Ричард А. Кнаак
Демонична душа (13)

Тринайсет

Демоните имаха навика да колят всичко и всеки по пътя си. Това правеше взимането на пленници за разпит трудна работа, а капитан Варо’тен смяташе разпитването за необходимост. Най-накрая успя да убеди Аркемонд да му хване няколко, но онези, които пристигнаха, представляваха по-скоро купчина изпочупени телесни части, отколкото живи същества.

Белязаният нощен елф прекара няколко минути с последния от сбирщината, а после направи на изпотрошения клетник услугата да му пререже гърлото. Разпитът се оказа пълен погром, но не по негова вина. Командирите на Легиона явно не схващаха основните нужди на разпита.

Варо’тен предпочиташе да е на бойното поле, но не искаше да напуска двореца, особено пък напоследък. Нещото, в което се бе превърнал лорд Ксавиус, не се мяркаше вече от няколко дни, като в същото време и неколцина Аристократи бяха изчезнали. Манорот прие новината спокойно, но капитанът подозираше, че знае причината. Офицерът обаче не обичаше да му липсва каквато и да е информация.

— Разкарайте този боклук — нареди той на двамата стражи. Когато те се подчиниха, капитан Варо’тен изчисти кинжала си и го прибра. Огледа се из залата за разпити — квадратна стая шест на шест метра, с един-единствен син кристал за осветление. Ъглите бяха пълни със сенки. Единственият изход беше желязна врата, дебела десет сантиметра.

Подът носеше следите на векове кръвопролития. Кралицата никога не посещаваше най-ниските помещения в двореца и Варо’тен не държеше това да се променя. Подобна работа не беше подходяща за нейните изтънчени сетива.

Войниците извлякоха трупа на нещастника навън, оставяйки капитана сам с мислите му. Нямаше новини от Повелителя на хрътките. Манорот не показваше никакво притеснение, но нощният елф се зачуди дали с могъщия демон не се е случило нещо. Ако беше така, някой друг трябваше да поведе лова на заклинателите. Засега демоните се проваляха и Варо’тен търсеше възможност да поправи своята грешка, след като бе изгубил двама от тях в омагьосаната и враждебна гора.

Но това щеше да означава да напусне палата…

Той се пресегна с две ръце да намести меча на хълбока си… и внезапно извади острието, замахвайки към сенките вляво.

Острият като бръснач меч мина на сантиметър от фигура, която допреди миг беше невидима сред тези сенки. Вместо да се стресне обаче, другият просто се изсмя на капитана.

— Остър меч, остър ум, капитан Варо’тен…

В началото войникът си помисли, че отново си има работа с Ксавиус, но след по-внимателно вглеждане установи, че лицето на новодошлия е различно. Варо’тен превъртя в ума си чертите на всички Аристократи и откри съвпадение.

— Господарю Перот’арн… чудехме се къде сте изчезнал.

Някогашният магьосник излезе от сенките, когато офицерът прибра оръжието си.

— Занимавах се с… изучаване.

Нощният елф изгледа трансформацията с едва прикрито отвращение. Сатирите му бяха противни.

— И другите изчезнали ли „изучават“?

— Малцината избрани, да.

Най-сетне капитанът имаше обяснение къде са отишли липсващите Аристократи. Те все още бяха тук, но приели формите на тези гротескни пародии. Новото тяло на Ксавиус бе сред малкото решения на Саргерас, в които Варо’тен силно се съмняваше. Макар някогашния съветник да беше станал по-могъщ, умът му очевидно също бе изменен. В него имаше нещо животинско и то не само в облика му. Нещо животинско и нечестиво.

От малкото, което беше видял от Перот’арн до момента, капитанът предполагаше, че и останалите изчезнали Аристократи са също толкова нестабилни, колкото и водача им.

— Къде е Ксавиус — запита той сатира.

— Там, където трябва да бъде, добри ми капитане — отвърна рогатата твар. — И върши онова, което е нужно, за да се изпълни по-скоро плана на нашия великолепен бог…

— Нима вече не е в двореца?

Перот’арн се закикоти.

— Остър меч, остър ум…

Капитан Варо’тен се изкуши да извади отново меча си и да наниже подиграващата се гадина на него, а може би дори да окачи главата на Перот’арн над някоя камина след това. Сатирът се ухили в отговор, сякаш го предизвикваше да реагира.

Белязаният нощен елф се удържа и запита:

— И какво правите вие тук долу? Имате някакви интереси в областта на разпитването?

— Да кажем за развлечение…

— Нямам достатъчно време, за да го хабя с шегичките и глупавите ви игри на думи. — Варо’тен мина покрай Перот’арн и посегна към дръжката на вратата. — Нито пък, щом стана дума, на онзи, който ви води.

— Някога ти му служеше. Ще му служиш отново.

— Служа на великия Саргерас, на кралицата си и на никого другиго! — отвърна офицерът. — И ако той си мисли…

Докато говореше, капитанът се обърна към мястото, където стоеше сатирът. Когато обаче потърси с поглед Перот’арн, откри само сенки.

Нощният елф излезе от залата с ръмжене. Кралицата трябваше да научи повече за тези прокълнати сатири. Той не им вярваше. И определено не вярваше вече на лорд Ксавиус.

Ако само знаеше къде е отишъл някогашният съветник…

 

 

Малфурион изтръпваше при мисълта за ужасяващото зло, почувствано в Драконовата душа. Как бе възможно нещо, създадено да спаси света, да излъчва подобна омраза? Какво беше направил драконът Нелтарион?

Друидът си възвърна самообладанието и отново започна да изучава диска. Толкова простоват, така невинен на пръв поглед. Само с вглеждане надълбоко можеше да се осъзнае ужасяващата истина.

Изненада го, че Изера не може да го почувства. Тя със сигурност би разбрала. Но също както на другите, дискът пречеше и на нея да забележи същността му по толкова потаен начин, че дори да го държеше в ръка, Господарката на Смарагдовия сън едва ли би забелязала нещо.

Може би… може би ако Малфурион разрушеше защитаващата магия, тогава другите щяха да осъзнаят истината, преди да е станало твърде късно.

Той спря да обръща внимание на отвращението си и навлезе по-надълбоко в диска. С добре тренираните си сетива откри възелът на магията. Друидът се опита да го разплете…

Удар, сякаш от хиляда мълнии едновременно, разтърси нематериалната му форма и почти я разкъса на несъществуващи прашинки. Малфурион безмълвно изкрещя. Обърна се към Изера за помощ, но за негов ужас тя сякаш не забелязваше агонията му.

Друг обаче я видя.

Той не погледна директно към нощния елф, но мислите му направо размазаха поразения друид. Лудостта на създателя на Драконовата душа стана явна за броени секунди.

„И така! — изрева Нелтарион, макар в смъртния свят да продължаваше да говори с другите учтиво и дружелюбно. — Опитваш се да откраднеш великолепната ми Драконова душа!“

Чудовищна невидима сила притисна Малфурион от всички страни. В началото започна да се бои, защото тялото му се сгърчи. После осъзна, че образът, който поддържаше за себе си в сегашното състояние, е само това — образ. Нелтарион можеше да го разтегне на дълга лента и това нямаше по никакъв начин да навреди на здравето му. Земният пазител не желаеше това. Той искаше да затвори друида в магически затвор, за да попречи на натрапника да предупреди другите или да докосне отново диска.

Добил нова решителност от ужасните спомени за пленничеството си в ръцете на лорд Ксавиус, Малфурион успя да разбере магията, преди да го запечата. Веднага се опита да насочи мислите си към Изера, с надеждата тя да усети опасността.

„Не! Те няма да се месят! — Умственото присъствие на Нелтарион беше зашеметяващо. — Няма да предадеш всичко, което съм сторил! Никой от вас няма да го направи!“

Тъй като Изера така и не осъзнаваше опасността, друидът стори единственото, за което успя да се сети — напусна залата и смъртното измерение и се върна обратно в самотата на Смарагдовия сън.

Незабавно го обгърна спокойствие. Той се носеше над неотличаващите се с нищо специално планини, където за първи път се беше свързал с Онази що сънува. Облекчен, Малфурион се опита да събере мислите си.

Изведнъж от нищото се появи огромна сенчеста форма, която се опита да го погълне с рев.

Отдръпвайки се в последния миг, друидът не можа да повярва на ставащото; Нелтарион го беше последвал в царството на съня! Тук драконът беше още по-ужасяващ, отколкото в смъртния свят. Лицето му представляваше изопачена сатанинска карикатура на реалността и всеки елемент от злото, с което черният бе заредил Драконовата душа, ясно личеше по начупените му, непропорционални черти. Нелтарион беше два пъти по-огромен, отколкото в реалния свят, а острите му нокти се простираха на мили разстояние. Крилата му засенчваха цялата планинска верига.

„Няма да се откажа от онова, което ми принадлежи по право! Само аз съм достоен да управлявам! Няма да кажеш на никого!“

Нелтарион издиша. Зелени пламъци изпълниха Смарагдовия сън.

Когато огънят го погълна, Малфурион изкрещя. Това, което бегемотът правеше, би трябвало да е невъзможно. Той не само, че беше нахлул в царството на Изера, без тя да разбере, но сега се опитваше да изпепели недосегаемата същност на друида.

Внезапно в ума му се появи нещо, което Ценариус някога му бе казал.

„Възприятията могат да лъжат, ученико мой. Това, което би трябвало да е истина, не винаги е вярно. В света, от който ти сега си част в качеството си на друид, възприятията могат да станат всичко, което си представиш.“

Не съвсем сигурен, че разбира, но вече почти изпепелен, Малфурион отказа да позволи на пламъците да го убият. Те не можеха да съществуват тук. Също като тялото му и огромният образ на Нелтарион, те представляваха само идеята за нещо реално, но не бяха истински. Видения… илюзии.

И този измислен огън не можеше да изгори дори най-късото фалшиво косъмче по въображаемата му глава.

И агонията, и пламъците изчезнаха. Нелтарион все още беше тук, а лицето му изглеждаше по-изкривено от всякога. Той изгледа дребната фигурка с отвращение, сякаш чудейки се как така друидът си позволява наглостта да не умира.

Малфурион не беше сигурен дали отново ще извади късмет при следващата атака на Аспекта, затова се хвърли към последния останал му път за бягство. Концентрира се върху тялото си и си наложи да се върне в него.

Зеленикавите планини внезапно се отдалечиха от него. Нелтарион също се смали в далечината. Друидът усети близостта на собственото си тяло…

„Не! — долетя отново страховитият глас на Аспекта. — Ти си мой!“

И точно когато нощният елф почувства как навлиза в смъртното си тяло, нещо силно го удари. Малфурион падна назад със сумтене и все още полузамаян удари главата си в твърдата скалиста земя. Последните следи от Смарагдовия сън изчезнаха, а с тях и ръмженето на яростния черен дракон.

— Друиде! — извика го някой друг. — Малфурион Стормрейдж! Чуваш ли ме? Цял ли си все още?

Той се опита да фокусира погледа си върху говорещия.

— К… Крас?

Но когато младежът погледна към магьосника, веднага се опита да отстъпи. Чудовищна драконова паст изпълваше взора му, а челюстите се отваряха, за да го погълнат…

— Малфурион!

Острият глас на Крас проби пелената на страха му. Очите на нощния елф се прочистиха и разкриха не дракон, а решителното бледо лице, което вече познаваше така добре.

Изражението на магьосника беше загрижено. Той помогна на Малфурион да седне и му подаде мях с вода, от който да пие. Чак след като друидът бе утолил жаждата си, Крас го запита какво е станало.

— Свързали се с Онази що сънува?

— Да, и ми се наложи да спомена Ценариус повече от веднъж… както ти намекна.

Драконовият магьосник си позволи кратка крива усмивка.

— Спомних си нещичко, което Алекстраза ми беше казала някога. Помислих си, че толкова назад в миналото чувствата ще са дори по-силни.

— Значи съм бил прав да мисля, че тя и моят шан’до…

— Това изненадва ли те? Техните сфери на влияние се пресичат по много начини. Сродните души често са привлечени една към друга, независимо от разликите в обкръжението.

Малфурион не настоя за повече информация.

— Тя се съгласи да ме заведе на мястото, където те се събираха.

Очите на Крас се разшириха.

— Всичките петима Аспекти?

— Видях само четири. Изера, твоята Алекстраза, сребристосин дракон с весело изражение…

— Малигос… ах, как само ще се промени той…

— И… и… — Внезапно нощният елф откри, че не може да говори. Думите бяха на върха на езика му, но не искаха да излязат. И колкото повече се опитваше, толкова по-детински звучеше друидът. Но вместо думи, от устата му излизаха звуци, които нямаха никакъв смисъл.

Крас постави ръка на рамото му и кимна тъжно.

— Мисля, че разбирам. Не можеш да кажеш повече. Там е имало още някой.

— Да… друг…

Малфурион не успя да добави повече, но видя, че Крас наистина разбира. Нощният елф изгледа шокирано спътника си, осъзнавайки, че магьосникът е също толкова неспособен да говори за Нелтарион, колкото и той. Някъде в миналото и старецът си бе навлякъл гнева на черния бегемот.

Което означаваше, че вероятно и Крас знае за Драконовата душа.

Те се гледаха в очите, а тишината предаваше много от онова, което устите им не можеха. Това, че драконовият магьосник толкова решително искаше да достигне народа си и да открие истината, вече не изглеждаше толкова чудно. Древните бяха предадени от един от своите и единствените двама, които знаеха за това, не можеха да кажат нищо, дори един на друг.

— Трябва да вървим — измърмори Крас, помагайки му да се изправи. — Вероятно можеш да се сетиш защо.

Малфурион определено можеше. Нелтарион нямаше да го остави жив. Магията му представляваше отчаян удар, преди друидът да е избягал от Смарагдовия сън, но черният дракон нямаше да се задоволи с това. Той беше твърде близо до целта си. Вероятно само обстоятелствата бяха спасили Крас по-рано, но от това, което Малфурион видя от лудостта на черния, никой от двама им нямаше да е в безопасност още дълго. И макар че Нелтарион не би посмял да действа директно…

— Стражите! — успя да изстене той.

— Да. Може отново да ги видим. Добре ще е да се върнем при хипогрифите си и да бягаме.

Значи особеностите на магията им позволяваха толкова индиректна комуникация. Малък, и в общи линии безполезен дар. Можеха само да си намекват един на друг за приближаващата смърт.

Все още изморен, той трябваше да разчита на Крас да му помага с ходенето. Двамата се насочиха към търпеливо чакащите ги животни с усилие. Един от хипогрифите изграчи, когато ги видя, а другият размаха криле стреснато.

— Ще ни носят ли по целия път назад? — запита магьосникът.

— Да. Ценариус би…

Земята се разтърси силно. Нощният елф и Крас се спънаха и паднаха. Хипогрифите литнаха на няколко стъпки от земята.

Точно на мястото, където допреди секунди ги бяха чакали ездитните им животни, земята се разцепи и от нея изскочи сляпата глава на чудовищен червей. Дълъг прорез на върха на тялото му се отвори невероятно широко, разкривайки кръгла уста със зъби, опасващи цялата външна стена. Червеят погълна по-бавния от двата хипогрифа цял със зловещо буботене.

— Тичай! — извика Крас.

Двамата се втурнаха през насечения терен. Въпреки закуската, която току-що си бе осигурил, червеят се обърна в тяхна посока. Отново изтътна, а после се зарови обратно в земята.

— Дръпни се от мен, Малфурион! Трябва да се разделим!

Едва се бяха хвърлили в противоположни посоки, когато земята отново експлодира и ужасното създание изскочи нагоре. То захапа местността около отвора и след това нададе яростен вой, че не е намерило нищо, което да добави към ордьовъра си.

Макар че червеят нямаше видими очи, по някакъв начин можеше да усети къде е отишъл Малфурион. Колосалното му разделено на пръстени тяло се заизвива към него, а кръглата уста се разтвори и премлясна лакомо.

Това не можеше да е съвпадение. Нелтарион със сигурност беше изпратил заравящото се чудовище след тях. Параноята на дракона беше толкова голяма, че сега нищо не можеше да бъде оставено да попречи на черните му стремежи.

Червеят се хвърли напред. Вонята на развала, която се разнасяше от устата му, почти зашемети друида. Малфурион тичаше колкото може по-бързо, макар и да знаеше, че няма да е достатъчно.

Но точно преди съществото да го достигне, нещо прелетя на пътя му. Оцелелият хипогриф заби ноктите си в месестата глава със свиреп грак. Клюнът му пробиваше дупки в меката кожа, докато създанието отмъщаваше за падналия си другар.

Буботейки заплашително, червеят се опита да захапе летящия си враг. Хипогрифът отскочи извън обсега на устата, а после отново се хвърли надолу, за да удари пак главата.

— Килис Фортуна! — изкрещя Крас.

Големи парчета твърда скала и пръст, изровени от пристигането на червея, се надигнаха в небето и започнаха да блъскат създанието. Чудовището се олюля напред-назад в опит да избегне яростната атака. Повечето от скалите не му нанесоха някакви сериозни поражения, но магията на Крас определено успя да изплаши звяра.

Друидът си пое въздух и се опита да помогне по собствения си начин. В този планински регион имаше твърде малко растения, но едно от тях, намиращо се съвсем наблизо, привлече вниманието му. Малфурион му се извини, а после откъсна няколко влакънца от клоните му и ги хвърли към огромния хищник.

Вятърът разнесе нишките по негова молба и ги запрати все по-бързо и по-бързо към целта им. Малфурион се концентрира и докосна онова, което командваше растежа им.

И точно преди да ударят, бодливите стръкове се издуха. Уголемиха се тройно, а после отново и отново. Докато улучат червея, вече бяха големи почти колкото самия друид.

И по-важното, бяха много по-твърди. Всеки от бодилите се удари в червея със силата на стоманено копие. Дузини трънени, повече от метър дълги остриета потънаха в тялото на чудовището.

Този път звярът изрева. Зелена димяща гной потече от раните и се разля по земята, където продължи да гори. Бодилите останаха забити в плътта на червея. Той се разтресе в опит да ги отърси, но нито един не падна.

— Браво! — възкликна Крас и сграбчи Малфурион за ръката, теглейки го настрани. — Опитай се да призовеш оцелелия хипогриф!

Друидът се пресегна с ума си към животното и се опита да го извика при тях, но яростта на хипогрифа надделя над призива му. Червеят беше погълнал другаря му и животното искаше мъст.

— Не ме слуша! — изкрещя елфът, а паниката се промъкна в гласа му.

— Значи трябва да продължаваме да бягаме!

Все още опитвайки се да отърси от себе си жестоките тръни, червеят ги последва. Не се движеше толкова бързо, колкото допреди малко, но все още бе достатъчно бърз, за да ги докара до предела на силите им.

Изведнъж гигантът отново се хвърли към земята и се зарови дълбоко. Почвата под тях потрепери толкова силно, че Малфурион се препъна. Крас успя да остане на краката си, но не можеше да тича напред.

— Трябва да опитам нещо! — извика той. — Страхувах се да го пробвам, откак дойдох в земята ти, но без хипогрифа това изглежда като единственият ни шанс да се спасим!

— Какво?

Магьосникът не отговори, защото вече правеше заклинанието си. Малфурион почувства как около спътника му се пробуждат плашещи сили, докато той рисуваше арка с дясната си ръка и мърмореше думи на език, който нощният елф никога дотогава не беше чувал. Когато ръката на Крас прободе въздуха, тя буквално го преряза и отвори дупка в реалността.

„Не, не дупка — поправи се мислено Малфурион. — Портал.“

Когато заклинателят завърши огромния кръг, земята се разтресе. Обръщайки се към друида, Крас извика:

— През портата, Малфурион! През…

Червеят отново нахлу през дупка в повърхността. Крас залитна назад. Нощният елф, който точно започваше да изпълнява нареждането, се обърна, за да помогне на спътника си.

— Трябваше да минеш през него! — извика драконовият магьосник.

С широко отворена паст чудовищният копач се хвърли върху двамата. Малфурион издърпа магьосника в изправено положение, а после се метна заедно с него през портала. Можеше да усети как зад гърба им червеят ги догонва, да подуши смъртната му миризма. Бягството изглеждаше толкова далеч…

И когато влязоха в портала, звярът се приземи…