Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (12)

12
Присъствието на бога

Денят, който Джерард прекара, заключен в килията, бе един от най-лошите в живота му. В началото се бе надявал, че с времето ще успее да свикне с вонята, ала това се беше оказало невъзможно. Дотам невъзможно, че дори започна да се съмнява дали дишането изобщо си струва. По някое време стражите се появиха с храна, която хвърляха на затворниците направо през решетките, и кофи с вода, която обаче имаше вкус на вездесъщата миризма наоколо и по-скоро те задавяше, отколкото утоляваше жаждата ти. Едничката му мрачна радост бе, когато установи, че главният надзирател от дневната стража, който между другото изглеждаше не по-интелигентен от предишния, ако изобщо беше възможно, бе дори още по-изтормозен и объркан от колегата си.

Късно същия следобед Джерард вече беше започнал да мисли, че не е преценил правилно нещата и че колкото и да беше добър планът му, съществува огромна вероятност да прекара в тази килия остатъка от живота си. Изненадата му, когато Мина бе влязла заедно с кендерите, бе пълна. Момичето бе последният човек, който се беше надявал да види. Рицарят внимателно прикри лицето си и остана приклекнал на пода, докато водачката на Мрачните рицари най-сетне не си замина.

След още няколко часа, по времето, когато вече едва ли някой щеше да дойде, Джерард вече бе на път да се откаже напълно. Ами ако наистина не дойдеше никой? Тъкмо обмисляше смущаващата идея, че е напълно възможно да не е чак толкова умен, колкото винаги си беше мислел, когато дрънченето на стомана и звънтенето на оръжие го ободриха и го накараха да наостри слух.

Тъмничарите носеха тояги, не мечове. Младият войн скочи на крака. В същия момент в отделението с килиите влязоха двама Мрачни рицари на Нерака. Те бяха спуснали наличниците на шлемовете си навярно за да се предпазят от миризмата. Носеха вълнени ризи, плетени брони, кожени панталони и ботуши. Освен това не откъсваха ръце от дръжките на мечовете си.

Джерард се хвърли напред, успя да провре ръце през решетките и да улови единия от тях за ръкава на ризата. Мъжът се извъртя рязко към него. Застаналият до него рицар светкавично изтегли меча си и Джерард със сигурност щеше да загуби ръката си, ако в последния момент не я бе отдръпнал.

— Капитан Самювал! — извика той. — Трябва да видя капитан Самювал!

Очите на рицаря проблеснаха остро през цепнатината на шлема. Той вдигна наличника, за да разгледа по-добре Джерард.

— Откъде познаваш капитан Самювал? — попита заповедно.

— Аз съм един от вас! — каза отчаяно Джерард. — Соламнийците ме бяха заловили и затворили тук. И досега не мога да убедя този глупак, тъмничаря, да ме освободи. Не иска и да чуе. Просто доведете капитана, става ли? Той ще ме познае.

Рицарят се взира още секунда в него, след което рязко свали наличника си и отиде при килията с чародеите. Сега на Джерард не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че мъжът ще го послуша и няма да го остави тук, където не след дълго без съмнение щеше да умре от непоносимата смрад.

Мрачните рицари съпроводиха двамата чародеи навън. Останалите затворници вкупом се втурнаха към дъното на килиите си, не желаейки да имат нищо общо със злокобните твари, минаващи по коридора. Палин и другият магьосник отсъстваха почти час, през който Джерард с горчивина си задаваше въпроса, дали не е пропилял и последния останал му шанс да се измъкне. Единствената му надежда си оставаше, че името на капитана ще накара рицаря да направи нещо по въпроса.

Още веднъж дрънченето на мечове оповести появата на Мрачните рицари. Мъжете помогнаха на вялите трупове да седнат обратно на затворническите си легла. Джерард отново се промъкна напред, за да се опита пак да поговори с рицаря. Затворниците бяха започнали да удрят по решетките и да крещят неудържимо, когато нещо накара всички до един да замлъкнат, някои — толкова внезапно, че едва не се задавиха.

В отделението бе влязъл огромен минотавър. Човекозвярът, с космато лице на бик, от което гледаха очи с изненадващо интелигентен блясък, беше толкова висок, че бе принуден да се привежда, когато ходи, за да не драска тавана с острите си рога. Носеше кожена препаска, която оставяше на показ мускулестото му тяло. Беше въоръжен с множество оръжия, включително и огромен меч, за който Джерард се съмняваше, че би успял да издигне дори и с помощта на двете си ръце. По всичко изглеждаше, че минотавърът идва да се срещне с него, но засега младият войн нямаше никаква идея дали това трябва да го радва или тревожи.

Когато звярът пристъпи напред, затворниците панически започнаха да отстъпват в желанието си да се спасят от присъствието му. Джерард остана съвсем сам в предната част на килията. Отчаяно се опита да си припомни името на създанието, ала ужасено осъзна, че напълно се е изплъзнало от ума му.

— Слава на боговете, сър — произнесе все пак. — Вече започвах да си мисля, че ще изгния тук. Къде е капитан Самювал?

— Там, където трябва да бъде — протътна минотавърът, втренчил биволските си очи в него. — Какво работа имаш с него?

— Искам да гарантира за мен — отвърна младият войн. — Сигурен съм, че ще си спомни кой съм. Вероятно и вие вече сте ме познали, сър. Бяхме в един и същи лагер малко преди нападението срещу Солантас. С мен имаше и затворник — жена войн от Ордена на соламнийските рицари.

— Да, спомням си — каза минотавърът. Очите му се присвиха. — Жената успя да избяга. С твоя помощ.

— Не, сър, в никакъв случай! — запротестира с негодувание Джерард. — Схванали сте всичко напълно погрешно! Който и да й е помогнал, не съм бил аз. Когато открих, че се е измъкнала, тръгнах по петите й. Успях да я заловя отново, но вече се намирахме близо до позициите на соламнийците. Жената се разкрещя и преди да успея да я усмиря — той посегна с ръка към гърлото си, — рицарите й се притекоха на помощ. Попаднах в плен и от тогава се намирам тук.

— Хората ми провериха дали в затворите няма от нашите — подчерта минотавърът.

— Опитах се да обясня и на тях — отвърна наскърбено Джерард. — Повтарях разказа си отново и отново, но никой не вярва!

Създанието не отговори. Просто стоеше и го гледаше втренчено. Джерард нямаше как да разбере какво си мисли минотавърът в този момент.

— Вижте, сър — каза отчаяно той, — мислите ли, че щях да се намирам в тази воняща дупка, ако лъжех?

Минотавърът продължаваше да се взира в него. Сетне се завъртя на пети и отиде в дъното на коридора, за да поговори с главния тъмничар. Младият войн видя как тъмничарят също го оглежда, след което поклати глава и безпомощно вдигна ръце.

— Пуснете го — заповяда минотавърът.

Стражите се разбързаха да изпълнят нареждането. Някой извади ключ и отвори вратата на килията. Джерард победоносно излезе навън под съпровода на множество ругатни и сподавени проклятия от страна на съкилийниците си. Не го беше грижа. В този момент на драго сърце би прегърнал даже минотавъра, ала бързо премисли поведението си и реши, че трябва да се държи по-скоро наранено, отколкото облекчено. Той изруга под нос и погледна заплашително главния тъмничар.

Тежката десница на рогатото създание легна на рамото му. В жеста му определено нямаше нищо приятелско. Ноктите му се забиха дълбоко в плътта на Джерард.

— Ще дойдеш с мен при Мина — заяви минотавърът.

— И сам щях да поднеса почитанията си на Господарката на Нощта — отвърна Джерард, — но не бих могъл да се явя в този вид пред нея. Дайте ми малко време да се измия и да си сменя дрехите…

— Ще ти се наложи да се срещнеш с нея без значение как си облечен — прекъсна го създанието, след което прибави: — Тя вижда всички ни такива, каквито сме.

Джерард се страхуваше именно от това. Тъкмо поради тази причина се бе надявал да забави срещата си с водачката. В плановете му така или иначе не влизаше подобен сценарий. Вместо това се бе надявал просто да се въоръжи (знаеше къде се намира оръжейната, където соламнийците държаха мечовете и броните си), след което да се смеси с останалите рицари, да научи последните новини и незабелязано от никой отново да напусне града, за да докладва.

Сега обаче нямаше как да се измъкне. Минотавърът (чието име бе Галдар, припомни си най-сетне) го съпроводи навън. Преди да излезе, Джерард хвърли един последен поглед на Палин. Магьосникът все така седеше на леглото, без да помръдне.

Младият мъж поклати глава, чувствайки как по гърба му пролазват ледени тръпки, и покорно последва минотавъра по улиците на Солантас.

Ако някой изобщо беше наясно с плановете на Мина, това със сигурност трябваше да е Галдар. Минотавърът обаче определено не беше от разговорливите. Джерард на няколко пъти спомена Санкшън, на което създанието просто отвръщаше с изсумтяване или с по няколко измърморени думи. Джерард се предаде окончателно и насочи вниманието си към улиците, по които минаваха. Хората бяха навън и вършеха всекидневните си задължения, ала си личеше, че вървят забързано, с наведени глави и всячески се стараят да избягват очите на множеството патрули.

Всички таверни в града бяха затворени. Пред вратите им бяха заковани и запечатани черни ленти. Джерард знаеше поговорката, че куражът често се намира на дъното на чашата с джуджешка ракия, така че лесно можеше да разбере защо Мрачните рицари бяха постъпили по този начин. Имаше черни ленти и пред други магазини — най-често пред онези, където се продаваха магьоснически принадлежности или оръжия.

Най-сетне стигнаха и до Голямата зала, където се бе провел процесът срещу Джерард. Спомените внезапно го заляха, особени онези, свързани с Одила. Даде си сметка, че жената войн е била най-близкият му приятел, единственият му приятел, ако трябваше да бъде точен, понеже така или иначе не се сприятеляваше лесно. Вече съжаляваше, че не се е сбогувал с нея и че поне не й е загатнал с какво смята да се нагърби.

Галдар му даде знак, че продължават надолу покрай Голямата зала. Сградата гъмжеше от войници и рицари, понеже очевидно я бяха превърнали в казарма. Джерард си бе помислил, че навярно са се запътили насам, ала Галдар го поведе към старите храмове непосредствено до постройката.

Храмовете бяха построени в чест на любимите богове на соламнийците — Паладин и КириДжолит. Този на КириДжолит бе по-старият от двата и малко по-голям, понеже Орденът го смяташе за свой покровител. За сметка на това храмът на Паладин — издигнат от снежнобял мрамор — привличаше погледа с простата си, но изтънчена архитектура. В предната му част се издигаха четири бели колони. От главния портал подобно на морски вълни се разсипваха бели мраморни стълби.

Двата храма бяха свързани посредством вътрешен двор и розова градина. Именно тук отглеждаха белите рози, символа на Ордена на соламнийските рицари. Даже и след изчезването на боговете, последвано и от това на свещениците, рицарите все пак бяха запазили градината, полагайки особени грижи за розите в нея. След отпадането на религиозното им предназначение те бяха използвали постройките за обучение и място за размисъл. Скоро жителите на Солантас бяха открили безмерното спокойствие и мир, царящи тук. Градината се бе превърнала в място за разходки и тихи семейни забавления.

„Нищо чудно, че този Един бог гледа на всичко това със завистливи очи — каза си Джерард. — Самият аз бих се преместил да живея тук в секундата, в която зърна това място след дългите си странствания из Вселената.“

Пред вратите на храма на Паладин се бяха събрали доста граждани на Солантас. Портите бяха затворени и те очевидно очакваха да бъдат допуснати.

— Какво става тук, сър? — попита Джерард. — Защо са се струпали тези хора? Не възнамеряват да нападнат храма, нали?

По муцуната на минотавъра плъзна едва забележима усмивка.

— Събрали са се, за да чуят добрата вест за Единия бог. Мина говори пред тълпата всеки ден. Обикновено изцерява болните и извършва други чудеса. Доста от жителите на Солантас вече са привлечени на страната на новата вяра.

Джерард нямаше представа какво да отговори на думите му. В съзнанието му се рояха толкова много въпроси, че в най-добрия случай би си навлякъл още по-големи неприятности, така че просто реши да си затваря устата. Вече подминаваха розовата градина, когато вниманието му привлечено от ярките отблясъци на слънчева светлина, уловени в кехлибар. Той премигна, след което се закова толкова рязко на място, че раздразненият минотавър едва не откъсна ръката му в желанието си да го накара да тръгне отново.

— Чакай! — извика ужасено Джерард. — Само секунда. — Той посочи. — Какво е това?

— Саркофагът на Златна Луна — отвърна Галдар. — Бившата водачка на Мистиците от Цитаделата на Светлината. — Освен това е била и майка на Мина. Осиновила я е като свое дете още от съвсем малка — добави, сякаш нещо го бе накарало да размисли. — Беше наистина стара жена. Разправят, че била на повече от деветдесет или там някъде. Виж я само. Отново е млада и красива. Така се отблагодарява Единия бог на своите най-верни чеда.

— Сигурен съм, че е страшно радостна от факта, особено след като вече е мъртва — промърмори Джерард, чувствайки болка в сърцето, неспособен да откъсне очи от затвореното в кехлибарения саркофаг тяло. Съвсем ясно си спомняше Златна Луна — красивата й златиста коса, прошарена със сребърни нишки, силното й, красиво и озарено от състрадание лице, в което се четяха някаква откъснатост и вечно търсене. От старата Златна Луна не бе останало много, поне не и от онова, което имаше в спомените му. Лицето й, заключено в затвора на кехлибара, принадлежеше на някой друг. Сребристо златистата й коса бе придобила кехлибарени оттенъци. Уловена в капана на смолата, също като останалите насекоми.

— Животът ще й бъде възвърнат отново — каза Галдар. — Единият бог е обещал да сътвори велико чудо.

Джерард долови странната нотка в гласа на минотавъра и го погледна стреснато. Неодобрение? Трудно му бе да го повярва. И все пак, доколкото беше запознат с расата на минотаврите, бе известно, че те са верни последователи на собствения си бог, Саргонас, който също беше минотавър. Може би Галдар бе започнал да изпитва съмнения към този Един бог? Джерард си отбеляза тази догадка като нещо, от което би могъл да се възползва по-късно.

Минотавърът блъсна рицаря и двамата продължиха по пътя си. Джерард хвърли един последен поглед към саркофага. Мнозина от надошлите граждани на Солантас бяха наобиколили кехлибарения ковчег и се удивляваха на висок глас от онова, което виждаха. Някои дори бяха застанали на колене и се молеха. Забравил да гледа накъде върви, Джерард се препъна и падна на стълбите на храма. Галдар му изръмжа, което тутакси напомни на младия войн, че ще бъде по-добре да насочи мислите си към по-належащи въпроси, ако също не иска да приключи кратката си кариера в ковчег. А и Единият бог едва ли щеше да се нагърби с още едно чудо в негова защита.

Вратите на храма се отвориха, но само за да пропуснат двамата с Галдар, за най-голямо разочарование на стеклите се отпред хора.

— Мина! — завикаха те. — Мина! Мина!

Вътрешността на храма бе прохладна и сумрачна. Бледата светлина на слънцето с мъка се провираше през разноцветните витражи на прозорците и обливаше пода в синьо, бяло, зелено и червено, пресечено на места от черни ивици. Олтарът бе покрит с бяло кадифено платно. Пред него бе коленичила нечия фигура. При звука от стъпките им в застиналия покой на храма момичето вдигна глава и погледна през рамо.

— Съжалявам, че се наложи да прекъснем молитвата ти, Мина — започна Галдар, като се опитваше да говори съвсем тихо, макар гласът му веднага да прокънтя в зловещата тишина, — но въпросът е важен. Намерих този човек в затвора. Навярно си спомняш за него. Той…

— Сър Джерард — произнесе Мина. Тя стана и тръгна по пътеката между скамейките. — Джерард ут Мондар. Ти доведе младата соламнийка при нас. Името й беше Одила. Тя избяга.

Джерард вече бе намислил историята си, но изведнъж установи, че езикът му е като залепнал за небцето. Дори не беше и помислял, че някога може да забрави тези кехлибарени очи, ала със сигурност бе забравил колко могъща можеше да бъде магията, която те упражняваха върху всеки, имал неблагоразумието да се изгуби в дълбините им. Имаше чувството, че водачката знае всичко за него, че е наясно с всяка негова постъпка от времето, когато се бяха разделили до сега, че й е известно защо е дошъл. Разбира се, че можеше да я излъже, но знаеше, че просто би си изгубил времето.

И все пак се налагаше да опита, колкото и безполезен да му се струваше опитът. Започна да говори със заекване, като през цялото време се чувстваше като виновно дете, което с всички сили лъже, за да избегне срещата с колана и заключването за наказание в бараката за дърва.

Мина го слушаше с гробовно внимание. Най-сетне рицарят завърши разказа си с думите, че с радост би й служил, тъй като предишният му господар, наместник Медан, е загубил живота си по време на битката за Квалинести.

— Ти скърбиш за наместник Медан и кралицата майка Лорана — отбеляза тя.

Джерард я изгледа, без да знае какво да каже.

Мина се усмихна. Кехлибарените й очи грееха.

— Не жали за тях. Защото и двамата служиха на Единия бог както приживе, така и в смъртта си, дори и да не им се искаше. Всички ние служим на Единия бог. Естествено отплатата за онези, които му служат от сърце и душа, е далеч по-голяма. Ти служиш ли ми, Джерард?

Мина се приближи до него. Рицарят видя собственото си незначително, съвсем мъничко отражение в очите й и внезапно му се прииска да стори нещо, каквото и да е, за да я накара да се гордее с него.

Можеше да се закълне в името на Единия бог, но разбира се, в това от всички други неща, за които му хрумваше в този момент, трябваше да бъде по-искрен от всякога. Той погледна към олтара, а сетне се заслуша в мълчанието и най-после разбра със сигурност, че се намираха в присъствието на бог, който прозираше какво става до дъното на сърцето му.

— Аз… зная толкова малко за този бог — запелтечи уклончиво Джерард. — Не мога да ви дам отговора, който очаквате, милейди. Съжалявам.

— А искаш ли да научиш повече? — попита го тя.

„Да“ беше всичко, което трябваше да отвърне той, за да се превърне в неин слуга, и все пак истината бе, че не искаше да знае абсолютно нищо за този Един бог. И досега се беше справял доста добре без каквито и да е богове. А и можеше да се каже, че в момента не се чувстваше никак удобно в присъствието на този.

Той измърмори нещо неразбираемо, без да е наясно какво всъщност се опитва да каже. Мина обаче очевидно бе чула всичко, което искаше. Тя се усмихна.

— Много добре. Служи ми, Джерард ут Мондар. Единият бог също е готов да приеме услугите ти.

Внезапно минотавърът се намеси, издавайки гърлен, нечленоразделен звук.

— Галдар смята, че си шпионин — каза Мина. — И иска да те погуби. Ако си шпионин, знай, че аз нямам какво да крия. Готова съм дори да ти изложа плановете си. След два дни от Палантас ще дойдат рицари и войници. С тях армията ми ще нарасне до пет хиляди. С нейна помощ и с помощта на армията си от души ще потегля към Санкшън. И ще го превзема. След това северната част на Ансалон ще бъде наша. А после ще завладеем целия континент. Имаш ли въпроси?

Джерард се опита поне да започне да протестира:

— Милейди, не съм тук, за…

Мина му обърна гръб.

— Отвори вратите, Галдар. Ще говоря пред хората. — Тя погледна Джерард през рамо и добави: — Трябва да останеш да чуеш проповедта, сър Джерард. Смятам, че ще ти се стори поучителна.

Джерард не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи неохотно. Той хвърли бърз поглед към Галдар и забеляза заплашително присвитите очи на минотавъра. Без съмнение звярът много добре разбираше с кого си има работа. Трябваше да внимава да не му се изпречва на пътя. Предполагаше, че най-малкото трябва да бъде благодарен, защото бе приключил мисията си. Беше научил какво планира Мина — стига, разбира се, тя да му бе казала истината — и сега всичко, което трябваше да стори, бе да почака още два дни, за да се увери, че армията от Палантас наистина ще дойде. За съжаление в сърцето си вече не даваше и пукната пара за мисията си. Мина бе убила духа му също толкова ефикасно, колкото вероятно би могла да убие и самия него.

„Изправени сме срещу истински бог? Има ли значение какво ще предприемем оттук нататък?“

Галдар разтвори широко вратите на храма. Хората тутакси се втурнаха във вътрешността му. Започнаха да коленичат пред Мина, да я умоляват да ги докосне, да ги излекува, да излекува децата им, да накара болката да спре. Джерард не изпускаше Галдар от погледа си. Минотавърът го погледна още веднъж, след което излезе навън.

Младият рицар също се канеше да си проправи път през вратата, когато забеляза, че нагоре по стълбите се изкачва отряд от рицари. Водеха със себе си затворник — соламниец, ако се съдеше по бронята му. Ръцете на пленницата бяха завързани здраво, ала независимо от всичко тя ходеше с високо вдигната глава и решително изражение.

Джерард веднага разпозна това лице, веднага разпозна и изражението, изписано на него. Той изпъшка тихо, изруга ядовито и забързано се оттегли назад в сенките, като прикри лицето си с ръце, сякаш се молеше.

— Заловихме тази соламнийка, докато се опитваше да се промъкне в града, Мина — каза един от рицарите.

— Не й липсва кураж — прибави друг. — Крачеше право към портата. Носеше единствено бронята и меча си.

— Но предаде оръжието си без бой — намеси се първият. — Глупава и страхлива, мен ако питаш. Като всички соламнийци.

— Освободете я — нареди Мина със студен и непреклонен глас. — Може да е един от враговете ни, но е рицар и заслужава по-добро отношение!

Рицарите като че се опомниха и бързо развързаха въжетата от китките на Одила. Джерард не смееше да напусне прикритието на сенките, боейки се, че ако тя го забележи, би могла да го издаде. Съвсем скоро си даде сметка, че би могъл да си спести затруднението. Одила нямаше очи за никой друг освен за Мина.

— Защо си изминала целия този път и рискуваш тъй много, за да ме видиш, Одила? — попита Мина.

Одила се отпусна на колене и сключи ръце пред себе си:

— Искам да служа на Единия бог — каза тя.

Мина се наведе и я целуна по челото.

— Единият бог е доволен от теб.

Водачката на Мрачните рицари свали медальона, който носеше около врата си и го окачи на шията на Одила.

— Сега ти си моя свещенослужителка, Одила — каза тя. — Стани и познай благословията на Единия бог.

Жената рицар се изправи с очи, в които се четеше религиозен екстаз. После се приближи до олтара и се присъедини към останалите богомолци, коленичили пред Единия бог. Чувствайки горчивина в устата си, Джерард просто излезе от храма.

— А сега? Какво, в името на Бездната, трябва да сторя? — запита се той.