Ричард А. Кнаак
Демонична душа (8)

Осем

Малфурион сънуваше. В съня му двамата с Тиранде живееха в красив дървесен дом сред кулите на прекрасния Сурамар. Беше пролет и всичко цъфтеше. Земята бе покрита от избуяла растителност като красив килим. Огромното дърво ги разхлаждаше с дебелата си сенчеста корона, а в основата му имаше цветя във всякакви цветове и форми.

Тиранде, облечена с прекрасна рокля в жълто, зелено и оранжево, свиреше на сребърна лира, докато децата им — момченце и момиченце — тичаха около дървото и се смееха щастливо. Малфурион седеше близо до прозореца на великолепното си жилище и вдишваше свежия въздух, радвайки се на постигнатото в живота си. По света цареше мир и семейството му не познаваше нищо друго, освен щастието…

А после дървото се разтърси жестоко. Друидът сграбчи перваза и видя с ужас как къщите и кулите на Сурамар бързо падат една през друга. Сградите се сриваха. Елфите крещяха, във всички посоки избухнаха огромни пламъци.

Той затърси децата си с поглед, но тях ги нямаше никъде. Що се отнася до Тиранде — тя продължаваше да седи на един от дебелите клони отвън, а пръстите й извличаха нежна мелодия от лирата.

Малфурион рискува да се наведе навън и изкрещя:

— Тиранде! Ела вътре! Бързо!

Но тя не му обърна внимание, безгрижно впримчена в музиката си, въпреки нарастващата катастрофа и собствената й несигурна позиция.

Дървесният дом започна рязко да пада. Малфурион се опита да използва друидските си сили, за да го предпази, но нищо не стана. Дървото, всъщност цялата флора, изглеждаха мъртви за сетивата му.

Падането на къщата най-накрая събуди Тиранде. Тя изпусна лирата, изкрещя и се пресегна към Малфурион, но разстоянието бе твърде голямо. Съпругата му изгуби равновесие и се подхлъзна на клона…

Но във въздуха се появи създание, облечено в черно, което бързо я хвана. Илидан се усмихна великодушно на Тиранде, а после кимна свойски на брат си. Вместо обаче да дойде да му помогне, близнакът му се понесе надалеч с плячката си.

— Илидан! — изкрещя Малфурион, опитвайки се да се задържи. — Върни се!

Брат му спря насред полета. Все така с жрицата, здраво стисната в ръцете му, той се извърна и се изсмя към друида.

И докато се смееше, Илидан се преобрази, стана по-едър и по-страшен. Дрехите му се разкъсаха и от тях изскочи скритата отдолу броня. Цветът на кожата му потъмня и зад гърба му се изви зловеща дълга опашка. Ноктеста лапа държеше Тиранде над опустошения град и я люлееше като парцалена кукла.

И младежът ужасено гледаше как Аркемонд размахва любимата му пред него…

 

 

— Неее!

Той скочи рязко, като едва не падна от гърба на нощния саблезъб. Силни, но тънки пръсти го задържаха, преди да изгуби остатъците от равновесието си, и го издърпаха обратно към бронирана гръд. Спомняйки си Аркемонд, друидът инстинктивно се опита да се отскубне от бронята.

— Тихо, Малфурион! Внимавай!

Гласът на Тиранде го върна в пълно съзнание. Погледна назад към загриженото й лице. Тя беше вдигнала забралото на шлема, така че лицето й се виждаше напълно — добре дошла гледка.

— Сънувах… — започна той, но после спря. Част от съня му бе твърде лична, за да я разкаже на жена, която не му е обещана. — Аз… сънувах — завърши Малфурион извинително.

— Знам. Бълнуваше. Стори ми се, че долавям името си, а после това на Илидан.

— Да. — Той не посмя да каже повече.

Жрицата докосна бузата му.

— Трябва да е бил ужасен сън… но поне най-накрая успя да поспиш.

Внезапно осъзнал близостта си с нея, друидът се изпъна. Огледа се наоколо и за пръв път забеляза морето от бегълци около тях. Повечето бяха цивилни, много от които изглеждаха объркани и напълно неразбиращи какво става. Малцина нощни елфи някога бяха страдали толкова. Подобна нередност със сигурност бе докарала немалко от народа на Малфурион до самия ръб.

— Къде се намираме?

— Близо до Монт Хайджал.

Той се взря във върха.

— Толкова далеч. Не може да бъде!

— Боя се, че може.

Главата на Малфурион увисна. Значи въпреки всичките им усилия, неговият народ все пак беше обречен. Ако демоните вече бяха изтикали армията толкова назад, как можеха нощните елфи изобщо да се надяват на нещо?

— Елун бди над нас — прошепна Тиранде, разчела изражението му. — Моля й се за съвет. Тя ще ни даде поне някаква отмора.

— Дано. Къде са другите?

— Брат ти е с лунната стража ей там. — Тя посочи на север. — Не съм виждала Крас или другите.

Но не с Илидан искаше да говори той. След сблъсъка си с Аркемонд, друидът отчаяно копнееше да намери магьосниците. Те трябваше да получат предупреждение за могъщия демон, който командваше преследващите ги сили.

Това предполагаше, разбира се, Крас и останалите още да са живи. Дали Аркемонд не ги бе изловил, след като се бе разправил с Малфурион?

— Тиранде, трябва да намеря чужденците. Вярвам, че те все още са ключови за оцеляването ни.

— Никога няма да успееш пеша. Още си слаб. Вземи моята пантера.

Той се почувства засрамен, че тя ще пожертва собствения си саблезъб за може би безполезното му търсене.

— Тиранде, аз…

Но тя го изгледа както никога досега — твърдо и решително изражение, което Малфурион беше виждал само у най-възрастните и отдадени жрици на Елун.

— Важно е, Малфурион. Зная това.

Тя се спусна от огромната котка, преди той да започне да спори отново. Тиранде взе само раницата и оръжията си и погледна към друида.

— Хайде, върви!

Неспособен да стори друго, освен да кимне благодарно, Малфурион смени позицията си, а после насочи нощния саблезъб напред през тълпата. Беше решен да не предаде доверието на Тиранде. Ако другите бяха още живи, щеше да ги намери.

Котката си проправяше път през войниците и цивилните с ръмжене, но нито веднъж не нападна, въпреки очевидното си неудоволствие от това да е заобиколена от толкова много тела. Друидът със задоволство отбеляза, че войниците в по-голямата си част са запазили реда. Мнозинството цивилни учтиво, но твърдо биваха подканвани напред, а скоростта им не се променяше. Демоните със сигурност бяха разчитали на хаоса от смесването на тези толкова различни групи на едно място. Поне тази опасност засега не съществуваше.

Но с толкова много народ, прибавен към армията, дори уникални създания като Крас, орка и човека бяха почти невъзможни за откриване. Чак след като за дванадесети път обходи с поглед тълпите, Малфурион най-сетне се сети да използва уменията си.

Не желаеше все още да навлиза в Смарагдовия сън, защото имаше и други начини, чрез които вярваше, че ще успее да ги усети. Друидът накара пантерата да застане на едно място и затвори очи, пресягайки се около себе си. Докосна умовете на всички други нощни саблезъби, които можеше да намери, и им заговори така, както на зверовете в гората по време на уроците си. Малфурион се обърна дори към животното на Тиранде, за да не изпусне и най-дребния шанс. Котките, които добре познаваха господарите си, със сигурност щяха да разпознаят различните миризми на тримата странници.

Но първите животни не откриха онези, които друидът търсеше. Той се стегна и разпръсна сетивата си още по-надалеч, достигайки животни, които дори не можеше да види. Някои от бегълците носеха със себе си домашни любимци и Малфурион запита дори тях. С колкото повече животни се свържеше, толкова по-големи шансове имаше.

Най-накрая една от тъмните пантери отговори. Съобщението не дойде с думи, а по-скоро с миризми и образи. На друида му отне един миг да ги осмисли, но накрая разбра, че това създание скоро е виждало орка. Брокс бе най-ясно различим от триото и не беше чудно, че нощният саблезъб си го спомня най-добре. За котката войнът представляваше смесица от буйни и наситени миризми, напомнящи за нейната дълбоко заровена дивашка страна. Пантерата усещаше в Брокс някакво сродство. Всъщност образът в представите й изобразяваше зеленокожия ветеран като нощен саблезъб, изправен на задни лапи, чиято дясна ръка завършваше с два огромни нокътя, които трябваше да представляват брадвата на орка.

Това да намери точно кога и къде обаче пантерата е видяла Брокс, се оказа малко по-трудно. Животните не измерваха времето и пространството както го правеха елфите. Но с известни усилия друидът най-накрая успя да определи, че саблезъбът е срещнал орка само преди час или два, близо до централната част на огромното стълпотворение.

Малфурион насочи собственото си животно в тази посока и продължи да запитва другите нощни саблезъби дали са видели нещо. Все по-често се натъкваше на такива, които са мернали не само Брокс, но и Ронин и Крас. Нещо във възрастния магьосник изглежда впечатляваше умовете им. Те го гледаха с такова уважение, каквото подобни могъщи ловци обикновено пазеха само за многократно превъзхождащите ги хищници. Те обаче не се бояха от Крас така, както биха се страхували от друг звяр, сякаш почти разбираха, че той е нещо много, много повече. Всъщност Малфурион скоро осъзна, че нощните пантери по-скоро ще изпълнят заповед на Крас, отколкото на собствените си ездачи, които ги бяха отгледали.

Отчитайки още една от много мистерии, заобикалящи не-точно-нощно-елфския магьосник, друидът пришпори котката си още по-бързо. Пътят бе труден, защото яздеха срещу прилив от живи същества, но насочван от елфа, нощният саблезъб успя да се придвижва без да наранява тези по пътя си.

Докато се приближаваше към мястото, където трябваше да се намират странниците, положението се влоши. Звуците на битката се носеха в далечината и на хоризонта се появяваха плашещи алени и тъмнозелени блясъци. Войниците наоколо бяха по-изморени и притеснени. Тук явно се намираха онези, които най-скоро са били на фронтовата линия и са отблъсквали демоните. Белезите и ужасните рани, които виждаше Малфурион, показваха ясно, че яростта на Пламтящия легион не е намаляла.

— Какво правиш тук? — извика му един офицер, по чиято някога безукорна броня се стичаха кръв и мръсотия. Очите му сълзяха. — Всички цивилни трябва да са на чело на похода! Махай се!

Преди друидът да успее да обясни, някой иззад гърба му каза:

— От него се очаква да бъде тук, капитане. Това би трябвало да е очевидно дори само след един поглед към лицето му!

— Илидан? — Малфурион погледна през рамо и видя, че брат му се приближава на практика недокоснат от сражението. На лицето му бе изписана първата усмивка, която младежът виждаше от много време насам; извеждаше толкова не на място в тази ситуация, че Малфурион се изплаши да не би близнакът му да е полудял.

— Мислех, че сме те изгубили — каза магьосникът и потупа силно брат си по рамото. Без да забележи как Малфурион се изгърбва, Илидан се извърна към офицера: — Някакви други въпроси?

— Не, господарю Илидан!

Войникът бързо отдаде чест и продължи напред.

— Какво стана с теб, братко? — запита облеченият в черно близнак. — Някой каза, че са те видели повален, а пантерата ти била разкъсана на парчета…

— Спасиха ме… Тиранде ме избави.

Малфурион съжали в мига, в който произнесе името й.

Усмивката остана, но доброто настроение зад нея се стопи.

— Така ли е направила? Радвам се, че е била толкова близо до теб.

— Илидан…

— Добре е, че и ти си тук сега — продължи брат му, отрязвайки всякакво по-нататъшно обсъждане на жрицата. — Старият магьосник се опитваше да организира нещо и явно смята, че ти си важен.

— Крас? Къде е той?

Усмивката на магьосника стана почти злокобна.

— А, всъщност точно накъдето и ти си се запътил, братко. Горе, на самата линия на битката…

 

 

Зави вятър. Нощните елфи, избрани да защитават отстъпващата армия, бяха атакувани от ужасяваща жега. От време на време някъде из редиците прозвучаваше писък, веднага последван от триумфален рев от страна на някой демон.

— Къде е Илидан? — запита Крас. Дори неговото огромно търпение се изчерпваше. — Лунната стража не иска да прави без него нищо, освен да се пазят от нападения!

— Каза, че идва — намеси се Ронин. — Трябвало първо да говори с Рейвънкрест.

— Ще получи достатъчно слава, ако успеем и никой няма да го обвини, ако се провалим, най-малкото защото всички вече ще сме мъртви…

Ронин не можеше да спори с бившия си ментор. Нямаше нищо, което Илидан да желае повече от това да зарадва новия си покровител. Братът на Малфурион беше пълна противоположност на друида — амбициозен, див и незаинтересован от риска за останалите. Двамата магьосници вече бяха открили, че трима от лунните стражи, на които донякъде се надяваха да могат да разчитат, вече не са на разположение. Не демоните ги бяха убили. Просто изтощението от това да подхранват силите на Илидан чрез своите, ги бе осакатило трайно.

Но въпреки безразсъдния начин, по който използваше другите нощни елфи, те явно се бяха обвързали с него. По отношение на правенето на магии с реална стойност, Илидан можеше да стори това, което те не можеха. Освен това той разполагаше с политическата поддръжка на лорд Рейвънкрест, а за нощните елфи статутът беше от първостепенно значение, дори пред лицето на пълното унищожение.

Ронин внезапно подскочи.

— Пази се!

Над линията се спусна нещо, подобно на плаваща гъба, направена от мъгла. Преди заклинателите да успеят да реагират, ръбът й се докосна до мястото, където стояха войниците.

Няколко бойци изкрещяха, а по лицата им се появиха дузини гнойни образувания. Те се спукаха едно след друго, пораснаха наново и пак се пръснаха, разпростирайки се по всички незащитени части от тялото на жертвите.

— Джекар ирин! — изсъска Крас и посочи към облака.

Ярка синя светлина разяде гнусната гъба с огромна скорост и обречените допреди миг войници бяха спасени. За съжаление, на вече засегнатите нямаше как да се помогне. Те падаха един след друг, а обезобразената им плът приличаше на поле с изригващи вулкани.

Ронин зяпаше отвратено.

— Ужасно! Мътните да ги вземат!

— Иска ми се да беше възможно! Но не можем да чакаме повече! Щом лунната стража няма да ни следва, ни остава единствено да се надяваме, че ще можем да направим нещо сами!

Но когато магьосниците се подготвиха да излязат напред, Ронин забеляза двама приближаващи се ездачи.

— Илидан идва… и Малфурион е с него!

— Слава на Аспектите! — Крас се обърна да посрещне близнаците. Когато те стигнаха до тях, той се изправи пред брата на Малфурион. — Закъсня! Събери лунната стража! Трябва да бъдеш готов да следваш заповедите ми!

Илидан сигурно нямаше да приеме подобна безцеремонна команда от друг, но вече хранеше огромно уважение към двамата магьосници, особено към Ронин. Той погледна над рамото на Крас и видя мрачното изражение на червенокосия заклинател, след което кимна и побърза да се подчини.

— Какво се надявате да направите? — попита Малфурион, докато слизаше от пантерата.

— Демоните трябва да спрат тук — отвърна Крас. — Жизнено важно е да не отстъпим отвъд Монт Хайджал и да обърнем това бягство в нова агресивна атака!

Друидът кимна, а после каза:

— Аркемонд е там някъде. Едва успях да му избягам.

— Подозирах, че е така. — Крас обмисли казаното от нощния елф. — И фактът, че си все още жив след сблъсък с него означава, че съм бил прав да искам да си тук в този момент.

— Но… какво мога да сторя аз?

— Това, което си обучен да правиш, естествено.

С тези думи старият магьосник се обърна към Ронин, който вече се бе приготвил за сблъсък с демоните. Крас застана до някогашния си ученик и Малфурион последва примера му миг по-късно.

Драконовият магьосник заговори на човека:

— Ронин, по отношение на магията Илидан търси твоя съвет повече от всичко друго. Оставям на теб да установиш връзка с него.

— Както искаш. — Огненокосият заклинател премигна веднъж. — Готово е.

Магьосникът върна вниманието си върху друида.

— Малфурион, представи си най-могъщата магия, която смяташ, че можеш да направиш. Но по никакъв начин не ми казвай каква е! Използвай всеки метод, всички връзки със силите на света, от които имаш нужда, но не завършвай заклинанието, докато не ти кажа. Трябва да бъдем неумолими към враговете си.

— Аз… разбирам.

— Добре! Тогава да започваме. Следвай ме. Ронин?

— Готов съм — отвърна по-младият магьосник. — Знам точно какво искам да правя.

Очите на Крас се разшириха.

— А! Още един детайл, Малфурион. Бъди готов да сменяш целта на атаката си на случаен принцип. Движи заклинанието накъдето виждаш пропуски в усилията ни. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Дано тогава силите на светлината са с нас.

С тези думи Крас внезапно замръзна. Очите му немигащо се взряха в празнината, разделяща нощните елфи от демоните.

Ронин бързо се наведе към Малфурион.

— Използвай всичко. Не оставяй енергия за защита. Сега настъпи моментът — всичко или нищо.

— Приближават се — обяви Крас пред спътниците си. — Дано Аркемонд да се окаже сред първите редици.

Всички можеха да почувстват приближаващата орда. Злото изпълваше самия въздух и запращаше усещане за гнилоч към тях. Дори драконовият магьосник потрепери от отвращение, а не от страх.

— Ронин, накарах Джарод Шадоусонг да се подготви. Лунната стража също ли е на мястото си?

— Да.

— Почти… — Бледото лице се стегна. Клепачите на Крас потрепнаха. — Сега.

Никой от тях не знаеше как другите ще атакуват, точно както искаше възрастният магьосник. Той наистина се нуждаеше от случайни попадения — най-добрата тактика срещу защитите, които Аркемонд и гнусните му подчинени биха могли да измислят. Планът му имаше също толкова голям потенциал за катастрофа (ако не и повече), колкото и за успех, но той бе отчел това.

Изведнъж от облаците се спуснаха блестящи копия от чист лед, които заудряха по вражеската орда. На север земята потрепери и демоните внезапно се разпръснаха, защото скалата се изду. Някъде другаде от нищото се появиха черни птици, които се насочиха към летящите сили на Легиона.

Навсякъде по линията на защитниците магиите атакуваха врага една след друга. Някои бяха насочени към конкретни места, докато други сякаш действаха навсякъде. Нямаше две еднакви и въпреки че имаше дори такива, които се противопоставяха една на друга, очевидно нанасяха много по-жестоки поражения на напиращата орда.

Демоните умираха пронизани от лед, изгорени от ален огън или погребани под разтопената земя. Тези в небето падаха разкъсани и пробити от стотици нокти или се стоварваха към смъртта си, след като вятърът ги блъскаше един в друг.

Ередарите направиха опит да се противопоставят на контраатаката, но Крас внезапно извика:

— Сменете посоката!

Малфурион, Ронин и лунната стража и Илидан от север смениха фокуса на магиите си. Крас усети, че уорлоците са объркани, несигурни накъде първо да насочат усилията си. Адските пазачи и другите демонични войни на земята напразно се опитваха да се опазят срещу нещо, което техните оръжия не можеха нито да срежат на две, нито да нанижат.

Неумолимото настъпление най-накрая спря.

— Удържахме ги! — изкрещя Крас. — Сменете фокуса отново и натиснете по-силно! Трябва да започнем да си възвръщаме позициите!

Те отново изместиха посоката на атаките си. Някои области утихнаха, но щом Пламтящият легион се опиташе да използва предимството, някой сред заклинателите запълваше празнините. Никъде нямаше място, където демоните да могат да удържат позицията си, а какво остава да продължават натиска.

— Отстъпват! — извика Малфурион.

— Не отслабвай хватката — изсъска Крас през стиснати зъби. — Ронин, предупреждавам капитана!

Друидът си позволи да погледне към човека за миг.

— Какво иска да каже?

— Отне ни малко убеждаване, но Шадоусонг отиде при Рейвънкрест! Само чакаше сигнала ни!

— За какво?

В отговор на въпроса му зазвучаха бойните рогове. Внезапна енергия изпълни нощните елфи. Умиращата надежда изчезна, а с нея и примирението. Войниците отново отвърнаха на призива на роговете с пълната си сила и армията тръгна в атака.

Заклинателите на свой ред потеглиха бавно напред пеша, отново променяйки атаките си. Тренираните им котки ги следваха на няколко крачки, докато напредваха заедно с войниците по посока на врага.

И най-накрая Пламтящият легион започна наистина да отстъпва.

Нощните елфи прекосиха разчистената от лунната стража и другите магьосници зона. След това започнаха да прегазват първите паднали демони. Подминаваха и много от своите, погубени часове по-рано, но все повече и повече демони падаха пред яростните защитници. Отслабен от непредсказуемите атаки на заклинателите, Пламтящият легион лесно ставаше жертва на нощните елфи.

Проехтяха нови рогове. Из редиците на армията неочаквано зазвуча дълъг и доволен рев. Защитниците се затичаха напред, удвоявайки скоростта си.

— Рейвънкрест трябва да следва плана! — извика Крас — Не могат да преследват Легиона твърде дълго, нито толкова бързо!

Залп от стрели падна върху демоните, избивайки десетки наведнъж. Кавалерията се засили срещу оцелелите от другата страна на фронтовата линия. Големите котки с радост разкъсваха плячката си.

Сърцето на Малфурион заби по-учестено.

— Получава се!

— Не се отпускай! — стресна го магьосникът.

Наистина не си го позволиха. Окрилени от успеха си, друидът и другите продължаваха да подпомагат войските. Колкото и да бяха изтощени, нощните елфи разбираха прекрасно, че се намират в критична точка от битката. Монт Хайджал все още се извисяваше зад тях, но вече се смаляваше бавно.

След това откъм центъра на армията се появи нова, добре дошла изненада. Сестрите на Елун, облечени в бляскавите си брони, подсилваха бойците с напевите си. Можеше и да е ден, но ритмичното пеене на жриците буквално подхрани нощните войни. Сякаш самата луна се беше извисила над армията в този миг.

Стъпка по стъпка те се бореха, а демоните падаха Крас погледна към забуленото небе и каза:

— Сега! Ударете ередарите по собствено усмотрение!

Всеки заклинател фокусира усилията си върху летящите уорлоци. Гръмотевици разкъсаха небесата. Светкавици проблясваха в разкъсващи ретината цветове. Завиха ветрове.

Не можеха да видят резултатите от атаките си, по ги чувстваха по други начини. Ередарите направиха опит да се прегрупират, но трябваше да пазят и ордата. Това ги изстискваше. С всеки убит демон-маг защитниците усещаха отслабване на злите сили, изправени срещу тях. И с всеки паднал уорлок Крас и останалите нападаха оцелелите все по-стръвно.

Най-накрая ередарите отстъпиха напълно. Отстъплението им оголи чудовищните войни на земята и ги остави незащитени срещу магьосниците и лунната стража.

— Те бягат! — прошепна Малфурион, възхитен от успеха на групата си.

— Твърде ценни са. Аркемонд ще се нуждае от тях и по-късно — отвърна мрачно Крас. — А на него те наистина ще му трябват. Войната не е спечелена, но спасихме тази битка.

— Не трябва ли да продължаваме да ги преследваме, докато не ги избутаме обратно през портала в адското им царство?

Възрастният магьосник се закикоти — толкова нетипичен звук за него, че дори Ронин се стресна.

— Звучиш по-скоро като брат си, отколкото като себе си, Малфурион. Не позволявай на еуфорията на момента да те отнесе твърде далеч. Тази армия никога няма да преживее пълнокръвна битка по целия път до Зин-Азшари. Дори в момента единствено волята им ги държи на крака.

— Тогава… какъв е смисълът?

— Огледай се около себе си, младежо. Твоите хора оцеляха. Това е повече, отколкото си мислеха, че ще постигнат само час по-рано.

— Дали обаче Рейвънкрест ще последва инструкциите ти? — запита Ронин, оглеждайки се за знамето на благородника.

— Вярвам, че ще го стори. Вижте там, на север.

Там напорът се беше забавил и сега войниците изглеждаха по-заинтересовани да укрепят позициите, които вече са завзели, отколкото да се бият за нови. Яздещите офицери се носеха сред другите войници и им даваха сигнали да се върнат към основната група. Някои изглеждаха малко разочаровани, но другите бяха повече от щастливи, че ще могат да си починат, дори ако трябва да стоят прави.

Само за минути цялата предна линия бе напълно спряла. Нощните елфи скоро започнаха да разчистват клането и да създават здрав фронт от сурови, но решителни войни, които стояха с намерението да отблъснат всеки, който би се опитал да развали чудото, постигнато току-що.

И чак тогава Крас си позволи да издиша.

— Послуша ме. Благословени да са Аспектите, послуша ме…

Далеч напред се виждаха само смътните форми на демоните. Пламтящият легион се беше отдръпнал далеч отвъд обсега на стрелците, а също и на уморените магьосници, поне за момента.

— Успяхме — промълви Ронин, а гласът му звучеше почти като грак. — Не успяха да ни избутат до Монт Хайджал.

— Да — промърмори Крас с очи, насочени не към демоните, а към изтормозените защитници. — Да, успяхме. Сега започва трудната част.