Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (1)

1
Изгубени души

Великият архимаг Рейстлин Маджере беше сътворил своя магически Басейн на виденията дълбоко в подземията на Кулата на Върховното чародейство, която някога, по стечение на обстоятелствата, бе пребивавала в Палантас, а сега се намираше в Нощлунд. Взирайки се в този басейн, магьосникът бе успявал да остава в течение и дори да направлява интересуващите го събития във външния свят. И въпреки че Рейстлин Маджере беше мъртъв вече дълги години, създаденият от него басейн продължаваше да върши работа. Сега с поддържането му се бе заел новият собственик на Кулата — чародеят Даламар. По този начин, макар и затворник в собствената си кула — същински остров сред реката от душите на мъртвите, Даламар често бе посещавал в ума си онези места, които иначе нямаше как да достигне по друг начин.

В този момент Палин Маджере се намираше на ръба на този басейн и се взираше в непотрепващата синя светлина, която гореше в средата му и на практика беше единственото осветление в мрачното помещение. Даламар също стоеше до него и на свой ред бе впил поглед в непотрепващия огън. Макар че магьосниците с лекота можеха да наблюдават всяко едно събитие, случващо се в момента по света, двамата много внимателно се взираха в ставащото недалеч от тях — в ставащото на самия връх на Кулата, в чиито подземия се намираха те самите.

В лабораторията, някога принадлежала на Рейстлин Маджере, щеше да се проведе среща между Златна Луна от Цитаделата на светлината и Мина, Господарката на Нощта, водачка на Рицарите на Нерака. Златна Луна вече беше дошла в това странно място. В лабораторията царяха хлад и мрак и отвсякъде бяха надвиснали сенки. Даламар й беше оставил фенер, ала светлината му беше слаба и успяваше единствено да подчертае тъмнината, която сякаш никога нямаше да се разпръсне напълно, дори ако вътре запалеха всеки фенер и всяка свещ, съществуващи по лицето на Крин. Тъмнината — душата и сърцето на тази заплашителна кула — владееше изцяло това помещение, чието минало бе изпълнено с толкова много смърт, болка и страдания.

Именно тук Рейстлин Маджере се бе опитал да подражава на боговете и да създаде живот, за да се провали напълно, донасяйки на бял свят жалките, тромави, покъртителни в самото си присъствие същества, живели и изчезнали в стаята, където в същия момент се намираха двамата чародеи. Пак в тази лаборатория драконовата повелителка Китиара бе намерила смъртта си — смърт, която по своята бруталност можеше да се сравнява единствено с потопения й в реки от кръв живот. Тук се възправяше и Порталът, водещ към Бездната, връзката между владенията на смъртните и умрелите, която отдавна бе прекъсната и сега служеше единствено за дом на мишките и паяците.

Златна Луна много добре познаваше мрачната история на това помещение. И навярно тъкмо тази история занимаваше мислите й сега, помисли си Палин, загледан към потрепващия й на повърхността на басейна образ. Лечителката стоеше в лабораторията, обгърнала рамене, и потръпваше не от студ, а от страх. Магьосникът почувства лека загриженост. Познаваше Златна Луна от дълги години, но така и не можеше да си припомни кога за последен път я е виждал изплашена от нещо.

Навярно се дължеше на странното тяло, което понастоящем Лечителката обитаваше. В действителност Златна Луна отдавна беше прехвърлила деветдесетте. Истинското й тяло беше на възрастна жена — все още жизнено, все така силно за човек на нейните години, ала с белязана от старостта кожа, с приведен гръб и изкривени пръсти, които обаче така и не бяха загубили внимателното си докосване. Истинското й тяло й бе служило вярно и никога не й бе хрумвало да съжалява за нещо или да се страхува от настъпването на годините, които й бяха донесли радостите на любовта и раждането, скърбите на любовта и смъртта. Това тяло й бе отнето в нощта на голямата буря и заменено с друго, непознато, много по-младо, красиво и преливащо от жизненост. Сега единствено очите й напомняха на Палин за жената, която му се струваше, че е познавал през целия си живот.

„Тя е права — помисли си магьосникът. — Това тяло не е нейно. Изглежда като взето назаем. Като дрехи, които не са ти по мярка.“

— Трябва да бъда до нея — промърмори Палин. Той се размърда неспокойно и понечи да заобиколи басейна. Стаята беше облицована с камък. Във вътрешността й царяха студ и мрак и непомръдващият пламък, горящ в дълбините на тъмния басейн, не можеше да разпръсне това усещане. — Златна Луна изглежда силна, ала не е така. Тялото й е на човек, едва прехвърлил двайсетте си години, но сърцето й е на жена, видяла повече от девет десетилетия. Шокът от срещата с Мина — особено сега — може да я погуби.

— В такъв случай шокът от обезглавеното ти тяло едва ли ще бъде от голяма полза — отвърна иронично Даламар. — Което те очаква, ако точно сега решиш да се появиш там горе. Кулата е обградена от Мрачни рицари. Сигурно са поне трийсет.

— Не вярвам да посегнат на живота ми — каза Палин.

— Така ли? А какво според теб ще направят? Може би ще ти наредят да отидеш в ъгъла и хубаво да си помислиш какво лошо момче си бил? — присмя му се елфът. — Като заговорихме за ъгли — добави с внезапно променен глас, — видя ли това?

— Кое? — Палин се огледа разтревожено.

— Не тук! Там! — Даламар посочи басейна. — Блясъкът в очите на драконите, които пазят Портала.

— Виждам единствено прах — отговори Палин, след като известно време напрегнато се взира в Портала. — Паяжини и миши изпражнения. Въобразяваш си.

— Мислиш ли? — попита Даламар. Саркастичният му тон значително се бе смекчил и сега в него се долавяха необичайно мрачни нотки. — Чудя се…

— Какво се чудиш?

— Доста неща — отговори елфът.

Палин се втренчи в него, ала измършавялото лице на магьосника не издаваше абсолютно никакви емоции. Даламар едва се различаваше в тъмното помещение в черните си дрехи. Виждаха се единствено ръцете му с дългите им деликатни пръсти и общото впечатление беше за ръце, които просто изникват от нищото. Мрачният елф вече имаше дълги години живот зад гърба си и все пак се предполагаше, че е едва в началото на своя път, ала като цяло на човек му се струваше, че треската и отчаяната амбиция са оставили прекалено дълбоки следи и са го състарили допълнително.

„Но какво право имам да го виня за начина, по който изглежда? — помисли си Палин. — Как ли изглеждам самият аз в очите му? Одрипавял мъж на средна възраст. Лицето ми сигурно е не по-малко мършаво и изтерзано от неговото. Косата ми посивява и оредява, а в очите ми има единствено горчивината на някой, който така и не е получил обещаната му награда.

Намирам се пред една от най-удивителните магии, създавани някога от чичо ми, но какво всъщност съм постигнал в живота си, освен да се провалям пред всеки, който някога е очаквал нещо от мен? Включително и пред самия себе си. Златна Луна е само един от много примери. Трябва да бъда до нея. Герой като баща ми без колебание би избрал този път, без значение дали това би довело до гибелта или загубата на свободата му. Да, ето ме и мен, спотайвам се в подземието на Кулата и треперя за безопасността си.“

— Стига си шавал, става ли? — обади се раздразнено Даламар. — Накрая ще се подхлъзнеш и ще паднеш в Басейна. Гледай — посочи развълнувано към светлината, — Мина току-що пристигна. — Той потри слабите си ръце. — Сега вече ще получим някои отговори.

Палин се закова нерешително. Ако тръгнеше веднага и използваше магическите преки коридори на Кулата, може би щеше да стигне до Златна Луна навреме, за да я защити. Ала нещо не му позволяваше да помръдне и го караше да се взира в центъра на Басейна с ужасено очарование.

— Нищо не се вижда в тази чародейска бърлога — казваше на висок глас Мина. — Трябва ни светлина.

Светлината в лабораторията стана по-ярка, толкова ярка, че заслепяваше навикналите към тъмнината очи.

— Нямах представа, че Мина е магьосница — обади се Палин, като заслони очи с ръка.

— Не е — отвърна съвсем кратко Даламар. Той му хвърли един странен поглед. — Това не ти ли подсказва нещо?

Палин не обърна внимание на въпроса му и се съсредоточи върху разговора.

— Ти… си толкова красива, майко — произнесе тихо и с благоговение Мина. — Изглеждаш точно както си те представях. — Тя падна на колене и протегна ръце. — Ела, целуни ме, майко — извика през ронещите се по бузите й сълзи. — Целуни ме, както правеше някога. Защото аз съм Мина. Твоята Мина.

— И наистина беше в продължение на толкова много години — промърмори Палин, наблюдавайки с тъга и загриженост как Златна Луна се приближи неуверено до Мина и я взе в обятията си. — Намерила я е изхвърлена на морския бряг, вероятно след ужасно корабокрушение, макар така и да не открили каквито и да било отломки или други тела. Отнесли малкото момиченце в сиропиталището на Цитаделата. Мина била умна, смела, безстрашна. Съвсем скоро спечелила обичта на всички и бързо се превърнала в любимо дете на самата Златна Луна. След това през един съвсем обикновен ден на четиринайсетгодишна възраст тя просто избяга. Търсихме я къде ли не, но не открихме и следа. Никой не знаеше защо си е тръгнала. Всички твърдяха, че изглеждала щастлива. Сърцето на Златна Луна беше разбито.

— Разбира се, че Златна Луна я е открила — каза елфът. — Така е било писано.

— Какво искаш да кажеш? — Палин му хвърли бърз поглед, ала лицето на Даламар си оставаше загадъчно.

Елфът сви рамене и без да отговори каквото и да е, посочи към басейна.

— Мина! — прошепна Учителката, като я люлееше в ръцете си. — Мина. Дете мое… защо ни напусна? Толкова много те обичахме.

— Тръгнах си от любов към теб, майко. Заминах в търсене на онова, от което тъй отчаяно се нуждаеше. И го намерих, майко! Намерих го заради теб… Скъпа моя майко… — Мина взе треперещите ръце на Златна Луна и ги притисна към устните си. — Всичко, което съм и което съм сторила, беше заради теб.

— Аз… не разбирам, дете — заекна Златна Луна. — Носиш знаците на злото, на тъмнината… Къде се изгуби? Къде беше отишла? Какво ти се е случило?

Мина се разсмя.

— Къде бях, не е от значение. Но онова, което ми се случи по пътя… Ето какво трябва да чуеш… Спомняш ли си приказките, които някога ми разказваше? Историите за това, как си тръгнала през тъмнината в търсене на боговете? Как си ги открила и си успяла да възвърнеш на хората вярата в тях?

— Да — отговори Златна Луна. Беше пребледняла толкова силно, че решимостта на Палин да я подкрепи се възвърна с нова сила независимо от последствията, които можеха да го сполетят.

Той започна да припява магическите думи на заклинания, които обаче по някакъв странен начин не излизаха от устата му така, както звучаха в съзнанието му. Думите в съзнанието му бяха закръглени, добре оформени и протичаха с лекота. Онези, които произнасяше, бяха тежки, ръбати и падаха на пода като камъни.

Той ядосано замълча и се опита да запази спокойствие, за да опита отново. Знаеше заклинанието, можеше да го каже и в обратен ред. Дори и така обаче щеше да има повече смисъл от онова, което излизаше от устата му.

— Ти си виновен! — каза ядосано той.

Даламар го погледна развеселено.

— Аз? — Елфът махна с ръка. — Отивай при Златна Луна, щом това искаш. Ако се налага, умри заедно с нея. Нямам намерение да те спирам.

— Тогава кой? Този Един бог ли?

Даламар го изгледа мълчаливо само за миг, след което отново се обърна и се втренчи в Басейна, скривайки ръце в ръкавите на мантията си.

— Миналото е изчезнало, Маджере. Видял си го със собствените си очи. Миналото е изчезнало.

— Казваше ми, че боговете са си отишли, майко — произнесе Мина. — Казваше ми, че понеже боговете са си отишли, трябва да разчитаме единствено на себе си, за да открием пътя си в света. Но аз не повярвах на историите ти, майко… О! — постави пръсти на устните й тя, за да я накара да замълчи. — Знам, че не си ме излъгала. Просто грешеше, това е всичко. Разбираш ли, знаех, че е така. Знаех, че има бог, понеже чух гласа му, когато бях още малка, а лодката ни потъваше и бях останала съвсем самичка в морето. Помниш ли как ме откри на брега, майко? Но така и не научи как се озовах там, защото обещах да не разказвам никому. Останалите се удавиха, но мен спасиха. Богът ме подкрепяше и ми пееше, когато бях сама и се страхувах от мрака… Ти казваше, че няма богове, майко, но аз знаех, че грешиш. Така че направих същото като теб. Отидох да потърся Бога и да го доведа при теб. И наистина го сторих. Чудото на бурята. Това е Единият бог. Чудото на твоята младост и красота. Това е Единият бог, майко.

— Сега разбираш ли, Маджере? — произнесе тихо Даламар.

— Мисля, че започвам да разбирам — отвърна Палин. Беше сключил изкривените си ръце. В помещението цареше вледеняващ хлад и пръстите започваха да го болят. — И бих добавил „боговете да са ни на помощ“, ако не се боях, че ще прозвучи не на място.

— Тихо! — отсече елфът. — Не чувам. Какво каза тя?

— Поискала си това от него? — попита настоятелно Златна Луна, показвайки тялото си. — Това не съм аз, а представата ти за мен…

— Не си ли доволна? — продължи Мина, сякаш без да я чува, без да пожелае да я изслуша. — Имам да ти разказвам толкова много и хубави неща. Върнах на света чудото на изцелението с мощта на Единия бог. С подкрепата на Единия бог свалих щита над Силванести и убих вероломния дракон Циан Кръволок. Още един от чудовищните зелени дракони, Берил, също намери смъртта си благодарение на Единия. Двете елфически нации — потънали в развала и безверие — вече са унищожени.

— Народите на елфите са били унищожени! — възкликна Даламар, чувствайки как очите му пламват. — Тя лъже! Не може да бъде вярно!

— Колкото и да е странно, трябва да призная, че Мина едва ли може да излъже — отвърна Палин.

— В смъртта ще намерят елфите своето изкупление — продължаваше водачката на Мрачните рицари с наставнически тон. — Смъртта ще ги отведе при Бога.

— Виждам кръвта по ръцете ти — произнесе с разтреперан глас Златна Луна. — Кръвта на хиляди! Този бог, който си намерила, е богът на ужасите. Богът на мрака и злото!

— Единият бог ме предупреди, че вероятно ще се почувстваш по този начин, майко — отговори Мина. — Когато останалите безсмъртни са заминали и всички вие сте смятали, че сте останали съвсем сами, сте били разгневени и изплашени. Чувствали сте се предадени и това е напълно естествено. Защо сте били предадени. Боговете, в които погрешно сте влагали всичките си надежди и вяра, са побягнали от страх…

— Не! — извика Златна Луна. Тя се изправи неуверено и отстъпи надалеч от Мина, като държеше ръката си издигната пред нея, сякаш за да се предпази от присъствието й. — Не, дете, не ти вярвам. Няма да те слушам повече.

Момичето я последва и отново улови ръката й:

— Ще ме изслушаш, майко. Налага се, за да ме разбереш. Боговете са побягнали, понеже са се изплашили от Хаос. Всички с изключение на един. Един от тези богове, една богиня, е останала вярна на хората, в чието създаване е участвала. Само тя имала куража да се изправи лице в лице с Бащата на Всичко и Нищо. Битката я изтощила до крайност. И била твърде слаба, за да се прояви в света и да се противопостави на странните дракони, долетели да заемат мястото й. Ала въпреки че не можела да бъде със следовниците си, все пак им давала своите дарове и се опитвала да им помага. Магията, която те нарекли сурова. Силата на изцелението, която познаваш като силата на сърцето… Това били нейните дарове. Нейните дарове за всички нас.

— Ако това са нейни дарове, защо тогава се налага мъртвите да ги крадат заради нея… — обади се тихо Даламар. — Виж! Виж там! — посочи към неподвижната вода той.

— Да, виждам — кимна Палин.

Петте драконови глави, които охраняваха онова, което някога бе изпълнявало ролята на Портал към Бездната, започваха да сияят със зловеща светлина — червена, синя, зелена, зелена, бяла, черна…

— Какви глупаци сме били само — промърмори Палин Маджере.

— Коленичи — заповяда Мина на Златна Луна — и отдай молитвите си на Единия истинен бог. Единственият Бог, който остана верен на своето творение…

— Не! Не вярвам на нито една твоя дума! — произнесе Златна Луна, без да помръдне. — Заблудили са те, дете. Познавам твоя Един бог. Познавам я отдавна. Познавам добре номерата, лъжите и хитрините й.

Тя погледна към петглавия дракон.

— Не вярвам на лъжите ти, Такхизис! — извика предизвикателно Златна Луна. — Никога няма да повярвам, че благословените Паладин и Мишакал са ни изоставили на милостта ти!

— Наистина не са ни изоставили, нали? — каза Палин.

— Не — отвърна Даламар. — Не са.

— Ти си това, което си била винаги — извика Златна Луна, — Бог на Злото, който не желае богомолци, а роби. Никога няма да се преклоня пред теб. Никога няма да ти служа!

От очите на драконовите глави избликна огън. Палин невярващо видя как Лечителката започна да се съсухря в ужасната му горещина.

— Твърде късно е — произнесе с влудяващо спокоен глас мрачният елф. — Твърде късно. И за нея, и за нас. Скоро ще ни открият. Знаеш го.

— Тази стая е добре скрита… — започна Палин.

— От Такхизис? — изсмя се безрадостно Даламар. — Богинята е знаела за съществуването на стаята дълго преди чичо ти да ми я покаже. А и как изобщо нещо може да остане скрито от „Единия бог“? От Бога, който открадна Крин?

— Както казах, какви глупаци сме били — изрече Палин.

— Самият ти също откри истината, Маджере. Използвал си устройството, за да се върнеш обратно назад във времето, и все пак си успял да стигнеш само до момента, когато Хаос беше победен. Оттам нататък миналото просто не съществува. Защо? Понеже в този миг Такхизис е откраднала миналото, настоящето и бъдещето. Откраднала е света. Всички улики бяха налице, само да имахме достатъчно здрав разум, за да ги разчетем правилно.

— Значи бъдещето, което Тасълхоф е видял…

— … никога няма да се състои. Той е направил скок в бъдеще, на което така и не му е било писано да се случи. И се е приземил в бъдещето, което се случва сега. Фактите са необорими: странното слънце в небето; една луна на мястото на предишните три; разположението на звездите е напълно променено; червената звезда е там, където никога допреди не я е имало; необикновените дракони, които се появиха просто от нищото. Такхизис е донесла света тук, в тази част на Вселената, където и да е това. Ето причината за странното слънце, самотната луна, чуждоземните дракони и Единия бог, всемогъщия Бог, срещу когото нищо и никой не може да се опълчи.

— С изключение на Тасълхоф — каза тихо Палин, замислен за кендера, затворен в една от стаите на по-горните етажи на Кулата.

— Ха! — изсумтя елфът. — Сигурно вече са го открили. Него и гнома. Сега Такхизис ще стори онова, което така или иначе отдавна е планирала. Ще го изпрати да умре обратно в миналото.

Палин погледна към вратата. Отнякъде се чуваха високи заповеди и крака, които тичаха, за да ги изпълнят.

— Самото присъствие на Тасълхоф доказва, че Царицата не е непогрешима. Навярно не е успяла да предвиди идването му.

— Щом това ти доставя утеха, вярвай в него колкото си искаш — сви рамене Даламар. — Лично аз не виждам никаква надежда. Доказателствата за безграничната й власт са пред очите ти.

Двамата продължиха да се взират в отраженията на времето в тъмния басейн. На пода в лабораторията лежеше тялото на възрастна жена. Белите й коси се бяха пръснали безредно около раменете. Младостта, красотата, силата и животът бяха изчезнали напълно, изтръгнати от пръстите на отмъстителната богиня, разгневена, задето щедрите й дарове са били отхвърлени.

Мина коленичи до умиращата жена. Тя взе ръцете й и ги притисна до устните си.

— Моля те, майко. Мога отново да те направя млада. Мога да върна красотата ти. Можеш да започнеш живота си наново. Ще крачим заедно и заедно ще владеем света в името на Единия бог. Трябва само да проявиш смирение и да помолиш за нейната благосклонност. Помоли й се и ще получиш.

Златна Луна затвори очи. Устните й не помръдваха.

Мина се наведе по-близо.

— Майко — помоли й се тя. — Майко, ако не заради теб, стори го заради мен. Направи го заради любовта, която изпитваш към дъщеря си!

— Моля се — отвърна толкова тихо Златна Луна, че Палин стаи дъх, за да я чуе. — Моля се на Паладин и Мишакал и искам прошката им, задето не ми достигна вяра. Трябваше да разбера истината — каза едва чуто и отслабнало, като с все сили се опитваше да задържи отлитането на последния си дъх. — Моля се Паладин да чуе думите ми и да дойде… заради любовта ми към Мина… Заради любовта ми към всички…

След което се отпусна безжизнено на пода.

— Майко — изрече Мина, смутена като изгубено дете. — Направих го за теб…

Палин почувства горещи сълзи в очите си. Не беше сигурен за кого плаче — за Златна Луна, която бе донесла толкова много светлина на света, или заради сирачето, момиченцето, чието преизпълнено с любов сърце така жестоко бе заграбено и излъгано от тъмнината.

— Дано Паладин чуе последната ти молитва — каза тихо той.

— И дано ни поникнат прилепови криле, за да се измъкнем от този капан — отвърна Даламар. — Душата й си отиде и вече се присъедини към реката на мъртвите. Сигурен съм, че съвсем скоро и нашите ще направят същото.

Надолу по стълбите тропаха ботуши, по каменните стени дрънчаха стоманени мечове. Сетне стъпките спряха пред вратата на стаята.

— Предполагам, че никой не е намерил ключ? — обади се един дълбок глас.

— Не ми харесва тази работа, Галдар — рече гласът на друг. — Това място направо мирише на смърт и магия. Да изчезваме оттук.

— Сър, не можем да влезем вътре без ключ — каза трети. — Вече опитахме. Не е наша вината, че не успяхме.

Настъпи секунда мълчание, след което първият глас произнесе твърдо:

— Заповедта на Мина беше съвсем ясна. Ще разбием вратата.

Върху масивното дърво заваляха тежки удари. Рицарите използваха юмруци и дръжките на мечовете си, но нещо в ударите подсказваше, че никой не влага особен ентусиазъм.

— Колко дълго ще издържи заклинанието според теб? — попита Палин.

— Безкрайно срещу паплач като тази — отвърна презрително елфът. — И недостатъчно срещу Нейно мрачно величество.

— Изглеждаш ми доста спокоен — рече Маджере. — Явно не съжаляваш много, че Такхизис най-после се е завърнала.

— Искаш да кажеш, никога не си е тръгвала — поправи го иронично Даламар.

Палин нетърпеливо махна с ръка.

— Все още носиш черната мантия. Боготворил си я през цялото това време…

— Не, не съм — отговори толкова тихо мрачният елф, че Палин едва успя да го чуе през гръмотевичните удари и викове, които долитаха отвън. — Боготворях Нуитари. Сина, а не майката. Тя така и не успя да ми прости за това.

— Ако може да се вярва на казаното от Мина, Такхизис е дала и на двама ни магията си. На мен суровата, а на теб — тази на мъртвите. Защо й е било да го прави?

— За да се подиграе с нас — каза елфът. — За да ни се присмее, както без съмнение прави точно в този момент.

Звукът от юмручни удари по вратата изведнъж престана и отвън настъпи тишина. За момент Палин изпита надеждата, че вероятно са се отказали и са си тръгнали. Сетне се разнесе шумолене, сякаш хората бързаха да се отдръпнат пред някой. Чуха се нови стъпки — далеч по-леки от предишните.

После прозвуча самотен глас. Звучеше накъсано, сякаш задавен от сълзи:

— Нека чародеят Даламар ме чуе добре — каза Мина. — Известно ми е, че си вътре. Свали защитното заклинание от вратата, за да се срещнем и обсъдим неща, които ще бъдат от взаимен интерес.

Устните на Даламар се извиха презрително. Той не отговори. Вместо това продължаваше да стои мълчаливо и неподвижно.

— Единият бог ти даде много дарове, Даламар, направи те могъщ, по-могъщ от всякога — подхвана отново Мина, след като направи пауза с надеждата да получи отговор, който така и не последва. — Единият бог не желае да му благодариш. Тя иска от теб единствено да й служиш, да й отдадеш изцяло сърцето и душата си. Магията на мъртвите ще бъде твоя. Всеки ден при теб ще се стичат милиони, милиони души и ще се прекланят пред волята ти. Най-после ще бъдеш освободен от тази Кула и ще можеш да обикаляш света. Ще можеш да се върнеш в родните земи, да посетиш горите, които винаги си обичал и за които копнееш. Сега народът на елфите е изгубен и търси спасението си. Без съмнение те ще те приветстват като свой водач и ще славословят името ти.

Очите на Даламар се затвориха, сякаш изпитваше болка.

Току-що му бяха предложили всичко, за което някога бе мечтал, осъзна Палин. Кой на негово място би отказал?

И все пак мрачният елф остана безмълвен.

— А сега се обръщам към теб, Палин Маджере — каза Мина. Магьосникът имаше чувството, че вижда искрящите й кехлибарени очи даже през затворената и заключена със защитно заклинание врата. — Твоят чичо Рейстлин Маджере разполагаше с могъществото и куража да предизвика на двубой Единия бог. Виж себе си, неговия племенник. Криеш се от Единия бог като някакво дете, което се страхува да не го накажат. Колко ли разочарован щеше да бъде той от теб… Срам за твоя чичо, за твоето семейство, за самия теб. Единият бог вижда в сърцето ти. Единият бог съзира глада, който изпитваш. Служи на Бога, Маджере, и ще станеш по-могъщ дори от чичо си… ще бъдеш уважаван и почитан. Приемаш ли, Маджере?

— Ако беше дошла малко по-рано, навярно щях да ти повярвам, Мина — отговори Палин. — Признавам, че умееш да ласкаеш тъмните страни от душата на човека. Моят чичо, където и да се рее сега духът му, не се срамува. А семейството ми се гордее с мен независимо от това, че съм сторил малко, за да заслужа обичта му. Отправям благодарност към този твой Един бог, задето отвори очите ми и ме накара да видя, че даже да не съм направил нищо съществено в живота си, все пак съм обичал и съм бил обичан. Единствено това има значение.

— Колко сантиментално наистина — отвърна Мина. — Ще се погрижа да изпишат тези думи върху надгробния ти камък. Ами ти, мрачни елфе? Взе ли вече решение? Вярвам, че едва ли ще проявиш такава глупост както приятеля си?

Даламар най-сетне проговори, ала не на Мина. Вместо това се обърна към синия пламък, горящ в центъра на неподвижния басейн:

— Някога вдигнах очи към нощното небе и съзрях там черната луна. Тогава с вълнение разбрах, че съм един от малкото на този свят, които наистина я виждат. Някога можех да чувам гласа на бог Нуитари и да се къпя в щастието на благословията му във всяко мое заклинание. Тогава, преди толкова много време, магията танцуваше и искреше в кръвта ми. Сега магията изпада от пръстите ми като личинки, изпълзели от полуразложен труп. Предпочитам да се превърна в подобен труп, отколкото да служа на някого, който е толкова изплашен от живите, че предпочита да се ползва от услугите на мъртвите.

Нечия ръка се стовари върху вратата. Дървото и заклинанието, което го предпазваше, се натрошиха на парчета.

Мина пристъпи в помещението. Влезе съвсем сама. Синият пламък, горящ в центъра на басейна, мигом обля бронята й, засия в сърцето и кехлибарените й очи. Ниско подстриганата й червена коса лъщеше на светлината. Сега тя бе самото въплъщение на могъществото и величието, ала от погледа на Палин не убягна и фактът, че кехлибарените очи са зачервени и подути, а по бузите й се виждаха следи от сълзи в резултат на скръбта по изгубената Златна Луна. Чак сега магьосникът разбра вероломството и коварството на Такхизис и осъзна, че никога през живота си не я е мразил толкова силно, както сега. И не заради това, което му беше причинила или се канеше да му причини, но заради стореното на Мина и всички онези като нея.

Рицарите на Мина, очевидно ужасени от могъщите чародеи в стаята, останаха сред сенките в подножието на стълбите. Гласът на Даламар се надигна в напев, ала думите му звучаха неясно и скоро гласът му просто заглъхна. Палин отчаяно се опита да извика магията си. Заклинанието просто се разпадаше в ръцете му, изтичаше между пръстите му като песъчинки от строшен пясъчен часовник.

Мина ги изгледа с презрителна усмивка:

— И двамата сте нищо без магията си. Вижте се… Съкрушени и безсилни старци. Паднете на колене пред Единия бог. Молете се да ви върне магията и тя ще отвърне на молитвите ви!

Даламар и Палин не помръдваха. И никой от тях не проговори.

— Е, така да бъде — каза Мина.

Тя издигна ръка. От върховете на пръстите й избликнаха пламъци. Стаята на виденията се озари от зелени, сини, червени, бели и червено-черни отблясъци. Огънят от пръстите й се съедини, оформяйки две копия, изковани от магия. Първото копие Мина запрати към Даламар.

Острието му се заби в гърдите на елфа и го прикова към стената. За миг Даламар увисна и се загърчи. Сетне главата му се олюля и отпусна, а тялото му остана неподвижно.

Мина зачака, като държеше второто копие и се взираше в Палин.

— Моли се — каза му тя. — Моли се на Единия бог за живота си.

Магьосникът стисна устни. За момент паническият ужас овладя съзнанието му, след което болката плъзна през цялото му тяло. Беше толкова непоносима, изпълнена с такава агония, че му се стори почти като благословия. Толкова страховита, че последната му мисъл беше чисто и просто копнеж по смъртта.