-малка армия. Тогава й бяха помогнали драконите и армията от души. Очевидно смяташе да ги използва и при Санкшън. Само при спомена за ужасната нощ пред стените на града младият войн не изпитваше никакви съмнения, че Мина знае какво прави. В доклада си бе включил и тези свои размисли, макар че Съветът на рицарите надали се нуждаеше от мнението му.

Сега задачата му беше изпълнена и можеше да се завърне в относителната безопасност на имението. Независимо от всичко обаче не си тръгваше, и то с риск за живота си, понеже вече му бе известно, че Галдар го счита за шпионин. Интересното бе, че дори и по този начин никой не му обръщаше особено внимание. Никой не го наблюдаваше. Можеше да отиде където си поиска и да разговаря с всеки. Вярно, не го допускаха във вътрешното обкръжение на Мина, но едва ли губеше много, понеже момичето така или иначе нямаше тайни от никого, защото съвсем свободно отговаряше на всеки, който се осмелеше да я запита, какво смятат да направят тя и нейният Един бог. Джерард не можеше да не признае, че подобна изключителна увереност му вдъхваше смразяващ респект.

Остана в Солантас с мисълта, че го прави само за да види дали Мина и войниците й наистина ще отпътуват за Санкшън, дали ще се насочат на изток. В действителност беше останал заради Одила, но успя да го признае пред себе си едва в деня, в който застъпи на стража в района на храма.

Беше заел позиция в основата на стълбите, откъдето внимателно наблюдаваше тълпата, която се беше събрала около говорещата Мина. Освен това бе разположил хората си на равно разстояние около двора с надеждата, че само с вида си войниците ще разубедят потенциалните нарушители на реда. Носеше наличника на шлема си спуснат, в случай че все пак някой от жителите на Солантас си припомнеше лицето му.

Колкото до личната охрана на Мина, рицарите под командването на минотавъра я наблюдаваха и пазеха не толкова от онези, които можеха да й навредят, колкото от стотиците богомолци и любовта в очите им. Веднага щом свърши словото си, Мина мина сред тълпата, като вдигаше децата на ръце, лекуваше болните и им разказваше за Единия бог. Скептиците просто гледаха и дюдюкаха, докато вярващите плачеха открито и се хвърляха в краката й. Междувременно хората на Джерард успяха да разтърват няколко побойници и да ги завлекат в и без друго претъпканите затвори.

Щом забеляза, че Мина най-сетне е започнала да залита от умора, Галдар пристъпи напред и обяви края на събирането. Онези, които все очакваха своя дял от извършваните чудеса, започнаха да недоволстват, ала минотавърът твърдо ги посъветва да се върнат на следващия ден.

— Почакай, Галдар — разнесе се ясният глас на Мина над виковете на хората. — Имам добри новини за жителите на Солантас.

— Тишина! — изрева минотавърът, без всъщност да има нужда. Тълпата моментално се бе смълчала и привела напред, нетърпелива да чуе думите й.

— Жители на Солантас — извика Мина. — Току-що получих вест, че драконът Келендрос, познат още и като Ские, е намерил смъртта си. Само преди няколко дни пак ви съобщих, че драконесата Берил е мъртва, както и че другият ужасен дракон, Циан Кръволок, също е погубен. — Тя издигна очи и ръце към небесата. — Открийте в поражението им могъществото на Единия бог!

— Келендрос мъртъв? — разнесе се силен шепот из тълпата, докато всеки бързаше да повтори новините на съседа си, за да види каква ще бъде реакцията му.

От незапомнено дълго време Келендрос бе властвал над голяма част от Соламния, изисквайки данък от жителите на Палантас и използвайки Мрачните рицари, за да поддържа притока на стомана в съкровищницата си. Ето че сега и той бе мъртъв.

— А кога твоят Един бог ще се заеме и с Малис? — извика някой.

Джерард ужасено осъзна, че този някой всъщност бе самият той.

Нямаше абсолютно никаква идея, че се е канел да изкрещи тези думи. Бяха изскочили от устата му, преди да е успял да ги спре. Изруга се изпод нос. Последното нещо, което искаше сега, бе да привлича излишно внимание. Той се огледа страховито, за да покаже, че търси виновника, проявил подобна наглост. Нямаше как да заблуди Мина обаче. Кехлибареният й взор вече се бе втренчил с безпогрешна точност право през цепнатината на наличника му.

— След като завладея Санкшън — произнесе хладно тя, — ще се заема и с Малис.

В отговор на избухналите радостни възгласи на тълпата водачката просто показа небето над себе си, сякаш искаше да каже, че не бива да възхваляват нея, а Единия бог. След това се обърна и изчезна във вътрешността на храма.

Лицето на Джерард пламтеше тъй силно, че бе цяло чудо как металният шлем не се е стопил и разтекъл покрай ушите му. Всеки момент очакваше да почувства тежката десница на минотавъра на врата си и когато някой наистина го докосна, рицарят едва не изскочи от собствената си броня.

— Джерард? — разнесе се нечий объркан глас. — Ти ли си?

— Одила! — извика облекчено той, без да е сигурен дали да я прегърне, или да я удари.

— Значи отново стана Мрачен рицар — каза тя. — Трябва да призная, че е добра идея да ти плащат от две места едновременно, но се питам дали цялата тази работа не те обърква поне малко? Не ти ли се налага да хвърляш монета? „Коя броня да облека тази сутрин? Ези — Мрачен рицар, тура — соламниец…“

— Затваряй си устата, става ли? — сгълча я раздразнено той. Сграбчи Одила за рамото и като се огледа, за да се увери, че никой не е подслушал краткия им разговор, я отведе към един от по-уединените кътове на розовата градина. — Очевидно новата ти религия с нищо не е накърнила извратеното ти чувство за хумор. — Той свали шлема си и се втренчи още по-раздразнено в нея. — Много добре знаеш защо съм тук.

Тя го изгледа и се намръщи.

— Не си дошъл заради мен, нали?

— Не — отговори той. В крайна сметка поне отчасти беше истина.

— Добре — проясни се лицето й.

— Но след като така или иначе подхвана темата… — започна Джерард.

Лицето й отново се намръщи.

— Изслушай ме, Одила — каза младият войн съвсем искрено. — Тук съм по повеля на Съвета. Изпратиха ме да разбера дали заплахите на Мина, че ще нападне Санкшън, са верни…

— Можеш да бъдеш сигурен в това — прекъсна го студено тя.

— Да, известно ми е — рече той. — Може да се каже, че мисията ми беше успешна. Просто трябваше да събера достатъчно информация…

— Аз също — прекъсна го отново Одила. — С тази разлика, че моята мисия е далеч по-важна от твоята. Ти си тук, за да събереш информация за врага. Тук си, за да надничаш през ключалки, да броиш войници и стенобойни машини. — Тя замълча. Очите се отместиха към храма. — Докато аз съм тук, за да открия що за бог е това.

Джерард изсумтя.

Тя отново спря взора си върху него.

— Ние, соламнийците, не можем да го пренебрегваме просто защото ни кара да изпитваме неудобство, Джерард. Не можем просто да отречем присъствието му, понеже се е появил тук от името на съвсем младо момиче, а не в съюз с Господаря на Розата. Трябва да се научим да задаваме въпроси. Само по този начин ще открием търсените отговори.

— И какво откри досега? — попита без особено желание той.

— Мина е била отгледана от Златна Луна в Цитаделата на Светлината. Да, аз също бях изненадана да го науча. Златна Луна често е разказвала на Мина историята как тя е възвърнала знанието за присъствието на боговете сред хората, когато всички останали смятали, че боговете отдавна са изчезнали. Златна Луна им показала, че не боговете са напуснали хората, а обратното. Тогава Мина я попитала дали и този път не се е случило същото, но Златна Луна й отговорила, че съществуват хора, разговаряли с Паладин малко преди заминаването на боговете, и богът им е казал, че боговете са се решили на тази стъпка, за да спасят света от яростта на Хаос… Мина не повярвала на думите й. В сърцето си тя знаела, че Златна Луна греши, че на този свят не може да не е останал поне един бог. Този път обаче всичко зависело от нея, а не от Златна Луна. Тя трябвало да открие боговете. Ето защо избягала. Търсила дълго, без да затваря сърцето си, с надеждата да чуе гласовете им. И един ден това се случило… Три дни прекарала Мина в присъствието на този Един бог, учейки се да го разбира, научавайки за плановете му и начина, по който тези планове щели да се осъществят. А когато настъпило времето и станала достатъчно силна, за да понесе тежестта на поверената й отговорност, Богът я изпратил сред нас, за да ни донесе добрата вест.

— Това отговаря на доста от въпросителните около Мина — каза Джерард. — Ами този Един бог. От това, което знаем досега, може да се твърди само, че душите на мъртвите са подчинени на волята му и са готови да се бият за него.

— Попитах я и за това — кимна Одила. Лицето й бе станало едва ли не пепеляво от спомена за нощта, в която двамата с Джерард се бяха сражавали срещу мъртвите. — Мина твърди, че душите служат на Единия бог с готовност и радост. И че са радостни да останат в света на живите заедно с всичко обичано от тях.

Рицарят поклати глава.

— На мен не ми се сториха особено радостни.

— Душите не желаят да причиняват зло на живите — изрече остро Одила. — Ако са ти се сторили заплашителни, то е, защото не са имали търпение да изпълнят заповедите на своя повелител и да ни донесат познанието за неговото присъствие.

— Значи това наричаш ти проповед? — попита той. — Докато душите ни отварят очите, Мина и войниците й превземат Солантас, яхнали дракони? Вярно, убиха неколкостотин души, докато траеше цялата шумотевица, но предполагам, това е нещо като задължителна част от приобщаването? Какво пък, повече души за Единия бог.

— Сам видя чудесата и изцелението, които сътвори Мина днес — произнесе Одила с ясен и разумен поглед в очите. — И чу как съобщи на всички за смъртта на двата дракона, които от толкова дълго време не оставяха света на мира. Появил се е бог и всичките ти подигравки и злостни забележчици няма да бъдат достатъчни, за да промениш този факт.

Тя обвинително го посочи с пръст:

— Ти се боиш. Боиш да се осъзнаеш, че може би не ти управляваш съдбата си. И че може би Единият бог има план, в който за всеки от нас е отредена роля.

— Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! — отвърна Джерард. — Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

— Е, засега се справяш добре — подхвърли със сарказъм жената войн.

— Искаш ли да знаеш какво мисля по въпроса? — каза рицарят, като забоде пръст в гръдния й кош с такава сила, че я накара да отстъпи крачка назад. — Мисля, че животът ти се е превърнал в пълна каша, а сега се надяваш, че Единият бог ще я оправи вместо теб.

Одила остана вгледана в него за миг, след което се обърна на пети и понечи да се отдалечи. Джерард скочи след нея и я застави да спре:

— Съжалявам. Нямах право да ти говоря по този начин. Просто съм ядосан, защото не те разбирам. Не разбирам нищо от онова, което се случва. И, да, права си, наистина съм изплашен.

Одила не желаеше да го погледне. Просто стоеше с извърнато лице. Но и не правеше опити да се измъкне от ръката му.

— И двамата се оказахме в незавидна ситуация — каза тихо той. — И двамата сме в голяма опасност. Не можем да си позволим да се караме. Мир?

Рицарят я пусна и протегна десницата си към нея.

— Мир — съгласи се през зъби тя, като се обърна, за да разтърси ръката му. — Но не смятам, че ни грози опасност.

Наистина мисля, че дори в този момент цялата соламнийска армия да се появи пред портите на града, Мина ще ги покани да пристъпят и ще ги поздрави с добре дошли.

— С по един меч във всяка от ръцете си — измърмори едва чуто Джерард.

— Какво?

— Нищо, нищо. Слушай, има нещо, което можеш да сториш за мен. Услуга…

— Няма да шпионирам Мина заради теб — заяви твърдо Одила.

— Не, не, нищо такова — отвърна той. — Видях един мой приятел в тъмницата. Името му е Палин Маджере. Магьосник е. Не ми изглеждаше добре и се питах дали Мина… ммм… не би могла да го излекува. Не й споменавай, че си го научила от мен — прибави бързо. — Просто й кажи, че си го видяла и си си помислила… имам предвид, че ще бъде по-добре, ако изглежда като твоя идея…

— Разбирам — усмихна се тя. — Значи наистина вярваш, че Мина разполага с божествени сили. Думите ти го потвърждават.

— Да… е, може би — съгласи се той, понеже не му се искаше да започват нов спор. — О, да, и още нещо. Чух, че Мина издирва Тасълхоф Кракундел, кендера, който беше заедно с мен. Помниш ли?

— Разбира се. — Очите на Одила внезапно се бяха впили особено внимателно в лицето му. — Защо? Виждал ли си го?

— Ами виж сега, трябва преди това да те попитам… За какво му е притрябвал на Единия бог някакъв си Тасълхоф Кракундел? Да не би цялата работа да е някаква шега?

— Дори напротив — каза тя. — Кендерът поначало не е трябвало да попада тук.

— Че откога се предполага, че кендерите трябва да попадат където и да е?

— Говоря сериозно. Изключително важно е, Джерард. Виждал ли си го?

— Не — отговори той с благодарност, че не му се налага да я лъже. — Не забравяй за Палин, става ли? Палин Маджере. Тъмницата.

— Няма да забравя. А ти си отваряй очите за кендера.

— Разбира се. Къде можем да се срещнем отново?

— Винаги съм тук — посочи храма тя.

— Да, предполагам… Ти… хм… молиш ли се на този Един бог? — попита с неудобство Джерард.

— Да — каза Одила.

— Отговаря ли на молитвите ти?

— Ти дойде, нали? — отвърна тя. И не се шегуваше. Беше сериозна. Жената войн му се усмихна, махна му за довиждане и тръгна по посока на храма.

Джерард я сподири с поглед, без да може да затвори зяпналата си уста. Най-сетне успя да накара езика си отново да започне да оформя думи:

— Аз не съм… — извика след нея. — Аз не дойдох… Ти не… Твоят бог не… О, каква полза!

Решил, че объркването му е било предостатъчно за един ден, рицарят също се обърна и се отдалечи.

 

 

Минотавърът Галдар веднага бе забелязал потъналите в разговор соламнийци. Напълно убеден, че двамата са шпиони, той реши да се приближи нехайно наблизо с надеждата да долови поне част от разговора им. Един от основните недостатъци на това да си минотавър в град на човеци бе, че по принцип е доста трудно да се слееш напълно с обкръжението си. Двамата бяха застанали съвсем близо до кехлибарения саркофаг на Златна Луна и Галдар се постара поне доколкото можеше да го използва за прикритие. Всичко, което успя да чуе, бе съвсем нисък шепот до момента, когато соламнийците очевидно напълно забравиха за останалия свят и започнаха да говорят на висок глас:

— Ти се боиш — каза обвинително жената. — Боиш да се осъзнаеш, че може би не ти управляваш съдбата си. И че може би Единият бог има план, в който за всеки от нас е отредена роля.

— Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! — отвърна разгневено другият рицар. — Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

В този момент двамата отново снижиха гласове. И макар по думите им да личеше, че разговарят на религиозна, а не на бунтовна тема, Галдар все пак си оставаше разтревожен. Минотавърът остана още известно време в сянката на саркофага дълго след като жената се бе отдалечила по посока на храма, а рицарят се бе насочил към щаба. Лицето му бе почервеняло от раздразнение и си мърмореше нещо неразбираемо. Толкова погълнат бе от собствените си мисли, че даже когато подмина огромния минотавър на не повече от една стъпка разстояние, не го забеляза.

От историческа гледна точка соламнийците и минотаврите винаги бяха имали повече общи неща, отколкото различия, и все пак именно тези различия ги бяха отдалечили едни от други през годините. И соламнийците, и минотаврите смятаха личната чест за особено важна част от своя живот. И първите, и вторите ценяха високо дълга и верността, възхищаваха се на смелостта, почитаха боговете си, когато разполагаха с такива, и боговете им неизменно въплъщаваха честта, смелостта и верността, въпреки че не бе задължително да се сражават за една и съща кауза, независимо дали ставаше дума за страната на мрака или светлината.

Но така ли беше наистина? Не можеше ли да се каже, че например КириДжолит се бе сражавал на страната на човеците, а Саргонас — на страната на минотаврите? Нима не светлината и мракът ги разделяха, а надпреварата? И хора, и минотаври разказваха по един и същ начин историята за Каз, минотавъра приятел на великия соламнийски рицар Хума.

Тъй като обаче единият бе имал рога, муцуна и козина, а другият — мека кожа и жалка издатина вместо нос, приятелството между Каз и Хума често бе подценявано по-скоро като нещо изключително рядко срещано между двете раси. Двете страни се бяха научили да се мразят и омразата им се простираше през цели векове. В този момент пропастта помежду им бе тъй дълбока и така широка, че никой нямаше желание да я прехвърли пръв.

В отсъствието на боговете отношенията между двете раси се бяха влошили още повече. Напоследък до ушите на Галдар бяха започнали да достигат странни слухове за случващото се в родината му — слухове за убийства, предателство и измама. Колкото до соламнийците — все по-малко хора в тази епоха желаеха да се нагърбят с трудностите и несгодите, които носеше след себе си отговорността, поета пред Ордена. Редиците на рицарите се топяха и мнозина от тях се чувстваха притиснати до стената. А ето че сега имаха пред себе си нов враг — истински бог.

Галдар бе видял в Мина края на своите търсения. В нея той бе видял и почувствал дълга, честта, верността и куража, които търсеше — такива, каквито ги помнеше в миналото. Все пак някои неща в думите и постъпките й го тревожеха. И най-важното от тях бе възвръщането към живот на чародеите.

Галдар не виждаше особена полза от тях. Ако го попитаха, би отговорил, че не би имал нищо против някой да се заеме с изтезанието им, нито пък би възразил, ако му предложат да ги довърши със собствените си ръце. Ала само при мисълта за безмозъчните им тела, превърнати в роби на нечия чужда воля, чувстваше, че започва да му се повдига. Нямаше как да погледне към двата мъкнещи се трупа, без да усети невероятно отвращение.

Още по-лошото дойде, когато Единият бог бе наказал Мина, задето бе оставила кендера да се измъкне. Припомняйки си жертвите, които тя бе направила, физическата болка, мъчителното изтощение, жаждата, глада, и всичко това в името на Единия бог, Галдар не можеше да не изпадне в дива ярост при вида на гърчещото й се тяло.

Галдар обожествяваше Мина. Той й бе верен. Имаше дълг към нея. Но започваше да изпитва и съмнения по отношение на този Един бог.

Думите на соламниеца още веднъж отекнаха в съзнанието му: Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

На минотавъра също не се нравеше мисълта, че може да бъде роб на този бог, всъщност на който и да е бог. И по-важното — не му се нравеше да вижда с очите си потвърждението, че и Мина е негов покорен слуга, който не заслужава нищо друго, освен камшик всеки пък когато пропусне да изпълни задълженията си.

Той реши да стори онова, което трябваше да направи още преди доста време. Да научи повече за Единия бог. Не можеше да разговаря на тази тема с Мина, но нищо не му пречеше да обсъди въпроса със соламнийката.

И защо не да убие двама с един удар, както се изразяваха минотаврите по повод добре известната приказка за крадливия кендер и ковача минотавър.