Ричард А. Кнаак
Демонична душа (20)

Двайсет

Много малко неща можеха да смутят Аркемонд. Той подхождаше към всяка ситуация с аналитичния си ум — нощните елфи, магията, дори драконите.

Но сега даже той бе разтърсен. Не очакваше драконите да се появят в подобни количества. Всичко, научено за тях, показваше, че те стоят встрани от делата на света, толкова надути, че не можеха да видят дори края на съществуването си, застанал на прага им. За някои от тях, разбира се, очакваше да реагират, но като отцепници и единаци. Аркемонд ги беше включил в плана си, поставяйки безбройните гибелни стражи в мъглите горе, за да са готови да ги свалят.

Но зверовете не само бяха избегнали клопката… бяха дошли всички.

Демоничният командир бързо си възвърна самообладанието. Саргерас нямаше да прости провал в толкова късен етап. Аркемонд се пресегна с ума си и навлезе в мислите на всички ередари и повелители на ужаса. След това им заповяда да обърнат магията си срещу приближаващите ята.

Уверен, че магическата мощ на Пламтящия легион ще се справи с тези натрапници, Аркемонд върна вниманието си върху битката. Натрезимите и уорлоците щяха да елиминират драконите. Та те, в крайна сметка, бяха създания на този свят и силата им беше ограничена от законите му. Легионът представляваше нещо много, много повече.

Да, със сигурност нищо — дори драконите — не би могло да попречи на славната му победа.

 

 

Сестринството на Тиранде беше изблъскано към хълмист регион, където се издигаха няколко сгърчени изсушени дъба. Изненадващия наплив на демоните свари нощните елфи неподготвени и въпреки опитите на сестрите да обединят онези около тях, дори те едва успяваха да поддържат някаква надежда при подобен смазващ удар.

Новата върховна жрица сега се бореше пешком, защото нощната й пантера се бе пожертвала, хвърляйки се на остриетата, предназначени за господарката й. Тиранде уби демоните, които погубиха звяра и сега се опитваше да помогне на друга сестра, ранена тежко при същото нападение. Върховната жрица изтегли окървавеното тяло към дърветата, където се надяваше, че ще може да остане незабелязана от нападателите.

От по-високата й позиция битката изглеждаше още по-зловещо. Накъдето и да се обърнеше, Тиранде виждаше море от огнени фигури, които притискаха народа й. Нощните елфи падаха под безмилостното клане.

— Елун, Майко Луна — промърмори внезапно. — Нищо ли не може да бъде сторено за твоите деца? Светът ще свърши тук, ако не направим нещо!

Но богинята сякаш бе дала всичко, което може, защото смъртта продължаваше да спохожда нощните елфи. Тиранде се наведе напред с надеждата да помогне поне на поразената сестра, като в същото време се зачуди дали изобщо трябва да си прави труда.

Странно усещане, че някой я наблюдава, накара жрицата да спре лечението. Тя погледна през рамо, сигурна, че е мярнала някаква сянка. Когато се вгледа по-внимателно, обаче, видя само мъртви дървета.

Точно щеше да се върне към работата си, когато нещо друго привлече вниманието й. Погледна нагоре към небето и отчаяното й изражение се замени с усмивка, изпълнена с надежда.

Дракони изпълваха небесата, дракони от всички ята.

— Слава на Елун! — възкликна тя.

Тиранде се концентрира върху лечението на другата жрица с подновена решителност. Майката Луна отново се отзоваваше на молитвите й. Тя бе изпратила сила, с която дори Пламтящият легион не можеше да се мери.

Сега със сигурност нямаха от какво да се боят…

 

 

Драконите се разпръснаха сред небето според плана на Нелтарион, редувайки в подредбата си различните цветове, за да разпределят различните таланти и особености на всяко ято колкото се може по-равномерно. Алекстраза, Изера, Малигос и бронзовата женска се разположиха близо до Земния пазител. Ако Нелтарион бе погледнал към Кралицата на живота, може би щеше да забележи, че очите на Алекстраза непрестанно шарят наоколо, все едно търси някого. В лудостта си обаче черният дракон не беше забелязал дори липсата на най-младия й консорт.

Далеч долу дребните фигурки бяха започнали да забелязват присъствието на драконите. По гущеровото лице на Нелтарион разцъфна голяма зъбата усмивка. Публиката му беше готова.

— Сега — изтътна той. — Нека Драконовата душа се разкрие пред враговете ни долу!

Дребният диск заблестя толкова ярко, че всички бегемоти, освен Земния пазител трябваше да отвърнат поглед от него. Нелтарион не обръщаше внимание на изгарящото усещане в очите си, дотолкова бе запленен от своето творение.

Драконовата душа удари.

Атаката й се появи под формата на мълния от най-чиста златна светлина, по-чиста от слънцето и звездите, по-чиста от луната. Тя помете демоничната орда и напълно изпари Пламтящия легион навсякъде, където удареше.

Демоните нададоха вой. Закрещяха. Разпръснаха се встрани от убийствената светлина, бягаха така, както не бяха бягали от никой враг, дори от нощните елфи. Страхът бе слабо познат за техния вид, но сега го чувстваха с пълната му мощ.

Защитниците първоначално зяпаха с нескрито удивление, толкова тихи, че лесно можеха да бъдат сбъркани със статуи. Дори най-надутите благородници не можеха да останат безучастни пред подобна сила, която правеше контрола им над енергиите на Кладенеца в най-добрия случай смешен.

А сред нощните елфи Ронин клатеше глава и повтаряше:

— Не… не… не…

Малко по-нататък Илидан наблюдаваше епичното унищожение с огромна завист, осъзнавайки, че всичко, което е научил, не представлява и нищожна частица от могъществото, което владеят драконите.

А от другата страна на битката Аркемонд се намръщи, докато чудовищната му армия се сриваше като слама пред една-единствена сила. Вече можеше да усети недоволството на Саргерас и знаеше, че този път не Манорот или Аристократите, а той щеше да понесе гнева на господаря си.

Пламтящият легион все пак се опита да отвърне на удара, макар и напълно безрезултатно. Ередарите и натрезимите насочиха тъмната си магия срещу диска и създателя му, хвърляйки срещу тях заклинания, които трябваше да разтопят Драконовата душа и да изпепелят люспите, плътта и костите на Нелтарион. Те нападнаха всички дракони, търсейки начин да поставят бърз край на този опит да бъдат поразени.

— Време е! — изрева Земният пазител, едва успявайки да потиска лудостта си. — Нека матрицата влезе в действие!

Другите левиатани свързаха ума и силите си. Вече обвързани с диска чрез предишните си приношения, те не чувстваха трудност в това да подхранват Драконовата душа с още повече сила.

Нелтарион запрати енергиите на диска срещу атакуващите заклинатели с подигравателен вик.

Ередарите се разпаднаха на прах с десетки, а писъците им бяха кратки, но много показателни за ужаса, който изпитваха в мига на смъртта си. Властелините на ужаса, които се носеха в небето, паднаха, когато светлината ги изгори. Страховитите демони се превръщаха в обгорени скелети. На други места уорлоците умираха по хиляди ужасяващи начини, защото дискът обърна магиите им срещу самите тях.

Накрая дори най-жестоките демонични заклинатели се разбягаха панически. С тази сила те не можеха да се преборят. Дори страхът им от Саргерас не можеше да спре тяхното отстъпление.

И когато адските пазачи, гибелната стража и останалите видяха как техните братя падат под могъществото на драконите, последните остатъци от куража им се стопиха така, както буквално се стопиха и мнозина от другарите им. Аркемонд изведнъж се озова в ролята на командир без нищо за командване. Заплахите му оставаха нечути, дори след като закла на място неколцина от бягащите около него, за да докаже, че е сериозен.

Лорд Рейвънкрест, яздещ нощната си пантера, изкрещя и посочи към отстъпващата орда.

— Моментът настъпи! За Калимдор и Азшара!

Викът му бе подет от войниците. Армията започна отново да напредва. Войната най-накрая щеше да бъде спечелена.

Само Ронин се поколеба. Само той знаеше истината. Но как да обори това, което останалите виждаха с очите си? Творението на драконите бе направило това, за което теоретично беше създадено.

Той се огледа отчаяно наоколо си за единствения друг, който осъзнаваше опасността, който можеше да му каже какво да сторят.

Но от Крас все така нямаше и следа.

 

 

Нелтарион изрева триумфиращо, гледайки как жалките демони се разбягват. Беше доказал на всички могъществото на Драконовата душа и чрез нея — собственото си превъзходство.

А после една от онези, за които знаеше, че ще го предадат, посмя да прекъсне мига на триумфа му.

— Нелтарион! — извика Алекстраза, а гласът й беше напрегнат. — Демоните бягат! Драконовата душа изпълни ролята си великолепно! Сега е времето да прекъснем матрицата и да ги нападнем от всички страни…

— Не! — Той я изгледа яростно. Нито можеше, нито искаше да прикрива лудостта. — Не! Аз ще кажа какво да правим отсега нататък! Аз, не ти, Алекстраза!

Другите Аспекти зяпнаха Земния пазител, все едно го виждаха за пръв път. Малигос изглеждаше много смутен, когато се опита да се разбере с черния левиатан:

— Добри ми приятелю, Нелтарион! Тя не искаше да прояви неуважение! Но сега можем да бъдем по-ефективни, ако…

— Замълчи!

Дискът проблесна по-ярко.

Събраните ята замръзнаха в един миг, а крилете им се вкочаниха насред мах. Те обаче не паднаха; чудовищната мощ на Драконовата душа ги държеше неподвижни във въздуха. Очите им бяха единственият знак, че все още са в съзнание, и всички, с изключение на тези на черните, показваха ужаса, изпълнил ги при разкритието, че един от най-могъщите сред тях се е обърнал срещу им.

— Никой няма да ме предаде! Ще сторя това, което е в правото ми! Съдбата ми ме чака! Тази земя, всички земи ще се преклонят пред моята мощ! Ще прекроя света така, както трябва да бъде!

Ужасният му поглед се спря на битката долу, но не върху Пламтящия легион. Черният бегемот протегна златния диск и изсъска към настъпващите нощни елфи:

— Нека всички видят, че живеят по моята воля!

И силата на Драконовата душа се изля върху защитниците.

Хванати в момента, който трябваше да бъде триумфалната им победа, нощните елфи имаха дори по-малки шансове да се защитят срещу могъществото на диска, макар че реално и те не можеха да сторят нищо. Ярката светлина пробяга през най-предните редици… и те изчезнаха. Само кратките им писъци ознаменуваха преминаването на лъча. Ездачи и нощните им пантери се стопяваха насред скок, безброй войници падаха с всяко мигване на окото.

Щурмуващата армия се разпръсна, когато всички осъзнаха ужаса на случващото се. Сега нощните елфи бягаха в обратна посока на отстъпващия враг, а след тях остана широка местност обгорена земя и кървави парчета плът.

Настана хаос. Нито нощните елфи, нито демоните знаеха какво да очакват. Всички очи се обърнаха към страховитото черно създание, владеещо ужасяващата смърт.

Земният пазител заговори на онези под него и гласът му надви всички други звуци:

— Познайте ме, насекоми! Познайте ме и се молете! Аз съм Нелтарион! Аз съм вашият бог!

Гласовете в главата му сега крещяха и го подтикваха към още унищожения. Този път Нелтарион не им обърна внимание. Той искаше да се наслади на триумфа си, да накара жалките твари долу да се преклонят пред величието му и да признаят могъщата му сила. В крайна сметка можеше да ги унищожи, когато му скимне.

Което всъщност скоро щеше да стори, защото започваха да му омръзват.

— Всички трябва да ми се преклоните! Сега!

Мнозина го сториха, а други останаха прави, объркани и несигурни.

Драконовата душа изтри тази несигурност. Смъртоносната й светлина още веднъж помете редиците на демоните, а после и тези на нощните елфи. Урокът беше достатъчно ясен и оцелелите бързо паднаха на колене.

— Наблюдавах — изръмжа побърканият левиатан. — Видях как вие, жалки буболечки, разрушавахте моя свят! Трябва да има ред! Ще върна света си към съвършенството! Онези, които не са достойни да ми служат, ще бъдат избити!

Лек съсък иззад гърба му накара Нелтарион да се завърти. Въпреки че беше неспособна да помръдне, освен по негово желание, Алекстраза бе успяла да даде лек знак за яростта и презрението си.

— А ти… — промълви черният, забравил на мига онези долу. — Ти и останалите от тези мои коварни „приятели“… вие ще живеете само по моя воля! За своите хитрости и коварства не заслужавате нищо по-добро!

Алекстраза се бореше да говори. Нелтарион реши да бъде благосклонен и й върна това умение.

— Какво си направил, Нелтарион? Какво зло си извършил? Наричаш нас предатели, но тук виждам само един, който е заслужил подобна титла!

— Давам ти разрешение да говориш, скъпа Алекстраза, но трябва да използваш това, за да се молиш за милост за престъпленията си! Ти смееш да обвиняваш мен?

Тя изсумтя презрително при тези думи.

— Тук, сред нас, никой не е извършил толкова жестоки престъпления като твоите! — Алекстраза се поколеба, а после тонът й рязко се смекчи: — Нелтарион… това не си ти! Та ти винаги си се опитвал да внесеш хармония и мир в света…

— И ще го сторя! Когато всички се подчинят на волята ми, няма да има повече хаос и война!

— А смъртта? Колцина трябва да умрат, за да се въдвори твоят „мир“, стари приятелю?

— Аз… — Гласовете станаха настойчиви, изискваха да сложи край на думите й, на самата нея. Черният дракон поклати глава в опит да прочисти мислите си. — Алекстраза… аз…

— Бори се с лудостта, която те е обзела, Нелтарион! Ти си силен! Спомни си какво беше някога… и унищожи тази гадост, преди да стане твърде късно за всички ни!

Тези думи бяха грешка. Погледът в алените очи на Земния пазител отново се втвърди и той закрилнически сграбчи диска.

— Не! Ето, че предателството ти се задълбочава! Искаш да вземеш това, което ми принадлежи, което сам създадох! Искаш го за себе си! Знаех си! Знаех, че на никого не бива да вярвам!

— Нелтарион…

— Замълчи отново!

Челюстта на Алекстраза замръзна. Тя явно се бореше да заговори, но силата на Драконовата душа бе твърде могъща.

Тъмният гигант спря да й обръща внимание, сякаш тя нямаше никакво значение, и вместо това се загледа надолу към масите, които стояха вцепенени от страха си към него.

— Взех решение! — каза им той. — Реших, че това място е най-добро, когато никой от вас не го замърсява!

Той протегна Драконовата душа.

Дискът заблестя…

И внезапно една алена комета се блъсна в него.

 

 

Пристигнаха, само за да се изправят пред сцена на непосилен ужас — целокупна разруха в низините, а драконите в небето стояха впримчени в капан, поставен от един от техните.

Крас прокле:

— Твърде късно е! Нелтарион е извършил предателството си!

Едва го беше казал, когато осъзна, че печатът на Земния пазител вече не му пречи да говори. И защо му беше? Самият Нелтарион беше разкрил предателството си; вече нямаше смисъл от магията.

— Това е чудовищно! — изрева Кориалстраз. — Той държи Алекстраза в плен! Ще го убия за това…

— Трябва да се успокоиш — намеси се Крас. — Нелтарион е твърде могъщ сега, когато е отприщил Демоничната душа!

— Демоничната душа? Да, по-добро име от онова, с което той го нарича! Това наистина е демонско творение, по-подходящо е за онези гнусни твари от Пламтящия легион!

Крас не възнамеряваше да казва името, с което дискът щеше да стане известен в бъдещето, но сега беше твърде късно. Може би именно по този начин бе станала промяната на името. Магьосникът вече не знаеше кое е част от оригиналната история и кое е било променено от намесата му. В този момент това сякаш вече нямаше значение. Важното бе, че Калимдор е под заплаха, която караше дори демоните да изглеждат незначителни.

— Какво можем да сторим? — запита Малфурион.

— Дра… Демоничната душа не е недосегаема! Нелтарион е ключът! Той е неин създател и нейна слабост!

— Нима искаш да я унищожиш? Но ние можем да я използваме, за да спасим народа ми!

Тонът на Крас стана гробовен:

— Друиде, всеки друг път към оцеляването ще е по-добър от това да използваш тази мерзост! Тя покварява! Със сигурност можеш да усетиш това дори оттук!

Нощният елф кимна. Всеки, очевидно освен Нелтарион, вероятно вече усещаше злото, скрито в диска.

Кориалстраз поклати глава.

— Не мога повече да търпя това!

Червеният дракон се спусна без предупреждение към хълмистия регион и линиите на защитниците — извън погледа на полуделия черен. Снижи се с такава скорост, че никой от ездачите му не можа да нададе протест.

Чак когато Кориалстраз се беше приземил и двамата му ездачи слязоха, Крас успя да каже нещо:

— Какво планираш да правиш?

— Познаваш ме по-добре от всекиго. Знаеш какво възнамерявам да сторя.

Магьосникът знаеше, а сега дори успяваше смътно да си спомни взетото решение. Но онова, което някога беше твърдо предречено, вече не бе такова. Кориалстраз едва не бе умрял веднъж; вторият път можеше да се окаже фатален.

Но въпреки това, той не можеше да спори с решението на дракона. В крайна сметка и самият Крас изпитваше любовта на Кориалстраз към неговата съпруга и кралица.

— Тогава го удари ниско и в гърба — каза той на другата си половина. — Направи и невъзможното, за да го накараш да пусне диска.

Левиатанът сведе глава, оценявайки съвета.

— Взимам мъдростта ти присърце.

И с тези думи Кориалстраз полетя отново, а крилете му махаха бясно, докато се опитваше да набере скорост, преди да атакува. Двамата гледаха отдалечаващия се дракон. Крас не отдели очи от червения, докато консортът на Онази що е живот не изчезна от поглед.

В мига, в който осъзна, че зарът е бил хвърлен, магьосникът се обърна и каза:

— Ела, Малфурион! Трябва незабавно да се върнем при народа ти!

Крас хукна, забравяйки всяко чувство за достойнство. То беше за онези, които имат време и търпение — лукс, с който двамата със спътника му точно в момента не разполагаха. Сега всичко зависеше от това да достигнат Ронин и другите.

Разбира се, въпросът беше… какво ли точно можеха да сторят дори тогава?

Тичаха с всички сили, но на магьосника му изглеждаше, сякаш нощните елфи са все така далеч.

— Твърде бавни сме! — отсече той. — Докато стигнем до тях, ще бъде твърде късно да направим каквото и да е!

— Мога да опитам да призова нещо! Може би Ценариус отново ще ни изпрати хипогрифи?

— Съмнявам се, че ще извадим същия късмет два пъти. Може би… може би, ако успея да достигна Ронин…

Той спря. Поемайки си дълбоко въздух, Крас се опита да достигне някогашното си протеже. Но макар и да усещаше човека, паниката наоколо беше твърде силна. Драконовият магьосник се съмняваше Ронин изобщо да усеща досега.

— Провалих се — каза накрая. Изглежда все пак трябва да продължаваме да тичаме.

— Нека аз опитам. Със сигурност няма да стане по-зле от сега.

Крас изгледа друида.

— С кого мислиш да се свържеш?

— С брат ми, разбира се.

Слабият заклинател обмисли избора, а после каза:

— Мога ли да предложа друг? Може би Тиранде?

— Тиранде? — Бузите на друида потъмняха.

Опитвайки се да не кара елфа да се чувства още по-неудобно, Крас добави:

— Когато те потърсихме в двореца, го сторихме чрез нея и връзката стана мигновено. Мисля, че с моя помощ ще успеем отново. Освен това при нея вероятността да има транспорт за нас е по-голяма.

Малфурион кимна, приемайки логиката.

— Добре.

Все още застанали лице в лице, те седнаха на земята. Магьосникът се вгледа в очите на нощния елф и двамата се концентрираха.

— Тиранде… — прошепна Малфурион.

Крас усети как младежът се пресяга към нея. Друидът и жрицата докоснаха умовете си почти незабавно и така потвърдиха предположенията му. Може би самите те още не го осъзнаваха, но той усещаше дълбоките чувства между тях. Малфурион отново я повика:

„Тиранде…“

„Малфурион? — Тя звучеше едновременно изненадана и облекчена. — Къде…“

„Слушай внимателно. Не мога да обяснявам много — отвърна той, наблягайки доколкото му е възможно на неотложността. — Двамата с Крас се нуждаем от транспорт! Може ли някоя от сестрите ти да се насочи към южните хълмове?“ — Той й изпрати образа на местността в колкото можеше по-големи детайли и почувства, че тя разпознава мястото.

„Самата аз ще дойда!“ — каза жрицата.

Крас се намеси, преди Малфурион да успее да протестира.

„Тя ще може да последва връзката директно до нас. Всеки друг може да се мотае наоколо твърде дълго и пак да ни пропусне.“

Драконовият магьосник почувства съгласието й, а накрая — и примирението на друида.

„Първо трябва да намеря пантери, но ще дойда бързо!“ — И с това Тиранде се отдръпна.

Тя остана свързана с Малфурион, но по начин, който й позволяваше да действа, без мислите му да я разсейват.

— Слава на Аспектите! — каза Крас, когато се отдръпна от връзката. Помагайки на нощния елф да се изправи, той обяви: — Сега имаме някакъв шанс!

— Но какъв? Първо демоните, а сега и това! Калимдор със сигурност е обречен!

— Може би, а може би не. Ще сторим каквото можем — Магьосникът внезапно се обърна в посоката, в която беше отлетял Кориалстраз. Хълмовете им пречеха да видят каквото и да било от предстоящата битка. — Както и други — добави мрачно Крас. — Както и други…