Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (10)

10
Проникване в затвора

Джерард възнамеряваше да влезе в Солантас пеша. За целта остави коня си в един крайпътен хан, препоръчан му от младия Ричард, на около две мили от града. След кратък размисъл реши да се възползва от възможността да хапне нещо топло (с което в общи линии се изчерпваха основните достойнства на храната тук), както и да нададе ухо за местните клюки. Дори си измисли история, в която се представяше за наемник, тръгнал да търси щастието си в големия град.

Усилията му почти незабавно бяха възнаградени с предостатъчно информация за катастрофалния опит на соламнийските рицари да защитят града, както и последвалото го превземане от Мрачните рицари на Нерака. От падането на Солантас преди няколко седмици потокът от пътници бе намалял значително, ала съдържателката беше сигурна, че с времето положението ще се подобри. Мълвата твърдеше, че никой не избива като добитък гражданите на Солантас, както се бяха опасявали мнозина в началото на окупацията, а дори напротив — хората бяха поощрявани да се върнат към нормалния си начин на живот, сякаш нищо не се е случило.

Естествено неколцина бяха хвърлени в затвора, но нещастниците най-вероятно си го бяха заслужили. А и малкото момиченце, за което се говореше, че било начело на рицарите, очевидно предпочиташе да проповядва на хората за новия бог, вместо да им реже главите по площадите. Освен това се бе заела да обикаля града, да лекува болните и да твори чудеса. Жителите на Солантас определено бяха започнали да се влюбват в нея.

Търговските пътища между Солантас и Палантас, затворени от дълго време насам, отново бяха достъпни, което пък правеше търговците щастливи. В крайна сметка, бяха заключителните думи на съдържателката, нещата можеха да бъдат и далеч по-лоши.

— Чувам, че наоколо се навъртали зли дракони — подхвърли Джерард, докато обираше залоения сос в чинията си с парче хляб — единственият начин, по който ужасната храна тук можеше да се понрави на човек. — Дори по-лошо — снижи глас той. — Говори се, че по улиците на Солантас крачели мъртъвци!

Жената изсумтя. Наистина била чувала разни такива приказки, но нито била виждала летящи дракони, нито пък в хана й се отбивали призраци, за да побъбрят или да поискат храна. Развеселена от собственото си чувство за хумор, съдържателката го остави, за да нагости и останалите си нищо неподозиращи клиенти с още от несмилаемата си яхния. Джерард набързо нахрани кучето под масата с остатъците от своята и потъна в дълбок размисъл върху онова, което беше чул дотук.

Истината беше ясна като бял ден. С очите си беше видял как над града се вият червени и сини дракони, както и обкръжилите го души на мъртвите. И досега чувстваше как настръхва само при спомена за празните очи, разтворените усти, безплътните ръце и невидимите пръсти, протегнати към него направо от бездната на смъртта, заливащи всичко и всеки на бойното поле. Да, това бе реално, беше се случило, колкото и необяснимо да му се струваше сега.

С изненада беше научил, че към жителите на Солантас се отнасят толкова добре, но едва ли можеше да се каже, че е особено изненадан от факта, че дори са започнали да харесват Мина. Беше говорил съвсем за кратко с обаятелната водачка на Мрачните рицари и все пак бе успял да запази жив спомен за нея: и досега виждаше пред себе си тежкия, кехлибарен взор, и до този момент чуваше тембъра на гласа и произнесените от нея думи. Трудно беше да се каже дали фактът, че Мина се отнася добре с хората в Солантас, прави задачата му по-лесна. Колкото и да се опитваше да си отговори на този въпрос, разбираше, че единственият начин да разбере е да отиде и провери сам.

След като най-сетне стигна до това заключение, Джерард плати за храната и услугата конят му да остане за една седмица в конюшнята, след което се отправи към Солантас.

 

 

Реши да не влиза незабавно в града и се разположи в неголяма горичка недалеч от стените, откъдето да наблюдава ставащото, без да бъде забелязан. Нуждаеше се от повече сведения и тези сведения можеше да получи само по точно определен начин. Не беше стоял повече от половин час, когато една от малките вратички на главната порта се отвори и от нея изхвърчаха няколко малки фигурки, сякаш някой им бе помогнал с по един здрав ритник по задните части.

Дребните фигурки се изправиха, поотупаха се от праха, сякаш нищо чак толкова сериозно не се беше случило, след което си стиснаха ръцете и всяка от тях пое по своя път.

Джерард търпеливо изчака, докато едната мине край него. Чак тогава я повика и дори помаха дружелюбно с ръка, което бе напълно достатъчно за дребната фигурка, която в действителност принадлежеше на кендер, да свърне от пътя си и да изприпка при него, за да си побъбрят.

Рицарят още веднъж си напомни, че прави всичко това в името на справедлива кауза. След това се усмихна широко на кендера и го покани да седне редом с него.

— Гоутуийд Въжеплет — представи се незабавно кендерът. — Милостиви богове, ама ти наистина си грозен — прибави развеселено, като огледа внимателно белязаното лице на Джерард и гласно се възхити от пшеничено жълтата му, разбъркана коса. — Сигурно си един от най-грозните човеци, които някога съм срещал.

В кодекса се споменаваше, че онзи, който направи висшата саможертва в името на родината си, ще бъде възнаграден в отвъдния живот. Джерард можеше да се обзаложи, че току-що е успял да си резервира няколко стаи в палата на боговете. След това изскърца със зъби и процеди, че му е известно, че няма да спечели повече от два-три конкурса за красота по време на майските празненства.

— И имаш ама наистина сини очи — рече Гоутуийд. — Направо ми става неудобно, като ги гледам, стига да нямаш нищо против, че го казвам. Искаш ли да видиш какво имам в кесиите?

Преди Джерард да е получил шанс да отговори, кендерът вече беше изсипал съдържанието на кесиите си и щастливо ровеше из разнообразните дреболии.

— Та значи току-що излизаш от Солантас? — намеси се рицарят, прекъсвайки Гоутуийд тъкмо когато кендерът навлизаше уверено в историята как е намерил чук, принадлежал на някакъв злощастен тенекеджия. — Как са нещата вътре? Чувам, че градът е превзет от Мрачните рицари?

Кендерът бодро закима.

— О, както обикновено. Стражата ни преследва, после ни обграждат и ни изхвърлят навън. Само дето сега първо ни заведоха на онова място, което някога било принадлежало на Мистиците, а сега е посветено на някакъв стар бог или нещо подобно. Бяха довели група мистици от Цитаделата на Светлината и ги разпитваха. Казвам ти, беше страшно забавно да ги гледаш! Едно момиче, облечено като рицар, се изправи пред тях. Имаше много странни очи. Ама наистина странни. По-странни и от твоите. После започна да говори на Мистиците за онзи Един бог, а после им показа една красива жена и заяви, че Единият бог е направил чудо, като й е върнал красотата и младостта, а после щял да направи друго чудо, като я съживи… Мистиците се облещиха към красивата жена и някои от тях започнаха да плачат. Момичето ги попита дали искат да знаят повече за Единия бог. Тези, които казаха, че искат, ги изведоха през една врата, а тези, които казаха, че не искат, ги изведоха през друга врата заедно с един старец, когото наричаха Звездния учител или нещо подобно. После момичето дойде при нас и започна да ни задава страшно много въпроси, след това ни разказа за Единия бог, който се бил появил над Крин. А накрая ни попита дали искаме да се поклоним на Единия бог и да му служим.

— Какво й отговорихте? — попита любопитно Джерард.

— Ама, разбира се, че отговорихме „да“, ти какво си помисли? — изуми се кендерът, сякаш и дума не можеше да става за друго. — Иначе щеше да бъде страшно неучтиво. След като този нов бог си е направил труда да се появи и такива ми ти работи, нали все пак трябва поне да го насърчим?

— Не смяташ ли, че може да се окаже опасно да се прекланяте пред бог, за който никога досега не сте чували?

— О, знам достатъчно за този бог — увери го Гоутуийд. — Поне най-важното. Момичето ни каза, че страшно обичал кендерите. Толкова много ги обичал, че даже търсел един точно определен кендер. А ако го видим някъде и го доведем при нея, ще ни дадат голяма награда. Всички обещахме, че ще се постараем да го открием, и точно това смятам да направя. Да го намеря. Случайно да си го виждал?

— Ти си първият кендер, който срещам от дни насам — каза Джерард. „И да се надяваме последният“, прибави наум. — Как успя да се промъкнеш в града, без…

— Името му — продължаваше Гоутуийд, все така залисан с важната си мисия — е Истинския Тасълхоф Кракундел и е…

— Какво? — възкликна изумено младият рицар. — Какво каза?

— Кога по-точно? Казвах разни работи за Солантас, а после за момичето, а после за новия бог…

— Кендерът. Специалният кендер. Спомена, че името му било Кракундел. Тасълхоф Кракундел?

— Истинския Тасълхоф Кракундел — поправи го Гоутуийд. — Важно е, понеже няма как да има общо с другите, съвсем обикновени ТасълхофКракунделовци.

— Да, предполагам, че няма — съгласи се Джерард, припомняйки си кендера, който по някакъв начин бе успял да даде начало на цялото му приключение, заключвайки се във вътрешността на Гробницата на Последния герой в Утеха.

— Въпреки че, за да не стават грешки — продължи Гоутуийд, — от нас се очаква да доведем в Санкшън всеки Тасълхоф Кракундел, на когото попаднем, за да може момичето да се увери, че е той, с очите си.

— Искаш да кажеш Солантас — каза Джерард.

Гоутуийд бе напълно погълнат от парче синьо стъкло. Кендерът го издигна и попита нетърпеливо:

— Как мислиш, дали това е сапфир?

— Не — отвърна рицарят. — Прилича ми на парче синьо стъкло. Спомена, че от теб се очаква да заведеш този Кракундел в Санкшън. Искаше да кажеш Солантас. Момичето и армията й са в Солантас, а не в Санкшън.

— Санкшън ли казах? — Гоутуийд се почеса по главата. След кратък размисъл той кимна: — Да, казах Санкшън. Момичето ни обясни, че няма да остане дълго в Солантас. Заедно с армията си щяла да потегли възможно най-скоро за Санкшън, където новият бог искал да се сдобие с огромен храм, така че изрично ни нареди да водим Тасълхоф Кракундел направо там.

„Ето отговорът на един от въпросите ми“ — помисли си Джерард.

— Аз пък мисля, че е сапфир — рече кендерът и пъхна парчето стъкло обратно в една от кесиите си.

— Веднъж се запознах с един Тасълхоф Кракундел… — произнесе колебливо Джерард.

— Наистина ли? — Гоутуийд развълнувано скочи на крака и започна да припка около рицаря. — Къде? Как да го намеря?

— Не съм го виждал от дълго време — опита се да го успокои Джерард. — Просто се чудех какво пък прави този кендер толкова ценен?

— Не съм сигурен дали момичето каза нещо по въпроса. Боя се, че по едно време се наложи да дремна за секунда. Накараха ни да стоим дълго на едно и също място и всеки път когато някой от нас се опиташе да се измъкне, войниците ни бодваха с мечовете си. Което не е чак толкова вълнуващо изживяване, колкото може би си мислиш. Какъв беше въпросът?

Джерард търпеливо го повтори.

Гоутуийд се намръщи, практика, за която се знае, че обикновено подпомага процеса на мислене, след което каза:

— Всичко, което си спомням, е, че Тасълхоф Кракундел значи страшно много за Единия бог. Така че ако видиш приятеля си, ще се погрижиш ли да му предадеш, че Единият бог го търси? А, и моля, би ли споменал името ми?

— Обещавам — отговори Джерард. — А сега и ти можеш да ми направиш една услуга. Да кажем например, че човек разполага с много убедителна причина да не влиза в Солантас през главната порта. Има ли някакъв друг начин, по който същият човек например би могъл да влезе, но от друго място?

Гоутуийд хвърли проницателен поглед на младия рицар.

— Човек с твоя ръст?

— Да кажем — сви рамене Джерард.

— И колко, да кажем, биха стрували тези сведения за човек с твоя ръст? — поинтересува се кендерът.

Джерард съвсем уместно беше предвидил подобен развой на събитията, така че без колебание извади кесия, пълна с най-различни интересни дреболии, с които се беше сдобил още по време на престоя си в имението на лорд Улрих.

— Избирай — каза той.

Моментално съжали за думите си, понеже Гоутуийд тутакси бе хвърлен в океан от нерешителност, докато разтреперано шареше с очи из купчината вехтории. В крайна сметка кендерът най-после успя да стесни избора си между ръждясала метална топка с шипове и стар ботуш с липсващ ток.

— Вземи и двете — предложи Джерард.

Поразен от подобна безгранична щедрост, Гоутуийд на драго сърце му описа множество пътища, по които всеки заинтересован би могъл да се промъкне във вътрешността на града. За нещастие обясненията му бяха по-скоро объркващи, отколкото полезни, тъй като кендерът ту се впускаше в разяснения за неща, които още дори не бе споменал, или се връщаше назад, за да поправи някое свое изказване, направено преди цели петнайсет минути.

Най-накрая Джерард се принуди да притисне Гоутуийд и да го накара да повтори всичко наново — процес, който отне толкова много време и нерви, че на няколко пъти се наложи да се овладее, преди да е удушил кендера на място. Все пак в резултат рицарят разполагаше с три възможности: една особено подходяща и други две, които реши да запази в резерв. Гоутуийд от своя страна го накара да се закълне в жълтата си коса, че никога, ама никога няма да издаде разположението на местата за промъкване в града. Джерард се съгласи да се закълне, като междувременно се питаше дали и самият кендер не бе положил съвсем същата или подобна клетва, което, както и да го погледнеше, звучеше особено вероятно.

След това дойде най-трудната част. Налагаше се по някакъв начин да се отърве от Гоутуийд, който в този момент вече смяташе, че двамата са станали страшно добри приятели, ако не братя или може братовчеди. Верният кендер бе готов да остане редом с рицаря едва ли не до сетния си дъх. Джерард спомена, че няма нищо против, но лично той смятал да се излежава тъдява доста дълго време. Може би дори щял да подремне. Но Гоутуийд, разбира се, имал пълното право да остане и да го почака.

Изминаха цели петнайсет минути, през които кендерът ставаше все по-нетърпелив, а Джерард дремеше с едно отворено око, в случай, че Гоутуийд реши да го освободи от бремето на някоя и друга от кесиите му. В крайна сметка Гоутуийд се предаде. Кендерът събра нещата си и си замина по живо, по здраво, като на няколко пъти се връща да напомни на младия войн, че ако види Тасълхоф Кракундел, задължително трябва да го изпрати право при Единия бог, без да забравя да спомене името на своя добър приятел Гоутуийд, както и това, че той, Гоутуийд, трябвало да получи наградата си. Джерард на драго сърце даде това обещание, с което и най-сетне успя да се отърве от кендера. Разполагаше с още няколко часа преди настъпването на нощта и реши да убие малко време, докато разнищва въпроса защо ли на Мина й бе притрябвал Тасълхоф Кракундел.

Едва ли причината се криеше в безграничната й привързаност към кендерите. Най-вероятно това, което преследваше момичето, бе Устройството за пътуване във времето.

— Което значи — разсъди той, — че ако някой трябва да открие кендера, това сме ние.

Отбеляза си наум да предаде на соламнийските рицари да си отварят очите за всеки кендер на име Тасълхоф Кракундел, както и че трябва да го задържат с цената на всичко, за да не попадне в ръцете на Мрачните рицари. След като стигна до това заключение, Джерард удовлетворено кимна и зачака падането на нощта.