Ричард А. Кнаак
Демонична душа (21)

Двайсет и едно

Кориалстраз се блъсна в Нелтарион толкова силно, колкото можеше, като се целеше в най-слабо защитените от люспи места. В същото време червеният избълва огнен залп срещу очите на полуделия Аспект.

Успя да стресне Земния пазител, но Нелтарион не изпусна диска, както се беше надявал другият дракон. Черният го стискаше в смъртна хватка. Дори когато се завъртя неконтролируемо в небето, успя да запази достатъчно разсъдък, за да не изгуби безценното си творение.

Кориалстраз изсъска от ярост. Сам нямаше никакъв шанс срещу много по-големия дракон. По-лошо, червеният усещаше притеглянето на това, което Крас бе нарекъл Демонична душа, и знаеше, че Земният пазител може да направи и него роб със същата лекота, с която беше впримчил останалите.

Но консортът на Алекстраза въпреки всичко отказа да отстъпи. Беше се отдал изцяло на мисията си и щеше да се бие до смърт, ако съществуваше дори минимален шанс така да спаси съпругата си.

Преди Нелтарион да се е възстановил, Кориалстраз отново се блъсна в него, като този път заби глава в гърдите на черния. Аспектът изстена, когато му изкараха въздуха. Лапата му рязко се отвори и дискът падна.

— Нееее! — изкрещя Нелтарион. Той с бясна сила изблъска другия дракон, запращайки Кориалстраз да се върти в небето. След това Земният пазител се гмурна яростно към златния амулет. Аспектът летеше с такава смразяваща кръвта скорост, че успя да хване Демоничната душа, преди да е паднала прекалено ниско.

Черният бегемот се издигна отново и изрева от ярост по посока на по-дребния звяр.

— Как… смееш?!

Кориалстраз опита да си върне контрола над полета, но реагира твърде бавно. За негов ужас видя как Нелтарион насочва диска към него.

— Ще преклониш глава пред мен!

Ярката светлина смаза дракона. Тя гореше по-силно от всичко, което някога бе усещал. Сякаш люспите му се топяха, а костите пламваха. Изкрещя в агония.

Но въпреки това червеният се засили напред, а не назад. Докато се приближаваше към Нелтарион, се бореше с болката. Земният пазител изрева изненадано. Лудостта караше черния дракон да унищожава, а не да поробва, и сега това действаше срещу него.

Те се сблъскаха. От толкова близо Демоничната душа не беше толкова полезна, колкото явно си бе въобразявал Нелтарион. Двата дракона веднага откриха, че могат да разчитат само на ноктите и зъбите си, но Кориалстраз прибра своите.

Нелтарион се опита да захапе гърлото му. Червеният пое дъх и запрати огнена струя в лицето на Земния пазител. Този път атаката се оказа по-успешна. Черният дракон се завъртя назад, а главата му димеше.

Победата на Кориалстраз обаче се оказа краткотрайна. Махайки с криле точно отвъд досега му, Нелтарион притисна Демоничната душа до гърдите си и се ухили лудешки на опонента си.

— Вече не си ми забавен, млади Кориалстраз! Ти си комар за мен, насекомо, което трябва да бъде смачкано! Не си достоен да ми бъдеш роб…

И докато говореше, дискът заблестя ярко. Златното му сияние се разгърна и покри Нелтарион. В смеха му вече липсваше и капчица разум. Очите на Земния пазител заблестяха и той сякаш се уголеми.

— Насекомо! — повтори почти весело. — Всички вие сте просто насекоми за мен!

Черният дракон потрепери така, сякаш всеки миг ще се взриви. Той протегна свободната си длан към далечната земя.

Повърхността й се разтърси. Демоните и нощните елфи се разпръснаха още по-надалеч едни от други. Започнаха вулканични изригвания. Магма и огън се стрелваха високо в небето и валяха върху нещастниците, неуспели да избягат достатъчно бързо. Нелтарион използваше за безогледно убийство самата сила на земята, която се бе заклел да владее с мъдрост и грижа за равновесието. Пред очите на Кориалстраз Земният пазител покваряваше и изкривяваше ролята си, превръщайки се от Аспект на този свят в негова пълна противоположност.

Докато извършваше последното зверство, Нелтарион се промени още повече. В корема му се отвори прорез, а люспите се разкъсваха, все едно са от хартия. Но от раната не покапа кръв, а по-скоро чист пламък. Друг прорез се оформи на гърдите на дракона, а трети — от обратната страна на първия.

Сякаш разпространяваща се чума, по цялото тяло на Нелтарион се появиха ужасяващи отвори. Високите люспи по гърба му се разкъсаха на парчета. Кориалстраз го болеше дори само да гледа това, но черният явно изобщо не забелязваше. Всъщност Нелтарион демонстрираше едва ли не удоволствие от ставащото с него. Очите му запламтяха ярко със сила, огледален образ на диска, и той продължи да се смее, докато под него хаосът се засилваше.

Кориалстраз се стегна и отново опита да спре зловещия левиатан. Той полетя към Нелтарион, подготвяйки се за собствената си смърт. Червеният мълчаливо се извини на Крас, който със сигурност щеше да умре в същия миг, когато и той издъхнеше.

Макар и зает с унищожителната си задача, Нелтарион все пак успя да види завръщането на врага си. Черният дракон насочи Демоничната душа към Кориалстраз с най-близкото подобие на усмивка, което позволяваше гущеровото му лице.

Силата на амулета удари червения и го запрати към земята. Консортът на Алекстраза успя да забави падането си, но мощта на диска беше неумолима.

Той се стовари с разкъсващ тъпанчетата трясък. Дори тогава Нелтарион не се отказа; беше решен да смаже другия титан в земята.

В този миг около Аспекта на Земята се обви пращящо поле от синя енергия, което го принуди да изсъска и да притегли Душата обратно към гърдите си. Черният бегемот изрева яростно, докато търсеше източника на пленничеството си.

Кориалстраз успя да види през насълзените си очи, как към Земния пазител се насочва вълна от движение.

Другите дракони бяха свободни. Разкъсван между битката си с червения и унищожението на повърхността Нелтарион не бе запазил достатъчна концентрация, за да удържи останалите в робство. Сега тази негова грешка даряваше Калимдор с надежда.

Една група бързо се отдели от останалите. Ято от сини фурии започна дивашки да кръжи около пленения Аспект, а най-отпред летеше този, който допреди предателството на Земния пазител бе пръв защитник на плана му.

— Нелтарион! — изрева Малигос. — Приятелю Нелтарион! Погледни в какво си се превърнал! Нещото, което си създал, ще те унищожи! Дай ми го, за да мога да прекратя покварата му!

— Не! — изкрещя в отговор черният гигант. — Ти го искаш! Всички го искате! Знаете колко могъщи може да ви направи! То може да сътвори истински бог!

— Нелтарион…

Но Малигос не успя да стигне по-далеч. Черният дракон изсъска и тялото му се покри с още пламъци. Златното сияние се разпръсна още по-надалеч и прогори клетката, която синият бе хвърлил върху него.

— Не ни оставяш избор, стари приятелю! — изсъска Малигос и се гмурна към другия Аспект. Около тях сините се разположиха в кръг, за да ударят Нелтарион с цялата си сила. Сред всички ята синьото владееше тънкостите на магията най-добре. И сега, най-накрая, мислеше си слабият Кориалстраз, Нелтарион щеше да падне.

Сините дракони се спуснаха към врага си като глутница вълци, готвещи се за убийство. Тъмно кобалтовосиньо сияние обгърна Малигос.

— Тази гнусотия не трябваше да става реалност никога — каза Заплитащият магиите на своя съперник. — И както аз бях ключов елемент в създаването й, честно е, стари приятелю, аз да я изтрия от лицето на този свят!

Чисто бяла дъга полетя към диска. Докато тя се носеше към черния Аспект, стана ясно, че Малигос е казал буквалната истина за намерението си да „изтрие“ Демоничната душа. Навсякъде, откъдето минаваше дъгата, се появяваше празнота. Нито мъгла. Нито небе. Само чиста бяла празнота. Ефектът върху небето се оказа разбира се само временен, но за зловещия диск съдбата със сигурност щеше да бъде постоянна.

Или… трябваше да бъде постоянна. Нито Кориалстраз, нито някой от другите щеше някога да разбере дали магията на Малигос щеше да унищожи диска. Преди дъгата да успее да докосне Душата, Нелтарион се изплю. Плюнката му се превърна в черна и блестяща сфера, която посрещна белотата секунди преди тя да докосне творението му. Сблъсъкът им бе озарен от заслепяващи искри… а после не остана нищо.

Малигос изрева диво и ятото му атакува.

Но Нелтарион реагира по-бързо. Още преди бялата дъга да изчезне, той вдигна Демоничната душа. Вместо златната светлина, която бе опустошила толкова голяма част от земята долу, този път от нея във всички посоки полетяха сиви лъчи.

Малигос вдигна щит от дим, но това със същия успех можеше и да е най-обикновен пушек. Сивата светлина го удари и го отхвърли назад. Той полетя над хълмовете и отвъд хоризонта, надавайки рев на агония.

Съдбата, която Нелтарион беше предвидил за съпругите и последователите му, обаче, бе много по-ужасяваща.

Драконите замръзнаха като един, и после се свиха. Спукаха се като водни мехове. Писъците им бяха ужасяващи за слуха. Макар и да се бореха, никой не можа да избегне сивата светлина.

Останалите ята се опитаха да им помогнат, но вече беше твърде късно. Останали само изсъхнали обвивки, щом магията и жизнените им сили бяха изсмукани от Демоничната душа, умиращите сини дракони се разпаднаха на прах и се понесоха по вятъра.

— Не… — ахна ужасен Кориалстраз и се опита да се надигне. Главата му се завъртя и той отново падна, унищожавайки напълно останките на хълма, върху който се бе срутил. — Не…

— Глупаци! — изтътна Земният пазител без следа от съжаление за току-що стореното. — Предупреждавах ви отново и отново! Аз ви превъзхождам хилядократно! Всичко, което съществува, ми принадлежи! Всичко, което живее, живее по моя воля!

И после, без да си прави труда да ги поглежда, Нелтарион запрати чудовищен ураган, който разпръсна останалите дракони, все едно са само прашинки. Дори Алекстраза и Изера не можеха да се борят срещу него; двата Аспекта бяха пометени със същата лекота като останалите. Заедно с другите те полетяха извън поглед, като през цялото време се въртяха безпомощно. Нито един от стотиците дракони не можа да избегне магията на Нелтарион.

Тялото на Аспекта беше издуто непропорционално. Туловището му бе покрито от блестящи прорези. Чудовищният дракон се обърна отново към нощните елфи и техните врагове.

— А вие! Вие още не сте си научили урока! Ще го научите! Ще го научите!

Той отново се изсмя, а свободната му предна лапа стисна единия от отворите на рамото му. Сякаш за първи път осъзна ужасните промени, които бе претърпяло тялото му, и изражението му се замени от почуда. А после Нелтарион изкрещя към наблюдателите долу:

— Ще видим кой е достоен за моя свят! Оставям ви с вашата малка война… разрешавам ви да се биете, за да видя кого ще оставя да живее и да ме почита!

И с един последен лудешки смях черният бегемот се обърна и отлетя надалеч.

Кориалстраз благодари на небесата, че Земният пазител не продължи бясното си унищожение, но знаеше, че отдихът ще бъде само временен. Макар и да се чувстваше силен по време на трансформацията, нанесена му от диска, Нелтарион най-сетне беше осъзнал, че трябва да направи нещо срещу силите, разкъсващи тялото му на парчета. Слабият червен беше сигурен, че черният съвсем скоро ще намери разрешение… и тогава Аспектът със сигурност щеше да се върне, за да вземе „своя“ свят.

Кориалстраз отново се опита да се изправи, но тялото му все още не искаше да му се подчини. Той се вгледа с надежда в мътните небеса, но не видя и следа от народа си или от Алекстраза. През ранения червен премина вълна на страх… страх, че и те са били постигнати от съдба, подобна на тази на ятото на Малигос. От окото му покапа сълза, щом си представи своята кралица безпомощна и безжизнена, просната на някой планински връх. Но колкото и да се опитваше, дори тези зловещи картини не му помогнаха да се изправи.

„Да си почина… трябва да си почина… После ще намеря Крас… Той ще знае какво да направи…“

Червеният гигант остави главата си да се спусне на земята. Имаше нужда само от няколко минути. После щеше отново да полети във въздуха.

Но в този миг острият му слух долови нов груб звук. На Кориалстраз му отне само секунда да го разпознае.

Звукът на битка.

Демоните отново нападаха.

 

 

Кошмар. Крас се бе озовал насред ужасяващ кошмар. Двамата с Малфурион бяха достигнали място, откъдето, макар и все така да не виждаха развоя на битката на земята, можеха да гледат ставащото сред небесата.

Крас наблюдаваше безпомощно как народът му пада като жертва на едно обезумяло създание.

Видя как по-младото му „аз“ смело — ако и глупаво — се опитва да се пребори с Аспекта. Битката протече по очаквания от магьосника начин, макар и спомените му за това време почти да отсъстваха. През тялото му премина тръпка, когато Кориалстраз най-накрая падна от небето, но макар Крас да почувства болката, също така усети, че червеният е жив… което точно в момента беше твърде малка утеха.

Но по-страшното за него, по-ужасно дори от знанието колко много нощни елфи измираха от магиите на Нелтарион, бе онова, което се случваше с останалите дракони. След като ятото на Малигос бе на практика унищожено, Плетящият магиите щеше да пропадне в собствената си лудост. В крайна сметка видът му бе почти заличен. Веселият гигант щеше да изчезне, а на негово място щеше да се надигне злобен и самотен звяр.

Атаката, която бе разпръснала останалите безпомощно отвъд хоризонта, разтърсваше Крас до дъното на душата му. Той продължаваше да си повтаря, че Алекстраза ще бъде наред, че повечето дракони ще преживеят ужасяващия вятър, който ги беше отнесъл на половин свят разстояние. Историята настояваше, че е така, но сърцето му продължаваше да твърди обратното.

Той избърза пред Малфурион и направи отчаян опит да се трансформира. Той беше по-стар, по-мъдър и по-силен от по-младото си „аз“; можеше да се противопостави на Нелтарион с по-големи шансове за успех. Драконовият магьосник се бореше да се промени, да се превърне в това, което трябваше да бъде…

Накрая обаче успя само да се спъне, а после и да падне. Крас се стовари по лице на земята, където остана да лежи за момент, докато всичките му провали се надигаха, за да го премажат.

— Господарю Крас? — Малфурион му помогна да се надигне.

Засрамен от станалото, магьосникът погреба емоциите си под маската, която обикновено носеше.

— Добре съм, друиде.

Младият нощен елф кимна.

— Разбирам част от това, през което преминаваш.

Крас едва не се изрепчи на друида, че не би могъл изобщо да разбира, но почти незабавно осъзна колко груба и глупава би била подобна изгаряща забележка. Разбира се, че Малфурион разбираше; точно в този момент неговият народ, вероятно и онези, на които държеше, умираха.

Внезапно спътникът му погледна нагоре.

— Слава на Ценариус! Имаме късмет!

„Късмет?“ — Крас проследи погледа му и очите му срещнаха радостна гледка. Тиранде яздеше към тях, следвана от две други сестри. Водеха и две допълнителни пантери, очевидно предназначени за заклинателите.

Тиранде спря звяра си, скочи и прегърна Малфурион без никакъв срам. Другите две жрици учтиво сведоха поглед; Крас забеляза, че въпреки преклонната им възраст, и двете се държат с голямо уважение към по-младата сестра.

— Благодаря на Майката Луна — възкликна тя. — При всичко, което става наоколо, и появилия се по този начин Кориалстраз, се страхувах, че ти…

— И аз се страхувах, че ти… — отвърна друидът.

Крас почувства леко бодване в сърцето, което нямаше нищо общо нито със състоянието му, нито с това на Кориалстраз. Представяше си на мястото на двамата нощни елфи себе си и един друг.

Но това никога нямаше да стане, ако не намереха начин да спрат Пламтящия легион и Нелтарион.

— Трябва да потегляме — каза им той. — Ако искаме да имаме дори най-нищожна надежда да спрем Земния пазител, трябва първо да победим демоните.

Малфурион и Тиранде се разделиха с известно нежелание. Когато и двамата се бяха качили на пантерите си, групичката се обърна и се насочи към бойното поле.

Чуха крясъците и виковете много преди да видят първите кръвопролития. Битката изцяло бе сменила местоположението си, изненадвайки дори току-що я напусналите я жрици.

— Не трябва да е толкова близо! — избълва една от сестрите. — Линиите се разкъсват!

Другата кимна, а после се обърна към Тиранде:

— Господарке, трябва да намерим друг път. Този, по който дойдохме, е превзет.

И Крас, и Малфурион забелязаха използваното обръщение, но нито един от двамата не разбра какво означава. Тиранде прибави към мистерията, приемайки предложението по начин, подходящ за някой, стоящ начело:

— Водете, накъдето смятате за най-добре.

Те продължиха да яздят, търсейки друг път към армията. Пред тях се разкри нова пътека, но и тя водеше опасно близо до битката. Все пак изглеждаше, че нямат друг маршрут, освен ако не искаха да преминат изцяло зад силите на Рейвънкрест, което щеше да добави излишни часове към пътуването им.

Докато групата се движеше, Крас следеше бойните действия. Демоните се биеха така, сякаш все още смятаха да превземат този свят в името на техния господар, макар всъщност да имаха не по-малки шансове от нощните елфи да бъдат избити от Нелтарион. Аркемонд явно смяташе, че ако по някакъв начин успее да постигне пълен контрол тук, после ще може някак да победи и черния дракон. Крас не разбираше как точно очаква да постигне това, но ако някой можеше да измисли начин, той твърдо вярваше, че демоничният командир би бил този някой. Бъдещето вече не беше сигурно; всичко можеше да се случи.

— Насам! — извика водещата ги жрица. Тя подкара пантерата си по спускащата се просека, а после изчезна за миг зад хълма, по който се движеха до момента.

Другите бързо я последваха, наясно с това, че всяка секунда е важна. Но когато заобиколиха, Малфурион извика:

— Внимавайте!

Идвайки сякаш от нищото, битката изведнъж се пренесе около тях. Отчаяни войници отстъпваха, докато хилещите се демони сечаха с мечовете си през отслабващите им редици. Ездачите едва успяха да не се сблъскат с тях. И по-лошо — променливостта на битката ги накара да застанат лице в лице с врага.

Сестрата начело се опита да отблъсне пламтящото острие на един демон, но се движеше твърде бавно. Чудовищният меч премина през рамото и врата й и тя падна като камък. Нощният саблезъб веднага разкъса чудовището, но за ездачката му не можеше да бъде сторено нищо.

— Господарке! — изкрещя оцелялата жрица. — Спасявайте се!

Тя размени няколко удара с един адски пазач, за да го отблъсне от Тиранде.

Приятелката на Малфурион обаче не се отдръпна от битката. С ярост, която напомни на Крас за някой от неговата раса тя се притече на помощ на спътницата си, забивайки острието си под бронята на демона. Адският пазач се свлече и линията на защитниците за кратко отново се укрепи.

— Трябва да достигнем Ронин и лорд Рейвънкрест! — напомни им Крас.

Но въпреки усилията им, те бяха избутани в обратна посока от морето, от тела. Магьосникът направи заклинание, което запрати падналите мечове на демоните срещу други чудовищни войни. Попаднали под кръстосаната атака на нощните елфи и омагьосаните остриета, множество демони измряха.

Усилието коства на Крас повече сили, отколкото очакваше. Слабостта на Кориалстраз отново засягаше и него. По-младото му „аз“ беше изчерпало всичките си резерви срещу Нелтарион и връзката между двамата явно дори му бе позволила да източва енергия от магьосника.

Малфурион се оказа по-добър. Той запрати прашен циклон срещу Пламтящия легион, който принуди демоните да замахват с мечовете си на сляпо, с надеждата, че ще уцелят нещо. Войниците пронизваха обърканите чудовища с лекота.

Съсредоточен върху напиращите нашественици, Крас не обърна внимание на небето; благодарение на Нелтарион не виждаше причина някой да се тревожи за случващото се там.

Но когато чу пищящия звук и забеляза растящата сянка, магьосникът бързо погледна нагоре, точно на време, за да прокълне невниманието си.

Двата инфернала удариха… и хаосът погълна всичко.

При шеметната скорост, с която се носеха, сблъсъкът на демоните със земята имаше унищожителен ефект. Земетресението обхвана всичко. Войниците бяха запратени във въздуха. Други изкрещяха, защото огромни скални късове, изхвърлени от приземяването на инферналите, ги затиснаха.

Пантерата на Тиранде беше ударена от един такъв снаряд и падна, запращайки жрицата в мелето. Другата сестра се протегна към нея, но едно огнено острие се заби в сърцето й. Малфурион също направи опит да сграбчи приятелката си, но единият от инферналите се надигна от образувания от него кратер и се сблъска с нощния му саблезъб.

Друидът не получи помощ от Крас. Драконовият магьосник висеше зашеметен на седлото си, а едната страна на главата му беше ударена от голям камък. За още по-лош късмет пантерата му се паникьоса от трусовете и побягна настрани, заедно с безпомощния си ездач.

Малфурион най-накрая успя да се измъкне изпод нощния си саблезъб. Инферналът се затича край него — бруталният демон се интересуваше само от масовото клане.

Младият нощен елф започна да си пробива път през тълпата дезориентирани войници, докато не забеляза Тиранде. Тя клечеше насред мелето притиснала ръка към едната страна на главата си. Шлемът й лежеше до краката, а едната му половина беше силно изкривена. Друидът се удиви, че изобщо е оживяла след подобен удар.

— Тиранде! — извика той и протегна ръка към нея. Тя го изгледа с празен поглед за миг, а после я пое. Малфурион я извлече от центъра на битката.

Друидът се насочи с жрицата, облегнала се на рамото му, към някакво по-безопасно, поне за момента, място. Интересуваше го само да я спаси, да я скрие незабавно. Чувстваше се виновен, че я е помолил да дойде, макар че тя вероятно нямаше да бъде в безопасност никъде по бойното поле.

Поведе я по склона на хълма. Дори тук горе не беше спокойно, защото нощните елфи и демоните вече се бореха в основата му. В момента обаче Малфурион просто нямаше друг избор.

Няколко зелени растения още бяха вкопчени в живота. Друидът докосна едно и измоли влагата му. Поднесе зелените листа към устните на Тиранде и остави безценната вода да се стече в устата й.

Тя изстена. Той я намести по-удобно, а главата й разположи в сгъвката на лакътя си.

— Спокойно, Тиранде. Спокойно.

— М… Малфурион… другите…

— Те са добре — излъга той. — Дай на главата си минута да се прочисти. Ударила си я при падането.

— Хел’джара! Тя… то мина право през нея!

Малфурион тихо прокле; ако тя си спомняше смъртта на едната от сестрите, значи щеше да си спомни и прекалено много други неща.

— Опитай да се отпуснеш.

Но още докато го казваше, самият той се напрегна. Беше сигурен, че някой го наблюдава.

Друидът бързо се огледа зад гърба си и му се стори, че вижда някаква мимолетна сянка. Едната му ръка незабавно се сви в юмрук. Нима някой от нападателите се беше прокраднал през обръча на битката?

— Тиранде — прошепна младият нощен елф. — Ще отида да поговоря с Крас. Той не е далеч. Ти си почивай тук.

Тя се вгледа в него с изражение, което показваше, че е открила нещо нередно в думите му, но не може да определи точно какво. Надявайки се умът й да не се прочисти твърде бързо, за да си спомни, че магьосникът се е отделил от тях, Малфурион нежно я положи на земята, а после се измъкна.

Докато предпазливо си проправяше път към мястото, където смяташе, че е видял сянката, друидът се концентрира върху магии, които да използват заобикалящата го среда. Земята тук щеше да откликне с готовност, ако той искаше с нейна помощ да унищожи адски пазач или някакъв друг демон.

Някой или нещо със сигурност бе минало оттук. Видя лека вдлъбнатина на едно място, но тя изглеждаше по-малка, отколкото би очаквал да остави някой от страховитите войни. Отпечатъкът говореше или за много дребно създание, или за някое животно, но Малфурион не можеше да каже какво. Също така следите бяха като от повече от едно същество.

Той заобиколи едно дърво и спря за миг. Някъде напред се чу звук от дращене по камък. Друидът се затича, готов за атака. Но когато заобиколи следващото дърво, видя не демон, а по-дребно и познато създание. Друг нощен елф.

Тя се скри от погледа му, изплъзвайки се твърде бързо, за да може да я последва, без да остави Тиранде сама в твърде голяма опасност. Младото момиче не носеше броня или роба на храма, а по-скоро дрехи, в каквито бяха облечени много от бежанците. В едната си ръка държеше нещо дълго и дървено, но краткият поглед, който й бе хвърлил преди да избяга, не му показа точно какво.

Не беше толкова изненадващо да види цивилен тук. Оцелелите бежанци вероятно се бяха разпръснали от страх. Демоните решително изблъскваха армията назад и този път сякаш нямаше нищо, което да може да спаси нощните елфи.

Малфурион се обърна и побягна назад към мястото, където бе оставил Тиранде. Тя беше единственото, което имаше значение за него. Не можеше да направи нищо за някакъв млад беглец, озовал се толкова далеч от останалите.

Друидът притича покрай дърветата, а очите му вече търсеха жрицата. Беше загубил ценно време да гони момичето; трябваше да вземе Тиранде и двамата да се дръпнат от битката, преди тя да достигне хълма.

Когато заобиколи последното дърво, Малфурион въздъхна облекчено. Звуците на борбата все още се намираха на разстояние. Тиранде беше в безопасност…

Спря на място, когато видя лежащата неподвижно жрица… и зловещата фигура, надвиснала над нея.

Би трябвало да е невъзможно създанието да го чуе, но то въпреки това се обърна към Малфурион. Подобната на козел фигура се изправи срещу него, а копитата й подритваха каменистата почва. Горната половина на съществото приличаше на нощен елф, ако се изключат гнусните рога, издигащи се над главата му. Твърде близкото до собствения му народ лице се ухили към друида и новодошлият нетърпеливо протегна ноктестите си пръсти.

Но по-ужасно от всичко останало, дори от това, че съществото се извисяваше точно над Тиранде, бяха чертите му.

Малфурион познаваше това лице. На никого не беше казал, но го виждаше в кошмарите си. Макар в извивките му да имаше някои промени, той никога не би могъл да сбърка очите… черните кристали с алени ивици…

Лорд Ксавиус се беше върнал от мъртвите.