Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изгубената звезда (11)

10
Годежно празненство

В Кулата на звездите царяха оживено вълнение и усилена подготовка. Негово величество Говорителят на звездите даваше голямо празненство в чест на Мина, спасителката на Силванести. По правило, поне за елфите, подобно празненство щеше да отнеме месеци приготовления, дни, прекарани в агония над списъка с гостите, седмици в уточнения с готвача, още седмици в аранжиране на масата и избор на най-подходящите цветя. Съвсем типично за младостта на краля е, твърдяха някои, че вместо да се вслуша в традициите, е наредил празненството да бъде готово в рамките на двайсет и четири часа.

Министърът по протокола прекара цели два от тези безценни часове в напразни опити да убеди Негово величество, че подобен подвиг е отвъд възможностите на когото и да било. Кралят бе непреклонен, така че на министъра не му остана нищо друго, освен да впрегне цялата си воля и енергия и да се залови за работа.

Кралската покана беше представена на Мина и тя я прие от свое и от името на офицерите си. Министърът едва не припадна от ужас. Елфите не бяха имали каквото и да е намерение да канят офицерите на Мрачните рицари на Нерака. Поне доколкото и най-възрастният сред народа на Силванести си спомняше, елфите никога не бяха споделяли вечерята си с някой от расата на човеците. Мина беше друго нещо. Вече я считаха за една от тях. Сред последователите й се ширеше мълвата, че даже имала елфическа кръв (фактът, че беше командир в армията на Мрачните рицари на Нерака, доста удобно се изплъзваше от умовете им). Самата Мина поддържаше този слух, като никога не се появяваше на публично място в черните дрехи на Ордена. Вместо това се обличаше в сребристобяло.

Някъде по това време възникна спор. Помощникът на министъра по протокола настояваше, че по време на Войната на Копието, когато дъщерята на Лорак — а това беше Алхана Звезден бриз, но тъй като я считаха за мрачен елф, името й не можеше да бъде произнасяно — се бе завърнала в Силваност, с нея бяха пристигнали и неколцина човеци. Не бяха останали никакви писмени сведения относно факта дали тя се е хранила с тях, ала се налагаше предположението, че се е случило. По този начин разполагаха с прецедент. Министърът по протокола възразяваше, че дори и да е имало такъв случай, то той е бил неизбежен по силата на злощастните времена, в които е възникнал, тоест храненето е било неофициално, а оттам можеше да се приеме и за несъстояло се.

Колкото до идеята за присъствието на минотавъра, тя бе просто изключена.

Министърът объркано намекна на Мина, че е напълно възможно офицерите й да се отегчат от задължителните церемонии и че вероятно ще им се сторят твърде дълги и еднообразни, след като никой от тях не говореше елфически. Нямаше да харесат храната, нито виното. Министърът изрази увереност, че ще им бъде далеч по-приятно да се хранят според обичая си — вън от стените на Силваност и в собствения си лагер. Негово величество с удоволствие щеше да се съгласи да им изпрати храна и вино, и така нататък.

— Офицерите ми ще дойдат с мен — отвърна му тя. — В противен случай няма да дойда.

Само при мисълта, че ще му се наложи да съобщи лично за отговора й на Негово величество, министърът реши, че храненето в компанията на човеци едва ли ще бъде чак толкова травмиращо. Генерал Дога, капитан Самювал, минотавърът Галдар и рицарите на Мина щяха да присъстват. Министърът по протокола можеше единствено да се надява, че минотавърът няма да сърба супата си прекалено шумно. Негово величество беше в прекрасно настроение. Веселието му се отразяваше на прислугата. Силваношей беше любимец на слугите. Бледността му напоследък се забелязваше от всички и предизвикваше големи тревоги, така че промяната в него бе добре дошла. Ако едно празненство можеше да го откъсне от потиснатостта, то тогава от тях се искаше да подготвят най-пищния пир, виждан някога в Силванести.

Кайрин далеч не беше толкова доволен, колкото останалите. Единствен той забелязваше, че във веселието на младия крал има нотка на истеричност и че розовината по бузите му няма нищо общо с възвръщащото се здраве, а изглежда по-скоро като прогорена в бледата му кожа. Нямаше как обаче да разговаря на четири очи с него, тъй като Силваношей бе напълно погълнат от подготовката около голямото събитие — наглеждаше всички и всичко, за да бъде сигурен, че няма да има неприятни изненади и дори лично се бе нагърбил с избора на цветята за украса по масите. Освен това твърдеше, че няма време за разговори.

— Ще видиш, братовчеде — каза Силваношей, като само за миг поспря лудешкото си суетене, сграбчи ръката на Кайрин и я стисна силно. — Тя ме обича. Ще видиш.

Кайрин можеше само да стигне до заключението, че по някакъв начин Мина се е свързала с краля и му е разкрила любовта си. Това беше единственото разумно обяснение за рязката промяна в настроението на Силван, макар колкото повече да премисляше казаното от нея по-рано, толкова по-трудно му се струваше да повярва, че подобни жестоки думи могат да бъдат просто умела преструвка. Все пак Мина беше човек, а на елфите не им е съдено да разберат напълно поведението на човеците.

Кралските угощения на елфите винаги се провеждаха на открито и в полунощ, под светлината на звездите. В старите дни, преди Войната на Копието, преди пристигането на Циан Кръволок и връхлитането на съня, в градината на кулата щяха да подредят редици и редици от маси, за да могат да се поберат всички членове на Дома на Краля. Мнозина благородници бяха намерили смъртта си в борбата срещу кошмарите. Още повече бяха измрели от пагубната болест, причинена от щита. Някои от оцелелите пък бяха отказали поканата — ужасна обида в лицето на краля. Или по-скоро щеше да бъде такава, ако Силваношей бе обърнал някакво внимание на отказа им, като единственият му отговор беше, че старите глупаци на никого няма да липсват. В крайна сметка сложиха само две дълги маси. По-възрастните елфи от Дома на Прислужника, които още пазеха в спомените отминалата слава на Силванести, плачеха, докато полираха деликатните сребърни прибори и подреждаха чупливия, по-тънък от черупка на яйце порцелан по фините като паяжина дантелени покривки на масите.

Силваношей беше облечен и готов много преди полунощ и сега му се струваше, че часовете, оставащи до празненството, са натоварени на гърбовете на охлюви — толкова бавно отминаваха. Тревожеше се, че нещо може да се обърка напълно, въпреки че сам и цели осем пъти беше проверил масите, и дори се бе наложило да го разубеждават да не го прави за девети път. Нестройното свирене на музикантите му се струваше като най-сладкото нещо на света, понеже означаваше, че до полунощ остава едва час. Дори заплаши да удари плесница на министъра по протокола, който продължаваше да настоява, че кралят в никакъв случай не бива да се появява на угощението преди останалите гости. Получи се така, че Силваношей пръв се завтичаше да посрещне пристигащите, за да ги поздрави лично, за да ги очарова и обърка напълно.

Носеше рубинения пръстен в себе си, прибран в украсена със скъпоценности кутийка, в кадифена торбичка, пъхната в синия му кадифен жакет под копринената риза. Проверяваше толкова често дали кутийката си е на мястото близо до гърдите му, че постепенно гостите със смущение започнаха да си задават въпроса дали младият крал не страда от болки в сърцето. Никой от тях не бе виждал Негово величество толкова радостен — не и от деня на коронацията насам, но постепенно веселието му зарази и тях и всички най-сетне забравиха напълно за страховете си.

Мина се появи в полунощ и с това радостта на Силваношей стана пълна. Водачката носеше връхна дреха от бяла коприна — проста и без допълнителна украса. Единственото й украшение бе медальонът, с който никога не се разделяше — съвсем обикновен, без каквито и да е декорации по него. Тя също беше в приповдигнато настроение и побърза да поздрави познатите й елфи, като се обърна към всекиго по име, приемайки благословиите и благодарностите им, задето ги е излекувала. Изглеждаше поне толкова стройна, колкото и всяка друга елфида и почти толкова красива, твърдяха всички, което, поне за тях, беше един от най-големите комплименти, отправян към човешко същество.

— Благодаря ви за указаната чест, Ваше величество — произнесе Мина, щом се приближи и се поклони пред Силваношей.

Младежът не можеше да й позволи да му се кланя, така че взе ръката й и я накара да се изправи.

— Иска ми се да имахме време за по-добра подготовка — отвърна. — Някой ден ще ти покажа истинска елфическа церемония. — На нашата сватба, пееше сърцето му.

— Не заслужавам подобна почит — каза тя, като хвърли незаинтересован поглед към красиво украсените маси, нежните цветя и неизброимите свещи, озаряващи нощта. — Благодаря ви за тази вечер. Дълго очаквах и се подготвях за подаръка, който се каните да ми дадете. Надявам се да се покажа достойна за него — допълни тихо, почти с благоговение.

Силван замълча поразено, почувствал как стаеното очакване от предстоящата чудна изненада изведнъж го напуска. Значението на думите й го порази. Честта, която й указваше. Дълго чаканият подарък, който се канеше да й даде. Надяваше се да се покаже достойна. Какво друго можеше да значи всичко това, освен че има предвид дара на любовта му?

Той въодушевено целуна ръката, която тя му предложи. Вътрешно се заричаше след няколко часа да целува устните й.

Музикантите спряха да свирят. Сребърните камбанки оповестиха, че вечерята е сервирана. Силваношей пое към почетните места на главната маса, повел Мина под ръка, за да я настани вдясно от себе си. Човеците и останалите елфи също заеха местата си, или поне така предполагаше, че се е случило. Не би могъл да бъде напълно сигурен, както в този момент едва ли би могъл да се закълне, че наоколо има някой друг, освен тях, че звездите са на небето и че земята е под краката им.

Не виждаше нищо друго. Единствено Мина. Кайрин седеше точно срещу Силван и на няколко пъти се опита да го заговори, ала младият крал дори не го забелязваше. Той не пиеше вино, а изпиваше с очи Мина. Не се хранеше с плодове или сладки. Поглъщаше нея. Не бледата луна огряваше нощта, а тя. В сравнение с гласа й музиката звучеше грубо и недодялано. Кехлибарените й очи го поглъщаха. В този момент цялото му същество се къпеше в златисто вцепенение от щастие. Присъствието й му действаше опияняващо като вино от мед. В това пиянство Силваношей не би могъл да постави под въпрос каквото и да е. Самата Мина говореше оживено с околните и ги очароваше със свободния си елфически, с разказите за Единия Бог и чудесата, които богът твореше. Рядко казваше по някоя дума на младежа, ала погледът й неизменно го следеше и не топлота и любов имаше в него, а студенина и очакване.

Последното лесно можеше да смути Силван, ала му беше достатъчно само да посегне и докосне кутийката до сърцето си, за да забрави за всичко останало.

Момински свян, повтаряше си непрекъснато и се взираше в нея, додето тя говореше за този неин Един Бог, горд, че жената, която обича, се държи като равна с най-просветените сред елфите, подобно на неговия братовчед Кайрин.

— Простете ми, че ще попитам нещо за този Един Бог, Мина — обади се почтително Кайрин.

— Не само ви прощавам — отвърна тя с лека усмивка, — но ви подканям да го сторите. Не се страхувам от въпроси, макар някои да се боят от отговорите.

— Вие сте офицер от Ордена на Мрачните рицари на Такхизис…

— Нерака — поправи го Мина. — Ние сме Мрачните рицари на Нерака.

— Както разбрах, Орденът е внесъл тази промяна след заминаването на Царицата…

— По същото време, когато е изчезнал и богът на елфите Паладин.

— Вярно — кимна мрачно Кайрин. — Макар обстоятелствата около заминаването на двамата да се различават. Все пак това не е от значение за въпроса, който искам да задам. В кратката си история Мрачните рицари винаги са считали елфите за своя най-зъл враг. И никога не са крили, че в плановете им влиза да отърват света от елфите и да заграбят земите им.

— Кайрин — намеси се гневно Силваношей, — не мисля, че е уместно…

Мина положи ръка върху неговата. Докосването й го жегна като пламък — обгарящ и едновременно с това притъпяващ сетивата.

— Нека вашият братовчед говори, Ваше величество — каза тя. — Моля, сър, продължете.

— Ето защо не разбирам защо завладявате земите ни… — той замълча, гледайки я остро.

— … и ви оставихме живи? — довърши Мина.

— Не само това — каза Кайрин, — но освен всичко друго лекувате болните ни в името на Единия Бог. Какво го е грижа този бог — богът на нашите врагове — за нас, елфите?

Мина се облегна назад. Издигна кристалната си чаша с вино и я завъртя така, че светлината на свещите сякаш се разгоря още по-силно във виното.

— Да кажем, че съм градоначалник. Зад стените на града има хиляди хора, които разчитат на моята защита. Да кажем, че в границите на този град има две могъщи фамилии, които се мразят и са в непрестанно съревнование. И дори са се заклели да се унищожат една друга. Враждата помежду им създава нестабилност в моя град. А сега си представете, че същият този град е изложен на опасност. Могъщи сили го заплашват и скоро ще превземат стените му. Какво се случва тогава? Ако двете фамилии продължат кавгата, градът със сигурност ще бъде превзет. Ала ако фамилиите се обединят и се споразумеят да се бият срещу враговете си рамо до рамо, бихме имали шанс да победим.

— А общият ни враг е… кой? Великаните? — попита Кайрин. — Чувал съм, че някога са били ваши съюзници, но след известно време са се обърнали срещу вас…

Мина клатеше глава.

— И великаните ще познаят Единия Бог. И те ще се присъединят към сражението. Бъдете по-прям, сър — усмихна се окуражително тя. — Вие, елфите, винаги сте тъй учтиви. Не бива да се страхувате, че ще нараните чувствата ми.

С нищо не можете да ме разгневите. Задайте въпроса, който таите в сърцето си.

— Много добре тогава — заяви братовчедът на краля. — Вие сте отговорна за скорошното разкритие на самоличността на дракона сред нас. Вие сте отговорна за неговата смърт. Вие ни накарахте да съзрем истината за щита и вие ни помогнахте да си възвърнем живота, който можехте да ни отнемете. Нещо за нещо, казват някои. Услуга за услуга. Какво очаквате от нас в замяна? Каква е цената, която трябва да платим?

— Служете на Единия Бог — каза тя. — Това е единствено то, което се иска от вас.

— А ако изберем да не служим нему? — попита намръщено и мрачно Кайрин. — Тогава какво?

— Единият Бог избира нас, Кайрин — произнесе Мина, вгледана в потрепващия пламък на свещите в чашата си. — Ние не избираме Единия. Живите му служат. Мъртвите — също. Особено те — прибави толкова тихо и с такъв стаен копнеж тя, че я чу само Силваношей.

Взорът и необикновеното й изражение внезапно го вледениха.

— Хайде, братовчеде — каза младият крал, като хвърли на Кайрин предупредителен и раздразнен поглед. — Да сложим точка на философските дискусии. От тях ме заболява главата. — Той даде знак на прислугата. — Още вино. Донесете плодове и сладки. Предайте на музикантите да засвирят отново. Да забравим за разговора — каза през смях към Мина.

Кайрин повече не отвори уста. Вместо това остана на мястото си, вгледан разтревожено към своя братовчед.

Мина не слушаше Силван. Очите й блуждаеха из тълпата. Изпитвайки ревност към всеки, който крадеше вниманието й от самия него, кралят бързо установи, че тя търси някого. Проследи движението на очите й и разбра, че се спират върху всеки един от нейните офицери. И всеки от тях й отвръща или с поглед, или — в случая с минотавъра — с едва доловимо поклащане на рогатата глава.

— Не се тревожи за нищо, Мина — обади се Силваношей с леко напрегнат глас, за да й подскаже неудоволствието си. — Държанието на хората ти е отлично. Всъщност далеч по-добро, отколкото се надявах. Минотавърът счупи само една чаша, раздроби чиния и проби дупка в покривката на масата. Освен това се оригна толкова гръмогласно, че сигурно са го чули чак в Торбардин. Признавам, вечерта се оказа изключително успешна.

— Дреболии — измърмори тя. — Толкова много дреболии. Всичко е тъй безсмислено.

Внезапно тя хвана ръката му, но в действителност сякаш бе уловила самото му сърце. Очите с цвят на кехлибар се взряха в него:

— Подготвям ги за онова, което ще последва, Ваше величество. Въобразявате си, че опасността е преминала, но грешите. Опасността ни дебне отвсякъде. Има такива, които се страхуват от нас и които желаят унищожението ни. Не бива да позволяваме на задоволството от леката музика и доброто вино да ни затваря очите. Така че напомням на офицерите си, че все още имат своите задължения.

— Каква опасност? — попита вече обезпокоено Силван. — Къде?

— Близо е — отвърна тя, привличайки го все по-навътре в кехлибара. — Много близо.

— Мина — изрече Силваношей. — Щях да изчакам малко, преди да ти го дам. Бях си подготвил дори реч… — Той поклати глава. — Забравил съм всяка дума от нея. Не че има значение. Думите, които наистина искам да ти кажа, са в сърцето ми, и ти знаеш какви са те. Доловила си ги в гласа ми. И си ги виждала всеки път, когато сме се срещали.

Младежът порови в жакета си и извади кадифената торбичка. Бръкна в нея, взе сребърната кутийка и я постави на масата пред Мина.

— Отвори я — подкани той водачката. — За теб е.

Тя се взира в кутийката в продължение на дълги секунди. Лицето й бе силно пребледняло. Младежът чу как от устните й се откъсва тиха въздишка.

— Не се тревожи — повтори одрезгавяло той. — Не искам нищо в замяна. Не сега. Надявам се, че един ден сама ще ме обикнеш или поне, че ще изпиташ някаква привързаност към мен. Някой ден. Ако носиш този пръстен.

Забелязал, че тя се колебае да отвори кутийката, Силваношей сам вдигна капачето.

Рубините, с които беше инкрустирана халката, засияха в светлината на свещите като кървави капки — потекли от самото му сърце.

— Ще го приемеш ли, Мина? — попита отчаяно той. — Ще приемеш ли този пръстен и ще го носиш ли заради мен?

Тя протегна ръка — студена и непотрепваща.

— Ще приема пръстена и ще го нося — отвърна. — Заради Единия Бог.

Тя сложи халката на показалеца на лявата си ръка.

Радостта на младежа беше безгранична. В началото се бе подразнил, че отново е вмъкнала този неин бог в разговора, но вероятно го правеше, за да получи благословията му. Силваношей нямаше нищо против и сам да се помоли на Единия Бог, да падне на колене, ако трябва, стига това да му дадеше любовта й.

Зачака нетърпеливо за първите признаци от въздействието на магията на пръстена, зачака Мина да го погледне с обожание.

Тя се взря в халката и я завъртя така, че рубините да проблеснат. В този миг за Силваношей не съществуваше никой друг. Никой, освен тях двамата. Хората на масата, хората на празненството, всички по света, бяха просто размазани петна от пламъчета на свещи, музика и аромат на гардении и рози. Всичко останало беше Мина.

— Сега — произнесе в екстаз той — трябва да ме целунеш.

Тя се наведе към него. Магията на пръстена действаше. Ръцете й го обгърнаха. Ала преди устните й да докоснат неговите, устата й се разтвори, сякаш се канеше да извика. Ръцете й го стиснаха сковано, очите й се разшириха ужасено.

— Мина! — каза разтревожено Силван. — Какво ти е?

Тя изкрещя. Устните й оформиха една-единствена дума. Опита се да проговори, ала гърлото й се стегна и тя започна да се задушава. Момичето обезумяло се опита да свали пръстена, ала в същия момент крехкото й тяло се разтърси от конвулсии и болезнени спазми. Девойката се хвърли към масата с разперени ръце, събаряйки чаши и чинии. От устата й излезе още един смразяващ и нечленоразделен, животински звук. Животът забълбука в гърлото й. Сетне просто остана неподвижна. Ужасяващо неподвижна. Очите с цвят на кехлибар гледаха немигащо. И обвинително се взираха в Силваношей.

Кайрин се изправи. Действаше автоматично. Не разполагаше с готов план. Мислите му бяха напълно объркани, но най-важната от всички тях бе онази, че по някакъв начин трябва да осигури на Силван път за бягство. Почти веднага я изостави. С всички тези Мрачни рицари наоколо беше невъзможно. В този миг, макар и несъзнателно, Кайрин изостави Силваношей. Народът на Силванести вече беше негов народ и негова отговорност. Не можеше да направи нищо, за да спаси братовчед си. Опитите му да го стори се бяха провалили напълно. Но поне можеше да се опита да спаси народа си. Киратът трябваше да научи за случилото се, за да бъдат готови членовете му да предприемат необходимите мерки.

Останалите елфи край тях бяха твърде шокирани, за да помръднат, прекалено зашеметени, за да осъзнаят напълно ситуацията. Времето забави ход и заедно с това напълно спря. Никой не си поемаше дъх. Никой не мигваше. Всички бяха замръзнали невярващо.

— Мина! — извика в отчаяние Силван и посегна към нея.

Изведнъж настана страшна суматоха. Офицерите на водачката нададоха гневни крясъци и се втурнаха през гостите, преобръщайки маси, разбивайки столове, изблъсквайки грубо всеки, който се изпречеше на пътя им. Елфите завикаха един през друг. Чуха се писъци. По-съобразителните вече теглеха съпрузите си към изхода на градината. Сред първите бе и Кайрин. Докато Мрачните рицари вече наобикаляха масата, където лежеше Мина, той хвърли един последен поглед към своя злощастен братовчед, след което, с натежало сърце и мрачни предчувствия, се изгуби в нощта.

Нечия исполинска, покрита с кафява козина ръка улови младия крал за рамото и едва не премаза костите му. Минотавърът вдигна Силваношей с погрозняло и изкривено от ярост и скръб лице и го запрати настрани като някаква непотребна вещ.

Младежът премина през една орнаментирана дървена решетка и се просна по гръб в дупката, в която се бе издигало Дървото на щита. Остана намясто, замаян и без дъх, след което видя пред себе си лица — мрачни човешки лица, чиито изражения подсказваха единствено гняв и желание за кръв. Хванаха го и го измъкнаха от дупката. Болката се стрелна през тялото му. Той простена. Навярно имаше нещо счупено. Може би всяка костица в тялото му беше счупена. Истинската болка извираше от разбитото му сърце.

Рицарите завлякоха Силван обратно до празничната ма са. Минотавърът докосна шията на Мина.

— Няма пулс. Мъртва е — каза с пяна на уста. Обърна се и заби треперещ пръст в младежа. — Ето нейният убиец!

— Не! — изкрещя Силван. — Аз я обичах! Дадох й пръстена си…

Минотавърът вдигна безчувствената ръка на Мина. Дръпна силно рубинената халка. После я размаха под носа на Силван:

— Да, даде й го. Даде й отровен пръстен! Даде й пръстена, който я уби.

От един от рубините се подаваше тънка игла. На върха й проблясваше капчица кръв.

— Иглата се задвижва от пружина — обяви Галдар, като вдигна пръстена високо, така че всички да го виждат. — Когато жертвата докосне халката или я завърти около пръста си, иглата изскача и пронизва плътта, пращайки смъртоносната си отрова в кръвта. Обзалагам се — добави неумолимо, — че отровата е от съвсем същия вид, който използват елфите.

— Не съм аз… — извика в агонията на скръбта си Силваношей. — Не е от пръстена… Не бих могъл…

Той млъкна. Отново видя как Самар стои в покоите му. Самар, който знаеше всички тайни проходи в двореца, който се бе опитал да го принуди да избяга и дори не бе направил опит да прикрие омразата си към Мина. И все пак, почеркът от писмото беше на жена. Неговата майка…

Ударът го накара да залитне. Беше дошъл от юмрука на минотавъра, но дори когато счупи челюстта му, Силван не усети нищо. Истинският удар идваше от познанието за собствената му вина. Обичаше Мина, а я бе погубил.

Следващият удар го потопи в мрак.