Ричард А. Кнаак
Демонична душа (3)

Три

Болката от смъртта му беше непоносима. Унищожиха го по повече от дузина ужасяващи начина едновременно, всеки един от които запращаше през тялото му такава агония, че ток посрещна забвението като отдавна чакана любима.

Но мъчението на смъртта не можеше да се сравнява с това, което последва.

Нямаше тяло, нито душа, нито каквото и да е. Дори дух не беше правилната дума за това, което бе останало от него. Знаеше, че съществува по желание на друг и разбираше, че болката, която чувства непрестанно, е наказанието, което му налага той. Беше се провалил, а в очите на другия провалът бе най-жестокият грях.

Затворът му представляваше едно безкрайно нищо. Не чуваше нищо и нищо не виждаше, нямаше други усещания, освен болката.

Колко ли време бе минало — дни, седмици, месеци, години, столетия… или само няколко ужасни минути? Ако бе последното, то наказанието му наистина беше чудовищно.

А след това, без никакво предупреждение… болката изчезна. Ако имаше уста, би изкрещял от радост и облекчение. Никога през живота си не беше изпитвал такава благодарност.

Но после започна да се чуди дали това затишие не означава само началото на някакъв още по-смразяващ ужас.

„Реших да ти простя…“

Гласът на неговия бог ги изпълни едновременно с надежда и страх. Той искаше да се поклони, да пълзи, но нямаше тяло, с което да го стори… или каквото и да е друго.

„Реших, че имаш място в плановете ми. Вгледах се в мрака в теб и открих онова, което някога ми се понрави. Ще го превърна в ядрото на това, в което ще се преродиш и така ще станеш много по-добър слуга, отколкото беше…“

Благодарността му за този най-велик дар бе безгранична, но той отново не можеше да стори нищо.

„Трябва да бъдеш преоформен, но за да могат другите да видят в теб величието, което дарявам, и наказанието, което мога да отсъдя, ще ти върна това, с което най-лесно ще те разпознаят…“

Разтърси го изблик на енергия. Късчета материя се понесоха към центъра на вихъра, събирайки се в едно цяло. Малко по малко той отново добиваше плътност. Много от парченцата бяха част от него, когато го унищожиха и, също като душата му, бяха взети от бога в мига на смъртта му.

Бавно и неусетно около него се оформяше тяло. Не можеше да мръдне, нито да диша. Обгърна го мрак и той осъзна, че това всъщност е зрението му, което се възвръщаше бавно.

И когато наистина започна да вижда за първи път след мига на смъртта си, забеляза, че крайниците му бяха различни от предишните. Сегашните му крака бяха извити назад в коленете и завършваха с подковани копита. Също като тях, ръцете и дланите му бяха покрити с дебела козина, а пръстите му бяха дълги и завършваха с остри нокти.

Усети, че и лицето му се променя и почувства как от челото му порастват рога. Нищо в него не напомняше на предишното му въплъщение и той се чудеше как би могъл все пак да бъде познат от другите.

А после с известно колебание се протегна и докосна очите си… и разбра, че те са знакът. Усети как вродените им сили стават все по-могъщи и точни с всяка изминала секунда. Сега можеше да разпознае всяка нишка от магическата енергия, която го пресъздаваше, и да види как невидимата ръка на бога претворяваше тялото му, за да го превърне в нещо много по-велико от някогашната му обвивка.

Докато наблюдаваше, работата на бога продължаваше и той не можеше да не се възхити на съвършенството й. Видя как се превръща в първия от изцяло нов вид слуги, които дори другите, служещи на господаря му, щяха да гледат със завист.

И виждаше всичко това с изкуствени очи от черен кристал, през чийто център преминаваха рубинени ивици.

Знакът, по който всички, които някога го бяха познавали, щяха да си спомнят името му… и да познаят нов страх.

 

 

Лорд Рейвънкрест стоеше пред високия каменен стол, от който обикновено издаваше заповедите си, лице в лице със събраните командири. Висок дори сред двуметровите нощни елфи, той имаше дълго и тясно лице, много подобно на черната птица, чието име носеше. Туфестато брада и суровите очи му придаваха излъчване едновременно на мъдрост и мощ. Носеше сиво-зелената броня на войниците си, но високият му ранг личеше ясно по широката златна пелерина и шлема с червен гребен и стилизирана глава на гарван, наведена надолу.

Зад стола висяха двете знамена на дома му — квадратни лилави платна с черен птичи силует в средата. Гербът на Дома Рейвънкрест се бе превърнал в истинския символ на защитниците и някои говореха за благородника по начин, доскоро използван само за кралицата.

Но самият лорд Рейвънкрест не беше сред тях и докато Малфурион слушаше, напрежението му относно посоката, в която се насочваше контраатаката, растеше.

— Вече е ясно — подчерта брадатият нощен елф, — че целта ни трябва да бъде Зин-Азшари! Там се появиха тези чудовища и там трябва да ударим!

През множеството събрани командири премина вълна от одобрителни възгласи. Да ударят врага на най-важното място. Без Зин-Азшари, която да ги подсилва, демоните, излезли на бойното поле, лесно щяха да паднат.

Рейвънкрест се наведе към публиката си.

— Но ние не сме изправени само срещу чудовища от отвъдното! В Зин-Азшари ни чака най-двуличният възможен враг — собственият ни вид!

— Смърт на Аристократите! — изкрещя някой.

— Да! Аристократите! Именно те, водени от съветника на кралицата лорд Ксавиус, те доведоха това бедствие при нас! И те трябва да посрещнат мечовете и копията ни, за да платят за това престъпление! — Изражението на благородника стана още по-мрачно. — А което е още по-чудовищно, не друг, а те държат в плен нашата скъпа Азшара!

Това предизвика яростни изблици. Неколцина закрещяха:

— Благословена да е Азшара, Светлината на Светлините!

Току до Малфурион някой прошепна:

— Дори сега са слепи за истината.

Той се обърна и видя червенокосия магьосник Ронин. Макар и с около стъпка по-нисък, странният на вид чужденец бе много по-набит от него и изглеждаше не по-малко войн, отколкото майстор-заклинател. Тъй като беше единственият човек сред тях — всъщност единственият човек където и да било, доколкото знаеше Малфурион — Ронин предизвикваше коментар със самото си съществуване. Нощните елфи — надменни и изпълнени с предразсъдъци по отношение на другите раси, се отнасяха с уважение към него заради силата му, но малцина биха го поканили в дома си.

А гротескното и брутално на вид създание до него, високо почти колкото Малфурион, но с конструкция на мечка, имаше още по-малък шанс да получи подобна покана. На гърба му беше завързана двуостра бойна брадва, която изглеждаше като направена изцяло от дърво, но по някаква причина блестеше като стоманена.

— Тези, които не виждат истината в битката, маршируват доброволно към поражение — изсумтя през бивните си зеленокожият войн, а философските му думи контрастираха с дивашкия му вид.

Броксигар — или Брокс, както предпочиташе да го наричат — поклати глава пред непомръкващата отдаденост на нощните елфи към кралицата им. Циничната усмивка на Ронин в отговор на думите на орка само прибави още към безпокойството на Малфурион за това как точно изглежда народът му в очите на тези чужденци. Те с лекота виждаха това, което малцина сред расата му, с изключение на него, можеха — че Азшара няма начин да не знае какво се е извършвало в двореца.

— Ако знаехте какво е била тя за нас — измърмори нощният елф, — щяхте да разберете защо е толкова трудно за тях да приемат предателството й.

— Няма значение какво мислят — намеси се Илидан от мястото си точно пред тях. — Те ще нападнат Зин-Азшари, независимо от това и крайният резултат ще е един и същ. Никакви демони.

— А какво ще стане, ако Азшара се изправи пред тях и им каже, че е поставила демоните и Аристократите под контрол и всички вече са в безопасност? — отбеляза Ронин. — Ако каже на народа си да свали оръжията, защото битката е свършила? И какво ще правим, ако в този миг Пламтящият легион се спусне върху Рейвънкрест и останалите, докато кралицата се смее на глупостта им?

Илидан нямаше какво да отговори на това, но Брокс имаше. Той сграбчи дръжката на кинжала си и замърмори под нос:

— Ние знаем за предателството й. Знаем. Можем да се подсигурим, че тази кралица няма да изиграе някой номер…

Ронин наклони закачулената си глава, докато обмисляше това предложение, а лицето на Илидан не издаде мнението му по тази мрачна тема. Малфурион се намръщи, оказал се раздвоен между останките от предаността си към Азшара и осъзнаването, че в крайна сметка някой трябваше да убие кралицата, ако светът се надяваше да преживее тази чудовищна инвазия.

— Ако и когато му дойде времето, ще сторим каквото трябва — отвърна той накрая.

— А това време се приближава все по-бързо.

Крас се промъкна през задната част на залата и се приближи към тях. Всички замлъкнаха. Бледият тайнствен магьосник се движеше с повече сигурност и изглеждаше здрав, но драконът, от който той явно извличаше сила, със сигурност не можеше да се намира в коридора отвън.

Ронин незабавно отиде при него.

— Крас, как е възможно това?

— Направих необходимото — отвърна драконовият магьосник и разсеяно докосна трите малки белега на лицето си. — Трябва да знаеш, че Кориалстраз ни напусна.

Макар и новините да бяха неочаквани, все пак ги смутиха силно. Без дракона, нощните елфи щяха да разчитат на малката им група дори още повече.

От другия край на помещението лорд Рейвънкрест продължаваше с речта си:

— Веднъж стигнали там, втората сила под командването на лорд Десдел Старей ще се намеси от юг и ще ги притиснем от две страни…

Застанал до пиедестала, един много слаб нощен елф, облечен в същата броня като Рейвънкрест, но с наметало в преплитащи се зелени, оранжеви и лилави ивици, кимна на командира си. Шлемът на Старей имаше дълъг блестящ гребен от козина на нощен саблезъб и беше инкрустиран с множество малки кристални звезди. В центъра на всяка от тях имаше по едно златно кълбо — изключителна безвкусица, поне според странниците, но пък харесвана от съмишлениците на Старей. Самият нощен елф изглеждаше така, сякаш постоянно зяпа с презрение над острия си нос всеки, към когото погледнеше… освен тези от обкръжението му, разбира се. Десдел Старей знаеше колко е важно да се закрепи към Дома Рейвънкрест.

— Със сигурност трябва да се движим бързо, да — добави без особен смисъл командирът. — Да ударим в сърцето, да. Демоните ще избягат от страх пред остриетата ни и ще се молят за милост, която няма да им дадем.

Той се пресегна към кесията на колана си и извади кутийка с бял прах, от която вдиша.

— Небесата да са ни на помощ, ако това конте някога стане водач — измърмори Ронин. — Бронята му блести, сякаш току-що е била изкована. Тоя бил ли е някога на война?

Малфурион се намръщи.

— Малцина от нашия вид са били. Повечето предпочитат да оставят това „неприятно“ занимание на лорд Рейвънкрест, лунната стража и местните войски. За съжаление по време на криза кръвните линии са определящи за разпределението на ранговете.

— При хората не е по-различно — каза Крас, преди Ронин да успее да отговори.

— Да ударим в сърцето на врага, при това бързо — съгласи се Рейвънкрест. — И трябва да го сторим, преди Аристократите да успеят да отворят пътя за още демони…

За изненада на Малфурион и останалите, Крас пристъпи напред и прекъсна командира:

— Страхувам се, че вече е твърде късно за това, господарю.

Неколцина от нощните елфи се засегнаха от намесата на едного, който не беше от техния вид. Крас не им обърна внимание и се насочи към пиедестала. Малфурион забеляза някои дребни неща, които свидетелстваха, че магьосникът все още се чувстваше слаб. Каквото й да беше сторил, което да му позволи да се движи свободно без дракона, не го бе отървало напълно от мистериозната му болест.

— Какво? Какво искаш да кажеш, магьоснико?

Крас се изправи пред Рейвънкрест.

— Искам да кажа, че порталът вече е отворен.

Думите му проехтяха през тълпата. Лицата на немалко нощни елфи смениха няколко нюанса на мораво. Малфурион не можеше да ги вини. Тези новини не бяха особено доби. Чудеше си как ли щяха да реагират, ако научеха, че освен всичко друго са загубили и единствения дракон, който им помагаше досега.

Десдел Старей изгледа чужденеца изотгоре.

— И как си научил това?

— Почувствах излъчванията. Знам какво означават. Порталът е отворен.

Натруфеният благородник изсумтя, показвайки по този начин недоверието си към подобно несигурно доказателство. Лорд Рейвънкрест от своя страна прие злокобното известие на Крас с мрачна вяра.

— Кога се случи това?

— Няколко минути преди да дойда тук. Проверих го два пъти, преди да посмея да сляза.

Господарят на замъка Блек Руук седна на стола си, размишлявайки върху това ново развитие.

— Наистина лоши новини! Но все пак ти твърдиш, че е станало едва ли не току-що…

— Все още имаме надежда — отвърна магьосникът и кимна. — Слаб е. Мога да почувствам това. Няма да могат да преминават толкова много наведнъж. И по-важното — господарят им не би могъл да влезе физически в Азерот. Ако се опита да го стори, ще разруши портала…

— Нима има значение, ако си остане там и насочва войските? — запита Старей с ново изсумтяване.

— Пламтящият легион е само сянка на ужасяващия мрак, който той носи. Вярвайте ми като казвам, че дори всеки демон, който му служи, да проникне тук, имаме шанс, но нямаме никаква надежда, ако избием всички до един, но той премине през портала в този свят.

Думите му накараха всички да замълчат. Малфурион погледна към Ронин и Брокс. Техните изражения потвърждаваха предупреждението на Крас.

— Това не променя нищо — обяви рязко Рейвънкрест. Той отново се обърна към събралите се генерали с решително изражение. — Зин-Азшари остава нашата цел, дори повече отпреди! Не само порталът, но и нашата обична Азшара ни чакат там, така че пътят ни не може да води другаде!

Доверието на нощните елфи към командира им беше толкова силно в условия на война, че те се обединиха около думите му почти веднага. Малцина имаха репутацията на лорд Рейвънкрест. Той можеше да призове народа под флага си почти толкова лесно, колкото и кралицата.

— Войните са готови да потеглят. Те само чакаха решението ни. Позволявам ви да се оттеглите от това събрание, за да подготвите войските си. Утре по залез-слънце потегляме към столицата! — Рейвънкрест вдигна високо юмрука си, облечен в метална ръкавица. — За Азшара! За Азшара!

— За Азшара! — закрещяха другите нощни елфи, включително и Илидан. Малфурион разбираше, че брат му прави това заради позицията си на магьосник на Блек Руук. Каквото и да беше мнението на Илидан относно кралица Азшара, той нямаше да постави на риск наскоро получения си статут заради него.

Офицерите почти се втурнаха извън залата в нетърпението си да се върнат при войските. Когато те изчезнаха в коридора, Малфурион се замисли колко непостоянен можеше да бъде народът му. Само преди миг всички трепереха при съобщението за възстановяването на портала. А сега се държаха така, все едно никога не са чували ужасната новина.

Но ако елфите бяха забравили, същото не можеше да се каже за Ронин и Брокс. Те поклатиха глави, а червенокосият магьосник измърмори:

— Това не е добре. Народът ти не осъзнава към какво се е запътил.

— А какъв друг избор имат?

— Трябва да обмислите пращането на вестоносци, както предложих преди — настоя изведнъж Крас.

Магьосникът все още стоеше пред лорд Рейвънкрест, който сега беше в компанията на двама мрачни стражи и Десдел Старей. Крас постави крак на пиедестала и изражението му стана по-оживено, отколкото Малфурион го бе виждал някога.

— Да изпратим вестоносци? — надсмя му се Старей. — Шегуваш се!

— Приемам безпокойството ти — отвърна домакинът им. — Но едва ли сме паднали толкова ниско. Не се страхувайте господарю Крас, ние ще си върнем Зин-Азшари и ще разрушим портала. Обещавам ви го! — Той нагласи шлема си. — Мисля, че и двамата имаме работа за вършене преди похода, нали?

Благородникът излезе от стаята, сякаш вече е победил във войната, а лорд Старей и стражите го следваха като опашка. Крас наблюдаваше оттеглянето на Рейвънкрест, а лицето му представляваше доста неприятна гледка.

— Какво беше това? — запита Ронин. — Пратеници при кого?

— Опитвах се, очевидно напразно, да го убедя да поиска помощ от джуджетата и другите раси…

— Да моли другите раси? — избълва Малфурион. Ако Крас го беше запитал предварително какви са шансовете за успех на подобно предложение, младият нощен елф щеше незабавно да се опита да го разубеди дори да си отваря устата пред господаря на замъка Блек Руук. Независимо, че Калимдор беше под обсада, а стотици лежаха мъртви, никой лорд не би се принизил дотам дори да помисли да се свърже с външните народи. За повечето нощни елфи джуджетата и подобните на тях се намираха само стъпка-две над насекомите.

— Да… и виждам от изражението ти, че намерението ми да се опитам да говоря отново с него по-късно, ще е напълно безсмислено.

— Знаеш колко трудно ни беше да убедим джуджетата, орките, елфите и хората да работят заедно в нашето… там, откъдето дойдохме — отбеляза Ронин. — Да не говорим за сложността на това да накараме всички фракции и кралства сред тези групи да се научат да си вярват едни на други.

Крас кимна уморено.

— Дори сред моя собствен вид има предразсъдъци…

Магьосникът никога не бе стигал толкова близо до това да каже какво представлява всъщност, но Малфурион не настоя. Любопитството му относно идентичността на съюзника им беше маловажно в сравнение с потенциалната гибел, пред която бяха изправени.

— Не им каза, че драконът ни е напуснал — каза друидът накрая.

— Лорд Рейвънкрест го знае. Пратих му послание веднага, щом Кориалстраз обяви решението си.

Ронин се намръщи.

— Не трябваше да му позволяваш да го прави.

— Той споделя едно мое притеснение относно драконите. Което и ти би следвало да правиш.

Между двамата магьосници премина някакво безмълвно послание и накрая Ронин кимна.

— Какво ще правим? — запита Брокс. — Ще се бием с нощните елфи?

— Нямаме избор — отвърна Ронин, преди Крас да успее да го стори. — Тук сме като в капан. Всичко се оплете твърде много, за да си позволим да не вземем дейно участие. — Той се вгледа дълбоко в очите на стария магьосник. — Не можем просто да наблюдаваме отстрани.

— Не, наистина не можем. Вече сме минали отвъд тази точка. Освен това не възнамерявам да си стоя и да чакам убийците да ме намерят. Ще се защитавам.

Ронин кимна.

— Значи е решено.

Малфурион не разбираше всичко, което си казаха, но му стана ясно, че това е краят на някакъв дълъг и напрегнат спор. Очевидно Крас все още имаше резерви за това да помага на нощните елфи, въпреки всичко, което вече бе направил за тях. Друидът виждаше някаква ирония в това, като се имат предвид усилията на стареца да убеди лорд Рейвънкрест да помоли за помощ джуджетата и таурените.

Тогава осъзна, че всъщност всички са решили да се присъединят към похода до Зин-Азшари. Когато и последните му съмнения се изпариха, Малфурион си спомни, че има още една личност, с която трябваше да говори преди това да се случи. Не можеше да напусне Сурамар, без да я е видял.

— Трябва да тръгвам — информира ги той. — Има… има нещо, което трябва да свърша.

Явно бузите му бяха потъмнели, защото Крас кимна мило и добави:

— Моля те, предай й поздрави от мен.

— Аз… разбира се.

Но когато понечи да мине покрай стария магьосник, Крас го хвана за лакътя.

— Не слагай твърде висока стена пред емоциите си, младежо. Те са част от призванието и съдбата ти. Ще имаш огромна нужда от тях в дните, които ни предстоят, особено след като той без съмнение е тук.

— Той? — Ронин се намръщи неразбиращо. — Кой? Какво още не си ни казал?

— Само използвам логика, Ронин. Видя звяра Манорот, който водеше Легиона, когато се появи за първи път от града. Знаеш, че въпреки неговото присъствие, ние успяхме не само да затворим портала, но и да нанесем сериозно поражение на демоничната армия.

— Победихме Манорот. Знам. Сторихме го и… у дома.

Очите на Крас се премрежиха по начин, който отново събуди безпокойството на Малфурион.

— Значи трябва да си спомняш какво още се случи след поражението му.

Нощният елф видя как Ронин пребледня. Брокс също изглеждаше смутен, но неговата реакция беше по-близка до тази на самия Малфурион. Оркът разбираше, че е било разкрито нещо ужасно, но не знаеше точно какво.

— Аркемонд. — Човекът прошепна името толкова тихо, сякаш се боеше да не би носителят му да го чуе дори в убежището на Рейвънкрест.

— Аркемонд — повтори Брокс, този път разбрал. Стисна дръжката на кинжала и очите му зашаваха на всички посоки.

— Кой… кой е този Аркемонд? — попита Малфурион. Дори произнасянето на името носеше лош вкус в устата му.

Ронин бе този, който му отговори, с немигащи очи и уста, присвита в ужасяваща омраза:

— Онзи, който стои от дясната страна на повелителя на Пламтящия легион…

 

 

Капитан Варо’тен съобщи новините на кралицата си както винаги. Със смъртта на лорд Ксавиус той беше станал неин любимец… в повече от един аспект. Новата му униформа — в искрящо изумруденозелено със златни слънчеви лъчи, преминаващи през гърдите — беше последният дар, поднесен му от Азшара. Чинът му си оставаше капитан, но в действителност той командваше немалко генерали, особено при положение, че дори демоните следваха заповедите му.

Варо’тен отметна златистата си пелерина и влезе в светилището на кралицата. Нейните слугини веднага направиха реверанс и отстъпиха.

Самата Азшара лежеше на сребрист диван, изящно отпуснала глава върху малка възглавница. Косата й, по-сребърна от канапето, се спускаше грациозно по гърба и раменете й. Кралицата имаше издължени бадемови очи с чист златен цвят, а чертите й носеха знака на съвършенството. Роклята, която носеше — великолепие от полупрозрачно синьо и зелено, разкриваше по прекрасен начин формите й.

Азшара държеше в ръка наблюдателен глобус — магическо произведение на изкуството, което показваше за развлечение на наблюдаващия хиляди екзотични картини на сътвореното от нощните елфи. Образът, който избледня, когато войникът влезе и коленичи, сякаш беше този на самата Азшара, но Варо’тен не можеше да бъде сигурен.

— Да, скъпи ми капитане?

Варо’тен се опита да принуди бузите си да не потъмняват от желание.

— Сияние на Луната, Цвете не Живота, нося ти важни новини. Великият, Саргерас…

Тя веднага се надигна. Очите й се отвориха широко, а чувствените й устни леко се разделиха.

— Нима той е тук? — запита кралицата.

Лека ревност бодна офицера.

— Не, Светлина на Светлините, порталът все още не може да поеме величественото му присъствие… Но той изпрати своя най-доверен генерал да подготви пътя.

— Значи трябва да го посрещна! — обяви Азшара и се изправи. Слугините веднага изскочиха, за да поемат шлейфа й, от нишите, в които се бяха скрили. Коприненият воал сякаш плуваше след нея. Полата беше срязана и дългите гладки крака на кралицата се разкриваха за кратко, докато тя вървеше. Всичко у Азшара говореше за изкушение и макар Варо’тен да знаеше, че тя си играе с него също както и с останалите, изобщо не го интересуваше.

В мига, в който тя тръгна към вратата, няколко нови фигури изплуваха от сенките. Въпреки огромните си тела, адските пазачи, които действаха като нейна лична стража, бяха останали невидими досега. Двама застанаха пред елфите, а останалите се подредиха отзад. Демоните търпеливо и без емоция чакаха кралицата да потегли.

Варо’тен предложи бронирания си лакът, за да може тя да постави съвършените си нетърпеливи пръсти върху него. После капитанът я поведе през боядисаните в жизнерадостни тонове мраморни зали на двореца към кулата, където оцелелите Аристократи-магьосници бяха подновили усилията си. Когато преминаваха, пазачите заставаха в готовност — и нощните елфи, и демоните. Варо’тен познаваше Легиона достатъчно, за да разбира, че макар Манорот и Хаккар сякаш да не забелязват красотата на кралицата, по-слабите им слуги не бяха имунизирани срещу нея. Личните й охранители бяха станали особено бдителни, наглеждайки напрегнато дори собствените си братя.

Дори повелителите на демоните не биваше да подценяват владетелката на нощните елфи.

Два адски звяра пазеха външната врата. Пипалата на всяко от кучеподобните чудовища се насочиха, потрепвайки, към двамата.

Адските пазачи веднага създадоха защитна стена между Азшара и хрътките. Адските зверове изсмукваха магията по начина, по който немалко насекоми пиеха кръв, а кралицата, противно на външността си, имаше завидни заклинателски умения. За тези създания сигурно изглеждаше като богат пир.

Варо’тен извади оръжието си и го насочи към зверовете, но Азшара докосна нежно бузата му и каза:

— Не, мили ми капитане.

С махване на ръка тя раздели адските пазачи и пристъпи към чудовищните хрътки. Без да обръща внимание на заплахата от пипалата, кралицата коленичи пред двата звяра и се усмихна.

Едното чудовище веднага постави страшната си глава под протегнатата й ръка. Другото отвори уста, разкривайки редове остри зъби, и спусна дългия си език да виси от едната страна на муцуната му. И двата звяра се държаха с Азшара така, както Варо’тен бе виждал да го правят тридневните бебета на нощните саблезъби.

След като погали и двете по масивните глави, кралицата побутна чудовищата настрани. Адските зверове се подчиниха с готовност и седнаха близо до стената. Изглеждаха така, все едно се надяваха да ги поглезят още.

Капитанът прибра оръжието. Не, за никого не беше полезно да подценява обичната му господарка.

Вратата се отвори пред Азшара, щом тя премина покрай адските зверове. Варо’тен я последва и видя как огромният Манорот поглежда през рамо към новодошлите. На капитана му се стори, че долавя известно притеснение — доколкото му бе възможно да разчете изражението на демона. Явно Манорот не беше доволен от пристигането на втория по важност в редиците на Великия.

И когато нощните елфи влязоха, нямаше как да не забележат, че Аркемонд вече е пристигнал.

За първи път в живота си Азшара изгуби част от самоувереността си. Краткото ахване, изтръгнало се от устните й, изуми Варо’тен… почти колкото го впечатли и самият демон.

Аркемонд беше висок колкото Манорот, но с това приликите изчезваха. Независимо от критерия, той имаше много по-красива външност и в някои отношения напомняше на нощните елфи, над които се извисяваше. Кожата му бе черно-синя и на Варо’тен му отне само миг, за да съобрази, че Аркемонд трябва да има нещо общо с ередарските уорлоци. Конструкцията на тялото му беше подобна и дори имаше страховита опашка като техните. По никоя част от тялото му нямаше косми. Черепът му беше масивен, а ушите — широки и изострени. Изпод тясното чело към тях гледаха дълбоки зелени очи. Носеше броня на раменете, пищялите, лактите и кръста си, но нямаше почти никакви други дрехи. По тялото му се извиваха приковаващи вниманието татуировки на кръгове и линии, от които се излъчваше могъща магия.

— Ти си кралица Азшара — каза той с гладки и отчетливо изговорени думи, които рязко контрастираха с гърлената реч на Манорот или съскането на Хаккар. — Саргерас е доволен от твоята преданост.

Жената се изчерви, което отново хвърли в смут капитана.

Немигащият поглед на Аркемонд се извърна към Варо’тен.

— А Великият винаги е добре настроен към опитните войни.

Капитанът падна на едно коляно.

— За мен е чест.

Сякаш вече не смяташе двамата за достатъчно интересни, Аркемонд се обърна към работещите магьосници. Насред магическия кръг, създаден от тях, имаше черна празнина, която, въпреки огромните си размери, със сигурност беше пропуснала с голяма трудност едрия демон.

— Дръжте портала стабилен. Той ще премине сега.

— Кой? — припряно запита Азшара. — Саргерас ли идва?

Аркемонд поклати глава с пълно безразличие.

— Не. Друг.

Варо’тен случайно погледна в посоката на Манорот и видя, че и демонът с бивните е изненадан.

Ръбът на черната празнина внезапно заискри. Аристократите, поддържащи портала, веднага затрепериха, защото усилието стана по-ужасно от всякога. Някои започнаха да се давят за въздух, но не посмяха да отстъпят.

И после… в портала се оформи фигура. Макар и по-малка от демоните, по някакъв начин тя излъчваше могъщо присъствие, равносилно почти на това на Аркемонд или Манорот. Силата му се усещаше дори преди да постави крак в смъртното измерение.

Или по-скоро… копито.

Създанието пристъпи към демоничните командири и нощните елфи на два крака, подобни на тези на козел. Долната половина на тялото му беше изцяло животинска като конструкция. Голите гърди обаче, макар и толкова тъмно лилави, че бяха почти черни, изглеждаха точно като на нощен елф, само че много по-мускулести. Дълга грива от черно-синя коса висеше свободно около тясното лице. Огромните извити рога рязко контрастираха с елегантните изострени уши. Единственото облекло по новодошлия беше широка набедрена превръзка.

Но ако долната част от тялото и рогата биха накарали някого да сметне, че това е само някакъв звяр, пратен от повелителя на Легиона, бе достатъчно да се вгледа в очите му, за да почувства дълбоката хитрост и интелигентност, скрити зад тях. Това беше ум много по-остър и бърз от повечето — коварен и приспособим според всяка ситуация.

Чак тогава Варо’тен наистина разпозна очите. Никога не можеше да сбърка черните кристални сфери — очевидно изкуствени — и алените ивици, пресичащи центъра им.

Само едно създание, което някога бе познавал, притежаваше подобни фантастични очи.

Капитанът се изпъна, но не от неговата уста излезе името на новодошлия. Това стори кралица Азшара, която се наведе напред и със стиснати устни изгледа злобното изражение, което едновременно беше и не беше това, което и тя, и офицерът познаваха. После промълви:

— Лорд Ксавиус?