Ричард А. Кнаак
Демонична душа (7)

Седем

Борейки се с изтощението, Перот’арн се добра до личните си покои. Най-накрая беше получил възможност да възстанови малко от силите си, които постоянната работа върху портала бе изсмукала. Преди да замине, за да поеме лично командването на демоничната орда, Аркемонд им остави план, по който порталът малко по малко да се нагоди така, че да понесе пристигането на великия Саргерас. За разлика от Манорот, който караше Аристократите да се трудят, без да го е грижа за отслабващата им сила, Аркемонд разбираше, че нощните елфи няма да оцелеят достатъчно дълго, за да изпълнят дълга си, ако нямат възможност да спят и ядат. Той също ги товареше много, но почивките, които им позволяваше, всъщност им даваха възможност да напредват както никога преди, дори под контрола на лорд Ксавиус.

Когато помисли за някогашния си господар, Перот’арн не можа да не погледне през рамо. Стаята, малко помещение, в което имаше само едно дървено легло, маса и медна газена лампа, беше изпълнена със сенки, всяка една от които напомняше на магьосника за нещото, което излезе от портала след великолепния Аркемонд. Това, че двукракият звяр някога е бил Ксавиус, наистина плашеше Аристократите. Когато съветникът на кралицата беше един от тях, те живееха в постоянен страх от него, но сега той излъчваше нещо злокобно, което нахлуваше дори в сънищата на Перот’арн.

В опит да се разсее от тези притеснения, нощният елф огледа с неприязън леглото. Той бе не по-малко отдаден на работата от всички останали, но като един от Аристократите, бе свикнал с много по-добри жилища. Копнееше за вилата и жена си, които не бе виждал от дни. Манорот не позволяваше на никого да напуска двореца и в това за съжаление двамата с Аркемонд бяха в пълно съгласие. Така че магьосниците трябваше да спят където намерят… в този случай — в стаи, използвани някога от офицерите от охраната. Капитан Варо’тен доброволно ги бе предложил на заклинателите, но Перот’арн можеше да се закълне, че белязаният войник го е сторил с леко крива усмивка. Варо’тен и неговите подопечни бяха свикнали на много по-спартанско съществуване и Перот’арн подозираше, че те се забавляват с неудобствата, които на магьосниците им се налагаше да търпят в името на каузата.

Но всичко това щеше да си струва, когато повелителят на Легиона дойдеше тук. Светът щеше да бъде избавен от нечистите и недостойните. Само Аристократите, най-съвършените подчинени на Азшара, щяха да оцелеят. Перот’арн и други като него щяха да населят нова и преустроена земя и да създадат там рай, за какъвто никой никога не бе и мечтал.

Разбира се щеше да последва много работа. Кралицата им беше обяснила, че е необходимо Пламтящият легион да унищожи всичко вече съществуващо. Светът трябваше да започне от нулата. От Аристократите щеше да се очаква много, но наградите, които щяха да пожънат, бяха безгранични.

Перот’арн седна на твърдото легло с въздишката на мъченик. Веднъж да създадат рая, едно от първите му желания щеше да е по-меко и удобно място за сън.

Едва бе положил глава на сивата буца, която минаваше за възглавница, когато един глас прошепна в ухото му:

— Такива жертви… толкова незаслужени трудности…

Перот’арн подскочи и седна в леглото. Отново се огледа из стаята, но не видя нищо друго, освен ужасните неподдържани стени и жалката спартанска мебелировка.

— Принуден да търпи подобна мизерия… ти си достоен за уважение, скъпи ми Перот’арн…

Аристократът отвърна единствено с рязко поемане на въздух и в този миг част от сенките се отдели от ъгъла. Ониксовите очи с рубинени ивици, пробягващи през тях, се впиха в изненадания магьосник.

— Ксавиус…

Копитата на сатира тракаха едва доловимо, докато той се приближаваше към Перот’арн.

— Някога носех това име — промърмори той. — Сега то няма чак такова значение за мен.

— Какво правиш тук?

Ксавиус се изкикоти — звук, който силно наподобяваше блеенето на животното, на което приличаше сега.

— Знам за амбициите ти, Перот’арн. Знам мечтите ти и колко много си се борил за тях.

Въпреки недоверието си към рогатото създание, нощният елф почувства известна признателност. Никой друг сякаш не забелязваше колко много допринася за каузата. Дори кралицата или Аркемонд.

— Знаеш ли, скъпи приятелю, карах те да се пребиваш от работа, защото очаквах много от теб.

Перот’арн не знаеше и като чу това от устата на някогашния си господар, гърдите му се издуха от гордост. Лорд Ксавиус представляваше летвата, по която другите Аристократи сравняваха уменията си. Той беше ненадминат майстор на занаята си. Кой друг би жертвал доброволно очите си, за да разбира по-добре силите, които владее? Съветникът никога не бе поискал от другите жертва, която самият той вече да не е направил.

— Аз… за мен е чест.

Рогатият сатир наклони глава и се ухили. По някаква причина Перот’арн не намери усмивката му за толкова плашеща, колкото по-рано.

— Не… аз съм този, за когото е чест, добри ми Перот’арн… и дойдох тук с надеждата да бъда удостоен с още по-голяма чест.

— Не разбирам, госп… не разбирам.

— Малко вино?

Рогатото създание извади гарафа от въздуха и я предложи на нощния елф. Перот’арн я отвори и подуши съдържанието. Буйният букет от аромати възбуди сетивата му. Това със сигурност беше вино от дъгоцвете — любимото му.

Ксавиус се наведе още по-близо.

— От личните й изби… — промълви той с цинична усмивка. — Но това може да си остане тайна между нас, нали?

Мисълта за толкова смело прегрешение срещу Азшара първоначално втрещи магьосника, но после го развълнува. Ксавиус беше извършил това дребно предателство срещу кралицата само заради Перот’арн. Азшара бе екзекутирала верни поданици и за много по-малко.

— Капитан Варо’тен ще бъде ужасен — спомена елфът.

— Той не е един от нас… и съответно не представлява проблем.

— Наистина.

За останалите Аристократи капитанът и неговите войници бяха необходимо зло. Изпълняваха ролята на слуги на кралицата, наистина, но нямаха благородната кръв и пищното излъчване на другите. Повечето Аристократи не ги смятаха за по-добри от онези, които някога бяха живели отвъд стените на двореца, но никога не оставяха подобни мисли да се изписват на лицата им. Капитан Варо’тен имаше начини да се справя тихо и бързо с всеки, демонстрирал презрение към него.

— Пий — подкани го Ксавиус и надигна гарафата в ръцете му.

Гърлото на бутилката вече беше до устните му и Перот’арн не видя причина да се колебае повече. Той остави нежната течност да потече по езика му и в гърлото. Цялото му тяло потръпна, докато поглъщаше рядката реколта.

— Дълго отлагана награда — каза Ксавиус. — Една от много.

— Вкусно е.

Рогатият му посетител кимна. Колкото повече стоеше в компанията на сатира, толкова по-малко се страхуваше Перот’арн от Ксавиус. Бившият съветник му отдаваше уважението, което той напълно заслужаваше. Това наистина бе чест за нощния елф, защото нима сатирът не беше един от най-доверените слуги на великия Саргерас? Не представляваше ли Ксавиус много по-голяма ценност за повелителя на Легиона от всички Аристократи взети заедно?

— Той наблюдава и теб — изкоментира тихо сатирът, сякаш споделяше тайна с доверен другар.

— Той? Искаш да кажеш…

— Всички се намираме под неговия мъдър взор, дори от толкова далеч. — Един заострен пръст се изпъна към магьосника — Но някои биват наблюдавани по-внимателно от други… с надеждата от тях да излезе нещо още по-велико.

Перот’арн нямаше думи. Саргерас го бе забелязал? Той бързо пое още една дълбока глътка от виното, а очите му се разшириха. Погледът му стана пресметлив. Как ли щяха да му завиждат другите…

— За враговете си Саргерас е въплътена смърт, но за онези, които му служат добре, благосклонността му няма граници. — Ксавиус отново насочи гарафата към устните на Перот’арн. — Той ме взе от отвъдното. Изтегли ме обратно и не само че отново ми върна живота, но и ми даде специално място в редиците си.

Сатирът се изправи в цял ръст, за да може магьосникът да го огледа. Сега нощният елф виждаше в това тяло велик дар и му се възхищаваше. Всъщност Ксавиус вече бе много повече, отколкото в предишния си живот. Фигурата му беше по-масивна и респектираща. Изглеждаше по-силен и по-бърз, въпреки копитата. Също така бе очевидно, че има още по-голям контрол върху изкуствата. Перот’арн можеше да почувства мощта, излъчваща се от някогашния му господар, и внезапно почувства ревност. И той заслужаваше подобна сила.

Може би виното бе свалило за момент защитите му, защото Ксавиус внезапно се отдръпна от него, сякаш ударен. Сатирът почти се стопи обратно в сенките. Перот’арн сграбчи гарафата здраво, изплашен, че е обидил благословения от бога.

Но също толкова бързо, колкото се бе оттеглил, Ксавиус се върна при него. Сатирът се надвеси над седналия нощен елф, загледан дълбоко в очите му. Магьосникът не можеше да отклони поглед.

— Не… — прошепна Ксавиус наполовина на себе си. — Твърде рано е… Но… той каза да намеря достойните… Може би бих могъл… Да… Но за да се поеме подобна отговорност, трябва да има сила и решителност… Смея ли да се надявам, че ти имаш подобна решителност, приятелю Перот’арн?

Магьосникът скочи от леглото и задъхано промълви:

— Имам цялата сила и решителност, от които се нуждаеш! Ще сторя всичко, за да съм още по-достоен за моята кралица и Саргерас! Дай ми шанс да докажа стойността си, моля те!

— Тогава знай, скъпи ми Перот’арн, че пътеката, която би поел е страшна… но ще се издигнеш над другите Аристократи! Ще си под моя опека! Всеки, който те види, ще знае, че си благословен от повелителя на Пламтящия легион! Силата ти ще нарасне десетократно и повече! Всички ще ти завиждат, защото ти ще си първият, присъединил се към мен!

— Да! — изрева нощният елф. — Ще направя всичко необходимо, лорд Ксавиус! Не ме изоставяй! Достоен съм, кълна се! Дай ми този дар!

Рогатото създание се ухили — гледка, която сега изпълваше спътника му не с напрежение, а с надежда.

— Да, скъпи ми Перот’арн… вярвам ти. Ти наистина си достоен да поемеш външността на един от неговите най-доверени слуги, както го сторих аз.

— Готов съм.

— Животът ти никога няма да бъде същият… ще стане много по-добър.

Перот’арн постави гарафата на леглото, а после падна на едно коляно.

— Ако мога да бъда приет тук и сега, моля да стане така. Моля те, кажи, че е възможно!

Усмивката се разшири още повече.

— О, да, може да бъде сторено сега.

— Тогава моля те, Ксавиус… направи ме като теб! Дай ми благословията на бога, за да стана по-съвършен слуга! Достоен съм!

— Както желаеш.

Ксавиус пристъпи назад и сякаш стана още по-едър. Той изцяло изпълни зрителното поле на магьосника. Рубинените ивици по очите на сатира проблеснаха диво.

— В началото може и да боли малко — промърмори той на новия си съмишленик. — Но нямаш друг избор, освен да го изтърпиш.

Ксавиус вдигна високо ноктестите си ръце.

В мига, в който магията го докосна, Перот’арн изкрещя. Чувстваше се така, все едно тялото му е оголено до кост парче по парче. Агонията беше по-силна от всичко, което някога си бе представял. Сълзи изпълниха очите му и, неспособен да изговори думите, той замоли със стонове болката да спре. Не това искаше той.

— Не — отвърна сатирът, без да обръща внимание на молбите му. — Трябва да свършим сега.

И писъците достигнаха нови ужасяващи степени. Това, което някога беше Перот’арн, сега трудно можеше да бъде разпознато от някой друг Аристократ. Тялото му постоянно мутираше, изменяно бавно и целенасочено от силата на Ксавиус, за да приеме формата, която той искаше. Крясъците се превърнаха в ридания, но дори това не прекъсна мрачната работа на сатира, независимо колко силно се извисяваха.

— Да… — каза Ксавиус с блясък в нечистите си очи. — Освободи болката. Освободи яростта. Никой отвъд тази стая няма да чуе. Можеш да крещиш колкото си искаш… точно както аз крещях. — Усмивката му стана дива и животинска. — Малка жертва е да страдаш за славата на Саргерас…

 

 

Нощните елфи очакваха демоните да прекратят гонитбата някъде по пътя. Надяваха се щом смигнат обратно до Сурамар да могат поне да се прегрупират, за да удържат врага. И разчитаха, че ако всичко друго се провали, замъкът Блек Руук ще им предостави убежище.

Оказаха се в грешка по всички показатели. Ронин и Крас разбраха защо, доста преди лорд Рейвънкрест или някой друг нощен елф да го стори. Те вече бяха ставали свидетели на делата на Аркемонд — зловещият гигант, който на без основание командваше Легиона със зловещата благословия на господаря си.

— Той няма да ни даде и миг почивка — каза драконовият магьосник, обличайки в думи това, което и двамата мислеха от доста време. Докосна разсеяно гърдите си, където бе вложил люспата, и си спомни нечистата неумолимост на Аркемонд.

— По-скоро ще натири всички демони в земните недра, отколкото да допусне това да стане — съгласи се Ронин. — Но всички ние ще колабираме дълго преди да се случи подобно нещо.

Нощните елфи напразно се опитваха да спрат по пътя към Сурамар, дори само за да могат да подготвят замъка за пристигането им. Той не беше достатъчно голям, за да побере населението на местността, а какво остава за огромните сили, събрани от Рейвънкрест, но благородникът се надяваше, че ако го подсилят, ще повдигне отново духа на последователите си. Това обаче нямаше да бъде възможно. Нямаха дори време да влязат в сградата. Войниците успяха да удържат достатъчно, за да могат цивилните да избягат зад тях, но това беше всичко. Нямаше шанс Блек Руук да бъде подготвен и за негова чест Рейвънкрест не възнамеряваше да се скрие вътре, докато Пламтящият легион смазваше всичко останало.

— Никога не съм си мислел, че замъкът ще се окаже толкова безполезен — изръмжа той по посока на Илидан. — Но нашата армия е твърде огромна, въпреки загубите ни и ако останем тук, демоните ще избият всички, останали навън, а после ще ни обсадят, докато не умрем от глад.

— Със сигурност можем да преживеем обсада! — настоя близнакът на Малфурион.

— Срещу други — със сигурност. Но тези няма да се изморят и да напуснат! Те ще унищожат всичко около нас, а после ще чакат неизбежното! — Брадатият нощен елф поклати глава. — Няма да допусна краят ни да бъде толкова жалък!

След по-малко от ден те изоставиха Сурамар на врага, съзнавайки, че ако някога Пламтящият легион бъде победен, там няма да има нищо за възстановяване. Откъдето минеха демоните, не оставяше нищо, освен руини. Още преди градът да изчезне в далечината, защитниците вече можеха да видят падащите огромни дървета и срутващите се пред неумолимата яростна атака стени.

Но макар без съмнение огромна част от Пламтящия легион да взимаше участие в разрушаването на Сурамар, онези, които преследваха армията, продължиха упорито, сякаш не им липсваше дори един войн. За момента от цялото това отстъпление имаше само една малка полза и тя беше, че въздушните атаки намаляха. Ередарите все още хвърляха каквито магии имаха под ръка, за да тормозят нощните елфи, но усилията им явно ги бяха изтощили. Атаките на инферналите също почти бяха секнали, поне отгоре. Те обаче все още се втурваха пред останалите демони и удряха линиите на защитниците при всяка разкрила се възможност.

Денят се стопи в нощ, а после нощта — в ден, но силите на Рейвънкрест продължаваха да отстъпват. Не един ездач на нощна пантера лежеше заспал на гърба на звяра си и всички пешаци ги зяпаха със завист. По-силните помагаха на онези, които вече не издържаха. Което бе още по-лошо, масата бежанци пред войниците ставаше все по-голяма с всеки час, а на тях им липсваха издръжливостта и координацията на бойците. Поколенията мир ги бяха оставили неподготвени за подобна катастрофа и скоро армията се оказа принудително смесена с изморените цивилни.

— Хей, вие, движете се! — извика Джарод Шадоусонг на една група едва кретащи бежанци, които стояха пред него и подопечните му. — Не можете да спрете насред това! Продължавайте да тичате!

Крас се намръщи:

— Това ще се влошава. Рейвънкрест няма да може да запази контрол дори над собствените си войниците, ако се смесят твърде много с бежанците. Точно това иска и Аркемонд.

— Но какво можем да сторим? — Очите на Ронин бяха потънали в сенки. Също като другите, и той не си бе починал истински, преди капанът да изщрака. От всички тях единствено Брокс изглеждаше в наистина добра форма. Израснал във времена на война, оркът много пъти бе преживявал дни без почивка. Все пак дори и той изглеждаше готов да задреме, ако му се удаде шанс.

Всъщност не друг, а именно Брокс отговори на въпроса на Ронин, но не с думи. Когато и собствената им група попадна в капан сред потока цивилни, оркът започна да действа. Той премина покрай Джарод и пазачите и изрева срещу най-близките от тълпата, размахвайки огромната брадва над главата си. Представляваше толкова страховита гледка, че нощните елфи страхливо започнаха да му отварят път.

— Не! — изтътна той. — Напред! Няма да ходите натам! Само напред! Помогнете на други!

И докато спътниците му го гледаха, гротескното същество започна да подкарва бегълците, все едно е правил същото с крави или овце цял живот. Никой от нощните елфи не желаеше да предизвика яростта му и изпълняваха командите му до последната буква.

Джарод бързо пое примера и разпръсна стражите си нашироко, за да подкарват цивилните пред себе си. Скоро там отново имаше ред и когато други офицери разбраха какво става, започна да се оформя истински фронт. С внимателна и планирана прецизност въоръжената армия подтикваше тези, които трябваше да пази, напред. Скоростта, с която всички се придвижваха, нарасна значително.

Но Пламтящият легион все така ги преследваше. Крас забеляза в далечината някаква планина, която събуди смътни спомени у него. Той се обърна към Джарод и запита:

— Капитан Шадоусонг, този злокобен връх има ли си име?

— Да, господарю Крас. Наричат го Монт Хайджал.

— Монт Хайджал… — Магьосникът облиза устни. — Толкова назад ли са пи избутали?

Ронин забеляза изражението му. Той заговори само за ушите на Крас:

— Спомняш ли си това име?

— Да… и това означава, че ситуацията на нощните елфи наистина е отчаяна.

Човекът изсумтя.

— Нещо, което, ще признаеш, вече знаехме.

Очите на Крас потъмняха.

— Не можем да позволим това отстъпление да продължи още много. Армията трябва да даде отпор. Ако отстъпим отвъд Монт Хайджал, всичко е загубено.

— Някакви спомени ли се раздвижиха?

— Не знам, може би просто здрав разум. Пра всички положения обаче съм убеден, че не можем да продължим по-далеч от този връх. Независимо от това, което твърди историята, не мога да гарантирам, че нощните елфи ще триумфират, ако не успеем да спрем.

— Но лорд Рейвънкрест вече прави всичко, което може и ние самите сме изтощени само от това да печелим време.

— Значи трябва да сторим нещо повече. — Драконовият магьосник се надигна толкова, колкото му позволяваше нощният саблезъб. — Само да можех да намеря Малфурион. Умението му ще ни бъде нужно сега.

— За последно го видях с жрицата Тиранде. Изглеждаше толкова блед, колкото е възможно за расата му. Борил се е с нещо, което почти го е убило.

— Да, мисля, че беше Аркемонд.

— Тогава Малфурион щеше да е мъртъв.

Крас поклати глава.

— Не… и точно затова го искам тук при нас. Независимо от това, с него или без него, трябва да подновим атаката.

— Да подновим кое?!

Някогашният учител на Ронин се обърна по посока на демоните.

— Да, отново трябва да станем агресивни.

 

 

Най-великите сред драконите се събираха в залата на Аспектите, поканени от Алекстраза и Нелтарион. Четирите присъстващи Аспекта водеха процесията, в която участваха само техните консорти, както и тези на отсъстващия Ноздорму. Всички други дракони вече се бяха отдали, но за притежаващите такава огромна сила като тези, събрани сега, процесът изискваше повече деликатност.

Трите съпруги на Земния пазител стояха почти скрити зад гърба му. Те бяха по-големи от Кориалстраз, но все пак изглеждаха като джуджета пред черния мъжкар. Докато ги гледаше, най-младият консорт на Алекстраза забеляза, че те изглеждаха като сенки на Земния пазител — сякаш всяко тяхно движение зависеше от стореното или казаното от Нелтарион. Червеният дракон сметна това за притеснително, но никой друг сякаш не го забелязваше.

Смарагдовите мъжкари, които се носеха с Изера, бяха слаби, почти призраци, сравнени с другите велики левиатани. И още по-притеснително — също като господарката си, и те се движеха с постоянно затворени очи. Но под спуснатите им клепки можеше да се види как очите бързо се движат напред-назад. Зелените постоянно се намираха в две измерения, по-често в Смарагдовия сън. Бяха тихи и неподвижни, но Кориалстраз знаеше, че магическите им сетива внимателно следят ситуацията.

Малигос и неговите съпруги представляваха ярък контраст. Те постоянно се движеха, ръчкайки се едни други и зяпайки във всички посоки. Синьо-белите им люспи блестяха във весели дребни прояви на магия и от време на време малки детайли по тях се изменяха в съответствие с настроението им. Кориалстраз ги намираше за по-ободряваща гледка от черните и зелените.

Четирите съпруги на Ноздорму бяха почти толкова тържествено мълчаливи, колкото и Изера. Те имаха същия пясъчно-бронзов цвят като Аспекта си, но изглеждаха по-солидни от почти течния господар на Времето. Кориалстраз се зачуди къде ли може да е отишъл Ноздорму, та да пропусне подобно събитие. От малкото, което бе научил от кралицата си, подразбираше, че дори съпругите на Аспекта не знаеха със сигурност какво му се е случило.

Но Безвременния все пак бе тук в своята същност и само това имаше значение. В лапите на най-възрастната от женските имаше пясъчен часовник, създаден сякаш от чиста, златна слънчева светлина. Във вътрешността му бронзовият пясък се движеше не надолу, а нагоре. Когато горният край се напълнеше, песъчинките започваха да се спускат, само за да се понесат обратно след малко.

Пясъците бяха част от Ноздорму, отделена от него именно за такива спешни нужди на ятото му. Предполагаше се, че всички Аспекти държат част от същността си в резерва, тъй като бяха нещо много повече от огромни гущери. Те въплъщаваха в себе си най-могъщите сили на света, самата материя на сътворението му, бяха родени от ръцете на онези, които бяха създали и него. Петте Аспекта наистина бяха оковани от земните закони, но се намираха толкова над другите дракони, колкото те се намираха над мимолетните раси.

Различните ята се бяха изредили с даренията си и сега оставаха само двама. Последният, по ирония на съдбата, бе Кориалстраз.

По някаква причина не се чувстваше кой знае колко добре от тази чест.

Но преди младият дракон да се отдаде, трябваше да бъде представена есенцията на Безвременния. Саридорми, първата съпруга на Аспекта, носеше пясъчния часовник нежно в предната си лява лапа. Тя пристъпи към Драконовата душа.

Творението на Нелтарион се носеше точно в центъра на залата, а простичката му форма излъчваше страховит, но величествен блясък. Цветовете, които непреднамерено пасваха на тези на драконовите ята, окъпваха всички в светлина.

— Нося символа на Онзи, който няма край, Онзи, който вижда миналото, настоящето и бъдещето! — напевно произнесе Саридорми. Тя вдигна блестящия часовник над светещия диск. — В негово име прибавям силата му, могъществото и самия него, към това оръжие, което ще използваме срещу чудовищата, нападащи кралството ни!

С едно-единствено стискане на могъщата си лапа огромният женски дракон счупи часовника.

Пясъкът, представляващ есенцията на Ноздорму, не падна на купчинка, както Кориалстраз очакваше. Вместо това той се завихри — сякаш сам той бе живо и мислещо същество — и започна да се върти над Драконовата душа. Междувременно върху диска потече тънка струйка бронз. Всяка частичка падаше с ярко проблясване, а после изчезваше вътре.

Когато и последната песъчинка потъна в диска, залата се изпълни от ярка светлина — слънчев блясък, който заслепи Кориалстраз. Той обърна очите си настрани и не погледна, докато яркостта не намаля поне малко. Червеният левиатан видя, че останалите, дори зелените, също са били принудени да прикрият очи. Само Нелтарион продължаваше да наблюдава случващото се. Широко отворените му очи жадно попиваха всичко.

— Любов моя — дойде до него шепотът на Алекстраза.

Все още неспокоен поради причини, които не можеше да определи, Кориалстраз пристъпи напред. Ако зависеше от него, той щеше да откаже да даде част от себе си на Драконовата душа, но кралицата му бе поискала това от него така, както и от всички останали; как би могъл точно той да каже не? Независимо от това червеният дракон се вгледа в талисмана, все едно в него се криеше не спасението на света, а по-скоро нещо, което го замърсява.

„Това обаче е глупаво — помисли си. — За какво му е на Земния пазител да прави такова гнусно нещо?“

После Драконовата душа надвисна над него. Толкова отблизо в нея нищо не изглеждаше незначително. Бе преизпълнена със сила, която мнозина в миналото бяха желали страстно, а много други в бъдещето, векове напред, щяха да копнеят за нея. Обединената мощ на всички дракони — най-великите деца на този свят.

— Тя те чака.

Червеният дракон погледна към широкото лице на черния. Нелтарион не мигаше. Въздухът излизаше от дробовете му на бързи и плитки дихания, сякаш всяка секунда, в която Кориалстраз се колебаеше, го изпълваше с все повече напрежение.

„Тук има нещо нередно…“ — помисли си консортът на Алекстраза, но после си спомни как тя, Малигос и Изера бяха отдали себе си доброволно. Всъщност Малигос бе първият от тях, който пожертва част от есенцията си. Така той показваше, че подкрепя каузата на приятеля си. Ако Господарят на магията имаше доверие на сътвореното от Нелтарион, кой беше Кориалстраз, че да твърди друго?

И докато тази мисъл все още се носеше из ума му, червеният се отвори към Драконовата душа.

Дискът проблесна и го окъпа в плашещата си светлина. Кориалстраз оголи гърдите си към него и отпусна всички естествени магически защити, с които драконите се пазеха. Той почувства как Драконовата душа влиза в него, както бе видял да прави и с останалите, как се пресяга, все едно бронираната му кожа бе само илюзия…

Секунди по-късно притеснителната сила се отдръпна от гърдите му… но с нея амулетът извлече още нещо. То беше неясно, неспокойно нещо… не точно светлина, не точно субстанция. Обгръщаше го бледа алена аура и когато и последната частица се отдели от дракона, той почувства как загубата го натъжава.

Кориалстраз се съвзе и загледа как Драконовата душа придърпва жертвоприношението към себе си. Светлината бавно потъна обратно в диска.

Когато взетото от амулета се стопи, червеният дракон рязко си пое дъх. Искаше да се пресегне и да си върне отнетото, но това щеше да унищожи всички усилия на драконите и по-лошо — да го посрами пред обичната му Алекстраза.

Затова младежът наблюдаваше безпомощно как Драконовата душа абсорбира част от същността му и я прибавя към тези на останалите. Безпомощно видя как Нелтарион сграбчи диска почти скъпернически и го вдигна пред другите левиатани.

— Сторено е… — обяви Земният пазител. — Всички отдадоха това, което трябваше да бъде дадено. Сега запечатвам Драконовата душа завинаги, за да може придобитото никога да не бъде загубено.

Нелтарион затвори очи. Тялото му се обви от черна, злокобна аура, която потече от него към дребния, но могъщ талисман в лапата му.

Другите велики дракони се стреснаха. Само за миг, много кратък, но издайнически, Драконовата душа запламтя също толкова черна, колкото и създателя й.

— Това трябва ли да става? — запита тихо Изера.

— За да се превърне в необходимата сила, да — отвърна Нелтарион почти предизвикателно.

— Това е оръжие като никое друго. Значи не трябва и да изглежда като никое друго — добави интелигентният Малигос.

Земният пазител кимна с одобрение към думите на синия дракон. Огледа залата, сякаш да провери дали още някой има възражения. В ума на Кориалстраз се нароиха множество въпроси, но той се чувстваше недостоен да ги зададе, имайки предвид задоволството на кралицата си от развоя на събитията.

— Последното заклинание ще отнеме време — обясни на другите черният левиатан. — Трябва да отнеса Драконовата душа на тихо и уединено място, където да се извършат най-деликатните магически манипулации.

— Колко дълго? — запита Алекстраза. — Дано не се окаже твърде късно.

— Ще бъде готова, когато е необходима.

И с тези думи Нелтарион разпери крила и се издигна във въздуха. Съпругите му го последваха почти съвършено, като кукли, чиито конци са закачени за Земния пазител.

Другите дракони го гледаха как изчезва през това, което изглеждаше като солидната стена на залата, а после също започнаха да отлитат. Алекстраза остана на мястото си и затова Кориалстраз също не понечи да тръгне.

Но докато погледът му блуждаеше по отлитащите ята, мислите му продължаваха да се въртят около стореното този ден. Не можеше да отрече невероятната мощ на мъничкия златен диск. Нелтарион наистина беше създал оръжие, с чиито мащаби дори безкрайните орди демони не можеха да се преборят.

„Нито пък — дойде закъснялото осъзнаване — драконите.“