Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изгубената звезда (28)

27
Градът спи

Седнал в тъмното върху дървената дъска, която му служеше за легло в килията и заслушан във вече четвъртата от историите за чичо Трапспрингър, с които го гощаваха през последния час, Джерард се зачуди дали се счита за наказуемо да удушиш кендер, и ако не — щяха ли да бъдат приети действията му като законна самозащита, заслужаваща публично одобрение.

— … Та значи, пътувал си чичо Трапспрингър към Корабно гробище в компанията на още петима кендери, един гном и някакво блатно джудже, чието име обаче не си спомням. Мисля, че беше Фъдж. Не, това е едно друго блатно джудже. Ролф? Е, може би. Добре де, да приемем, че е бил Ролф. Не че има голямо значение, понеже чичо Трапспрингър никога повече не го срещнал. Обратно към историята. Чичо Трапспрингър тъкмо се бил натъкнал на една кесия със стоманени монети. Така и не можел да си спомни откъде я има, вероятно някой я бил изпуснал. Дори и да е било тъй, никой не дошъл да си я потърси и понеже притежанието е девет десети от живота на котката, чичо Трапспрингър решил, че може да похарчи част от парите за вълшебни предмети, пръстени, талисмани и някоя и друга отвара. Трябва да ти кажа, че той беше изключително привързан към магията. Винаги казваше, че никога не знаеш кога една отвара може да ти влезе в работа, но не бива да забравяш, че преди да я изпиеш, трябва да си запушиш носа. Та, влязъл той в онзи магазин за магически предмети, но в секундата, в която кракът му престъпил прага, се случило най-хубавото нещо на света. Собственикът на магазина по една щастлива случайност се оказал магьосник, и същият този магьосник рекъл на чичо Трапспрингър, че недалеч от Корабно гробище, в една пещера, живеел черен дракон, който си имал най-чудесната колекция от вълшебни предмети, виждана някога по лицето на Крин. Магьосникът не можел да приеме пари от чичо Трапспрингър, както сам изтъкнал, след като той, чичо Трапспрингър, със съвсем мъничко усилие можел да убие дракона и да задържи онези от вълшебните предмети, които най-много му харесат. Чичо Трапспрингър веднага решил, че това е отлична идея. Той поискал да го упътят към пещерата, което магьосникът услужливо сторил и…

— Млъкни! — произнесе през стиснати зъби Джерард.

— Какво? — рече Тасълхоф. — Каза ли нещо?

— Казах „млъкни“. Опитвам се да поспя.

— Ама аз тъкмо стигнах до най-интересната част. Когато чичо Трапспрингър и петимата други кендери отишли при пещерата…

— Ако не замълчиш, ще дойда при теб и ще те накарам да млъкнеш — изрече Джерард с такъв тон, че да не остави никакви съмнения за искреността на намеренията си. Той се обърна на другата страна.

— Ако питаш мен, сънят си е чиста загуба на време…

— Да, но не те питам. Тишина.

— Аз…

— Тишина.

Разнесе се шум, подсказващ, че Тас се намества по-удобно на дървената си дъска — точно срещу тази на Джерард. Очевидно, за да го измъчват допълнително, бяха решили да го заключат в една и съща килия с кендера, оставяйки гнома съвсем сам в отсрещната.

— „И крадци ще ви нападнат“ — бе отбелязал малко по-рано същата вечер надзирателят.

Джерард никога през живота си не бе мразил някого толкова, колкото този надзирател.

Гномът Гатанко прекара цели двайсет минути в дрънкане и вайкане за призовки, застраховки и Клайнхофел срещу Менкелвинк, като освен това се беше спрял доста обстойно върху някой си на име Миранда, додето най-сетне явно изпадна в ступор. Или поне Джерард предполагаше, че се е случило нещо такова, понеже по едно време откъм килията на гномчето се разнесоха гъргорене и глух тропот, последвани от благословена тишина.

Джерард тъкмо се унасяше, когато Тасълхоф — който пък бе заспал в мига, когато гномът си отвори устата — се събуди и започна да дърдори за невероятния си чичо Трапспрингър.

Известно време рицарят се справяше някак, главно поради факта, че историите на кендера имаха по-скоро вцепеняващ ефект от вида, който се постига, когато си удариш главата в стената повече от един път. Разстроен и разгневен — срещу рицарите, себе си и съдбата, поставила го в тази безизходна ситуация, — Джерард лежеше по гръб върху твърдата дъска, без да може да заспи и разтревожен заради случващото се в Квалинести. Чудеше се какво ли мислят за него Медан и Лорана. Досега отдавна трябваше да се е завърнал при тях и вече започваше да се опасява, че са го взели за страхливец, използвал първата удала му се възможност да си плюе на петите.

Колкото до настоящото му положение, лорд-рицарят беше заявил, че ще изпратят вестоносец при лорд Уорън, но само боговете знаеха колко време щеше да отнеме това. Дали изобщо щяха да открият лорд Уорън? Беше напълно възможно соламнийците отдавна да са се изтеглили от гарнизона в Утеха. Или пък тъкмо в този момент да се сражават срещу Берил. Освен това лорд-рицарят бе казал, че ще разпитат за Джерард и семейството му из Солантъс, но шансовете да открият някой сведущ, така или иначе бяха минимални. Първо, в крайно песимистичното и цинично настроение, в което се намираше в момента, младият войн се съмняваше, че въобще ще си направят труда да направят разследването. Второ, дори ако някой познаваше баща му, бе твърде вероятно да не е чувал за самия него. През последните десет години Джерард се бе постарал по всякакъв начин да избегне завръщането у дома, така че шансовете определено не бяха на негова страна.

Рицарят безуспешно се въртеше ту на едната, ту на другата страна и — както човек често е склонен по време на неспокойна и безсънна нощ — постепенно позволи на страховете и тревогите си да нараснат до степен, от която връщане назад нямаше. За известно време гласът на кендера се оказа добре дошло бягство от мрачните мисли, ала съвсем скоро и той се превърна в подобие на непрестанно капеща върху главата ти вода. Изтощен до границата на поносимото, Джерард обърна глава към стената и се опита да игнорира жалостивите въздишки и помествания на Тас, с които кендерът без съмнение се опитваше да го накара да се почувства виновен, за да му разкаже още някоя от историите си.

Вече се рееше някъде между съня и действителността, когато чу, или му се стори, че е чул, как нечий глас подхваща унасяща приспивна песен.

Спи сън всевечен, спи.

Нощта над тебе бди.

В дълбоки мрачини

спи сън всевечен, спи.

Песента се лееше успокоително и изпълваше с ласкава утеха. Джерард неусетно се унесе и вече потъваше в умиротворяващите й извивки, когато от мрака се разнесе нечий глас — женски глас:

— Сър рицар?

Войнът се събуди с разтуптяно сърце. Първата му мисъл беше, че лейди Одила отново е дошла, за да го тормози с шегите си. Почти веднага си даде сметка обаче, че греши. Гласът имаше друг оттенък, беше по-музикален и нямаше соламнийско произношение. Нещо повече — лейди Одила никога не би се обърнала към него със „сър рицар“.

Неочаквано мракът отстъпи пред топла, жълта светлина. Джерард се обърна, за да види, кой ли пък се е сетил за него и идва да го посети в затвора и посред нощ.

Отначало не успя да я забележи. Жената бе спряла зад стената в началото на стълбите и се вслушваше за отговор. Сетне мекото сияние потрепна за миг и започна да се движи. Непознатата най-сетне заобиколи ъгъла и се появи пред очите му. В жълтата светлина на свещта бялата й мантия искреше тайнствено и успокоително. Косата й приличаше на нежна плетеница от сребристо и златно.

— Сър рицар? — повика отново тя и се огледа.

— Златна Луна! — обади се развълнувано Тасълхоф. Той махна с ръка. — Тук сме!

— Ти ли си, Тас? Говори по-тихо. Търся рицаря сър Джерард…

— Тук съм, Първа учителко — каза Джерард.

Той се смъкна от дъската и объркано приближи до железните решетки. Кендерът на свой ред достигна решетките с един конвулсивен скок, след което протегна ръце през пречките и опита да промуши лице през тях. Гатанко също се беше събудил и тъкмо ставаше от пода. Гномчето изглеждаше уморено, замаяно и изключително подозрително.

Златна Луна издигна дългата бяла свещ, която държеше. Доближи я до лицето на Джерард и известно време се взира търсещо в очите му.

— Тасълхоф — каза накрая тя, — това ли е Соламнийският рицар, за когото ми разправяше? Същият, който те е отвел при Палин в Квалинести?

— О, да, съвсем същият, Златна Луна — отговори кендерът.

Лицето на Джерард пламна.

— Зная, че вероятно ви е трудно да повярвате, Първа учителко. Но в този случай кендерът говори истината. Фактът, че ме откриха облечен в дрехите на ездач от Ордена на Мрачните рицари…

— Не казвайте нищо повече, сър — прекъсна го бързо Златна Луна. — Вярвам на Тас. Познавам го. Познавам го от години. Той ми разказа, че сте доблестен и храбър мъж и че сте негов добър приятел.

Джерард се изчерви още повече. Само преди няколко минути „добрият приятел“ на Тас съсредоточено бе обмислял как да се отърве от тялото му, след като го удуши.

— Най-добрият — казваше Тасълхоф. — Най-добрият приятел в целия свят. Ето защо дойдох да го търся. А сега, щом взаимно се намерихме, отново сме заключени, както в добрите стари времена. Тъкмо разказвах на Джерард всичко за чичо Трапспрингър…

— Къде съм? — попита внезапно гномчето. — Кои сте вие?

— Първа учителко, нека ви обясня… — започна Джерард.

Златна Луна вдигна ръка в заповеден жест, който накара всички, включително и Тас, да замълчат.

— Няма нужда от обяснения — каза тя, като отново се втренчи в очите на рицаря. — Дошли сте тук на гърба на син дракон.

— Да, Първа учителко. Тъкмо се канех да заявя в свое оправдание, че нямах голям избор, така че…

— Да, да. Няма значение. Трябва да бързаме. Лейди Одила каза, че драконът все още е някъде в района и въпреки че така и не са го открили, според нея все още е в околностите на Солантъс. Вярно ли е това?

— Аз… Няма как да зная със сигурност, Първа учителко — отвърна объркано Джерард. В началото си бе помислил, че е дошла да го обвинява, после — че иска да се помоли за него, или каквото там правеха Мистиците. Сега обаче със сигурност разбираше какво иска тя. — Предполагам. Напълно е възможно. Синият дракон обеща да изчака завръщането ми. Възнамерявах да доставя съобщението си пред Съвета на рицарите и веднага да отлетя обратно за Квалинести, за да помогна с каквото мога на елфите по време на сражението.

— Отведете ме там, сър.

Джерард се втренчи с празен поглед в нея.

— Трябва да отида там — продължи тя със странно безумен глас. — Разбирате ли? Трябва да открия начин да стигна дотам, а вие и вашият дракон можете да ми помогнете. Тас, спомняш си обратния път, нали?

— До Квалинести ли? — попита развълнувано кендерът. — Разбира се, че зная пътя! А и ми се намира някоя и друга карта…

— Не до Квалинести — отговори Златна Луна. — До Кулата на Върховното чародейство в Нощлунд. Каза, че си бил там, Тас. Ще ми покажеш пътя.

— Първа учителко — заекна рицарят. — Аз съм затворник. Чухте обвиненията срещу мен. Не мога да ходя никъде.

Златна Луна обви ръка около една от пречките на решетката. Стисна толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха като кост.

— Надзирателят заспа. Направих му заклинание. Не може да ме спре. Никой не може да ме спре. Трябва да отида в Кулата. Трябва да говоря с Даламар и Палин. Мога да ходя и ще ходя, ако се наложи, но драконът е по-бърз. Ще ме заведете там, нали, сър Джерард?

Дългите години, прекарани във водачество на Ордена на Мистиците бяха приучили Златна Луна да заповядва, а заповедите й да бъдат изпълнявани. Красотата и тъгата й го трогнаха. Освен всичко това обаче, тя му предлагаше възможността да се върне в Квалинести, да се бие, да живее или умре редом с онези, за които го беше грижа.

— Ключът за килията е на халката, която надзирателят носи… — подхвана той.

— Нямам нужда от нея — каза учителката.

Тя улови още по-здраво пречката. Желязото започна да се топи, да се стича като восъчната свещ в ръката й. Околните железни пречки също започнаха да омекват и съвсем скоро се отпуснаха огънато, оформяйки дупка в средата на решетката.

Джерард я гледаше втрещено.

— Как…? — успя да изграчи.

— Побързайте — нареди Златна Луна.

Той не помръдна. Продължаваше да я зяпа изумено.

— Не зная как — каза тя. В гласа й се усещаше леко потрепваща и отчаяна нотка. — Не зная как съм се сдобила със силата да върша подобни неща. Не зная откъде съм чула думите на песента, с която омагьосах надзирателя. Зная само, че получавам онова, което искам.

— А. Сега си спомням коя си ти! — Гатанко въздъхна. — Жената с мъртъвците.

Джерард не разбираше нищо, но това едва ли беше някаква новост. Тъй или иначе не беше разбрал много от случилото се с него през последния изминал месец.

— И едва ли някога ще ми стане ясно — измърмори иронично, докато се провираше през пречките. Зачуди се къде ли са заключили меча му.

— Хайде, Тас — обади се строго Златна Луна. — Не му е времето за игри.

Вместо да изскочи радостно от килията, кендерът необяснимо бе решил да избяга в най-отдалечения й ъгъл.

— Благодаря ти, че си толкова любезна и винаги мислиш за мен, Златна Луна — каза й той, докато си търсеше местенце, където да се настани. — Много благодаря и че стопи решетките заради нас. Беше направо чудесно. Не е нещо, което виждаш всеки ден. Нямам нищо против да дойда с теб, но би било изключително невъзпитано да оставя своя добър приятел Гатанко в затвора, самичък. Нали разбираш, той е най-добрият ми приятел и…

Лечителката въздъхна раздразнено и докосна желязната решетка пред гнома. Пречките й се стопиха. Гатанко се измъкна през дупката. Сетне сложи ръце на коленете си и с навъсени вежди се загледа към остатъците от решетка, мърморейки нещо за стопилки.

— Гномът ще дойде с нас, Тас — каза нетърпеливо тя. — А сега веднага излез оттам.

— Най-добре да побързаме, Първа учителко — предупреди я Джерард. Самият той с удоволствие би оставил кендера и гнома там, където си бяха. — Смяната на надзирателя пристига в два след полунощ…

— Тази вечер никой няма да го смени — отговори Златна Луна. — Ще има време да си отспи. Обаче имате право. Трябва да побързаме. Тас, веднага излез от килията!

— Не искам, Златна Луна! — каза умолително и жално кендерът. — Не ме карай да се връщам в Кулата. Нямаш представа какво се канят да ми сторят. Даламар и Палин ще ме убият.

— Не ставай глупав. Палин никога не би… — Тя замълча. Строгото й изражение се смекчи. — Разбирам. Бях забравила. Устройството за Пътуване във времето.

Тасълхоф кимна.

— Смятах, че се е счупило — рече той. — Палин хвърли всичките му части по драконидите и те избухнаха и вече си мислех, че няма за какво да се тревожа. — Кендерът въздъхна скръбно. — А после бръкнах в джоба си и то беше там. На части, но беше там. Изхвърлях ги отново и отново. Опитах се даже да ги подаря, но винаги се връщаха обратно при мен. Даже да ги раздавах на различни хора, постоянно се събираха на едно място. В джоба ми. — Той я погледна жалостиво. — Ако се върна в Кулата, ще поправят устройството, ще ме върнат в миналото, а после ще трябва да ме настъпи гигантът и ще умра. Не искам да умирам, Златна Луна! Не искам! Моля те, не ме карай да идвам.

 

 

Джерард беше почти готов да предложи на лечителката да цапардоса кендера по главата и да го замъкне със себе си, ала след кратък размисъл, реши да запази мълчание. Откри, че жалното изражение на Тас докосва някаква струна в него. Златна Луна влезе в килията и седна до кендера.

— Тас — каза внимателно, като се пресегна и приглади един кичур, който някак беше успял да се измъкне от завързаната на опашка коса и висеше през лицето му. — Не мога да ти обещая, че всичко ще свърши по възможно най-щастливия начин. Точно сега ми се струва, че ни очакват много, много лоши дни. От дълго време следвам реката от души, Тас. И те се събират в Нощлунд. Но не по своя воля. Всички тези души са затворници, някой или нещо ги принуждава да се държат така. Карамон, Тика, Речен Вятър и дъщеря ми са с тях; с тях са може би всички онези, които сме обичали. Искам да открия защо. Искам да открия какво става. Каза, че Даламар е в Нощлунд. Трябва да говоря с него, Тас, трябва да го видя. Може би причината е в него и…

Тасълхоф поклати глава.

— Не вярвам причината да е в него. Даламар също е затворник. Поне така твърдеше пред Палин. — Кендерът сведе очи и нервно подръпна предницата на ризата си. — Има и друго, Златна Луна. Нещо, което не казах никому и което ми се случи в Нощлунд.

— Какво, Тас? — изгледа го загрижено тя.

Сега кендерът изглеждаше напълно отпаднал духом. Всичката му жизнерадост бе изчезнала безследно. Беше провесил нос, а лицето му бе силно пребледняло. Трепереше. Трепереше от страх. Джерард чувстваше нарастващо изумление. Често си мислеше, че няма да е никак зле, ако малките проклетници поне веднъж усетят какво е да бъдеш изплашен, за да разберат, че животът невинаги се състои от пикници край гробницата, шеги с началника на охраната и задигането на разни дреболии от джобовете на другите. Животът беше тежък и труден и трябваше да бъде приеман на сериозно. Сега обаче, обезсърченият и изплашен вид на Тас накара рицаря да отмести очи. Не знаеше защо, но имаше чувството, че е изгубил нещо, че някой му е отнел нещо, както от него, така и от света.

— Златна Луна — прошепна ужасено кендерът. — Видях себе си в онази гора.

— Какво искаш да кажеш, Тас? — попита тихо тя.

— Видях собствения си призрак! — каза той и потрепери. — Никак не беше интересно. Никога не си бях представял, че може да се почувствам така. Изглеждах изгубен и самичък и търсех нещо. Знам, че звучи странно, но винаги съм смятал, че след като умра, ще се срещна с Флинт. Че може би ще подхванем някое приключение заедно или просто ще си почиваме, а аз ще му разказвам истории. Но не бях тръгнал на никакво приключение. Просто бях сам… и изгубен… и нещастен.

Той вдигна очи и Джерард смутено съзря как по мръсната буза на кендера се стича една сълза.

— Не искам да бъда мъртъв по този начин, Златна Луна. Ето защо не трябва да се връщам там.

— Но не разбираш ли, Тас? — каза тя. — Тъкмо поради това се налага да се върнеш. Не мога да го обясня, но съм сигурна, че онова, което двамата с теб сме видели, е нередно. Животът на този свят би трябвало да е просто спирка преди едно по-далечно пътуване. Предполага се, че душите ни трябва да заминат към следващото измерение, за да научат нови неща и да продължат да израстват. Може би ни е позволено да се позабавим, за да изчакаме някой, както Речен Вятър обеща да чака мен или Флинт навярно чака теб. Ала сега никой от нас не може да си тръгне. Двамата заедно трябва да опитаме да освободим тези души от килията на света, както е сигурно, че и ти самият трябва да излезеш от тази. Единственият начин е да отидем в Нощлунд. Сърцето на загадката е именно там. — Тя му подаде ръката си. — Ще дойдеш ли?

— И няма да им позволиш да ме изпратят обратно в миналото? — опита да се спазари колебливо той.

— Обещавам, че решението дали да се върнеш, или не, остава изцяло твое — отговори тя. — Няма да им позволя да те изпратят в миналото против волята ти.

— Ами добре тогава — рече Тас, като се изправи и се поотупа от прахта. После внимателно провери да не е забравил някоя от многобройните си кесии. — Ще те заведа при Кулата, Златна Луна. Нали разбираш, по една щастлива случайност разполагам с много надежден компас на тялото.

Гномът, който в този момент тъкмо привършваше с остъргването на последните остатъци от разтопен метал, сякаш само това чакаше, за да подхване пространна лекция за компасите, основните принципи на корабоводенето, магнетита и теорията на своя прачичо по въпроса защо север се намира на север, а не на юг, която се бе оказала доста спорна и продължавала да бъде дискутирана и до ден-днешен.

Златна Луна пренебрегна бърборенето на гномчето и безсмислените, изстреляни напосоки въпроси, които Тас започна да му задава. Тя имаше цел и смяташе да я постигне. Без да се страхува, спокойна и сдържана, лечителката ги поведе нагоре по стълбите, покрай заспалия на писалището си надзирател и вън от затвора.

Сетне забързаха през дремещия Солантъс — град, изтъкан от тишината и сумрака на настъпващата перленосива зора. Гномчето се беше привело като отпусната пружина.

Тас пазеше необичайно за него мълчание. Стъпките им не издаваха нито звук. Ако някой ги видеше, вероятно би ги взел за призраци, бродещи безцелно из празните улици. Но не срещнаха никого и никой не срещна тях. Никъде не се забелязваше и нощната стража, нито тръгнали към пазарищата земеделци или пък прибиращи се окъснели гуляйджии. Не се чуваше кучешки лай, нито бебешки плач.

Джерард имаше чувството, че докато Златна Луна преминава из градските улици, издутата й наметка отново покрива града с одеялото на съня, затваря очите на вече будните и приспива още по-дълбоко унесените в сладка дрямка.

Напуснаха Солантъс през главните порти, без да има никой буден, който да ги спре.