Ричард А. Кнаак
Демонична душа (2)

Две

Светът, който той познаваше, който всички те познаваха, вече не съществуваше.

Централният регион на континента Калимдор се бе превърнал в опустошена равнина. Разпръснати във всички посоки, демоните нанасяха жестоки поражения на самодоволната и привикнала на спокойствие и сигурност цивилизация на нощните елфи. Стотици, може би дори хиляди загинаха, но въпреки това Пламтящият легион напредваше неуморно.

„Но не навсякъде — наложи си да си напомни Малфурион Стормрейдж. — Тук ги спряхме, дори ги отблъснахме.“

Западът се бе превърнал в мястото на най-силна съпротива срещу чудовищната инвазия. Голяма част от заслугата за това се падаше на самия Малфурион, защото той бе ключов елемент в унищожаването на магията на Аристократите, спираща достъпа до силите на Кладенеца на вечността за тези извън палата на кралица Азшара. Бе победил в епичен сблъсък самия лорд Ксавиус, съветника на владетелката.

Но въпреки че лорд Рейвънкрест, господар на замъка Блек Руук и командир на армиите на нощните елфи, беше разгласил за подвига му пред събраните лидери, Малфурион не се чувстваше герой. Лорд Ксавиус го бе надхитрил неведнъж по време на сблъсъка и само намесата на неговите приятели му беше дала сили да се справи със зловещия съветник и демоните, на които Ксавиус служеше.

Със свободно пуснатата си, дълга до раменете тъмнозелена коса Малфурион Стормрейдж се открояваше сред нощните елфи. Само неговият брат-близнак Илидан, с тесните си, почти вълчи черти, приковаваше по-голямо внимание. Очите на Малфурион имаха обичайния за расата му сребърен цвят, но тези на Илидан бяха като кехлибарени полукълба, за каквито се твърдеше, че са знак за бъдещо величие. И докато братът на Малфурион предпочиташе да облича дрехи с ярките краски, приети от народа им, той самият носеше просто облекло — платнена туника, кожена жилетка и панталони и високи до коленете ботуши. Като следовник на пътя на друидството, Малфурион щеше да се чувства като палячо, ако се опиташе да общува с дърветата, тревите и земята на горите, облечен като претенциозен дворянин, който отива на голямо празненство.

Той се намръщи и за хиляден път се опита да пропъди тези маловажни мисли. Младият нощен елф бе дошъл на това самотно място във все още недокоснатата гора Га’хан, за да се успокои и да фокусира ума си към предстоящите дни. Огромната армия, събрана от лорд Рейвънкрест, скоро щеше да потегли, макар и никой още да не знаеше накъде. Пламтящият легион нападаше на толкова много места, че силите на благородника можеха да се носят насам-натам безброй години, от битка на битка, без да постигат какъвто и да било напредък. Рейвънкрест беше събрал около себе си най-добрите стратези, за да измислят начин да победят демоните, при това бързо — всеки ден на колебание им костваше още погубени невинни животи.

Челото на Малфурион се набръчка, докато се опитваше да постигне някакъв мир в душата си. Малко по малко умът му се отпусна достатъчно, за да почувства шумоленето на листата. Това бе говорът на дърветата. С известно усилие той можеше да се включи в него, но засега нощният елф просто се заслуша в почти музикалното им общуване. Гората имаше различно възприятие за времето и дърветата най-ярко показваха тази разлика. Те знаеха за войната, но говореха за нея в абстрактни рамки. Макар да разбираха и да се тревожеха за други гори, опустошени от демоните, дървесните божества, които ги надзираваха, все още не бяха дали на тукашните растения причина да се тревожат. Ако опасността се приближеше, те щяха да научат достатъчно бързо.

Самодоволството им отново разтърси Малфурион. Заплахата, която Легионът представляваше за целия живот на света, а не само за нощните елфи, беше очевидна. Разбираше защо гората още не може напълно да осъзнае това, но досега защитниците й със сигурност трябваше да са го сторили.

Но къде бяха Ценариус и останалите?

Когато за пръв път пожела да последва пътя на друида, живот, който никой от неговия вид не бе избирал досега, Малфурион се отправи към дълбините на гората извън град Сурамар в търсене на мистичния полубог Ценариус. Не знаеше откъде бе дошла вярата, че ще намери това създание, след като никой друг не е могъл, но нощният елф наистина го откри. Това само по себе си бе достатъчно удивително, но когато господарят на горите наистина му предложи да го обучава, Малфурион не можа да повярва.

И така, месеци наред Ценариус бе негов шан’до, негов почетен учител. От него Малфурион научи как да пътува през Смарагдовия сън, мястото между смъртното царство и съня, а също и как да призовава силите на природата, за да служат на магиите му. Именно тези учения бяха основната причина не само да оцелее, но и да спаси останалите.

Защо тогава Ценариус и останалите горски божества не добавеха собствената си огромна сила към отчаяната отбрана срещу демоните?

— Ха! Знаех си, че ще те намеря тук.

Гласът бе толкова сходен с неговия, че веднага разкри новодошлия пред Малфурион. Отказвайки се от търсенето на баланса, той мрачно стана и поздрави новодошлия:

— Илидан? Защо си ме търсил?

— А ти как мислиш?

Както винаги, неговият брат-близнак държеше среднощносинята си коса вързана на стегната опашка. За разлика от преди, сега той носеше кожени панталони и отворен жакет, и двете в черен цвят, пасващ на високите му, лъснати до блясък ботуши. Закачена на жакета, точно над сърцето му, висеше малка брошка с гравирана на нея черна глава на птица, оградена от ален пръстен.

Дрехите бяха нови и представляваха някаква униформа. Символът на брошката бе гербът на дома Рейвънкрест, новият покровител на Илидан.

— Лорд Рейвънкрест ще направи изявление с падането на мрака, братко. Трябваше да стана рано, само за да те намеря и да те заведа обратно навреме, за да го чуеш.

Като повечето нощни елфи, Илидан бе свикнал да спи през по-голямата част от деня. Малфурион обаче се беше научил да прави точно обратното, за да се свързва по-лесно с притаените сили, изпълващи природата. Истината бе, че можеше да изучава друидството и през нощта, но дневната светлина отслабваше връзката на народа му с Кладенеца на вечността. Това означаваше по-малък шанс да се подхлъзне обратно към магията, докато правеше заклинание за първи път — нещо, което му беше особено нужно по време на по-ранното му обучение. Сега той се чувстваше по-добре на светло, отколкото на тъмно.

— Така и така мислех да се връщам — каза Малфурион и се отправи към близнака си.

— Би изглеждало зле, ако не си там. Лорд Рейвънкрест не обича безредици или закъснения от какъвто и да било вид, особено от страна на тези, които са важни за плановете му. Знаеш го много добре, Малфурион.

Макар и пътищата им в изучаването на магията да бяха тръгнали в различни посоки, и двамата братя имаха завидни умения в избраната от тях страна. След като Илидан спаси лорд Рейвънкрест от един демон, властелинът на замъка Блек Руук го назначи за свой личен магьосник. Такава позиция обикновено получаваха само висшестоящи членове на лунната стража — майсторите-магьосници на нощните елфи. Младежът също така изигра ключова роля в смазването на демоничното нашествие на север. Той пое контрола над лунните стражи след смъртта на водача им и насочи ефективно силата им срещу ордата чудовища.

— Трябваше да напусна Сурамар — опита да протестира Малфурион. — Чувствах се като затворник. Не можех да почувствам гората.

— Половината сгради в Сурамар са построени от живи дървета. Каква е разликата?

Но как можеше да обясни на Илидан усещанията, които се засилваха от ден на ден? Колкото по-надалеч стигаше Малфурион в уменията си, толкова по-чувствителен ставаше към всяка съставка на света.

Навън в гората можеше да се слее с общото спокойствие на дърветата, скалите, птиците… всичко. В града усещаше само закърнелите, едва ли не безумни излъчвания на създаденото от собствения му народ. Дърветата, които сега бяха къщи, земята и камъка, които са били изменени и изваяни, за да направят местността обитаема за нощните елфи… те вече не бяха такива, каквито са били сред природата. Мислите им бяха объркани, насочени навътре. Вече не можеха да разберат дори себе си — така променени бяха от строителите си.

Винаги, когато Малфурион обикаляше града, чувстваше неговата погрешност, но също така съзнаваше, че народът му (а всъщност и джуджетата и останалите раси), имаха правото да изграждат собствените си цивилизации. Те не извършваха престъпление, като строяха домовете си или обработваха земята. В крайна сметка животните правеха същото…

Но неприятното усещане се усилваше непрестанно.

— Да се връщаме ли при пантерите си? — запита Малфурион, нарочно избягвайки да даде отговор на въпроса, зададен от брат му.

Илидан се изсмя, а после кимна. Близнаците тръгнаха по гористия склон рамо до рамо в тишина. Напоследък често се случваше да нямат какво да си кажат, освен когато ставаше въпрос за борбата. Някога като един, сега те имаха по-малко общо помежду си, отколкото с напълно непознати.

— Драконът възнамерява да ни изостави, най-вероятно по залез-слънце — отбеляза внезапно Илидан.

Малфурион не беше чул за това. Той спря и зяпна към брат си.

— Кога е казал такова нещо?

Сред малкото силни съюзници на нощните елфи беше огромният червен дракон Кориалстраз. Младият, но могъщ левиатан, за когото се твърдеше, че е съпруг на кралицата на драконите, Алекстраза, дойде при тях заедно с единия от двама мистериозни странници — среброкосия магьосник, известен като Крас. Кориалстраз и Крас бяха свързани по някакъв начин, при това много дълбоко, но Малфурион още не бе разкрил естеството на тази връзка. Знаеше само, че където и да отидеше слабият и блед магьосник в сиво, драконът също можеше да бъде открит там. Двамата заедно представляваха сила, която не можеше да бъде спряна и запращаше демоните в паническо бягство, павирайки пътя за настъпление на защитниците.

Разделени обаче и двамата изглеждаха сякаш на прага на смъртта…

Малфурион бе взел решение да не се бърка в делата на който и да е от тях — отчасти заради избора им да помогнат на нощните елфи, но също и защото ги уважаваше и харесваше. Но сега Кориалстраз възнамеряваше да напусне, а такава загуба щеше да представлява истинска катастрофа за нощните елфи.

— Господарят Крас ще тръгне ли с него?

— Не, той остава с господаря Ронин.

Илидан изговори последното име с толкова голямо уважение, каквото питаеше Малфурион към Крас. Огнекосият Ронин бе дошъл с по-възрастния магьосник от същата неназована земя — място, за което те понякога говореха по малко, когато споменаваха за собствените си битки срещу Пламтящия легион. Също като Крас, и Ронин беше заклинател с огромни умения, макар и много по-млад на външен вид. Брадатият магьосник носеше строги пътни дрехи в син цвят, почти толкова консервативни, колкото тези на Малфурион, но това не беше единственото, което го отличаваше от останалите. Докато Крас можеше и да мине за нощен елф, макар и много блед и болен, Ронин, който също бе много светъл, принадлежеше към раса, която никой не познаваше. Наричаше се човек, но някои от лунните стражи разгласиха, че изследванията им доказали принадлежността му към расата на джуджетата, но вид, който просто е станал много по-висок от останалите си сънародници.

Каквото и да бе миналото му, Ронин се беше превърнал в също толкова незаменим съюзник, колкото Крас и дракона. Той владееше магическите сили на Кладенеца с умение и мощ, каквито дори лунната стража не можеше да постигне. И по-важно, бе поел Илидан под крилото си, за да го обучава. Младият елф вярваше, че това е защото Ронин вижда потенциала му, но Малфурион разбираше, че закачуленият странник го е направил и за да обуздае необмислената прибързаност на брат му. Оставен сам на себе си, Илидан имаше навика да рискува не само собствения си живот, но и този на другарите си.

— Това не е хубаво.

— Очевидно не е, да — отвърна златоокият му близнак. — Но ще трябва да се справим и така. — Той вдигна ръка и Малфурион видя как тя се обгръща от червена светлина. — И на нас не ни липсват известни умения. — Илидан прекрати сиянието. — Дори ако ти не искаш да използваш всичко, на което те е научил Ценариус.

Под „всичко“ братът на Малфурион разбираше създаването на магии, които да нанасят катастрофални поражения не само на врага, но и на земята и всичко останало, попаднало под обсега им. Илидан все още не разбираше, че друидството изисква да работиш с миролюбивия баланс на природата, а не срещу него.

— Правя това, което мога, и по начина, по който трябва. И ако искаш да…

Но Малфурион така и не стигна по-нататък, защото пред тях изскочи създание, излязло сякаш от кошмар.

Адският пазач отвори гнусната си паст и изрева към близнаците. Пламтящата му броня изобщо не накара друида да почувства горещина, а напротив — смрази го до дъното на душата му. Рогатият демон замахна с високо вдигнатия си меч към по-близкия враг… Илидан.

— Не! — Малфурион изблъска брат си встрани и в същото време призова гората и небесата да му се притекат на помощ.

Внезапно се изви силен вятър, който заблъска чудовището и го отхвърли като листо на няколко крачки разстояние. То се сблъска с едно дърво, напука дънера и се свлече на земята.

Сякаш пипала на някакво огромно морско чудовище, корените на всяко дърво, способно да достигне демона, се извиха около зашеметения нападател. Пазачът се опита да се изправи, но ръцете, краката, тялото и главата му внезапно се оказаха приковани към земята. Той се опита да се бори, но скоро загуби хватката върху оръжието си.

Когато жертвата им бе обездвижена, корените веднага потънаха обратно в земята… и в процеса преминаха през демона.

Чудовището успя само да изсъска тихо, преди дърветата да откъснат главата от тялото му. От ужасяващите рани потече гнусна зелена течност. Частите на демона се затъркаляха към предполагаемите му жертви като парчетата от разхвърляна главоблъсканица.

Но докато Малфурион се разправяше с първия, от дърветата скочиха нови двама. Илидан изпсува и се изправи на колене, насочвайки пръст към по-близкия.

Демонът, който точно замахваше към него, рязко обърна боздугана към другаря си и размаза черепа на нищо неподозиращата жертва с един ужасяващ удар.

Изведнъж Малфурион усети, че нещо не е наред. Косъмчетата по врата му настръхнаха и той започна да се извръща.

Отгоре му се нахвърли зловещ четирикрак звяр. Две гърчещи се пипала, завършващи със зъбати израстъци, се забиха в гърдите му. Ред след ред пожълтели остри зъби изпълниха взора му. Обгърна го миризма като от развалена риба.

Отнякъде се чу викът на Илидан, но после спря като прерязан, прекъснат от нещо, бегло наподобяващо вой на хрътка.

Бяха ги измамили. Нарочно ги бяха подвели да свалят гарда си пред директната атака, за да може по-опасният враг да ги изненада в гръб. Адските зверове само бяха чакали удобният момент да се хвърлят срещу жертвите си.

Малфурион изкрещя, защото вампирските пипала буквално започнаха да откъсват магията от тялото му по начина, по който зъбите всеки миг щяха да се впият в плътта му. Адските хрътки бяха особено злокобен враг за всеки заклинател, защото ловуваха най-вече тези с дарбата за магия и изсмукваха силите им, докато от тях не останеше само куха черупка. И още по-зле — ако имаха достатъчно енергия на разположение, демоничните зверове можеха да се размножават, разделяйки се на мига на няколко еднакво мощни чудовища. Епидемия на злото.

Друидът се опита да откъсне пипалата от себе си, но те го държаха здраво. Нощният елф почувства как силите му се топят…

… И после до ушите му достигна звук, подобен на ромона на дъжда.

Адският звяр потрепери. Смукалата изпуснаха хватката си и се замятаха наоколо, а после демонът просто се свлече на една страна, почти върху ръката на Малфурион.

Младият друид премигна няколко пъти, за да прогони сълзите, и откри, че от дебелата кожа на чудовището стърчат повече от дузина остри стрели. Всяка от тях бе точно насочена, за да засегне най-важните области. Демонът бе умрял, преди да падне на земята.

Откъм гората нагоре по склона се появи голяма група ездачи, облечени в сиво-зелени брони и яздещи огромни черни пантери, наречени нощни саблезъби. Едрите котки се носеха между дърветата с ловкост и бързина, недостижими за почти никое друго създание.

— Разпръснете се! — извика един млад офицер и гласът му прозвуча познато на Малфурион. — Проверете дали няма и други!

Войниците се раздвижиха бързо, но внимателно. Друидът разбираше загрижеността им, защото знаеше, че на дневна светлина не се чувстват в най-добрата си форма. Въпреки това не можеше да отрече, че уменията им са възхитителни. Не и след като му бяха спасили живота.

Офицерът се приближи До Малфурион и спря съскащата си котка. Нощните саблезъби също не харесваха това преминаване от тъмно към светло, но малко по малко започваха да свикват.

— Това ли се предполага да бъде съдбата ми? — запита кръглоликият елф. Той сякаш разглеждаше Малфурион с голямо внимание, но друидът знаеше, че това се дължи основно на по-тесните му очи. — Да пазя вас двамата от това да ви заколят? Трябваше да измоля от негово сиятелство да ме остави на поста ми в Сурамарската стража.

— Но пък тогава тази случка можеше да свърши различно, капитан Шадоусонг — отвърна Малфурион.

Войникът издиша ядосано.

— Не… нямаше да свърши различно, защото лорд Рейвънкрест никога не би ме пуснал обратно в стражата! Той явно е твърдо убеден, че самата Майка Луна ме е избрала да пазя гърбовете на специалните му служители!

— Капитане, вие се върнахте в Сурамар в моята компания, както и тази на жрица на Елун, мистериозен магьосник… и дракон. Страхувам се, че сме ви белязали в очите на лорд Рейвънкрест и другите командири. Никога вече няма да ви третират като обикновен офицер.

Шадоусонг направи гримаса.

— Аз не съм герой, господарю Малфурион. Вие и другите убивате демони с едно махане на ръка. Аз само се опитвам да запазя главите ви на мястото им, за да продължите да го правите.

Джарод Шадоусонг беше имал лошия късмет да залови Крас при опита му да влезе в Сурамар. Старецът бе използвал капитана, за да се добере до помощ, което бе довело до събирането на Малфурион с другите, включително и Кориалстраз. За жалост на добрия офицер, отдадеността на дълга му означаваше, че той не се бе отделил от затворника си през цялото време. А това беше изиграло значителна роля, когато лорд Рейвънкрест бе решил, че на заклинателите му им трябва някой да ги наглежда. Джарод Шадоусонг скоро се оказа „доброволец“ да командва елитен отряд войници-ветерани, повечето от които имаха много по-голям военен опит от него.

— Нямаше нужда да се намесвате — каза остро Илидан, когато се приближи към брат си. — Държах ситуацията под контрол.

— Имам заповеди, господарю Илидан. Аз и така едва видях, че излизате сам, въпреки заповедите на лорд Рейвънкрест. — Шадоусонг насочи поглед към Малфурион. — А когато разбрах колко дълго ви е нямало вас…

— Хммм… — беше единственото, което отвърна Илидан.

За пръв път през последните месеци близнаците бяха на едно мнение — на никой от двамата не му пукаше за настояването на лорд Рейвънкрест да стоят под постоянно наблюдение. Така само им се искаше още повече да се измъкнат. В случая на Малфурион това идваше от природата на призванието му, а в този на Илидан причината се криеше в липсата му на търпение към постоянните съвещания. Младият магьосник не се интересуваше от бойни планове. Той просто искаше да излезе на бойното поле и да избива демони.

Само че… този път за малко не се случи точно обратното — демоните почти го убиха. Нито той, нито Малфурион бяха усетили близостта им, а това беше опасно и притеснително. Пламтящият легион се бе научил как по-добре да прикрива убийците си. Дори гората се оказа напълно неспособна да усети покварата в пределите си. Това не говореше добре за бъдещето на конфликта.

Един от войниците подкара саблезъба си към Шадоусонг. Отдаде чест и каза:

— Местността е чиста, капитане. Няма и следа от повече…

През гората проехтя смразяващ кръвта вик.

Малфурион и Илидан се обърнаха и затичаха в посоката на звука. Джарод Шадоусонг отвори уста, за да ги извика обратно, а после я затвори рязко и подкара пантерата си след тях.

Не им се наложи да тичат дълго. Съвсем наблизо в гората всички се спряха пред ужасяваща гледка. Един от нощните саблезъби лежеше проснат на земята, а гърдите му бяха разкъсани и вътрешностите се сипеха навън. Празните очи на котката бяха вперени невиждайки в небето. Животното бе умряло преди не повече от минута.

Но не пантерата беше надала ужасяващия вик. Той бе излязъл от войника, който сега беше нанизан на собствения си меч върху дънера на един огромен дъб. Краката на нощния елф висяха на няколко стъпки от земята. Също като котката, и неговият гръден кош беше методично отворен… заедно с бронята. Повечето от вътрешностите му лежаха сред тревата под него. Устата му зееше широко отворена, а празните му очи бяха точно копие на тези на котката.

Илидан се огледа нетърпеливо, но Малфурион постави здравата си длан върху рамото на брат си и поклати глава.

— Ще сторим това, което каза капитанът. Тръгваме си. Сега.

— Свалете тялото му — нареди Шадоусонг, а лицето му бе загубило част от виолетовия си цвят. Той посочи към близнаците: — Искам незабавно ескорт около тях! — После капитанът се наведе към тях и добави нетърпеливо: — Ако не възразявате, разбира се.

Малфурион бързо попречи на брат си да отвърне на забележката. Двамата покорно се насочиха към хребета и пантерите си, а около тях веднага се появи кръг от войници, като глутница вълци, наобиколили плячка. На Малфурион изведнъж му се видя невероятно иронично, че двамата с брат му владееха повече сила, отколкото всички войници взети заедно, но въпреки това щяха да умрат, ако Джарод Шадоусонг не се бе намесил.

„Все още имаме много да учим — помисли си младият друид, докато се приближаваше към нощния си саблезъб. — Ако не друго, аз със сигурност имам много да уча.“

Но явно демоните нямаше да дадат никому така нужното им време.

 

 

Крас бе живял много по-дълго от всички, които го заобикаляха в момента. Издължената му среброкоса фигура загатваше за мъдростта, събрана през годините, но само ако някой се вгледаше дълбоко в очите му, можеше да види намек за истинските мащаби на опита и познанието на магьосника.

Нощните елфи го мислеха за разновидност на собствената си раса, може би някакъв албинос или мутант. Той достатъчно много приличаше на тях, макар и очите му да бяха по-скоро като на джуджетата, тъй като имаха зеници. Домакините му приемаха „деформациите“, смятайки ги за свидетелство за силната му връзка с магията. Крас владееше магическото изкуство по-добре от всички прехвалени лунни стражи взети заедно, и не без основание.

Той не беше нощен елф, нито какъвто и да било друг елф… Крас бе дракон.

И не кой да е дракон, а по-старото „аз“ на левиатана, с когото прекарваше по-голямата част от времето си — Кориалстраз.

Закачуленият магьосник не идваше от далечна земя заедно с червенокосия Ронин, както бяха казали на приятелите си. Всъщност двамата с човека-магьосник принадлежаха на много, много далечното бъдеще — време, в което втората и решаваща битка с Пламтящия легион тъкмо беше приключила. Но пристигането им не бе по тяхно желание. Докато двамата бяха изследвали странна и притеснителна аномалия в планините, тя изведнъж ги бе погълнала и запратила през времето и пространството в древния Калимдор.

И не само тях. Един орк също бе погълнат от загадъчния вихър — ветеранът Броксигар. Народът на Брокс също беше участвал във втората война с демоните и неговият боен лидер го беше изпратил заедно с още един войн да проучат смущаващия кошмар на един притеснен шаман. Попаднал в ръба на аномалията, спътникът на Брокс бе разкъсан на парчета и старият орк нямаше на кого да разчита, когато се озова в миналото.

Случайността беше събрала заедно дракона, орка и човека — всички някогашни врагове. Случайността обаче не им бе осигурила обратен път към бъдещето и това тревожеше Крас повече от всичко друго.

— Отново си мрачен — изтътна драконът.

— Просто се тревожа за предстоящото ти заминаване — каза магьосникът на по-младото си „аз“.

Червеният дракон кимна с огромната си глава. Двамата се намираха върху широките стабилни стени на замъка Блек Руук — внушителната цитадела, от която лорд Рейвънкрест управляваше армиите си. В контраст с ярките, екстравагантни жилища на сънародниците си, благородникът поддържаше обителта си в строг военен стил. Замъкът Блек Руук беше иззидан в твърда черна скала — най-солидната сграда, правена някога. Всички помещения бяха издялани, а не построени. Според мнозина Блек Руук бе непревземаема крепост.

За Крас, който добре познаваше чудовищната ярост на Пламтящия легион, той изглеждаше като поредната къщичка от карти.

— Не искам да напускам — промълви червеният дракон. — Но сред народа ни се е спуснало мълчание. Не мога да почувствам дори обичната си Алекстраза. Ти от всички други би трябвало най-добре да разбираш нуждата ми да открия истината.

Кориалстраз знаеше, че спътникът му е дракон като него, но все още не бе направил връзката между минало и бъдеще. Само неговата кралица и съпруга, Майката на живота, знаеше истината и тя не беше казала нищо на консорта си. Някакъв вид услуга към него… или по-скоро към по-старото му аз.

Крас също усещаше празнината и затова прие решението на по-младото си копие да отлети, за да открие причината, макар и това да излагаше на риск и двама им. Заедно те бяха зашеметяваща сила, безценна за лорд Рейвънкрест. Докато Кориалстраз запращаше огнени струи към демоните, Крас можеше да разширява пламъците, за да ги превърне в пълнокръвна огнена буря, с която покосяваха стотици врагове само с един дъх. Но ако се разделяха, ги поваляше болест, която почти напълно ги обезсилваше.

Последните следи от слънчевата светлина изчезнаха отвъд хоризонта. Местността около площадката вече се изпълваше с живот. Нощните елфи не смееха да намаляват бдителността си в нито един момент, независимо дали бе нощ или ден. Силата на навика бе довела до смъртта на стотици в ранните дни на войната. И все пак тъмнината винаги беше добре дошла, защото колкото и да бяха свързани с Кладенеца на вечността, елфите получаваха сила и от луната и звездите.

— Доста мислих — промълви Крас и остави вятъра да погали тясното му лице. Заради огромния си ръст, Кориалстраз не можеше да влезе в замъка Блек Руук. Въпреки това масивната сграда му позволяваше да кацне на покрива й. Поради тази причина Крас бе избрал също да спи там, използвайки за удобство само едно тънко одеяло. Предпочиташе и да яде заедно с дракона, прекарваше повечето си време с него, освен когато дългът го зовеше да се спусне надолу в цитаделата. За останалото той се обръщаше към Ронин — единственият освен него, който разбираше изцяло положението му.

— Възможно е да има начин все пак да пътуваме заедно — продължи той. — Така да се каже.

— Нямам търпение да го чуя.

— Някъде по теб трябва да има поне една разхлабена люспа, нали?

Драконът разпери криле и се разтърси като голямо куче. Люспите му издрънчаха ритмично. Челото му се набръчка, докато той внимателно се ослушваше, а после изви змийския си врат, за да огледа едно място на десния си заден крак.

— Мисля, че тук има една.

Драконите нормално губеха люспи по начина, по който другите животни губят козина. Откритите места бавно се втвърдяваха и накрая се превръщаха в нови люспи. Понякога, когато повече от една се изхлузеше, драконът трябваше да внимава, защото меката плът за известно време ставаше уязвима за оръжия и отрова.

— Бих искал да я получа… с твое разрешение.

Кориалстраз би отказал на всеки друг, но с времето се бе научил да вярва на Крас като на самия себе си. Някой ден магьосникът се надяваше да е в състояние да му каже истината, ако изобщо доживееха толкова дълго.

— Твоя е — отвърна червеният гигант с готовност. След това Кориалстраз почеса мястото със задната си лапа. Само след миг люспата с размери на човешка глава падна на пода.

Крас бързо я взе и я огледа внимателно, а после кимна одобрително. Погледна към спътника си.

— А сега и аз трябва да ти дам нещо в замяна.

— Това едва ли е нужно…

Но драконовият магьосник знаеше за какво говори. Лошо му се пишеше, ако заради намесата на Крас в миналото, нещо се случеше с по-младото му „аз“.

— Не, всъщност е…

Той остави настрани люспата, загледа се в лявата си ръка и се концентрира. Слабите елегантни пръсти се сгърчиха и станаха гущероподобни. По плътта се появиха люспи, първо на върховете на пръстите, а после надолу по дланта, стигайки малко отвъд китката. Ноктите му се удължиха и станаха остри и извити…

Когато трансформацията започна, през тялото му премина усещане за ужасна агония. Той се преви на две и почти припадна. Кориалстраз инстинктивно се протегна към дребната фигурка, но магьосникът го отпрати с махване на ръката.

— Ще го преживея!

Все още превит и давещ се за въздух, Крас сграбчи променената си ръка и започна да дърпа малките люспи. Те обаче отказаха да поддадат. Той стисна зъби и задърпа две от тях колкото можеше по-силно.

Най-накрая те се отскубнаха и оставиха кървава следа по чудовищния му крайник. Той преглътна и бързо позволи на ръката си да се върне към първоначалната си форма. Болката бавно намаля и изчезна.

Крас не обърна внимание на раната си, а вместо това огледа своя трофей. С очи, които виждаха по-добре от тези на всеки нощен елф, той търсеше и най-дребното несъвършенство.

— Знаеш, че каквото и да ни е засегнало, не ти позволява да се върнеш към естествената си форма повече, отколкото дава на мен да се превърна в нещо различно от дракон — назидателно изтътна Кориалстраз. — Рискуваш твърде много, като правиш такива опити.

— Беше необходимо — отвърна Крас. Той обърна люспите наобратно и се намръщи. — Тази е напукана — измърмори и остави парчето да се понесе по вятъра. — Но другата е перфектна.

— И какво възнамеряваш да правиш с нея?

— Трябва да ми се довериш.

Драконът премигна.

— Някога да съм правил друго?

Магьосникът взе малката люспа и отиде до мястото, където Кориалстраз бе махнал своята. Местността все още беше червена и мека, а също и достатъчно широка, за да е лесна мишена за всеки достатъчно добър стрелец.

Крас прошепна думи, по-стари от драконите, и натисна люспата си директно в центъра на откритото място.

При допира тя заблестя в ярко жълто. Кориалстраз изхриптя, но не реагира по друг начин. Очите на дракона напрегнато наблюдаваха какво върши приятелят му.

Крас повтаряше древните думи отново и отново, всеки път малко по-бързо. Люспата запулсира и с всяко проблясване сякаш порастваше. Само след секунди беше станала почти идентична с тези около нея.

— Чувствам я… нормално — изкоментира левиатанът.

— Надявам се да е повече от това. Както сега аз нося част от теб с мен, така и ти носиш част от мен със себе си. Надявам се свързващите магии да ни осигурят някои от преимуществата, които имаме, когато в действителност сме заедно.

Кориалстраз разпери криле.

— Има само един начин да разберем.

Крас не можеше да спори — за да открият дали магията наистина работи, трябваше да се разделят.

— Тогава ти пожелавам всичко най-хубаво, добри ми Кориалстраз.

Огромният звяр сведе главата си ниско.

— И аз на теб.

— Алекстраза…

— Ще й кажа за теб и желанията ти, Крас. — Драконът внимателно изгледа дребната фигурка. — Имам известни подозрения за естеството на връзката помежду ни, но уважавам нуждата ти да я пазиш в тайна от мен. Нещо, което осъзнах бързо обаче, е че ти я обичаш също колкото мен. Точно колкото мен.

Крас не каза нищо.

— Ще ти кажа дали тя е добре колкото мога по-бързо. — Драконът се премести до ръба на укрепленията и погледна към небето. — До скоро виждане, кръв моя…

И с тези думи аленият титан скочи в небето.

Кръв моя… Крас се намръщи на избора му на думи. За драконите подобен израз означаваше близка връзка. И не просто другар или част от същия клан, а още по-близка, като братя от едно и също люпило или родител и дете…

Или… едно и също създание с две тела…

Крас познаваше себе си по-добре от всекиго. Не се съмняваше в интелигентността на по-младото си копие. Кориалстраз вече почти се бе добрал до истината и магьосникът нямаше представа какво може да означава това за двамата.

Внезапно го обзе слабост. С бързо насълзяващи се очи той затърси люспата на Кориалстраз. В мига, в който я сграбчи, част от болката и немощта го напуснаха. Но това не беше достатъчно — трябваше да я държи по-близо до себе си, за да има някаква полза от нея.

Драконовият магьосник откри гърдите си за хладния нощен вятър и постави люспата върху кожата си. Отново промълви древните думи и призова сили, които никой нощен елф не би могъл да разбере, а още по-малко да овладее.

Около люспата заблестя същата златиста аура. Крас потрепери и залитна.

Също толкова бързо, колкото се бе появило, сиянието изчезна. Той погледна гърдите си, които сега бяха покрити с дара, даден му от по-младото му „аз“ на раздяла.

Все още усещаше лека умора, но и тя, и слабата болка, които изпитваше, бяха нещо, което Крас с лекота щеше да понесе. Сега поне можеше да върви сред другите и да не чувства жалостта им. Да застане редом с тях срещу демоните. Магьосникът се зачуди защо не се е сетил за това много по-рано… а после си спомни, че всъщност се е сетил, но не му бе минало през ум да задейства плана си, докато Кориалстраз не беше обявил намерението си да потърси другите дракони.

„Явно е трудно да се разделиш сам със себе си.“

Ах, как би се смял Ронин на самонадеяността му. Иронията накара дори Крас да се засмее. Алекстраза също би оценила шегата. Тя нерядко бе намеквала, че в непрекъснатата му намеса в делата на мимолетните раси има замесена щипка суета, но това, което бе направил сега, с лекота надминаваше всичко…

Внезапно му се зави свят.

Едва успя да не падне от стената. Атаката отмина бързо, но отзвукът й накара Крас да се подпре на каменния перваз и да диша тежко повече от минута.

Когато най-сетне успя да се изправи, драконовият магьосник незабавно се загледа над замъка Блек Руук, далеч отвъд Сурамар.

Към далечния тъмен Зин-Азшари.

Крас непрекъснато плетеше заклинания, които да го държат в течение за делата на други магьосници. Без да преувеличава, би заявил, че никой не е по-добър в улавянето на промените в интензивността на магическите сили по света… но дори той не беше подготвен за промяна с подобен мащаб.

— Направили са го… — изстена той, загледан в невидимия оттук град. — Порталът отново е отворен за Пламтящия легион.