Ричард А. Кнаак
Демонична душа (19)

Деветнайсет

Макар и да каза на Малфурион, че Кориалстраз ще пристигне след малко, Крас настоя да потеглят в посоката на битката. Не го направи защото смяташе, че това ще съкрати пътя им. Ни най-малко. Разстоянието, което покриеха, можеше да бъде изминато от остарял и болен дракон за броени минути. Изцелен от невероятната магия на друида, Кориалстраз би го взел за една.

Не, те ходеха, защото драконовият магьосник имаше нужда да се движи, за да не бъде надвит от нетърпението си. Ужасно много искаше да стори нещо, за да ускори пътуването, но не смееше да създаде нов портал, за да достигне целта си, не и след последната катастрофа. Затова им оставаше само да чакат по-младото му „аз“, но дори при положение, че щяха да бъдат прибрани от млад и бърз дракон, Крас имаше чувството, че времето няма да му стигне. Събитията се приближаваха към своя завършек и той вече нямаше избор.

Ако Кориалстраз успеше бързо да ги заведе до мястото на битката, може би имаше шанс. Ако пък не…

— Господарю Крас! Мисля, че виждам нещо зад нас!

Той се обърна, надявайки се това да не е още някой от ловците на Нелтарион. Една-единствена огромна форма се движеше целеустремено към тях. Не можеше да има съмнение, че са били забелязани.

Крас внезапно почувства леко гъделичкане в ума си. Позволи си мимолетна усмивка.

— Това е Кориалстраз…

— Слава на боговете!

Крилата на червения левиатан пореха въздуха и с всеки замах сякаш изяждаха цели мили. Кориалстраз бързо се уголеми, а накрая дори изражението му стана ясно различимо. Крас си помисли, че по-младото му „аз“ изглежда невероятно облекчено.

— Ето те и теб! — изтътна бегемотът, приземявайки се до тях. — Всяка секунда от полета ми изглеждаше като час, макар и да се движех възможно най-бързо!

— Ти си добре дошла гледка за нас — отвърна му магьосникът.

Кориалстраз сведе глава и се вгледа в Крас с любопитство, сякаш чудейки се над нещо, което го притеснява.

— Истина ли е?

Начинът, по който зададе въпроса, накара магьосника да подскочи. Драконът знаеше точно кой и какво представлява той в действителност.

— Да — отвърна на другото си „аз“. — Истина е.

— А ти… — каза драконът, обръщайки се към Малфурион. — Завинаги съм ти задължен, нощни елфе.

— Няма нужда от това.

Бегемотът изсумтя.

— Така казваш ти. Аз бях този, който умираше.

Очите на Крас се стесниха.

— Бил си нападнат, нали?

— Да, двама от ятото на Земния пазител! Бяха изпълнени от ужасна лудост! Убих един, но другият ме хвана. Сега обаче и той е мъртъв.

— Точно както се боях. — Магьосникът не можа да каже повече, защото магията на Нелтарион му пречеше. Ядосан, той смени темата: — Трябва да се върнем при Ронин и останалите. Готов ли си да ни заведеш там?

— Качвайте се на гърба ми и ще потеглим незабавно.

Двамата сториха точно това. Щом се настаниха на раменете му, Кориалстраз разпери криле, а после внимателно се издигна. Прелетя два пъти в кръг над полето, а после се насочи в посоката на битката.

Докато летяха, Крас постоянно гледаше зад гърба си. Сигурен беше, че бързо приближава моментът, в който ще дойдат драконите, но за сега не виждаше нищо. Това му даваше надежда, че ще измисли план, чрез който да се справи с предателството на Нелтарион, преди то да се случи. Ако злото му творение можеше да бъде спряно или, дори по-добре, използвано от някой, който не е покварен, демоните щяха да бъдат победени, а собственият му народ — спасен от падението до почти пълно унищожение.

— Трябва да приближаваме — каза Малфурион. — Небето става мъгливо.

И наистина, зловещата мъгла, която изпълваше всяко място, докоснато от демоните, скоро ги посрещна. Кориалстраз се опита да лети ниско, но трябваше буквално да бръсне земята с гърди, за да не се движи на сляпо. Когато накрая и това стана напълно невъзможно, той каза:

— Трябва да летя по-високо! Може би нагоре ще стигнем до пределите на тази отрова!

Тримата се издигнаха през мъглата. Крас се взираше напрегнато, но не виждаше нищо отвъд носа на дракона, а понякога даже и дотам. Знаеше, че при толкова слаба видимост на Кориалстраз ще му се наложи да разчита на обонянието и другите си сетива.

— Трябва да свършва някъде — изсумтя червеният. — Ще го намеря, дори да ми отнеме…

На пътя им внезапно се изпречи някакво крилато създание. Гибелният страж се стопи в мъглата в мига, в който видя дракона.

Кориалстраз незабавно се впусна в преследване и Крас и Малфурион бяха принудени да се държат здраво.

— Остави го! — изкрещя магьосникът. — Трябва да стигнем до битката!

Но свирепият вятър, създаван от бесния полет на Кориалстраз, отнесе думите му. Крас удари дракона по врата, но тежките люспи попречиха на другия да го усети.

— Какво ще кажеш за магия? — извика Малфурион. — Само нещо, което да привлече вниманието му!

Крас беше помислил за това, но знаеше, че не бива.

— Ако го стреснем, може да подскочи и да изхвърли един от нас или и двама ни! В тази гъста мъгла ще му е невъзможно да ни хване, преди да сме ударили земята долу!

Принудени да оставят Кориалстраз да продължи с преследването, двамата можеха само да се приведат ниско и да се молят драконът или да хване жертвата си, или да се откаже. Спомняйки си обаче точно колко целеустремен и решителен е бил на млади години, Крас знаеше, че Кориалстраз няма да прекрати гонитбата толкова скоро. Собственото му твърдоглавие сега работеше против всички тях.

Демонът отново се мерна напред. Страховитият рогат войн летеше толкова бързо, колкото му позволяваха огнените криле. Дори той разбираше, че не може да се мери с подобен гигант.

Магьосникът се намръщи. Гибелните стражи не бяха никак глупави, а и виждаха през тази мъгла много по-добре от враговете си. Демонът досега трябваше да е измислил как да се отърве от Кориалстраз, който явно изпитваше затруднения със зрението. Ако чудовищният войн не летеше в почти права линия…

Изведнъж на Крас му просветна.

— Малфурион! Приготви се! Ще бъдем нападнати!

Друидът се огледа наоколо, търсейки враг сред мъглата.

Секунда по-късно бяха посрещнати от мнозина.

Крилати войни се нахвърлиха върху триото от всички страни. Поне половин дузина се появиха под Кориалстраз, удряйки по гърдите и корема му. Други паднаха отгоре в опит да убият или избутат двамата му ездачи. Още няколко прелетяха отпред и отзад.

Драконът изрева и запрати огнен порой срещу тези пред него. Повечето от демоните се разпръснаха, но един беше уцелен директно и от рогатото създание остана само пепел.

Масивната опашка на червения замахна като боздуган и отнесе трима стражи надалеч. Останалите се впуснаха в атака и заудряха с ужасните си остриета, като някои дори успяха да одраскат леко две-три люспи.

На гърба му обаче Малфурион и Крас имаха проблеми. Драконовият магьосник успя да направи бърза магия, която издигна блестящ оранжев щит над тях, но демоните непрестанно го удряха и отслабваха заклинанието.

Нощният елф бръкна в една кесия, завързана на колана му. Извади няколко малки зрънца и ги хвърли срещу най-близките демони. Когато докоснаха всяка от целите си, зрънцата се превърнаха в огромни пипала — увивни растения. Малфурион промълви нещо под нос и лианите се разпръснаха във всички посоки.

Демоните започнаха да разкъсват и режат нападналите ги растения, но лозата израстваше по-бързо, отколкото те можеха да я покосяват.

Няколко зелени пипала се усукаха около гърлото на един страж. Чу се пукащ звук и рогатият войн залитна… а после полетя надолу като камък.

Други демони откриха, че крайниците и по-важно — крилата им — са оплетени. Двама паднаха с писък към смъртта си.

Крас извика, защото един гибелен страж бе успял да премине под щита и го поряза. С блеснали очи магьосникът обви яростта си в една-единствена магическа дума. Демонът нададе вой и плътта му започна да се топи като восък, потичайки през огнената му броня. Онова, което минаваше за кости при Легиона, се разпадна с тракане, а после падна в облаците под тях.

Но гибелните стражи продължаваха да се изсипват от всички страни. Крас започна да мисли, че са стояли в готовност, за да причакат или конкретно дракона, помагал на нощните елфи, или кой да е друг от великите зверове. Иронията, че демоните може и да са забавили предателството на Нелтарион достатъчно дълго, давайки по този начин шанс на драконовия магьосник да успее да стори нещо против него, не му убягна.

Обременен от ездачите си, Кориалстраз не можеше да пикира и да се върти, както нормално би го направил, но въпреки това драконът използваше останалите си умения. Един демон се приближи твърде много. Консортът на Алекстраза рязко изпъна врат и го захапа с челюстите си, след което изплю разбитото тяло.

— Ужасен вкус! Ужасен! — промърмори, клатейки глава.

Крас продължаваше да се оглежда. Пламтящият легион никога не нападаше само от една страна. Винаги имаха втора атака, запазена за подходящия момент.

Забеляза четирима гибелни стражи, летящи рамо до рамо. След миг осъзна, че всички са стиснали нещо, което отначало му заприлича на дълго и дебело въже. Но когато се приближиха, видя, че това не е въже, а някаква гъвкава метална лента.

Рязко обърна взор към обратната посока. И наистина, там имаше още четири демона с подобно нещо в ръцете. Двете групи се насочваха към крилата на Кориалстраз.

— Малфурион! Виж там!

Друидът го стори, а после се обърна към него, неразбирайки.

— Какво искат да правят с това?

— Да оплетат или вържат крилата му! Кориалстраз е прекалено разсеян! Трябва да ги спрем!

Още докато говореше, старият магьосник видя две нови групи, въоръжени по подобен начин. Демоните искаха да са сигурни в успеха на зловещата си задача.

Когато онези, които носеха лентата, се приближиха, другите гибелни стражи започнаха да се бият с още по-голяма ярост. Крас и нощният елф се опитаха да се концентрират върху истинската заплаха, но Пламтящият легион не им позволяваше.

Изненадващ порив на вятъра разпръсна повечето от адските войни над тях. Малфурион издиша накъсано, защото магията, наред с всичко друго, бе изразходвала и част от силите му. Но поне беше дал на Крас достатъчно време, за да реагира.

Заимствайки от друида една от най-могъщите му атаки, онази, унищожила Хаккар, магьосникът изгледа първата група. Демоните почти бяха довлекли дългата жица до лявото крило на разсеяния Кориалстраз. Ако успееха да я омотаят, драконът щеше да бъде принуден да лети само с дясното — невъзможна задача.

Мълнията удари само един от демоните, но лентата, която носеха, запрати електрическия импулс и през другите. Чудовищните нападатели се разтърсиха и закрещяха, а после, когато мълнията отшумя, безжизнените им ръце изпуснаха жицата и четиримата паднаха в мъглата.

Макар и успял да спре един отряд, Крас виждаше, че има още поне пет други. Останалите крилати бойци продължаваха да ги нападат, за да отвличат вниманието им.

— Трябва да поискам от вас най-голямата възможна услуга! — изтътна червеният дракон. — Вкопчете се за мен, сякаш животите ви зависят от това, защото това наистина ще бъде така!

Двете по-малки фигури незабавно се подчиниха. Крас изкрещя:

— Закачи краката си под люспата, Малфурион! Бързо!

И в мига, в който изпълниха заръката му, Кориалстраз се преобърна по гръб.

Тази неочаквана тактика хвана Пламтящия легион напълно неподготвен. Огромните криле на дракона удряха демон след демон. Две от групите, носещи метални ленти, полетяха безпомощно настрани, а товарът им изчезна в мъглата отдолу.

Докато се преобръщаше, червеният левиатан избълва три бързи, но мощни огнени залпа. Първите два напълно унищожиха двама гибелни стражи. Последният пропусна, но накара още няколко нападатели да се разпръснат.

— Внимавай! — извика Малфурион.

Огромен снаряд удари дракона в гърдите. Краката на Крас се изплъзваха и той остана да виси само на ръце. Друидът не можеше да стори нищо, за да му помогне, защото сам едва се удържаше.

Огненото създание отскочи встрани от жертвата си. Инферналът изчезна в мъглата, без да се притеснява от огромното разстояние, което му оставаше до повърхността. Дори от толкова високо демонът щеше да преживее удара без драскотина.

Останалите нападатели използваха момента, за да се скупчат отново около дракона. Докато се придърпваше обратно на гърба на Кориалстраз, Крас изрита острието на един от ръцете му. Малфурион хвърли още няколко зрънца от кесията на колана си, но научилите вече урока си войни ги избегнаха. Само един гибелен страж стана жертва на лозите, но с толкова други наоколо загубата беше нищожна.

Докато Крас успее да седне отново, една от групите с жиците се насочи странично към дясното крило на Кориалстраз. Магьосникът насочи пръсти към четворката и изрече една-единствена дума.

Ноктите му се откъснаха и се понесоха към демоните. Докато летяха, те се разтеглиха и станаха дълги поне една стъпка. Едно след друго чудовищата се вцепениха, щом ноктите ги пронизаха. Крас потри ръце (където вече растяха нови нокти) и с удоволствие се загледа след падащите демони.

— Кориалстраз! — извика той. — Трябва да се отскубнем! Не можем да се бием така вечно!

Този път по-младото му „аз“ го чу и въпреки че очевидно не искаше да оставя битката недовършена, послуша гласа на разума.

— Това може да се окаже по-трудно, отколкото си мислиш!

Крас разбираше точно колко трудно можеше да се окаже. Гибелната стража летеше навсякъде, и драконът, който трябваше да мисли и за ездачите си, се движеше прекалено внимателно. На това разчиташе и Пламтящият легион.

Но трябваше да се махат. Вече бяха изгубили твърде много време.

Левиатанът избълва струя огън и изпепели един невнимателен страж.

— Имам идея! Предния път проработи. Отново се дръжте здраво!

Нито Крас, нито нощният елф бяха преставали да стискат до побеляване люспите на дракона, след като предния път едва не паднаха. Въпреки това и двамата направиха всичко възможно да се укрепят още по-добре.

И едва го бяха сторили, когато крилете на Кориалстраз спряха да порят въздуха.

Драконът потъна като камък, оставяйки стреснатите демони високо в небето. Докато се сетят да го последват, той летеше твърде далеч, за да могат да го на стигнат.

Малфурион изкрещя. Крас стисна зъби и си спомни — твърде късно — колко любима му беше тази стратегия като по-млад. Повечето врагове, дори от собствения му вид, очакваха един дракон да си стои в небето. Магьосникът смътно си спомняше как е изпитал подобно чувство за пропадане в мига, в който Кориалстраз се беше борил с двата черни стража на Нелтарион.

Падаха все по-надолу и по-надолу, а драконът използваше крилете си само за да се предпази от обръщане. На пътниците му им се струваше непосилно да се задържат на неговия гръб, но по някакъв начин все пак успяваха да го сторят.

На Крас му мина през ум, че при тази гъста мъглата по-младото му „аз“ можеше и изобщо да не забележи земята, преди да се удари в нея, но после стана нещо странно — мъглата просто изчезна. Сякаш някое титанично същество я бе прерязало с нож. Все още се носеха бледи валма, но видимостта беше достатъчно добра, за да може драконовият магьосник да вижда хълмовете далеч под тях.

— Ха! — изрева триумфиращо Кориалстраз. Той отново размаха криле, разтърсвайки леко спътниците си. После драконът улови въздушното течение и отново полетя. От Пламтящия легион нямаше и следа.

Кориалстраз не възнамеряваше да чака да го догонят. Той се понесе към първоначалната им цел, движейки се със скорост, която никой от демоните не би могъл да постигне.

Седящият зад Крас Малфурион ахна:

— Дано никога не ми се наложи да правя това отново! Нощните елфи със сигурност не са родени да летят толкова много, колкото аз напоследък!

— След това пътуване не бих те винил заради подобни чувства… — Крас внезапно забеляза пътя напред. — И отново имам усещане за дежа вю. Много притеснително.

— Какво има? Какво не е наред? Още демони?

— Такава ситуация щеше да е проста и ясна, друиде. Това изглежда много по-сложно.

— Какво имаш предвид?

— Виж например тази прочистена област сред одеялото на зловредната мъгла на Легиона.

— Може би моят народ ги е надвил и това е първият знак.

На магьосника му се искаше да споделя оптимизма на Малфурион. Той отново погледна към небето и също както Брокс често правеше, подуши въздуха. Това, което усети, почти го зашемети с мащабите си и потвърди страха му.

— Кориалстраз! Подуши въздуха! Кажи ми какво долавяш!

Драконът незабавно се подчини. Доколкото Крас можеше да види изражението му, Кориалстраз също се стресна.

— Надушвам… надушвам собствения ни вид…

— Само един?

— Не… но са толкова много, че се преплитат…

— Какво значи това? — запита Малфурион.

Драконовият магьосник изсъска:

— Това значи, че демоните, с които се бихме, са ни навредили повече, отколкото бих могъл да си представя!

— Но… ние им избягахме съвсем невредими…

Крас предпочиташе още няколко рани пред това, което им бяха сторили. Дори минутите, използвани, за да избягат от капана, бяха твърде много. Другите вече бяха стигнали твърде напред.

Искаше да обясни толкова много неща, че сърцето му се късаше, но магията на Нелтарион му пречеше. Крас можеше да промълви само едно нещо на Малфурион, но то беше достатъчно:

— Другите дракони са пред нас, друиде… и той, без съмнение, води ятото.

Видя, че Малфурион веднага е схванал същината на думите му. Драконите се носеха към битката, сигурни, че владеят сила, способна да унищожи Пламтящия легион.

Не можеха да знаят, че Нелтарион, онзи, който ги води в центъра на сражението, после ще ги предаде…

 

 

Няколко мили напред, приближавайки се с бясна скорост към целта си, драконите бяха готови за битка. Нелтарион ги водеше ниско, използвайки силата на Драконовата душа, за да унищожава мъглата. Това удивляваше останалите, включително Алекстраза и другите Аспекти. Никой вече не се съмняваше в невероятните качества на творението му.

И докато летеше към сигурния си триумф, гласовете шептяха в главата на Земния пазител.

„Всичко е почти готово, почти готово!“ — казваха те.

„Скоро, скоро!“ — обещаваха.

Скоро всички щяха да се преклонят пред величието му и всичко на този свят щеше да бъде поправено.

— Какво ще поискаш от нас? — запита го Алекстраза.

„Искам да оголиш гърло пред мен…“ — помисли си Нелтарион, но вместо това отвърна:

— Описах ви магическия кръг! Трябва всички да се подредите в небето според плана! Драконовата душа ще стори останалото!

— Толкова ли е просто?

„Бих искал да ти е по-лесно да коленичиш пред мен…“

— Да, толкова е просто.

Тя не зададе повече въпроси и Нелтарион беше благодарен за това. Умът му беснееше и плямпането й едва не го накара да се издаде.

Драконовата душа — неговата Драконова душа — продължаваше да прочиства пътя пред очите им. Когато Земният пазител се вгледа напред, успя да мерне движение на земята, като от хиляди мравки.

Бяха стигнали до бойното поле. Вече едва сдържаше ехидната си усмивка.

„Търпение… — мърмореха гласовете. — Търпение…“

Да, черният дракон можеше да си позволи да бъде търпелив още малко. Да бъде благороден. Наградата беше толкова велика, че още няколко минути нямаха никакво значение.

Още само няколко минути…

 

 

Брокс ги видя пръв. Избърсвайки потта от челото си, след като беше убил един адски звяр, оркът случайно погледна нагоре и видя как първите левиатани пристигнаха над бойното поле. Зяпна за момент и заради своята глупост, за малко не загуби главата си от удара на един адски пазач. Брокс кръстоса остриета с демона и накрая наряза създанието на три парчета. После се огледа наоколо си. За съжаление онзи го нямаше.

Оркът изсумтя. Може Ронин и да не знаеше още за драконите, но със сигурност скоро всички щяха да ги видят.

Брокс реши, че битката току-що е станала многократно по-интересна.

 

 

Ронин така и не достигна лорд Рейвънкрест. Благородникът се намираше близо до него, но внезапната промяна на бойното поле принуди магьосника да се концентрира върху предпазване на фронтовата линия от разпадане. Няколко магии, хвърлени бързо една след друга, помогнаха за стабилизирането й, но не можеше да спаси битката сам. За съжаление лунната стража на някои места бе разпръсната твърде много, а на други Илидан ги използваше за източник на сила, така че да може да прави великите си магии.

Братът на Малфурион бе станал още по-безразсъден и причината не се криеше само в ситуацията. Той мяташе магии наляво и надясно като камъни, без да се интересува дали няма да засегне и собствената си армия.

Друга област заплашваше да поддаде. Следвани от гибелната стража, трима инфернали се сблъскаха с войниците там и ги запратиха на всички страни. Адските пазачи се изсипаха през отвора и започнаха да секат и пронизват всичко, което показваше признаци на живот.

Червенокосият магьосник направи жест с ръка, но точно когато завършваше заклинанието си, въпросното място бе разтърсено от експлозия. Инферналите се пръснаха на парчета, а чудовищните войни зад тях паднаха, когато бронята и по-голямата част от плътта им беше разкъсана.

Ако това беше единственото последствие от атаката, Ронин щеше да се радва. Сред мъртвите демони обаче лежаха много нощни елфи, поразени от същото заклинание. Оцелелите крещяха за помощ. Всичко бе окъпано в кръв.

Ронин изпсува, но не защото неговото заклинание се бе провалило. То още чакаше да бъде изречено.

Яростният му поглед падна върху Илидан. Младият магьосник най-сетне бе достигнал границата. Убиваше свои и най-ужасяващото беше, че или не забелязваше, или не го интересуваше.

Забравил напълно Пламтящия легион, Ронин започна да си прокарва път към близнака на Малфурион. Някой трябваше да поиска сметка на Илидан; това не можеше да се случва повече.

Обектът на гнева му се обърна и го видя как се приближава. Илидан му се усмихна триумфиращо, което по никакъв начин не смекчи яростта на магьосника.

Но после младият нощен елф се загледа зад гърба на Ронин. И очите, и усмивката му се разшириха и той посочи нагоре.

Въпреки че не искаше нищо да го разсейва, Ронин трябваше да погледне.

Неговите очи също се разшириха… и на устните му се появи проклятие.

Във внезапно изпълнилото се с живот небе летяха дракони. Стотици дракони.

— Не… — изръмжа Ронин към носещите се високо създания. Можеше да различи онзи, летящ най-отпред. Черен и толкова огромен, че можеше да бъде само един-единствен левиатан. А това на свой ред значеше, че това може да е само един определен момент от историята… най-лошият, поне доколкото се отнасяше до защитниците. — Не… не сега… не сега…