Ричард А. Кнаак
Демонична душа (15)

Петнайсет

Гласът постоянно се натрапваше в главата на Илидан и нашепваше неща, които в началото изглеждаха немислими.

Да, той ревнуваше от брат си, но не можеше да си представи да стори зло на Малфурион. Това беше като да си отреже лявата ръка.

И все пак… тези идеи го караха да се чувства по-добре, смекчаваха болката от това, че е изгубил Тиранде. Дълбоко в себе си Илидан все още таеше някаква слаба надежда, че тя може да види нещата различно, че ще осъзнае колко много той превъзхожда брат си.

Гнусната мъгла, разпростряла се по целия път до Зин-Азшари, още повече разваляше настроението му. Докато вървеше към лорд Рейвънкрест, видя, че брадатият благородник също не изглежда особено доволен, въпреки подновения им устрем. Сега не само Малфурион и Крас липсваха, но и Ронин все още не се беше върнал от мисията, на която сам бе настоял да иде. Илидан беше сигурен, че нощните елфи могат да оцелеят и без другите заклинатели, но все пак предпочиташе човекът да се върне. Ронин бе единственият, способен да го научи на нещо ново в занаята им.

Илидан падна на едно коляно пред господаря си и сведе глава.

— Господарю.

— Изправи се, магьоснико. Призовах те, за да подготвиш себе си и останалите за потегляне.

— Но господарят Ронин…

— Се върна само преди минути и докладва. И това, което ми каза, ни подтикна да потеглим незабавно. Трябва да смажем демоните и да превземем обратно столицата възможно най-бързо.

Това, че не бе разбрал за завръщането на магьосника, силно изненада младия нощен елф.

— Ще сме готови за езда.

Заклинателят се обърна, за да излезе, но Рейвънкрест поклати глава.

— Не само затова те извиках, младежо. Исках да ти съобщя какво е открил магьосникът и тази вест е предназначена само за твоите уши.

Гърдите на Илидан се издуха от гордост.

— Няма да кажа на никого, дори на лунната стража.

— Да, младежо, докато не ти разреша да го сториш. Чуй сега за откритието на господаря Ронин и се опитай да го обмислиш добре… ако можеш.

След това властелинът на замъка Блек Руук предаде на Илидан ужасяващата история за случилото се с отряда на Ронин. Магьосникът слушаше в началото с неверие, а после с удивление. Не реагира обаче с отвращението и страха, демонстрирани от лорд Рейвънкрест, когато той на свой ред бе чул разказа. Вместо това Илидан за пръв път усети, че се възхищава на дързостта на демоните.

— Не мислех, че подобно нещо е възможно! — каза той, след като благородникът завърши. — Каква сила само притежават!

— Да — отвърна Рейвънкрест, без да забелязва нездравото възхищение на магьосника. — Твърде мрачна и смъртоносна сила… Сблъскваме се с опасност, много по-голяма отколкото очаквах. Толкова отвратителна идея, дори за тях!

Младият нощен елф не виждаше нещата в точно тази светлина. Магьосниците на демоните не поставяха предели на въображението си. Работеха, създавайки всичко, което възможностите им позволяха, за да постигнат заветната си цел. Макар и самата тя да не беше достойна за възхищение, усилията на уорлоците със сигурност бяха.

— Иска ми се да можехме да заловим поне един ередар — промърмори той. Представяше си разговора с демона и изучаването на стотиците неща, в които магията на Легиона щеше да се различава от неговата.

— Да заловим един ли? Не ставай глупав, младежо! Очаквам да бъдат избивани при първата им поява, особено сега! Всеки мъртъв уорлок означава по-малък шанс да бъде повторен ужасът, с който господарят Ронин и другите са се сблъскали!

Братът на Малфурион бързо потуши всякакви следи от новопоявилото се уважение към уорлоците и кимна.

— Разбира се, господарю! Това е една от най-важните ни цели!

— Надявам се. Това е всичко, магьоснико.

Илидан се поклони и незабавно се оттегли. Умът му кипеше от наученото току-що. Да вдигаш мъртвите! Какви ли други фантастични умения имаха ередарите? Двамата магьосници не бяха намеквали дори за подобни способности, иначе със сигурност биха видели смисъла в това да се вдигат жертвите и от двете страни на бойното поле, за да ги използват срещу Пламтящия легион!

Лорд Рейвънкрест правеше ужасна грешка. Какъв по-добър начин за победа над противника от това да изучиш силните му страни и да ги прибавиш към своя арсенал? С подобни умения, в добавка към тези, които вече притежаваше, Илидан вярваше, че ще е способен да смаже демоните едва ли не сам.

Тогава със сигурност Тиранде щеше да види, че той е много по-добрият избор.

— Ако само можех да се уча от тях… — прошепна той.

Веднага щом го стори, се огледа напрегнато, убеден, че наоколо има някой, който да чуе. Магьосникът обаче се оказа почти сам — най-близкият войник се намираше на няколко метра встрани.

Възвърнал си увереността, Илидан потегли към мястото, където лагеруваше лунната стража. Имаше много да обмисля. Наистина много.

 

 

Сянката се дръпна от отдалечаващия се нощен елф и заобиколи палатката на лорд Десдел Старей. Въпреки копитата си, създанието се движеше безшумно по твърдата земя. Патрулиращите стражи по някакъв начин го пропускаха, макар понякога да се озоваваше съвсем близо до тях. Само онези, които той избираше да го видят или чуят, можеха да го сторят.

Ксавиус се хилеше, доволен от постигнатото. Сатирът не само служеше на славния си господар, но действаше и в посока на собственото си възмездие. Беше преценил добре брата на друида и сега процесът на покварата бе започнал. Въпросите, желанията, всичко беше там и Илидан Стормрейдж сам щеше да подсили пламъците им. Беше само въпрос на време.

Сатирът се прокрадна извън лагера, където останалите го чакаха. Дори Аркемонд не знаеше всички заговори и планове на Ксавиус, защото някогашният нощен елф отговаряше единствено пред самия Саргерас. Нито Аркемонд, нито Манорот имаха някаква власт над него.

Да, помисли си Ксавиус, ако всичко преминеше според плана, когато Саргерас прекрачеше прага на този свят, не друг, а той щеше да стои от дясната страна на повелителя на демоните. А Аркемонд и Манорот щяха да бъдат принудени да коленичат пред него.

 

 

Крас се събуди от острата болка, която разкъсваше всяка частица от тялото му. Дори опитът да диша се оказа болезнено изживяване.

— Тихо, тихо — изчурулика женски глас. — Още не си достатъчно здрав, за да ставаш.

Той се опита да отвори очи, но това също се оказа твърде трудно.

— К-коя…

— Заспивай, заспивай… — Гласът й бе чиста музика, но в него имаше нещо, което показваше на пострадалия магьосник, че жената е нещо повече от човек или нощен елф.

Крас се опита да се бори срещу това предложение, но силите му го изоставиха и той се унесе. Дрямката му бе изпълнена със сънища за полет. Отново беше дракон, но този път имаше ярко оперение, като величествена птица. Магьосникът дори не се замисли върху това, а просто се радваше на възможността отново да се носи сред облаците както някога.

Сънят продължаваше и продължаваше, а с него и радостта. Когато някой го разтърси и най-накрая го откъсна от него, Крас за малко да го прокълне.

— Крас! Аз съм, Малфурион! Събуди се!

Драконовият магьосник с нежелание се върна към света на будните.

— С… с теб съм, друиде.

— Слава на Елун! Мислех си, че ще спиш вечно.

Веднъж събудил се, Крас осъзна, че нощният елф вероятно му е направил огромна услуга.

— Мисля, че се очакваше да спя… поне докато домакинята ни се върне. — Слабият заклинател се огледа наоколо си. — И може би още спя.

Стаята около тях, макар и просторна, бе с много странна конструкция, както установи Крас докато я оглеждаше. Беше оформена от множество клони, лиани и други неща, слепени заедно с пръст и пясък. Таванът беше кръгъл и единственият вход като че ли беше дупката вдясно. Той погледна надолу и осъзна, че собственото му легло е от подобни материали, а мекотата идеше от множеството свежи листа, майсторски преплетени заедно. На малка масичка, направена от дървесен дънер, имаше издялана от невъзможно голям орех купа, пълна с вода, която той предположи, че е за него.

Драконовият магьосник отпи малко, а после продължи огледа. Присви очи, защото осъзна, че това, което бе сметнал за вътрешна стена, всъщност е проход. Извивката на стаята и начинът, по който стените бяха изработени, правеха коридора почти невидим, ако не застанеш точно срещу него.

— Продължава много надалеч — сякаш прочел мислите му, каза Малфурион. — Открих и друга, много по-голяма стая, а оттам се влиза в още две. После намерих още коридори и реших, че е по-добре да се върна при теб.

— Мъдро решение.

Крас се намръщи. Острите му уши уловиха звук, идващ отвън, който най-накрая успя да разпознае. Птици. Но не само един вид; магьосникът чуваше поне дузина различни гласове, някои от които напълно уникални.

— Какво има отвън?

— По-добре да не казвам, господарю Крас. Трябва да го видиш с очите си.

Любопитството му се разбуди и слабият заклинател се изправи, за да отиде до отвора. Когато се приближи, птичите гласове станаха по-напрегнати и още по-разнообразни. Сякаш отвън се бяха скупчили всички видове птици на света…

Крас се поколеба и отново огледа стаята. Ето на какво му напомняше обкръжението им… на огромно гнездо.

Подозирайки, че вече знае какво ще види, драконовият магьосник пъхна глава в отвора.

Изглежда наистина нямаше птичи вид, който да не гнездеше около тях. Определено не им липсваше място. Накъдето и да погледнеше, Крас виждаше огромни протегнати клони, изпълнени с листак. На всеки от клоните някоя птица бе свила гнездото си. Видя гълъби, червеношийки, чинки, присмехулници и още. Имаше видове от умерените зони и други, идващи от места с по-екзотичен климат. Смесваха се. Пееха заедно. Имаше такива, които се хранят с плодове, други, ловящи риба и дори видове, които се хранеха с други птици — макар и последните да изглеждаха достатъчно щастливи със зайците и гущерите, които в момента носеха на малките си.

Крас погледна нагоре и видя още гнезда. Листакът на това нереално гигантско дърво бе изпълнен до пръсване с всичките видове перната твар на този свят.

Изпълнен беше и със зашеметяваща конструкция, сред която неговите покои бяха само една стая от стотици.

„Гнездото“ се разпростираше сред клоните като безбройните тунели на огромен мравуняк. Едно бързо пресмятане показа на магьосника, че е достатъчно голямо, за да поеме цялата армия на нощните елфи (включително пантерите), заедно с бежанците… и пак щеше да остане повече от достатъчно свободно място. Въпреки привидно слабата й конструкция, Крас бързо видя, че постройката е много по-стабилна, отколкото изглежда. Докато вятърът разклащаше листата, „гнездото“ се люлееше и нагаждаше според него. Драконовият магьосник докосна ръба на входа и осъзна, че е по-стабилен от камъните на която и да е крепост.

И после… най-накрая погледна надолу.

Някога самата идея дракон да страда от световъртеж би му се сторила нелепа. Сега обаче се вкопчи в рамката на входа, неспособен да приеме това, което виждаха очите му.

— Господарю Крас! — Малфурион го изтегли встрани от входа. — За малко да паднеш! Съжалявам! Трябваше да ти кажа какво да очакваш!

Магьосникът издиша и се опита да си възвърне представата за горе и долу.

— Добре съм, приятелю. Можеш да ме пуснеш. Сега чудесно знам какво да очаквам.

— Наложи ми се да се хвърля обратно първия път, когато го видях — каза му друидът. — Страх ме беше да не ме бутне вятърът.

Вече по-добре подготвен, Крас се върна при входа. Сграбчи и двете му страни и отново погледна.

Дървото продължаваше надолу докъдето му стигаше погледът и навсякъде стърчаха клони. И на тях, както на другите, гнездяха птици. Крас се взираше колкото можеше по-надълбоко, но така и не видя дори намек за основата на дървото. Под него се носеха облаци с исполински размери, което само показваше колко нависоко се намират.

Нощният елф се присъедини към него.

— И ти не можеш да видиш земята, нали? — запита Малфурион.

— Не, не мога.

— Никога не съм чувал за толкова огромно, толкова необятно дърво, че да не можеш да видиш земята под него!

— Аз съм — отвърна Крас, вадейки древни спомени от разбитата си памет. — Това е… това е Г’ханир. Дървото-майка. Домът на всички крилати създания, отделен и все пак част от смъртния свят, също като Смарагдовия сън. Г’ханир е най-високото дърво върху най-високия връх. Неговият плод носи семената на всички смъртни дървета. — Той помисли още малко. — И това е домът на нашата домакиня — полубогинята Авиана^[1].

— Авиана?

— Да. — Погледът му беше привлечен от нещо бързо и бяло, което летеше в тяхната посока. — И мисля, че в момента тя идва при нас.

Докато се приближаваше, крилатото създание ставаше все по-голямо и накрая двамата ясно различиха огромен бял сокол-скитник, по-едър от всеки от тях. Крас избута друида назад, откривайки входа изцяло.

Огромният сокол влетя вътре. След това започна да се променя. Краката му се издължиха и удебелиха. Крилете се свиха и се превърнаха в слаби пернати ръце. Тялото се трансформира и започна да прилича повече на женски нощен елф или човек, а опашката се сля с шлейфа на ефирна бяла рокля.

Слаба и с широки очи, жената, която имаше почти човешки черти, изгледа двамата. Носът й бе изострен, но много елегантен. Имаше бледо и красиво лице с цвят на слонова кост, а вместо коса — великолепна грива от пухкави пера. Роклята й шумолеше, докато се движеше… на два нежни, но все така завършващи с остри нокти крака.

— Буден, буден си вече… — каза тя с леко намръщване. — Трябва да почиваш, да почиваш…

Крас й се поклони.

— Благодарен съм ти за гостоприемството, господарке, но съм достатъчно здрав, за да продължа по пътя си.

Тя наклони глава на една страна точно като птица и изгледа магьосника с неодобрение.

— Не, не… твърде скоро, твърде скоро… Моля, седни.

Двамата се огледаха и откриха, че два стола, създадени в същия стил като останалата част от гнездото, вече ги чакат. Малфурион изчака решението на магьосника, който най-накрая кимна и седна.

— Ти си Майката на ятото, Господарката на птиците, нали? — запита драконовият магьосник.

— Авиана е името ми, ако това питаш. — Широките й очи изучаваха Крас. — А ти си един от моите… Един от моите, да… Така мисля…

— Радостта от небесата ми е позната, господарке, така е. Дължа живота си на Алекстраза…

— Аааа… — Полубогинята се усмихна майчински. — Скъпата, скъпата Алекстраза… Отдавна не сме разговаряли. Трябва да го сторим в най-скоро време.

— Да…

Крас не си направи труда да отбележи, че сега едва ли е времето за посещения. Не се съмняваше, че Авиана знае точно какво се случва по света, въпреки лековатото си излъчване, и че тя се съвещава с другите полубогове и духове за начина, по който да се преборят.

Небесното божество погледна към нощния елф.

— Ти, ти… От друго крило си… Един от онези на Ценариус…

— Аз съм Малфурион.

Авиана изчурулика:

— Разбира се, разбира се, че си! Ценариус има добро мнение за теб, младежо.

Бузите на друида потъмняха.

Един въпрос просто изгаряше устата на Крас и той накрая не се сдържа да го зададе:

— Господарке… как се озовахме тук?

За първи път тя изглеждаше изненадана.

— Ами че вие избрахте да сте тук, разбира се, разбира се!

Последното нещо, което магьосникът си спомняше, бе спускащият се върху тях червей, докато те достигаха портала. Той погледна към Малфурион за потвърждение, но нощният елф очевидно знаеше дори по-малко.

— Казваш, че аз съм избрал да ни пратя тук?

Авиана вдигна тънката си ръка. През входа долетя красива пъстроцветна пойна птичка с дълга опашка и кацна на обърнатата й длан. Полубогинята изгука към дребното създание, което потърка главичка в нейната.

— Тук идват само онези, които наистина го желаят. Този мъник е намерил теб и приятеля ти да лежите сред клоните, сред клоните… Имало и много разпръсната плът от много голям и вкусен червей. Децата ще пируват с него доста време…

Малфурион изглеждаше така, все едно му е призляло. Магьосникът кимна. Когато беше припаднал, порталът, логично, се беше затворил, прерязвайки огромния червей на две.

Без да обръща внимание на собствената си погнуса, Крас каза:

— Страхувам се, че това е едничкият път, в който пристигането ни е чиста грешка, господарке. Не съм искал да идваме тук. Просто направих магия, която не проработи както трябва.

Хубавата й уста оформи друга усмивка.

— Значи не желаеш да летиш отново, отново да летиш?

Той се намръщи.

— Нищо не бих желал повече.

— Значи това… Това значи е причината да свършите тук.

Драконовият магьосник помисли над думите й. Непрестанният му копнеж да се върне към някогашната си мощ явно бе повлиял на магията и Авиана го усещаше.

— Но няма нищо, което да можеш да сториш за мен.

— Така тъжно, така тъжно… — Полубогинята остави пойната птичка да отлети отново. — Но може пък и да мога, може и да мога… ако наистина държиш да напуснеш.

— Така е.

— Добре, добре…

Авиана откъсна едно перо от вътрешната част на лявото си крило. Когато го вдигна, то се покри със сребро. Небесното божество подаде перото на Крас, който прие дара с почит и го разгледа. Със сигурност в него се криеше мощ, но щеше ли да му помогне да лети?

— Постави го на гърдите си.

След моментно колебание магьосникът разтвори горната част на робата си, разкривайки гърдите си. Чу как Малфурион ахва и дори Авиана го погледна с още по-широки очи.

— Така значи, наистина си един от моите.

Беше забравил за люспата. Взета от по-младото му „аз“, тя бе сраснала така добре, че той напълно я беше забравил. За момент се зачуди дали по някакъв начин е можел да я използва, за да преодолее бариерата, но бързо осъзна, че дори да се върнат, Нелтарион ще е запечатал драконовото кралство за всички, освен собствените му стражи. Земният пазител искаше никой да не пречи на последните му магии.

— Планът ти все още ли ще проработи? — запита той.

— Но разбира се, разбира се! Даже повече, повече от преди!

Тя постави перото върху част от гърдите му, която не беше покрита от драконовата люспа и Крас зачака.

Пухкавото късче се сля с плътта му горе-долу по начина, по който го бе сторила люспата. Копринените нишки на перото се разпростряха и докато магьосникът зяпаше, внезапно започнаха да растат. Протегнаха се през гърдите му, лазейки във всички посоки.

Малфурион изглеждаше смутен, но Крас поклати глава. Разбираше какво се опитва да стори Авиана и приветстваше идеята й. Сърцето на драконовия магьосник биеше двойно по-бързо и той чувстваше подтик да скочи от ръба на гнездото.

— Още не, още не — предупреди полубогинята. — Ще разбереш, когато работата е свършена… Когато е свършела.

През гърба му премина странно усещане, близо до лопатките Крас почувства как дрехите му се раздвижват и разкъсват.

— Нещо излиза от гърба ти! — ахна друидът.

Още преди да започнат да се протягат и разделят от тялото му, той знаеше какво ще представляват — широки бели криле, идентични с онези, които Авиана носеше, щом се трансформираше в птичата си форма. Перата им бяха дебели и пухкави. Крас инстинктивно ги протегна и откри, че реагират със същата лекота, с която и неговите собствени.

— Те са твои за това пътуване, за това пътуване…

Драконовият магьосник посочи спътника си.

— Ами той?

— Той не е роден за небето, за небето… Може да се научи, да се научи, да. Но твърде, твърде дълго време ще му отнеме. Трябва да го носиш, да го носиш трябва…

Крас се съмняваше, че ще има достатъчно сила да направи това в сегашната си форма и го каза. Притесненията му обаче сякаш не смущаваха домакинята им.

Този път Авиана откъсна една-единствена нишка от друго перо. Тя го поднесе към устните си и нежно го духна по посока на Малфурион. Друидът изглеждаше несигурен, но остана неподвижен, когато дребно късче пух се понесе към него.

То докосна рамото му и се залепи за него. Младежът потрепери за момент, а после усети ръцете, краката и цялото си тяло много по-леки.

— Чувствам се… — Той подскочи и почти се удари в тавана. Когато се приземи, Малфурион се хилеше като хлапе.

Господарката на птиците се усмихна и на двамата, а погледът й се върна към Крас.

— Ще откриеш, че той не представлява никаква тежест.

— Аз… — Крас се задави. Не беше осъзнал досега колко му липсва възможността да се носи сред облаците. По едното му око покапа сълза и той падна на колене.

— Благодаря ти…

— Няма нужда от благодарности, няма нужда… — Тя го накара да се изправи, а после поведе и двама им към изхода. — Хайде навън, излитай навън… Към високия клон, а после надясно, надясно… През облаците, през облаците и се спусни. Така ще си точно по своя път, по своя път.

— Перото. Как ще ти го…

Тя постави нежен пръст на устните на магьосника.

— Тихо, тихо. То ще знае, ще разбере. — Когато Малфурион се присъедини към Крас, Авиана стана по-мрачна и се обърна към друида: — Твоят шан’до иска да знаеш, че е с теб, с теб. Ние не игнорираме опасността, опасността. Нашата воля, волята ни, е силна…

— Благодаря. Това ми дава надежда.

— Дава на всички ни надежда — прибави Крас. — Ако само можехме да сторим нещо по отношение на драконите.

Тя се съгласи.

— Да… дори ние не разбираме какво става там, какво се случва там.

Двамата й посетители се спогледаха и накрая Крас каза:

— Те имат план, но има опасност за…

Внезапно устата му стана като изпълнена с памук. Езикът му сякаш се върза на възел. Авиана чакаше за още, но Крас не можеше да й каже нищо.

Тя прие мълчанието му за някакво негово колебание и кимна с уважение, а после подкани драконовия магьосник да пристъпи през дупката.

Крас го стори незабавно, почти скачайки в небето. Крилата му реагираха на мига и го понесоха. Птиците около мястото зачуруликаха, разпознавайки другар в летящото създание.

Приятното усещане го накара незабавно да забрави Малфурион и мисията си. Чувството, че има собствени криле, бе така великолепно, че Крас се спусна и извиси няколко пъти сред клоните и около тях, преди в ума му да се върне някаква разумна мисъл.

Донякъде разочарован, магьосникът най-накрая кацна обратно на площадката, където го чакаха Авиана и друидът. Нощният елф имаше възхитено изражение, а полубогинята се усмихваше като доволен родител. Тя посочи на Малфурион, че трябва да пристъпи напред и след един последен предпазлив поглед надолу той се подчини.

Прелитайки над нощни елф, Крас го пое под раменете. Сякаш не носеше нищо.

— Удобно ли ти е? — запита магьосникът.

— Не и докато краката ми не докоснат земята — измърмори Малфурион. — Но ще съм достатъчно добре дотогава, господарю Крас.

— Вървете тогава, вървете тогава — каза Авиана на двамата. После добави специално към Крас: — И когато дойде краят на дните ти, младежо, тук ще съм приготвила гнездото ти, ще съм го приготвила.

Крас пребледня. Огледа се наоколо към безбройните птици — толкова много видове, живеещи заедно, макар и да не трябваше да го правят.

И причината да могат да живеят тук беше… че изобщо не са живи. Това бяха техните духове, доведени тук от полубогинята. Някъде там имаше и по-големи летящи създания. Може би убитият хипогриф и… и разбира се драконите, които бяха видели края на дните си.

— Сега вървете, вървете… — изгука бялата фигура. — Ще се върнете достатъчно скоро, достатъчно скоро…

Крас, хванат неподготвен, както никога досега през дългия си живот, преглътна.

— Да, господарке… Благодаря ти отново.

Тя се усмихна, което по никакъв начин не успокои мислите му.

Драконовият магьосник се издигна на няколко метра височина и огледа посоката, в която тя му беше казала да лети. Намести хватката си върху нервния Ронин, а после потегли.

Когато отлетяха, нощният елф запита:

— Какво искаше да каже с това? С това, че ще се върнем…

— Всички трябва да умрем един ден, Малфурион.

— Ние… — Друидът потрепери, най-накрая осъзнавайки истината. — Искаш да кажеш… всичко това…?

— Всичко.

Крас не пожела да говори повече, но любопитството му се разбуди и той си позволи един поглед към гнездото. Очите му се разшириха, когато осъзна, че е видял съвсем малка частица от него. За пръв път магьосникът видя конструкцията в нейната чудовищна цялост. Тя се простираше навсякъде и във всяка извивка имаше по една кръгла стая. Драконът разгледа цялата постройка, а после и дървото, което я правеше да изглежда нищожна. Високо горе се носеха крилати създания, които дори той не можеше да идентифицира.

И тогава, докато той все още зяпаше зад гърба си… навлязоха сред облаците.