Ричард А. Кнаак
Демонична душа (23)

Двайсет и три

Черните мисли направо задушаваха Илидан. Той изпълни заповедта на Ронин да намери брат си, само за да му бъде напомнено отново за неадекватността и провалите му. Нямаше значение, че и Малфурион, и жената, която обича, са попаднали в някаква ужасна беда. Имаше значение само това, че собственият му брат ясно му показа, че е спечелил любовта на Тиранде, без дори да разбере, че е имало съревнование. Безвредният му близнак сляпо се бе натъкнал на най-великата награда от всички, докато Илидан, който се беше борил за нея, не можеше да покаже никакъв резултат от усилията си, освен нараненото си сърце.

Една малка част от магьосника нашепваше да не обръща внимание на това и да им помогне. Най-малкото трябваше да стори нещо за Тиранде. Някаква ужасна сила, която служеше на Пламтящия легион, я държеше в лапите си.

Пламтящият легион. От време на време Илидан се чудеше колко ли по-добро щеше да бъде състоянието му, ако служеше на кралица Азшара и Аристократите. Сега те сякаш бяха на прага да пожънат успеха от съюза си с демоните. Крас и Ронин се кълняха, че Легионът ще унищожи целия живот на света, включително кралицата и нейните хора, но това със сигурност не можеше да бъде вярно. Тогава Азшара не би се присъединила към тях, нали? Аристократите трябваше само да затворят портала и заплахата щеше да изчезне. Ако го държаха отворен, то бе само защото знаеха, че е в тяхна полза да го поддържат.

Илидан изръмжа. Главата го болеше от противоречивите мисли, които само допреди няколко дни го отвращаваха. Той погледна към мястото, където Ронин направляваше усилията на лунната стража. Магьосникът не изглеждаше от типа, който ще отстъпи подобна позиция, щом веднъж я е придобил. Илидан прокле. Сега, в добавка към брат му, и Ронин, и лорд Рейвънкрест го бяха предали…

„Илидан!“ — долетя до него отново гласът на Малфурион, този път още по-отчаян.

Магьосникът затвори ума си за повика му.

 

 

Тиранде падна от хватката на сатира, но се приземи меко на земята. Дори тогава не се размърда, което отново убеди Малфурион, че жрицата е омагьосана от Ксавиус.

Някогашният съветник стисна рамото си, където стрелата се бе забила много надълбоко. От раната течеше кръв, но Ксавиус изглеждаше повече ядосан, отколкото наранен. Стисна дръжката, но когато острието отказа да излезе, той просто счупи края в безпомощен яд.

Още докато другите сатири осъзнаят, че са атакувани, един от онези, държащи Малфурион, се разтърси диво и после падна по очи. Нова стрела, подобна на първата, беше забита между лопатките му.

Друидът използва вече свободната си ръка, за да бръкне в една от кесиите и да запрати съдържанието й в лицето на другия си пазач. Сатирът закри очите си с длани и нададе вик, защото една от билките, събрани от Малфурион под надзора на Ценариус, започна да прогаря плътта му. Той залитна на една страна, напълно, забравил пленника си.

Друидът не се обърна да види спасителя си, а вместо това извади кинжала си и преряза гърлото на ослепеното създание. Докато сатирът се свличаше безжизнено, Малфурион използва вятъра, за да насочи острието му и го хвърли към Ксавиус.

Макар и ранен, бившият Аристократ избягна кинжала с лекота. Погледът му за миг прехвърча към тримата, които се опитваха да удържат портала, а после той се изсмя и отново сграбчи Тиранде.

Трета стрела се заби на сантиметри от копитото му. С блеснали очи Ксавиус махна към сатирите, които не бяха заети с портала.

Двама се засилиха към Малфурион, а другите — към неизвестния стрелец. Друидът отново брънка в кесията си и хвърли малко сферично семе към едно от нападащите го създания.

Сатирът отстъпи и го остави да падне пред него. Но още докато усмивката се разстилаше по лицето му, семето се разтвори и от него излетя някакъв бял прах, който го погълна. Чудовището започна да кашля и да киха толкова силно, че накрая падна на колене. Но дори тогава страданията му не се облекчиха.

Малфурион хвърли второ семе към другия, но не уцели. Сатирът скочи върху него, а ноктестите длани се насочиха към гърлото му. Друидът видя зад гърба му как Ксавиус се опитва отново да вдигне Тиранде, но раната най-сетне беше запознала да го изморява; накрая той просто започна да я влачи към портала със здравата си ръка.

Уплашен, че чудовището ще успее въпреки раната си, нощният елф бързо прерови ума си за магия, с която да премахне непосредствената опасност. Сатирът отгоре му се изсмя подигравателно и ноктите му издраскаха кожата под брадичката на Малфурион. Рогатото създание започна да мълви нещо и друидът почувства как около врата му се надига ужасна горещина, сякаш там се оформя някаква задушаваща яка.

И в този миг сражението се пренесе върху хълма.

Нощни елфи и демони, вкопчени в битка, нахлуха в местността. Отстъпващите войници се сблъскаха с Ксавиус и товара му. Сатирът изръмжа и само с нокти успя да обезглави изотзад един нещастен боец.

Но дори това изчадие не можеше само да спре наплива. Хаосът помете всичко. Сатирите, отворили портала, едва успяваха да го поддържат стабилен.

Що се отнася до Малфурион, той бързо губеше въздух. Ухиленият урод над него вдигна ноктестата си ръка с очевидното намерение да отвори гърдите на друида с един замах. Бъркайки отчаяно в кесията си, младежът сграбчи първото нещо, което намери, и го хвърли в отворената уста на врага си.

Рогатото създание се отдръпна рязко с разширени очи и изплашено изражение. В същия миг усещането за задушаване изчезна. Сатирът се препъна, очите му започнаха да се подуват. Малфурион усети как от демоничната фигура започва да се излъчва огромна горещина.

Борещото се създание бе обхванато от пламъци, които бързо го погълнаха. То крещя, докато тялото му почерняваше и огънят ядеше плътта му.

Друидът се задави от погнуса и покри носа и устата си. По време на последната им среща, Ценариус му беше показал как да овладее горещината, съдържана в семената и плодовете на някои растения, и да я увеличава хилядократно. Очевидно хвърленото от Малфурион семе беше едно от тези, предварително подготвени за целта.

Едва няколко секунди след като погълна растението, създанието се срина, оставяйки след себе си само няколко обгорени кокала. Малфурион никога не беше оценявал истински някои от наставленията на своя шан’до, но сега видя, че всичко, което му бе показал Ценариус, крие мощ в себе си. Явно наистина нямаше по-могъща сила от тази на природата.

Той отново погледна към Ксавиус. Един от другите сатири беше отишъл да помогне на водача си и сега двамата влачеха Тиранде след себе си. Когато обаче някогашният съветник се обърна и видя, че друидът тича срещу него, остави слугата сам да продължи и се приготви да посрещна нощния елф.

Създанието удари земята с копито и земния трус накара Малфурион, заедно с неколцина бойци да загубят равновесие. Под крака на сатира се отвори цепнатина, която се засили към друида с шеметна скорост. Нощният елф едва успя да се претърколи настрани, за да не го погълне.

След като пътят към съперника му се разчисти, Ксавиус приближи. Блеещият му смях разтърси Малфурион до дъното на душата му с чудовищното си звучене.

— За да бъдеш отново героят на деня, трябва първо да се изправиш — подигра му се страховитото създание. — Не бива да лазиш в калта, чакайки със затаен дъх смъртта си.

Нощният елф посегна към кесията си, но сатирът реагира първи. Той направи бързо движение с ръце и всичко, закачено по колана на друида, отхвърча настрани.

— Стига толкова треви, ако обичаш. — Ксавиус сякаш израстваше пред очите на Малфурион, докато се приближаваше, а външността му ставаше все по-животинска. — Великият Саргерас те иска жив, но мисля, че няма да му се подчиня в това. Ще намери достатъчно удовлетворение в брат ти и женската…

Ценариус учеше Малфурион да изпитва обич към всяко живо същество, но в момента друидът чувстваше само отвращение. Той скочи към Ксавиус в опит да го събори.

Сатирът с лекота го сграбчи за гърлото със здравата си ръка. Остави елфа да виси над него, очевидно извличайки огромна наслада от безпомощните му опити да се освободи.

— Може пък и да оставя някакъв нищожен намек за живот у теб, Малфурион Стормрейдж… — подигра му се той. — Ако успея да удържа желанието си за мъст, разбира се.

Виденията за Тиранде и Илидан, попаднали в ноктите на Пламтящия легион, дадоха сили на Малфурион да се бори още по-агресивно. Той изрита сатира с всичка сила.

Петата му уцели раненото рамо на Ксавиус и заби счупената стрела още по-дълбоко.

Чудовището изрева. Дланта му се разтвори и друидът падна. Малфурион се претърколи на една страна, а после успя отново да стане.

— Предал си твърде много — каза той на Ксавиус. — Наранил си твърде много, лорд-съветнико. Няма да ти позволя да навредиш на никого повече. — И сега той знаеше точно какво да направи. — Оттук нататък от теб ще излиза само живот, не смърт.

Очите на Ксавиус проблеснаха. Усмивката му носеше само омраза. От него се излъчваше тъмна сила…

Но друидът нанесе удара си първи, защото дървената стрела му беше дала идея.

Счупената дръжка изведнъж израсна наново, а после пусна корени. Каквато и магия да приготвяше сатирът, веднага я прекрати и отново се опита да махне острието от рамото си. Но заклинанието на Малфурион бе сторило повече от това да задържи стрелата; корените растяха навътре в раната, а дървото се хранеше от жизнените течности на създанието.

Тялото на Ксавиус се наду като мъртва риба. Той закрещя не от болка, а от ярост, а блестящата му от злокобна енергия ръка докосна растящото дърво, за да го изгори. Вместо това обаче сатирът само изкрещя отново, защото корените дотолкова се бяха преплели с нервната му система, че всичко, което се случваше с тях, го чувстваше и той.

Някогашният Аристократ зяпна и загледа пръстите си, които се сбръчкаха и се превърнаха в тънки клонки, от които покараха листа. Рогата на сатира се разклониха и от тях израснаха нови клони, които оформиха короната. Всъщност не Ксавиус се превръщаше в дърво, по-скоро тялото му подхранваше творението на Малфурион, даваше му енергия, за да порасте.

— Това няма да приключи нещата помежду ни, Малфурион Стормрейдж! — успя да изреве Ксавиус. — Няма… да ги… приключи!

Но друидът не се поддаде на заплахата. Трябваше да довърши магията, въпреки силната воля на сатира, която се бореше с нея, и разсейващата го битка.

— Ще ги приключи — прошепна той, повече на себе си, отколкото на лорд-съветника. — Трябва.

И след един последен зверски рев, всяка следа от сатира изчезна и дървото, което друидът създаде от дървената стрела, разцъфтя. Кожата на Ксавиус се сбръчка и се превърна в дебела кора. Все още виещата му уста оформи широк чеп. Бойците наоколо се разпръснаха, когато корените се протегнаха надолу към копитата на съветника и се заровиха дълбоко в земята, пленявайки го завинаги.

И насред цялата разруха и смърт се надигна горд и могъщ дъб с разперена корона от свежи зелени листа — триумф на живота над гаврата с него.

Малфурион падна задъхан на колене. Искаше да се изправи, но краката не му позволяваха. Беше извлякъл толкова много енергия от себе си, за да наложи магията си над могъщата воля на Ксавиус, че просто не му бяха останали сили. Въпреки вихрещата се около него битка, той не искаше нищо повече от това да се свие под сянката на дървото и да заспи завинаги.

И тогава лицето на Тиранде изпълни ума му.

— Тиранде!

Нощният елф се пребори с умората, макар да се чувстваше така, все едно хиляда железни вериги са се усукали около тялото му, и се изправя. В началото Малфурион видя само войници и демони, но накрая мерна тримата сатири-магьосници. Само на няколко стъпки от тях четвъртият носеше жрицата към зловещия портал.

— Не!

Той помоли вятъра за помощ и въздухът се завихри около самотния сатир, блъскайки го назад, за да не успее да избяга. Макар все още твърде изтощен, Малфурион се затича към Тиранде и нейния похитител.

Нова стрела прелетя и удари сатира в гърдите. Той се олюля за момент и после падна към другарите си. Тиранде се изхлузи от хватката му, но вятърът, който се грижеше за желанията на друида, я положи нежно на земята.

Малфурион отново благодари и на вихъра, и на невидимия си съюзник. Събрал нови сили за последния пробег, той си проправи път към жрицата, като всяка стъпка бе битка, чиято награда обаче му даваше неизчерпаема енергия да не спира да я води.

Но когато се приближи, един от трите сатира се отдели от другите. Порталът потрепери и стана нестабилен.

Рогатото създание притича до Тиранде.

Нощният елф нададе вик на ужас и скочи напред, но не успя да достигне целта си. Нещо прелетя покрай главата на сатира, но успя само да закачи ухото му и да пусне малко кръв по рамото му. Въпреки раната, чудовищната твар хвана здраво жертвата си и скочи през портала…

Двамата с жрицата изчезнаха.

Последните двама сатири ги последваха и порталът започна да се разпада. Когато и третият изчезна, черната празнина се разпръсна, все едно никога не е съществувала…

И по този начин отне на Малфурион надеждата да спаси Тиранде.

Дойде му твърде много. Нощният елф падна ничком, игнорирайки страховитата битка около себе си. Отново бе победил Ксавиус, беше направил така, че онзи, който допусна Пламтящия легион в Азерот, никога да не може отново да подаде нечестивата си ръка на тяхната зла кауза… но всичко това нямаше никакво значение. Бе изгубил Тиранде. И по-лошо, сега тя беше пленница на демоните.

По бузите му покапаха сълзи. Небето потъмня зловещо, но друидът не забеляза. За Малфурион имаше значение само това, че се е провалил.

Провалил.

От небесата заваляха капки в синхрон със сълзите му. Започнаха да се изливат в огромни количества. Странно, но Малфурион единствен оставаше недокоснат от внезапната буря. Проблеснаха мълнии и затрещяха гръмотевици в съзвучие с бушуващото му мрачно настроение. Нищо не бе по-важно от Тиранде. Сега го знаеше… но какво от това?

Вятърът зави в съзвучие със загубата му. Новото дърво, което се издигаше на върха на хълма, се разклати, когато вихър със силата на торнадо заудря всичко, освен страдащия нощен елф…

Най-накрая един глас проби през мъглата на отчаянието му. Първо бе само досада в крайчеца на съзнанието му, но малко по малко се превърна в тътен в ушите му. Малфурион ги закри с ръце в опит да го заглуши и да се върне към мрака, обхванал мислите му. Гласът обаче не заглъхваше, а вместо това се засилваше с всяко произнасяне на името му.

— Малфурион! Малфурион! Трябва да се отскубнеш от това състояние! Побързай, иначе ще удавиш всичко и всички!

Той познаваше този глас и макар огромна част от него да искаше да игнорира нахлуването в съзнанието му, разумът надделя. Предупреждението и тона, с който бе отправено, накараха друида най-сетне да се вгледа не навътре, а навън.

За да открие, че се намира насред природна стихия.

Дъждът се изливаше в такова количество и с такава сила, че нищо не успяваше да му устои. Странно, но освен него, само новото дърво изглеждаше донякъде защитено от бушуващата буря.

— Какво…? — изпелтечи друидът. Но в мига, в който проговори, пороят нападна и него. Той падна в калта под ударите на адския дъжд.

А после, въпреки бурята и пищящия вятър, над него се появи огромна сянка. Нощният елф погледна нагоре и видя летящия над себе си гигант. Спомни си за полубогинята Авиана и се зачуди дали това не е тя във формата на смъртта. Но той не бе едно от нейните създания и силно се съмняваше, че тя би направила изключение за него.

Силен бумтящ глас най-сетне разкри идентичността на огромната сянка:

— Нощни елфе! Стой неподвижно! Трудно ми е да се концентрирам насред този хаос и не искам да те смажа по случайност!

Кориалстраз го сграбчи в едната си лапа и го издърпа в небето. Драконът смело се бореше с бурята, но явно всеки сантиметър му костваше огромно усилие. Малфурион почувства, че червеният не е в най-добрата си форма. Всъщност се изненадваше, че Кориалстраз изобщо е оцелял след сблъсъка си с Нелтарион.

Докато се издигаха, нощният елф успя да различи част от пейзажа под себе си. И двете армии бягаха — демоните се движеха обратно през терена, опустошен от Земния пазител. Нощните елфи пък се спасяваха в противоположна посока. Сега всички се бореха с нов и по-смъртоносен враг — дъждът, който правеше кални свлачища и коварни хлъзгави пътеки. Един по-висок хълм се срути и затрупа група адски пазачи. Нощен саблезъб се подхлъзна на мокрия хребет и ноктите му затънаха безполезно в меката почва. Котката и ездачът й паднаха към смъртта си в низините.

Насред хаоса Малфурион съзря дребна фигурка, която се опитваше да се измъкне от хълма, където самият той бе седял допреди малко. Около момичето валеше кал, която почти я погребваше. Малко по-нагоре част от почвата беше готова да се отцепи, а това със сигурност щеше да е краят за дребосъчето.

Тя все още стискаше лъка в ръката си.

— Чакай! Там! — извика той към Кориалстраз. — Помогни й!

Червеният дракон без колебание се понесе към земята, насочвайки се към изпадналото в беда момиче. Съсредоточена в отчаяната си борба с терена, тя не забеляза левиатана, докато ноктите на Кориалстраз не се обвиха около нея. Тя изкрещя, когато драконът я измъкна от заплашващата живота й тиня и я понесе в небето.

— Няма да те нараня! — изрева драконът. Младото момиче явно не му повярва, но млъкна. Чак когато видя, че Малфурион се намира в другата лапа на гиганта, детето проговори:

— Господарката Тиранде! Къде…?

Друидът поклати глава. Тя го изгледа така, сякаш е разбил сърцето й, наведе се напред и заплака. Но дори тогава продължи да стиска здраво лъка.

Малфурион върна вниманието си върху бурята и осъзна, че тя не може да е естествена. Беше се появила твърде рязко, но не изглеждаше като дело на Пламтящия легион, нито на собствения му народ. Дори Илидан не би допуснал нещо толкова опасно да излезе напълно извън контрол.

Огледа се към небето, почти очаквайки черният дракон да се е завърнал. Нямаше и следа нито от Нелтарион, нито от златния му диск. Каква тогава бе причината за катастрофалния катаклизъм?

Той зададе въпроса на Кориалстраз, но не драконът му отговори. Вместо него му отвърна фигура, впита във врата на бегемота и донякъде защитена от стихията от блестящо златисто сияние:

— Ти, Малфурион! Ти изсипваш това върху ни!

Той зяпна Крас, когото за последно беше видял на гърба на неуправляемата му пантера. Магьосникът не изглеждаше никак добре, а подутината от едната страна на главата му все още бе ярко червена, но изглеждаше не по-малко решителен да взема дейно участие в събитията.

Думите му обаче бяха неясни за Малфурион.

— Какво искаш да кажеш?

— Раждането на тази буря е резултат от твоето нещастие, друиде! Тя резонира с мъката ти! Трябва да я прекратиш, заедно с безнадеждността, която те е обхванала, иначе никой от нас няма да оцелее!

— Ти си луд!

Но още докато казваше това, Малфурион почувства нещо познато във вихъра. Пресегна се със сетивата си и го докосна така, както Ценариус го бе учил да докосва всички елементи на природата. И това, което откри, отблъсна друида. Не бурята го отврати до такава степен, а онази част от нея, в която наистина разпозна себе си. По някакъв начин именно той беше създал това чудовище, влагайки в него тъгата и отчаянието си. В отговор то нападаше не само враговете, но и другарите му.

„Аз съм не по-малко ужасен от демоните или черния дракон!“ — помисли друидът.

Крас явно усети посоката на мислите му, защото промълви:

— Малфурион! Не бива да допускаш подобни чувства да те удавят! Това беше случайност! Трябва да насочиш силата на емоциите си в това да помагаш, не да унищожаваш!

Ала защо? Друидът отново помисли за Тиранде, попаднала в плен на господаря на Пламтящия легион. Без нея не виждаше причина да продължава напред.

Именно Тиранде обаче накрая разтърси чернотата в ума му. Тя не би искала това разрушение. Жрицата правеше всичко възможно, за да опази народа си жив. Малфурион я беше провалил; ако оставеше бурята да продължи, щеше да предаде и паметта й.

Той се вгледа в младото момиче, което явно беше рискувало собствения си живот, за да спаси Тиранде. На твърде малко сезони за послушница, тя все пак бе използвала цялото си умение с лъка, бе направила всичко по силите си, въпреки сатирите и демоните.

Докато си мислеше за това и я гледаше как плаче, Малфурион почувства как всичките му емоции, свързани с Тиранде, отново се надигат. Той се вгледа в бурята без колебание, налагайки волята си на вятъра и облаците… всяка част от природата, която участваше в това дяволско представление.

Вятърът промени посоката си. Дъждът все така се изливаше, но сега сякаш намаля там, където бягаха нощните елфи, и се усили върху отстъпващите през изпепелените от Нелтарион земи сили на Пламтящия легион. Главата го болеше, докато се бореше с желанията на времето и го принуждаваше да фокусира цялата си ярост върху демоните.

Дъждът над него секна. Бурята се премести в посоката на Зин-Азшари…

Малфурион си пое дъх облекчено. Беше успял…

Нощният елф се отпусна в хватката на дракона. Някъде отгоре Крас извика:

— Браво, друиде! Браво!

Трябваше да е поразен от това, което беше постигнал току-що, при това не веднъж, а два пъти. Със сигурност дори Ценариус би бил. Но всичко, за което Малфурион можеше да мисли в момента, бе неуспехът му да спаси Тиранде.

А само това имаше значение.

 

 

Бурята продължи три дни и три нощи. Тя отблъскваше Пламтящия легион все по-назад с неумолимостта, дадена й от нейния създател. По времето, когато спря да вали, чудовищните нашественици се намираха само на два дни път от Зин-Азшари.

За съжаление нощните елфи не можаха да ги последват твърде далеч. От другата страна на вулканичния регион, създаден от Нелтарион, защитниците се опитваха да се погрижат за собствените си рани и да се прегрупират. За мнозина разрухата, причинена от бурята, Демоничната душа и всичко останало, бледнееше пред смъртта на лорд Рейвънкрест.

Нямаше как да му устроят подобаваща погребална церемония, но командирите на нощните елфи сториха всичко по силите си. По настояване на лорд Десдел Старей, каруца, теглена от шест нощни саблезъба, премина през по-голямата част от армията. Върху нея бе положен мъртвият благородник, а ръцете му лежаха скръстени върху знамето на неговия клан. Тялото му бе заобиколено от нощни лилии. Група войници от замъка Блек Руук проправяха пътя на каруцата. Друга група отзад следеше никой от хлипащата тълпа да не се опитва да докосне тялото, за да не би то да падне. По продължение на целия преход тръбачите надаваха жалния си вой, за да предупредят онези напред, че тъжната процесия приближава.

Щом всичко това приключи, тялото на Рейвънкрест бе поставено редом до всички онези, които бяха умрели същия ден, на известно разстояние от лагера на оцелелите. На Малфурион се падна да измоли от Кориалстраз ужасната услуга, но драконът склони с готовност.

Когато стотиците нощни елфи се бяха приближили достатъчно, за да виждат, но не толкова, че да са в опасност, консортът на Алекстраза избълва единствения огън, който със сигурност щеше да гори, независимо от влагата, покрила всичко.

Щом телата на лорд Рейвънкрест и останалите бойци се превърнаха в пламтящ вихър, Малфурион потърси уединение. Имаше обаче друг, който не искаше да го остави сам — младото момиче, което бе опитало да спаси Тиранде. Шандрис, както се беше нарекла, постоянно го тормозеше с въпросите си кога смята да потегли в търсене на жрицата. За съжаление младият нощен елф нямаше отговор за нея и накрая накара другите сестри да я вземат под крилото си, ако ще и само за да не се спъва постоянно в нея.

Лорд Старей, обявен за командир от сподвижниците си, претърси армията за предатели. Двама войници, свързани с убиеца, бяха екзекутирани след безплодни разпити. С това Старей сметна случая за приключен и се прехвърли към следващата фаза на битката.

Крас и Ронин, в компанията на Брокс и Джарод Шадоусонг, се опитаха да убедят новия водач на армията за нуждата да се обърнат към другите раси и да създадат обединена сила, но молбите им попаднаха на уши, по-глухи отвсякога.

— Рейвънкрест каза последната си дума по този въпрос и аз ще почета паметта му — рече слабият благородник и смръкна от белия си прашец.

Това приключи дискусията, но не и тревогите. На Пламтящия легион нямаше да му трябва много време, за да се възстанови, и Аркемонд щеше бързо да го прати обратно срещу нощните елфи. Никой не се съмняваше, че демоничният командир ще ги нападне с ярост, по-жестока от всичко, срещу което защитниците се бяха изправили до момента.

И даже ако нощните елфи успееха да задържат нашествениците и дори да ги избутат до самите порти на Зин-Азшари, нищо от това нямаше да има значение, ако порталът останеше отворен и Аристократите и чудовищата съумееха да го уголемят. Хиляда по хиляда демона можеха да измрат и нощните елфи щяха да атакуват дори самия дворец… по всичко щеше да е безсмислено, ако Саргерас пристъпеше в техния свят. Той щеше да помете армията им с махване на ръце, с един по-свиреп поглед.

И този едничък факт помогна на Крас да вземе решение. Другите се събраха с него и той обяви единствената алтернатива пред съдбата, която в момента изглеждаше напълно неизбежна.

— Рейвънкрест грешеше — настоя той, предизвиквайки паметта на мъртвия. — А Старей е сляп. Без съюз между всички раси, Калимдор… светът… е загубен.

— Но лорд Старей няма да говори с тях — отбеляза Джарод.

— Тогава ние трябва да го сторим вместо него… — Магьосникът огледа всеки един от тях. — Засега не можем да разчитаме на драконите… ако изобщо някога отново стане възможно. Кориалстраз отиде, за да види какво е станало с тях, но се боя, че докато Нелтарион притежава диска, те не могат да сторят нищо. Така че ние трябва да отидем при джуджетата, таурените, фърболгите и трябва да ги убедим да дойдат на помощ на онези, които биха презрели подкрепата им.

Ронин поклати глава.

— Другите раси може да не видят смисъл да се съюзяват с онези, които не по-малко от Пламтящия легион биха се радвали да ги видят унищожени. Говорим си за векове на омраза, Крас.

Слабият магьосник кимна мрачно, а погледът му се насочи в посоката на невидимата столица.

— Тогава, ако случаят наистина е такъв, ние всички ще измрем. Независимо дали от остриетата на Пламтящия легион, или от злата сила на Демоничната душа, всички и със сигурност ще умрем.

Никой не можа да оспори думите му.

 

 

От цялата група само Малфурион не присъстваше на събранието; през последните няколко дни той ловуваше. Това започна като план, отчаян план, и имаше само един, който бе достатъчно луд, за да се присъедини към него. Друидът искаше да тръгне след Тиранде. Може би все още имаше шанс да я спаси от злото на демоните. Само един сред хилядите в армията можеше да види нещата в същата светлина като него и Малфурион бе прекарал всичкото това време в търсене на предполагаемия си партньор в тази самоубийствена задача.

Но от брат му Илидан нямаше и следа.

Накрая той се приближи към лунната стража. С твърдението, че търси съвета на близнака си за приближаващото настъпление, друидът помоли за аудиенция при най-висшестоящия и възрастен от магьосниците.

Плешивият нощен елф вдигна брадатото си лице при приближаването на Малфурион. Макар лунната стража все още да изпитваше недоверие към призванието му, те уважаваха ужасяващите резултати от магиите му.

— Здравей, Малфурион Стормрейдж — изрече заклинателя и стана. Беше седял на камък, четейки свитък, който без съмнение съдържаше някакво мистично познание за собствения му занаят.

— Простете ми, Галар’тус Ривъртрий^[1]. Търся брат си, ала не мога да го намеря.

Галар’тус го изгледа смутено.

— Нима новините не са те достигнали?

Напрежението на Малфурион се покачи.

— Какви новини?

— Брат ти… изчезна. Потегли на разследване към вулканичните региони, създадени от дракона… но така и не се завърна.

Друидът зяпна невярващо.

— Илидан е отишъл там сам? Без пазачи?

Магьосникът сведе глава.

— Можеш ли да се сетиш за някой, който би могъл да спре близнака ти, господарю друид?

Малфурион всъщност не можеше.

— Кажете ми всичко, което знаете.

— То е малко. Той потегли през нощта, след като бурята отшумя, с обещанието, че ще се върне преди изгрев. Вместо това два часа преди това пантерата му се върна без него.

— Имаше ли… как беше звярът?

Галар’тус не можеше да го погледне.

— Нощният саблезъб изглеждаше проскубан… и имаше малко кръв по него. Опитахме се да я проследим към твоя брат, но местността все още е пропита с твърде много магия. Лорд Старей каза…

— Лорд Старей? — Малфурион се разстройваше все повече и повече. — Той знае, но аз не съм бил уведомен?

— Командирът каза, че не можем да губим време за някой, който със сигурност е мъртъв. Усилията ни трябва да бъдат концентрирани върху живите. Твоят брат е излязъл по собствено желание. Съжалявам, Малфурион Стормрейдж, но това е финалното решение на Старей.

Друидът вече не го чуваше. Той се обърна и побягна, поразен от новата загуба. Илидан беше мъртъв! Не можеше да бъде! Независимо от всички разлики между него и брат му, Малфурион все още силно обичаше Илидан. Не можеше да е мъртъв…

Още докато мислеше това, по гръбнака му пробяга тръпка. Нощният елф спря на място, вгледан не в нещо наоколо си, а в самия себе си.

Той щеше да узнае, ако близнакът му умреше. Със сигурността, с която чувстваше биенето на сърцето си, той знаеше, че ако Илидан е умрял, би разбрал. Брат му беше жив, независимо от уликите.

Жив… Друидът огледа димящите земи в опит да почувства нещо отвъд тях, но се провали. Ако Илидан наистина беше някъде там… къде точно бе отишъл?

Малфурион имаше ужасяващото усещане, че вече знае къде…