Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (11)

11
Къщата на смъртта

Успя да се промъкне в града без каквито и да било проблеми. И макар първият му избор да се бе оказал запречен — което показваше, че Мрачните рицари също не си губеха времето и работеха здравата по въпроса, — втората възможност сработи и Джерард вече се намираше във вътрешността на Солантас. Разбира се, верен на дадената дума, рицарят никога не издаде местонахождението на мястото, откъдето бе влязъл.

Улиците на града бяха тъмни и празни. Съдържателката на крайпътния хан бе споменала, че в Солантас е въведен вечерен час. Това заедно с факта, че навън кръстосваха патрулите на Мрачните рицари, караше Джерард непрестанно да търси прикритие сред сенките или купчините боклуци из тесните улички.

Упражнението беше изморително, а и като се вземеше предвид, че рицарят не познаваше града, му отне близо два часа лутане, докато най-сетне смогна да се добере до онова, което търсеше — стените на затвора.

Джерард се притаи в сенките на една тъмна врата, без да откъсва поглед от затвора, и се зачуди как ли ще успее да се промъкне във вътрешността му. Поне до този момент това си оставаше най-слабата част от плана му. Без съмнение да проникнеш в затвор беше също толкова трудно, колкото да избягаш от такъв.

В същия момент в двора на затвора спря патрул, заловил неколцина нарушители на вечерния час. Заслушан в доклада на стражата, Джерард разбра, че всички градски таверни са били затворени по нареждане на Мрачните рицари. Някакъв съдържател все пак поел риска да отвори заведението си, ала за негово нещастие клиентите му се забавлявали прекалено шумно, с което и привлекли вниманието на патрула. Сега и те, и съдържателят се намираха в двора на затвора и очакваха да бъдат разпределени по килиите.

Единият от задържаните пееше колкото му глас държеше. Съдържателят кършеше ръце и на висок глас се оплакваше, че сега той и семейството му са останали на улицата, след като са го лишили от възможността да изкарва прехраната си по честен път. Друг от затворниците повръщаше върху паважа. По всичко личеше, че стражите нямат търпение да се отърват възможно най-бързо от задълженията си, защото един от тях нетърпеливо заблъска по вратата на затвора и се разкрещя да доведат тъмничаря.

Той скоро се появи и определено не изглеждаше никак доволен. Мъжът запротестира, че затворът е препълнен и че вече няма къде да настанява нови затворници. Докато двамата с водача на стражите спореха, Джерард се възползва от удалата му се възможност, напусна укритието си при вратата, стрелна се през улицата и бързо се присламчи към опашката от чакащи затворници.

Свали качулката на наметалото ниско над очите си, присви рамене и се приближи възможно най-близо до останалите. Един от затворниците му хвърли поглед. Мъжът премигна. Джерард затаи дъх, ала след като затворникът остана загледан в него в продължение на няколко секунди, се ухили с широка, пиянска усмивка, отпусна глава на рамото му и избухна в сълзи.

Водачът на патрула вече заплашваше главния тъмничар, че просто ще остави затворниците на улицата и ще си тръгне, след което със сигурност щял да докладва за това възпрепятстване на задълженията му пред по-високостоящите. Сплашеният тъмничар тутакси се разбърза да отвори вратата зад себе си и изкрещя нещо на другите тъмничари във вътрешността. По този начин задържаните набързо бяха предадени и накарани да продължат напред.

Тъмничарите ги подкараха пред себе си, след което им извикаха да спрат пред отделението с килиите.

Не след дълго главният тъмничар също се появи, което незабавно предизвика шумотевица и крясъци сред другите затворници. Тъмничарят не им обърна никакво внимание и се зае да разпределя новодошлите навсякъде, където имаше място. След като свършиха тази работа, той и останалите тъмничари напуснаха отделението по възможно най-бързия начин.

Килията, в която бяха напъхали Джерард, бе така претъпкана, че рицарят се боеше да седне, за да не бъде стъпкан. Положението в съседните килии не беше по-различно. Някои бяха претъпкани с мъже, други с жени и всички до един настояваха на висок глас да бъдат освободени. Вонята на немити тела, повръщано и непочистени кофи с нечистотия бе направо непоносима. Джерард усети как започва да му се повдига. Притисна ръка към носа и устата си в напразен опит да притъпи поне донякъде ужасната миризма.

Запробива си път към дъното на килията, колкото може по-надалеч от една от препълнените кофи. До този момент се бе опасявал, че чистите му дрехи ще провалят внимателно обмисления му план, ала, изглежда, вече нямаше защо да се тревожи поне по този въпрос. Няколко часа, прекарани на това място, щяха да бъдат достатъчни вонята да се просмуче в тях до такава степен, че едва ли някога щеше да се отърве от нея. След като известно време опитваше да се убеди, че не се налага да повръща, младият войн се огледа и забеляза, че една от съседните килии — доста голяма и всъщност наистина просторна, — изглежда, е оставена празна.

Джерард сбута един от съкилийниците си и посочи с пръст килията:

— Защо не преместят част от нас там вътре? — попита той.

— Ти, ако искаш, отивай — отговори мрачно мъжът. — Аз предпочитам да си остана тук.

— Но там няма никой — възрази рицарят.

— Напротив. Просто не можеш да ги видиш. Не че е голяма загуба. — Лицето на съкилийника му беше намръщено. — Достатъчно лошо е, че ми се налага да ги гледам през деня.

— За какво говориш? — попита любопитно Джерард.

— Чародеи — изръмжа мъжът. — Или поне са били чародеи. Нали разбираш, не съм много сигурен, че вече са такива.

— Защо? Какво им се е случило?

— Ще видиш — предсказа сурово мъжът. — А сега ме остави да поспя, става ли?

След това той клекна на земята и затвори очи. Джерард си даде сметка, че също трябва да се опита да почине, макар да му беше ясно, че едва ли ще се получи.

Събуди се няколко часа по-късно с изненада и задоволство, за да види как през тесните цепнатини на прозорците се промъкват първите слънчеви лъчи на настъпващия ден. Потърка очи, за да прогони съня, и се озърна с любопитство към съседната килия, за да разбере с какво ли толкова плашеха останалите затворници чародеите в нея.

Стреснато притисна лице към решетките, които деляха двете килии.

— Палин? — повика съвсем тихо. — Ти ли си?

Нямаше как да бъде сигурен. Магьосникът наистина приличаше на Палин. Дори и да беше той обаче, по всичко личеше, че иначе добросъвестният Палин не се е къпал, бръснал, не е сресвал косата си и не се е грижил за личната си хигиена по никакъв начин от дълги седмици насам. Магьосникът просто седеше на затворническото легло с изпразнени очи и напълно безизразно лице.

На другото легло имаше друг магьосник. Беше от расата на елфите, но изглеждаше така измършавял, че лесно би могъл да бъде сбъркан със собствения си труп. Имаше гарвановочерна коса — нещо необичайно за елфите, които по правило бяха руси, — а кожата на лицето му бе бяла като кост. Мантията му навярно трябваше да бъде черна, ала понастоящем бе по-скоро сива от полепналите по нея кал и прах. Подобно на Палин и елфът просто се взираше безизразно в нищото.

Джерард още веднъж извика името на Палин, този път малко по-високо, за да надвиши непрестанните крясъци, оплаквания, плачове и кашляне на останалите затворници. Канеше се да го повика отново, когато усети странно докосване по врата си.

— Проклети мухи! — измърмори и посегна с ръка, за да прогони досадното насекомо.

Магьосникът вдигна глава и се взря напред.

— Палин! Какво правиш тук! Какво се е случило с теб? Добре ли си? Дяволски мухи! — Джерард още по-раздразнено потърка врата си и се размърда с неудобство в собствените си дрехи.

Палин остана загледан отсъстващо в Джерард в продължение на дълги секунди, сякаш очакваше от него да каже или направи нещо повече. Когато обаче рицарят просто повтори предишните си въпроси, магьосникът отмести очи и отново остана вгледан в нищото.

Джерард направи още няколко безуспешни опита да привлече вниманието му, ала след като не постигна успех, се съсредоточи изцяло върху задачата да се отърве от противните гадини. Най-сетне неприятното усещане изчезна.

— Какво се е случило с тях? — обърна се към съкилийника си той.

— Не знам — дойде отговорът. — Стояха си по същия начин още откакто ме доведоха, а това беше преди около три дни. Всеки ден идват, за да им донесат храна и вода и винаги се грижат да се нахранят и напият. Но не съм ги виждал да помръдват. Направо да ти настръхнат косите, а?

„И още как“ — помисли си Джерард. Зачуди се какво ли е сполетяло Палин в действителност. Забеляза, че по дрехите на магьосника имаше петна от кръв, и предположи, че вероятно са го измъчвали толкова жестоко, че той просто е предпочел да изгуби разсъдъка си напълно. С натежало от тъга сърце младият войн още веднъж отсъстващо потърка врата си и му обърна гръб. За момента не можеше да направи нищо, за да помогне на приятеля си, но ако всичко се развиеше според плана му, вероятно все пак би могъл да се погрижи за него.

Клекна в единия ъгъл на килията, като се държеше на безопасно разстояние от един отвратителен на вид сламеник. Без съмнение именно от там идваха бълхите, които го измъчваха.

 

 

— Е, без съмнение е пълна загуба на време — отбеляза Даламар.

Духът на елфа се рееше недалеч от единствения прозорец в килията. Дори в този здрачен свят, в който бяха принудени да живеят — нито живи, нито мъртви, — чувстваше, че околните стени го притискат и му пречат да диша. Беше открил, че поне донякъде облекчава мъчителното чувство, като си представя, че диша чист въздух.

— Какво изобщо смяташе, че се опитваш да направиш? — попита той. — Едва ли ти е толкова забавно да се шегуваш с хората?

— Никак дори — отвърна тихо духът на Палин. — И ако толкова те интересува, се надявах по някакъв начин да установя контакт с него.

— Ха! — изсумтя Даламар. — Смятах те за по-умен. Не виждаш ли, че дори не го е грижа за нас? Никой от тях не дава и пукната пара. И кой изобщо е той?

— Името му е Джерард. Соламнийски рицар е. Срещнах се с него в Квалинести. Бяхме приятели… е, може би не приятели. Не мисля, че ме харесваше особено. Сигурно ти е известно, че соламнийците и без друго не изпитват особена любов към магьосниците, а и признавам, че самият аз не бях особено добра компания. И все пак… — Искаше му се в този момент да може да въздъхне като истински човек. — Все пак се надявах, че ще успея да се свържа с него по начина, по който баща ми успя да се свърже с мен.

— Баща ти те обичаше и освен това е имал да ти каже нещо от голяма важност — поклати глава елфът. — Пък и Карамон наистина е мъртъв, докато ние не сме, или поне предполагам, че е така. Навярно причината се крие в тази подробност. Какво искаше да го накараш да направи?

Палин мълчеше.

— Хайде, хайде — рече Даламар. — Не мисля, че в момента можем да си позволим да имаме тайни един от друг.

„Щом е така — помисли си Даламар, — тогава какво толкова правиш по време на тези твои самотни разходки? Не, не, не ми казвай, сигурен съм, че просто се наслаждаваш на хубавото време и природата. И къде изобщо се губиш напоследък?“

Дълго след като се бяха завърнали от смъртта, духовете на магьосниците бяха останали обвързани към телата, които бяха обитавали приживе, подобно на затворници, приковани с вериги към стената на килията си. В неуморното си търсене на път за бягство Даламар пръв бе открил, че оковите им всъщност съществуват единствено в съзнанието. И може би благодарение на факта, че не бяха напълно мъртви, душите им не се бяха превърнали в заложници на царица Такхизис подобно на всички останали. Така или иначе мрачният елф бе напълно способен да прекъсва връзката между душата и тялото си. Беше казал на Палин, че е успял да напусне затвора и дори самия Солантас, макар така и да не бе споделил къде ходи по време на своите отсъствия. Въпреки че можеше да се отскубне от прегръдките на тези стени обаче, Даламар неизменно бе принуждаван да се връща обратно при тялото си.

Явно душите им изпитваха странна, алчна привързаност към собствените си тела, така както скъперникът трепери над сандъка с богатството си. Палин също бе направил опит да се измъкне и да пристъпи в изпълнения с тъга свят на другите пленени души, ала винаги изпитваше всепоглъщащ ужас от факта, че в негово отсъствие някой би могъл да открадне или да превземе тялото му. Разбира се, тялото му си оставаше непокътнато на затворническото легло винаги когато разтреперан се връщаше при него. Знаеше, че поне малка част от всичко това би трябвало да го кара да изпитва надежда, ала не можеше да се насили да почувства нищо друго, освен горчиво разочарование, така че оттогава така и не се бе осмелил да напусне тялото си за по-дълго от необходимото. В този момент не можеше да се присъедини към мъртвите души, които нито го виждаха, нито се интересуваха от присъствието му. Поради същата причина обаче не можеше да се завърне и в света на живите.

За разлика от него Даламар често отсъстваше, макар и никога за дълго. Палин вече бе напълно убеден, че мрачният елф преговаря с Мина и се опитва да сключи сделка с нея в замяна на тялото си. Нямаше как да докаже подозренията си, но беше сигурен, че нещо става.

— Щом толкова искаш да знаеш — каза Палин, — надявах се да убедя Джерард да ме убие.

— Няма да се получи — отвърна Даламар. — Нима смяташ, че досега не ми е хрумвало?

— Смятам, че има шанс — настоя Палин. — Тялото ми продължава да живее. Раните ни заздравяха. Убеден съм, че ако телата ни отново загинат, връзката помежду ни ще се прекъсне.

— След което Такхизис за пореден път ще ни възвърне към това жалко подобие на живот. Така и не си разбрал защо го направи всъщност, нали? Защо нашата царица се грижи за нас, защо ни храни и пои, както някога шалафи се грижеше за онези жалки създания, които сам наричаше Съществата? За него те бяха експеримент. Ето това сме за нея и ние. Само времето ще покаже дали експериментът е преминал успешно. Тя ще определи кога. Не ние. Сериозно, наистина ли смяташ, че не съм опитвал?

Последните си думи Даламар произнесе с особена горчивина, която само потвърди подозренията на Палин.

— Първо — отвърна той, — Такхизис не е моя царица, така че не ме включвай в сметките си. Второ, какво искаш да кажеш с думата експеримент? Според мен е очевидно, че ни държи на разположение, за да се възползва от нас, когато открие Устройството за пътуване във времето.

— В началото може би е било така. Ала след като се справихме толкова добре — след като оцеляхме, така да се каже, — явно са й хрумнали и други идеи. Защо да прахосва добра плът и кръв и да им позволява да гният в земята, след като може да се възползва от тях? Вече разполага с армия от души. Време е да получи своята армия от трупове.

— Звучиш ми страшно уверено.

— Така е — отговори Даламар. — Би могло да се каже, че знам всичко това от напълно достоверен източник.

— Още една причина да приключим цялата работа възможно най-бързо — каза твърдо Палин. — Смятам…

Духът на Даламар се стрелна към собственото му тяло толкова бързо, че магьосникът се принуди да замълчи.

— Имаме посетители — предупреди го мрачният елф.

В отделението с килиите тъкмо влизаха пазачи, повлекли след себе си неколцина превързани с въже през кръста кендери. Стражите наблъскаха кендерите в коридора за особена радост на останалите затворници и ги накараха да се скупчат на едно място. Внезапно дюдюканията и обидите престанаха. Затворът потъна в настръхнала тишина.

Мина премина покрай вратите на килиите. Не гледаше нито наляво, нито надясно, нито проявяваше какъвто и да е интерес към обитателите на затвора. Някои я гледаха ужасено, а други дори не смееха да вдигнат поглед. Трети протягаха ръце в безмълвна молба, която момичето мълчешком пренебрегваше.

Когато стигна пред вратата на килията, в която бяха заключени магьосниците, Мина спря, взе въжето, с което бяха завързали кендерите, и ги издърпа към себе си.

— Всеки от тях твърди, че се казва Тасълхоф Кракундел — каза тя на двата трупа вътре. — Разпознавате ли кендера, когото търся?

Трупът на Даламар отговори с леко поклащане на главата.

— Палин Маджере? — попита тя. — Познаваш ли някой от тези кендери?

Палин още от пръв поглед бе разбрал, че нито един от кендерите не е Тасълхоф Кракундел, ала независимо от всичко не искаше да отговори. Щом Мина смяташе, че е спипала Тас, той нямаше намерение да й улеснява живота. Магьосникът просто стоеше, без да прави каквото и да било.

Мина очевидно не остана доволна от отправеното й предизвикателство.

— Отговори ми — заповяда тя. — Виждаш ли ярката светлина? Виждаш ли царството отвъд?

Палин ги виждаше. Бяха едновременно и негова надежда, и едничко негово мъчение.

— Ако изобщо се надяваш да добиеш свободата си, ако искаш душата ти някога да напусне този свят, ще ми отговориш.

Щом Палин отново не отговори, Мина обви с ръка медальона, окачен на шията й.

— Просто й отговори! — изсъска му Даламар. — Какво значение има? Достатъчно им е само да претърсят кендерите, за да разберат, че устройството не е в никой от тях. Запази непокорството си за нещо, което е наистина от значение.

Главата на Палин се поклати.

Мина отпусна медальона. Кендерите, повечето от които шумно настояваха, че да, именно те са Истинския Тасълхоф Кракундел, бяха изпроводени обратно навън.

Загледан след тях, Палин се запита как ли Тасълхоф — реалният и неповторим Тасълхоф — успява да се изплъзне на Царицата вече толкова дълго време. Мина и нейната Богиня очевидно започваха сериозно да се ядосват.

Тасълхоф и устройството му със сигурност си оставаха трънчето в петата на Такхизис. Навярно само знанието за собствената й уязвимост не й даваше покой. Защото, колкото и могъща да бе сега, кендерът си оставаше някъде там, когато или където да беше това, а тя не можеше да промени абсолютно нищо.

Ако с него се случеше нещо — и честно казано, нима имаше кендер, доживял до преклонна възраст? — Всичките й интриги и планове щяха да отидат на вятъра. Вярно, че в това имаше поне известна утеха, ала в крайна сметка щеше да пострада не само Нейно величество, но и цял Крин.

— Още една причина да останем живи — обади се с жар Даламар сякаш в отговор на мислите му. — Ако сега се присъединиш към реката на мъртвите, ще се удавиш и завинаги ще останеш на милостта на приливите и отливите, подобно на бедните души, които сега са там някъде отвън. Поне сега, както току-що откри, разполагаме с последната си капка свободна воля. Това е грешката в експеримента, грешка, която Такхизис тепърва ще трябва да установи и отстрани. Знаеш ли, на Царицата никога не й се е нравила дори самата концепция за свободата. Способността да мислим и действаме съобразно собствените си желания винаги е била нейният най-голям враг. И освен ако все пак не намери някакъв начин да ни лиши от тази способност, трябва да се държим за нея, защото това е едничката ни надежда. А когато шансът ни се появи, трябва да бъдем готови да го сграбчим.

„Нашият шанс или твоят шанс?“ — зачуди се Палин. Разкъсваше се между желанието си да се изсмее в лицето на Даламар и невероятния гняв, който изпитваше към него. Освен това изпитваше силен срам от самия себе си.

„Както обикновено — помисли си той. — Просто си стоя и се самосъжалявам, докато самовлюбеният ми, безпределно амбициозен колега е зает да обикаля наоколо и да подрежда нещата в своя полза. Но на това ще бъде сложен край. Отсега нататък смятам да бъда също толкова самовлюбен и амбициозен, колкото могат да бъдат двама даламаровци. Може да съм заключен в страната на слепците, в страната на глухите, сакатите и немите, но възнамерявам все някак да намеря жива душа, която да ме чува, вижда и разбира.

Експериментът ти ще се провали, Такхизис — каза си тържествено той. — Защото най-важното ти опитно свинче ще се погрижи за това.“