Ричард А. Кнаак
Демонична душа (22)

Двайсет и две

Фронтовата линия беше толкова променлива, че и позицията на всички командири на нощните елфи постоянно се менеше. Въпреки това лорд Рейвънкрест правеше всичко възможно да запази реда и морала. Колкото и да беше спорил с благородника в миналото, сега Ронин бе благодарен, че господарят на замъка Блек Руук има толкова силно влияние върху войниците си. Магьосникът не можеше да си представи някой като Десдел Старей да стори нещо подобно.

Рейвънкрест най-сетне забеляза човека. Приближавайки се към Ронин, той извика:

— Магьоснико! Имам нужда от теб там горе, не тук отзад!

— Един от нас трябва да остане близо до вас, господарю!

В действителност Ронин искаше да остане назад, за да чуе всички доклади, които евентуално можеха да пристигнат, но защитата на командира на армията също се беше превърнала в задача от първостепенна важност за него.

— Бих предпочел да беше останал с лунната стража и Илидан! — Рейвънкрест за първи път издаде една малка тайна: — Бих се чувствал много по-спокоен, ако ти поемеш контрола за момента! Младежът е добър, но сега имаме нужда от стабилност, а не хаос! Ще бъдеш ли така добър?

Отпратен по този начин, Ронин просто не можеше да спори. Вече беше усетил, че Илидан изсмуква все по-лудешки енергия едновременно от лунните стражи и от самия Кладенец. След ярката лудост на черния дракон, човекът лесно можеше да си представи младия нощен елф в подобна роля и колкото по-лесно си позволяваше своеволия с магията си, толкова по-близо бе до тази последна крачка.

— Както кажете, господарю!

Магьосникът подкара пантерата си напред, за да намери Илидан. Не беше трудно да открие младия магьосник. Нощният елф стоеше сред защитниците като сигнална кула от сребриста светлина. Сиянието, което носеше около себе си, почти заслепяваше онези, стоящи най-близо до него, но близнакът на Малфурион сам бе до такава степен заслепен от мощта си, че не осъзнаваше как влияе на околните.

Докато Ронин се приближаваше, облеченият в черно заклинател хвърли срещу настъпващата орда поредица от взривяващи се мълнии. Демоните се разхвърчаха във всички посоки, а изпепелените телесни части заваляха дори в близост до магьосника. За съжаления и неколцина войници попаднаха в обсега на магията и умряха по същия ужасяващ начин.

Един от лунните стражи припадна. Илидан изръмжа към останалите и много по-опитните заклинатели овчедушно се преподредиха, за да махнат падналия си другар от магическата матрица.

„Какво си мисли, че прави? — помисли си Ронин. — По този начин скоро всички около него ще измрат!“

Илидан започна да прави нова магия, но после видя човека. Нощният елф се усмихна на Ронин, толкова доволен от работата си, че не забелязваше как останалата част от армията пада.

— Господарю Ронин! Видя ли…

— Видях всичко! Илидан! Рейвънкрест иска аз да поема контрола! Трябва да координираме атаките си и да въведем някакво подобие на ред!

— Да поемеш контрола? — През лицето на нощния елф пробяга опасно изражение. — От мен?

— Да! — Ронин не видя причина да успокоява брата на Малфурион; съдбата на целия му народ, на целия свят може би, беше в техни ръце.

Илидан се подчини с явна горчивина, а после попита:

— Какво да правим?

Магьосникът вече беше мислил над това. За момента искаше изцяло да махне Илидан от матрицата и да даде на лунната стража възможност да се възстанови. С Ронин начело те щяха да са в състояние да помагат и все пак да си почиват.

— Опитах се да се свържа с Крас, но безуспешно! Всичката тази магия може би пречи на контакта! Твоята връзка с близнака ти би трябвало да е по-силна и дълбока! Искам да ги намериш и двамата! Имаме нужда и от тяхната помощ в това!

Очите на магьосника се присвиха — ясен знак, че разбира какво прави човекът. Въпреки това той отново кимна.

— Ще намеря брат си. Не бихме желали да се лишаваме от неговите сили, нали така?

Илидан се отдръпна, преди Ронин да успее да каже нещо. Магьосникът се намръщи, но знаеше, че не може да очаква повече разбиране от буйния младеж.

Неколцина от лунните стражи изглеждаха почти облекчени, когато. Ронин се присъедини към тях. Вече не ги интересуваше, че той е външен; имаше значение само това, че може да ги води добре.

— Трябва да прочистим фронтовата линия горе-долу по начина, по който го сторихме преди — обяви той пред групата. — Свържете се с мен и да започваме…

Докато се приготвяше за заклинанието, Ронин хвърли един последен поглед към Илидан. Заклинателят все още изглеждаше бесен, но май изпълняваше нарежданията му. В крайна сметка, надяваше се човекът, братът на Малфурион щеше да успее да оцени стореното от него днес.

Или поне огненокосият магьосник се надяваше да е така.

 

 

След явното освобождаване от длъжност, последното, което Илидан чувстваше в момента, беше благодарност. През целия си живот бе слушал, че е предопределен за величие, за легенди, и сега вярваше, че времето му е дошло. Народът му беше в паника и между тях и пълното им изтребление нямаше нищо. Със сигурност сега беше моментът той да се превърне в част от епичната история.

И може би щеше, ако не бяха двама от онези, на които вярваше най-много. Лорд Рейвънкрест го беше взел под крилото си и бе издигнал Илидан от нищото до магьосник с благороднически ранг само за едно мигване на окото. Новият му господар му беше дал контрола върху оцелелите лунни стражи и близнакът на Малфурион вярваше, че изпълнява добре ролята си на водач-заклинател.

Сега обаче Рейвънкрест го сваляше от поста му, заменяше го с магьосник, който дори не беше нощен елф. Колкото и да уважаваше Ронин, това бе твърде много за Илидан. Човекът със сигурност би трябвало да вижда това. Ако странникът наистина имаше доверие в уменията му, никога не би приел тази роля.

Неговият миг на величие му беше откраднат… и вместо това му заръчваха да извика своя будещ възхищение у всички брат…

Тъмните мисли, които напоследък нахлуваха в ума му, се върнаха с пълна сила. Макар наистина да се опитваше да създаде връзка според заповедта, Илидан донякъде се надяваше да открие, че Малфурион не отговаря, защото е паднал под остриетата на Пламтящия легион. Младият нощен елф очакваше брат му да умре в героична битка, разбира се, но извън тази представа откри, че изобщо не се чувства зле от мисълта за мъртвия Малфурион. Тиранде очевидно щеше да се разстрои, но магьосникът би могъл да я утеши…

Мислите за жрицата разсеяха по-голямата част от мрака. Илидан се почувства зле от това, че случващото се във фантазиите му би я наранило. Как изобщо можеше да си помисли да й причини това, та дори заради себе си? Тя бе избрала Малфурион и решението й беше финално.

Илидан отново се насили да се концентрира върху близнака си. Първо щеше да се справи със ситуацията, а после да взима решения за бъдещето. Беше вярвал, че то се намира при Рейвънкрест и Тиранде, но и в двата случая грешеше.

Сега Илидан знаеше къде точно му е мястото…

 

 

Брокс замахна яростно и обезглави един адски звяр, който се опитваше да пробие линиите. Близо до него Джарод и останките от първоначалната охрана даваха всичко от себе си, за да удържат вражеския наплив. Повечето от тях отдавна бяха загубили пантерите си и сега се биеха рамо до рамо с останалите защитници.

Оркът мерна с периферното си зрение полуразкъсано знаме, носено от ездач. Изсумтя изненадано, разпознавайки го като едно от онези, стоящи обикновено до това на Рейвънкрест. Нима защитниците бяха толкова разбити и толкова близо до ръба на поражението, че вече липсваше всякаква организация?

Той погледна наляво и страхът му се потвърди; черното знаме на Блек Руук се вееше съвсем наблизо. Брокс не си спомняше да са отстъпвали толкова много и все пак имаше неопровержимо доказателство.

Виждаше лорд Рейвънкрест да язди, заобиколен от личната си охрана. Господарят на замъка Блек Руук представляваше впечатляваща гледка дори за ветерана. Първоначално Брокс не уважаваше твърде много нощните елфи, но Рейвънкрест се доказа като роден войн, достоен да бъде наречен орк.

Около благородника се тълпяха други нощни елфи, които извличаха сила от могъщото му излъчване. Рейвънкрест правеше това, на което не бяха способни дори магьосниците — буквално вливаше сила в своите последователи само с присъствието си. Лицата, които Брокс виждаше, носеха решителни и горди изражения. Те очакваха да умрат, но щяха да сторят всичко възможно да отнемат победата от демоните.

После един ездач се приближи много по-близо до гърба на Рейвънкрест, отколкото Брокс считаше за необходимо. Нощният елф имаше мрачно изражение, което не пасваше с тези на останалите и погледът му бе впит в командира, а не във вражеските редици.

Оркът внезапно се затича към Рейвънкрест.

— Брокс — извика Джарод. — Къде отиваш?

— Бързо! — изтътна зеленокожият войн. — Трябва да го предупредим!

Капитанът погледна към соченото от орка място и макар явно да не виждаше онова, което Брокс му показваше, го последва безпрекословно.

— Път! Път! — ревеше Брокс към нощните елфи срещу него. Той скочи и видя как ездачът заема позиция. В едната си ръка войникът държеше меча си и юздите на пантерата. Другата се пресегна към колана му… където висеше кинжал, безполезен срещу Легиона. Той го извади и се наведе към командира.

— Внимавай! — извика оркът, но Рейвънкрест не го чу. Шумът на битката беше твърде силен, за каквото и да е предупреждение.

Пантерата на убиеца се раздвижи и го принуди да се забави за момент. Брокс избута няколко войника от пътя си и размаха огромната си брадва високо, с надеждата, че командирът на армията ще го забележи.

Благородникът не го видя… за разлика от предателя.

Очите на убиеца се присвиха и отчаянието по лицето му се засили. После той се хвърли напред.

— Внимавай! — извика Брокс.

Рейвънкрест започна да се обръща към орка. Намръщи се, все едно ненавременното прекъсване го дразни.

Убиецът заби кинжала в задната част на врата му.

Командирът на нощните елфи се сгърчи на седлото. Изпусна меча си и се понечи да сграбчи по-малкото острие, но войникът вече го бе извадил. От раната бликна кръв и опръска царственото наметало на благородника.

Повечето от струпалите се около Рейвънкрест нощни елфи още не бяха осъзнали ставащото. Убиецът хвърли кинжала надалеч и се опита да избяга, но сега морето от тела работеше против него.

Брокс нададе могъщ боен рев и използва плоската част на брадвата си, за да си проправи път до него. Нощните елфи зяпваха, защото оркът изглеждаше напълно подивял. Но той вече не се и опитваше да им обяснява какво става; сега трябваше само да достигне предателя.

Лорд Рейвънкрест потрепери и падна напред. Последователите му започнаха да забелязват. Неколцина се протегнаха, за да уловят командира, преди да е паднал от пантерата си.

Брокс най-накрая успя да си проправи път до падналия благородник.

— Там! Там!

Неколцина го изгледаха объркано. Най-накрая двама решиха да го последват.

Убиецът не можеше да маневрира с пантерата си през масата тела. Той погледна през рамо и видя, че преследвачите му се приближават. На тъмното му лице се появи изражение на обреченост.

Той изкрещя някаква команда на нощния си саблезъб. За ужас на Брокс котката удари с всичка сила един войник, стоящ на пътя й. Докато нещастникът падаше, пантерата захапа друг. Бойците побързаха да сторят път на това, което мислеха за подивяло животно.

Брокс прецени разстоянието и скочи. Приземи се точно зад нощния саблезъб. Оркът замахна дивашки към задницата на животното.

Ударът едва одраска козината, но се оказа достатъчен, за да привлече вниманието на гигантската котка. Животното спря да се подчинява на командите на ездача си и се обърна, за да нападне новодошлия.

Брокс едва успя да избегне свирепите нокти. Нощният саблезъб изсъска ядно, а после се хвърли напред.

Оркът вдигна брадвата и я заби под челюстите на котката. Острието разкъса тъмната козина и кръвта изпръска ветерана. Брокс направи всичко възможно, за да се предпази от падащия отгоре му звяр, тласкан върху оръжието от собствената си инерция.

През лявата ръка на орка премина остра болка. Той погледна натам и видя разкъсана червена плът.

Убиецът се отдръпна, за да удари отново, но когато замахна, нечий чужд меч посрещна неговия.

Джарод изръмжа, защото насочената надолу сила на чуждото острие го накара почти да падне на едно коляно. Предателят се опита да изрита капитана, но той се отдръпна извън досега му.

Шадоусонг обаче не включи в сметките си умиращата нощна пантера. Махайки яростно с лапи и пръскайки кръв навсякъде около себе си, котката се опитваше да удари каквото и да е. Тя перна Джарод със задната част на едната си лапа и го запрати настрани.

Брокс усети, че силите й отслабват и отдръпна брадвата. Нощният саблезъб залитна напред с бълбукащ звук. Предните крака на животното не издържаха тежестта му и то се свлече.

Когато пантерата му умря, нощният елф скочи и се хвърли с извадено острие срещу Брокс. Ветеранът отстъпи крачка назад и двамата се сблъскаха. Убиецът имаше изненадата на своя страна и бързо скочи на краката си, докато оркът се опитваше да запази равновесието си.

— Смърдящо чудовище! — изсмя се войникът. Той замахна с меча и почти отряза ухото на Брокс.

Зеленокожият войн ритна към краката на врага си, но предателят отскочи. Оркът го застигна с брадвата, още докато краката му бяха във въздуха.

Убиецът изгледа Брокс втрещено, когато острието на брадвата премина едновременно през бронята и гърдите му. Предателят залитна назад, все още вкопчен в меча си. Оркът се засили и отново кръстоса оръжие с ранения убиец.

Противникът му се надигна със задъхване. Държеше меча в готовност и почти предизвикваше врага си да го нападне.

Брокс замахна… и за негово удивление убиецът хвърли оръжието си и извика:

— За Азшара!

Брадвата се заби в гърдите му, без да срещне съпротива. Нощният елф залитна напред, мъртъв още преди тялото му да докосне напоената с кръв земя.

Дишайки тежко, ветеранът пристъпи към трупа. Той го подритна с крак, но войникът не се размърда.

Джарод дойде при него. Капитанът стискаше ръката си, но иначе изглеждаше ненаранен. Един войник, който ги беше последвал дотук, помагаше на офицера.

— Ти го уби! — каза Шадоусонг. — Чудесно! Браво!

Но ушите на орка бяха глухи за тези думи. Той се обърна и погледна към сцената, заобиколила лорд Рейвънкрест. Неколцина от последователите на благородника го носеха високо над хаоса, докато се опитваха да го изведат извън битката. Очите на командира бяха затворени и изглеждаше като заспал, но Брокс ясно виждаше, че не е. Челюстта на нощния елф висеше свободно и едната му ръка, избегнала подкрепата на преданите носачи, висеше безжизнено по начин, който престарелият войн познаваше твърде добре.

Брокс се беше провалил. Господарят на замъка Блек Руук бе мъртъв.

Армията нямаше водач.

 

 

Зловещото създание с копитата наклони глава. Страхотно се забавляваше.

— Не обичаш ли изненадите, Малфурион Стормрейдж? Или съм станал нещо толкова по-голямо, че ограниченият ти ум не може да го обхване и да разбере какво съм бил някога? — Той се поклони подигравателно. — Нека се представя наново! Лорд Ксавиус от Зин-Азшари, по-късно на служба при нейно величество… и по-късно мъртъв.

— Аз… видях те как умираш! — извика друидът. — Разкъсан на парчета…

— Уби ме, искаш да кажеш! — прекъсна го Ксавиус, а веселието за миг изчезна от изражението му. — Разпръсна ме из небесата!

Той пристъпи към нощния елф, което отговаряше на надеждите на Малфурион. Колкото по-надалеч от Тиранде беше адското изчадие — някогашен съветник на Азшара, толкова по-добре.

Елфът смътно си спомняше от легендите създанията, чиято форма носеше сега мъртвецът. Наричаха ги сатири — магически демони, обладаващи смъртоносна хитрост и интелект.

— Ти ме уби — продължи Ксавиус и отново се ухили заплашително. — И ме обрече на дори по-лоша съдба! Бях се провалил в очите на благородния, великия Саргерас… И както е в правото му на бог, той ме наказа с безкрайна жестокост…

Малфурион бе виждал ужасите, извършени от Пламтящия легион, и можеше с лекота да си представи точно колко жестоко е било наказанието на Ксавиус. Милостта бе нещо напълно непознато на демоните.

Чудовищните изкуствени очи проблеснаха и сатирът продължи:

— Нямах уста, но пак крещях. Нямах тяло, но чувствах болка отвъд способностите ми да я опиша. Обаче не винях своя господар и повелител, защото той вършеше само необходимото. — Но макар че каза това, рогатото създание потрепери за момент. — Не, през цялото изпитание запазих една мисъл. Споменът кой ме доведе до подобен ужас.

— Стотици умряха заради теб — отвърна друидът, опитвайки се да привлече сатира още по-близо. Ако искаше да използва някоя магия срещу ужасяващия Ксавиус, трябваше първо да го отдалечи достатъчно от Тиранде. — Безброй изклани невинни.

— Несъвършените! Замърсените! Светът трябва да бъде прочистен за онези, които ще боготворят Саргерас!

— Саргерас ще унищожи Калимдор! Пламтящият легион ще унищожи всичко!

Ксавиус се изсмя.

— Да… ще го направи.

Заявлението му хвана Малфурион неподготвен.

— Но ти току-що каза…

— Това, което глупаците искат да чуят! Което онези като добрия капитан Варо’тен или Аристократите си мислят… в което аз някога вярвах! Саргерас ще прочисти света за своите поклонници… а после ще го унищожи, за наказание, че изобщо е жив. Виждаш ли колко е просто?

— Тоест колко е кръвожадно и побъркано, нали?

Сатирът сви рамене.

— Зависи от гледната точка…

Малфурион бе чул достатъчно. Ръката му се протегна към една от торбичките на колана му.

Без предупреждение две силни ръце се усукаха около неговите и го хванаха здраво. Друидът се опита да се бори, но похитителят беше твърде силен.

Другите сатири го завлякоха към Ксавиус. Водачът се засмя още по-силно, а ужасните му очи се подиграваха на нощния елф.

— Когато великият лорд Саргерас ме захвърли обратно в това измерение, той го стори, за да му доведа онзи, който беше причинил затварянето на първия портал и по този начин забави непростимо неговото величествено пристигане.

Малфурион не каза нищо, но продължи да се бори срещу двата сатира, които го държаха.

Ксавиус се наведе по-близо, а дъхът му облъхна лицето на нощния елф на вонящи вълни.

— Но остави на мен да реша точно как да те заведа при него за твоето наказание. Помислих си, достатъчно ли ще бъде просто да те предам на Великия? — Той се изкикоти. — „Не“, казах си! Моят повелител Саргерас иска Малфурион Стормрейдж да страда колкото е възможно повече, а мой свещен дълг е да се погрижа това да стане…

За ужас на друида гротескната фигура се обърна към Тиранде, която изглеждаше странно дълбоко заспала. Сатирът се наведе, а устата му се озова близо до нейната.

— Стой далеч от нея! — изрева младият елф.

Ксавиус извърна глава, само колкото да погледне към него.

— Да, помислих си. Трябва да страда… но как? Решителен млад мъж, без съмнение готов да се пожертва… но дали би пожертвал другите? Онези, които са му скъпи?

Сатирът погали косата на жрицата с ноктестата си ръка. Малфурион се опитваше да го докопа, да удуши Ксавиус. Никога не беше мразил толкова друго живо същество (ако се изключат демоните), но точно тук и сега друидът с удоволствие щеше да смаже гърлото на някогашния съветник.

Яростта му само забавляваше Ксавиус. Все още наведен близо до Тиранде, сатирът добави:

— Бързо открих, че Малфурион Стормрейдж го е грижа за двама. Единият му беше като брат… не, чакай!… той му е брат, даже близнак! Близки като деца, сега те бяха израснали различни в интересите и копнежите си. Но разбира се Малфурион все пак обича силно своя скъп роднина Илидан… дори самият Илидан да е започнал да изпитва завист към онзи, на когото тя гледа с повече благосклонност…

— Имаш мен! Остави ги на мира!

— Но къде ще бъде наказанието в това? — запита Ксавиус и се надигна. Изражението му стана жестоко. — Къде ще отиде отмъщението? Нима може да има по-ужасна болка за теб от това да изгубиш не само единия от тях, но и двамата? — Той се изсмя. — Брат ти вече е изгубен за теб, макар и ти още да не го знаеш, Малфурион Стормрейдж. Тази красавица обаче бе много по-трудна за откриване. Благодаря ти, че помогна, като я доведе при нас…

И докато сатирите, приковали ръцете му, се засмяха заедно с господаря си, младежът се прокле, че е помолил Тиранде да им помогне. По този начин я беше предал на тези чудовища.

— Не! В името на Елун, няма да ви позволя!

— Елун… — Ксавиус произнесе името с презрение. — Има само един бог… и името му е Саргерас.

Той щракна с пръсти и другите притиснаха друида на колене. Сатирът пристъпи към него на чаткащите си копита. Всяка стъпка отекваше в главата на Малфурион.

После внезапно през мъглата в ума му проби един глас, който не се различаваше толкова много от неговия собствен: „Братко?“

— Илидан? — изрече той, преди да успее да се спре.

— Да — отвърна Ксавиус, смятайки, че въпросът на пленника му се отнася до нуждата от обяснение какво е сторил сатирът на неговия близнак. — Той беше доста лесен. Той я обича не по-малко от теб, Малфурион Стормрейдж… и никога няма да приеме, че тя е избрала теб…

„Илидан обича Тиранде? — Друидът знаеше, че брат му го е грижа за нея, но не и до тази степен. — Но тя обича… мен?“

Твърде късно си спомни, че в момента брат му долавя мислите му. Яростта и срама на Илидан от това разкритие го обгърнаха изцяло. Той се разтресе от силата на емоциите на брат си.

Ксавиус отново не доразбра ставащото.

— Такава изненада? Колко прекрасно е да чуеш, че си спечелил любовта й, но колко е ужасно да знаеш, че заради нея тя ще страда повече от всеки друг на този свят, освен теб!

„Илидан! — извика Малфурион към брат си. — Илидан! Тиранде е в опасност!“

Вместо притеснения обаче, усети само презрение от магьосника:

„Няма ли тогава да се обърне към теб, братко — могъщият и величествен повелител на природата? Каква помощ би могла да иска от един прокълнат глупак, от неудачник, обречен от цвета на очите си на фалшиви мечти и фалшиви надежди?“

„Илидан! Ще я измъчват! Ще умре от ужасяваща смърт!“

От близнака му обаче дойде само мълчание. Илидан явно се беше отдръпнал от него. Връзката още съществуваше, но почти недоловимо.

„Илидан!“

Лицето на Ксавиус изпълни взора му и го изтръгна от мисловния разговор. Неестествените очи сякаш се опитваха да пробият неговите, за да разберат какво става в ума на друида.

— Това ли нещо ме обрече на ужас, по-голям от смъртта? — изсъска сатирът. — Ако ти си моят най-велик враг, значи съм заслужавал всичко, което ми стори Великият, че дори и повече…

Той щракна с пръсти и отдясно на Малфурион дойдоха още половин дузина от гнусните създания. Ксавиус посочи към неподвижното тяло на Тиранде и в същото време погледна към битката.

— Скоро ще достигнат това място. Нека напуснем преди да стане… некомфортно.

Ксавиус се върна към Тиранде, докато трима други сатири — очевидно също Аристократи — вдигнаха високо ръце и започнаха да правят някаква магия. Малфурион веднага разбра какви са плановете им. Създанията не можеха да се надяват да избягат по друг начин, освен чрез портал. Щом можеха да издигнат такъв, който да прекрачва пределите на времето и пространството, едва ли щеше да им е трудно да отпътуват и до Зин-Азшари.

А веднъж стигнеха ли там, умираше всякаква надежда за него или Тиранде.

„Илидан!“

Но дори настойчивостта, която се опитваше да предаде, не накара близнака му да отговори. Беше останал, сам.

Звуците на битката се долавяха все по-наблизо. В празния въздух между тримата сатири се оформи чернота.

Ксавиус протегна ръце към Тиранде, а усмивката му беше по-широка и зловеща от всякога.

— Тя ще се наслади на компанията на Великия — изкикоти се той. — Преди да умре…

Порталът стана широк и висок, достатъчно голям, за да пропусне демоничните изчадия и техните пленници. Ксавиус вдигна жрицата в ръцете си, сякаш тя нямаше никаква тежест за него…

И една перната стрела се заби в рамото на сатира…