Ричард А. Кнаак
Демонична душа (10)

Десет

Това е нетърпимо! — каза лорд Старей, докато взимаше щипка прах от кесията си и го вдишваше с една ноздра. — Една чудесна възможност, пропиляна на вятъра, Рейвънкрест!

— Може би, Десдел. А може би не. Но вече е сторено и трябва да си остане в миналото.

Двамата се намираха в палатката на лорд Рейвънкрест, заедно с още няколко благородници-офицери, и обсъждаха план за действие, след като отстъплението бе прекратено. Но Десдел Старей беше убеден, че решението на Крас армията да спре точно когато врагът им е отстъпвал, е незряло. Командирът бе убеден, че нощните елфи са можели да стигнат по целия път до Сурамар необезпокоени, само ако го бяха послушали — мнение, което сподели повече от веднъж, откакто драконовият магьосник и другите се присъединиха към тях.

— Войниците се биха смело — отвърна учтиво Крас. — Но те са от плът и кръв и са твърде изтощени. Имат нужда от почивка:

— А също и от храна — изсумтя Брокс, който съпровождаше заклинателите. Нощните елфи явно не искаха компанията на орка, но тъй като Рейвънкрест не беше наредил изрично той да не присъства, никой, дори Старей, не посмя да се противопостави на това, че е тук.

— Да, има го и този проблем — съгласи се господарят на замъка Блек Руук. — Войниците и бежанците трябва да си почиват и да се нахранят и няма да го обсъждаме повече. Сега обаче ще решим какво трябва да сторим оттук нататък.

— Определено Зин-Азшари! — каза бързо лорд Старей. — Трябва да спасим кралица Азшара.

Другите благородници повториха мнението му. Крас се намръщи, но не каза нищо. Бяха обсъдили помежду си това, преди да дойдат, и всички се съгласиха, че нощните елфи ще стоят вкопчени във вярата си, че монархът им е затворник на демоните. И тъй като Зин-Азшари бе също така и мястото, от което Пламтящият легион нахлуваше в Калимдор, им се струваше безсмислено да спорят за някакъв друг път на действие. Независими от причината, столицата трябваше да бъде превзета.

Крас обаче не смяташе, че народът на Малфурион ще се справи сам.

Игнорирайки протокола, той пристъпи напред и заговори твърдо:

— Господарю Рейвънкрест! Трябва отново да говорим на тема, която знам, че не желаете да обсъждаме, но е неизбежно!

Благородникът прие чаша вино, налято от лорд Старей. Дори насред кризата, високото положение в йерархията на нощните елфи осигуряваше някои преимущества.

— Предполагам, имаш предвид да се свържем с джуджетата и други подобни?

Вдясно от него Старей се намръщи. Подобни изражения красяха лицата на повечето други благородници.

Макар и да беше ясно, че това ще се окаже повторение на предишните му поражения, магьосникът настоя:

— Убеден съм, че в момента джуджетата, таурените и другите раси водят собствените си войни срещу Пламтящия легион. Шансовете ви за оцеляване са малки, ако сте разделени, но с общи сили Зин-Азшари може да бъде превзет, при това с цената на много по-малко жертви!

— Таурени в Зин-Азшари? — изплю един благородник. — Колко варварско!

— Биха предпочели да си имат демони там? — промърмори Ронин на Малфурион.

— Няма да разбереш — отвърна мрачно друидът.

— Не, явно няма.

Брадатият командир изпи виното и подаде празната чаша на лорд Старей. После изгледа магьосника така, както се гледа уважаван, ако и заблуден старец.

— Господарю Крас, вашият принос към нашите стратегии е високо ценен. Знанията ви за магията надминават дори тези на собствените ни магьосници. Що се отнася до изкуствата, с удоволствие приемам съвета ви. — Гримасата на Рейвънкрест стана още по-мрачна. — Когато обаче става дума за други въпроси, налага ми се да ви напомня, че вие не сте един от нас. Не разбирате основните истини. Дори да сторя нещо толкова ненормално, като това да призова джуджетата и таурените на помощ, честно, смятате ли, че те ще дойдат? Недоверието им към нас е толкова голямо, колкото и нашето към тях. И като стана въпрос, даже и ако се присъединят към нас, мислите ли, че войниците ни ще се борят рамо до рамо?

— Джуджетата по-скоро ще се обърнат срещу ни — намеси се Старей. — Алчността им е добре известна. Ще ни ограбят и ще се скрият обратно в дупките си.

Друг офицер добави:

— А таурените ще загубят още повече време да се бият едни с други. Те са повече зверове, отколкото интелигентни създания! Хаосът в техните редици ще се предаде на нашите войни и ще причини такива безредици, че демоните лесно ще ни изтребят!

Лорд Рейвънкрест се съгласи.

— Разбирате ли, господарю Крас, така не само ще докараме същинска лудница в редиците си, но най-вероятно и сигурно унищожение.

— Което вероятно така или иначе ни очаква, ако продължим сами.

— Конкретно тази дискусия завърши, добри ми магьоснико, и ми се налага учтиво да ви наредя да не я подхващате отново.

Двамата се гледаха очи в очи няколко секунди… и не друг, а Рейвънкрест отмести поглед първи. Въпреки тази малка победа, обаче, Крас не възрази.

— Простете ми, че превиших правата си — каза той.

— Сега ще обсъждаме провизии и тактики, господарю Крас. Наистина няма да имаме нужда от вашето присъствие, нито от това на други заклинатели, освен разбира се Илидан, който ми служи директно. Бих предложил самите вие да си починете. Заслужили сте го. Уменията ви ще са добре дошли, когато отново потеглим напред.

Крас се поклони учтиво и не каза нищо повече. Следван от другите, той спокойно излезе от палатката.

Но веднъж оказал се извън обсега на слуха им, бледият магьосник изкоментира горчиво:

— Късогледството им ще доведе до трагичен завършек на битката. Единственият ключ към победата е съюз с другите раси…

— Те няма да го приемат — настоя Малфурион. — Народът ми никога няма да се бие рамо до рамо с други.

— С голяма готовност приеха Кориалстраз — контрира го Ронин.

— Малцина могат да откажат на дракон, господарю Ронин.

— Вярно е — измърмори Крас замислено. — Трябва да ги намеря.

— Да намериш кого?

— Моят… драконите, разбира се.

Брокс изсумтя, а Малфурион изглеждаше втрещен. Друидът знаеше, че Крас е свързан с Кориалстраз, но дори сега не разбираше цялата истина.

— Драконите, господарю Крас? Но те са въплътената сила! Как е възможно да ги откриете?

— Имам своите методи… но за да го сторя, ми трябва и начин за бързо придвижване. Нощните саблезъби никога няма да се справят. Имам нужда от нещо, което може да лети.

— Като дракон например? — запита сухо Ронин.

— Ще ми стигне и нещо по-малко, приятелю.

За всеобща изненада не друг, а Малфурион отправи предложението:

— Недалеч оттук има гори. Може би… може би мога да се свържа с Ценариус. Възможно е той да има разрешение на проблема.

Това явно не беше напълно задоволително, ако се съдеше по изражението на Крас, но никой не измисли нещо по-добро. Накрая той кимна и каза:

— Тогава трябва да потеглим колкото може по-скоро. Иначе капитан Шадоусонг или ще се опита да ни задържи, или, което е много по-лошо, да ни последва с отряда си. Страхувам се, че така и нощните елфи, и Пламтящият легион ще разберат за мисията ни.

На Джарод и останалите им пазачи беше дадена възможност да се възстановят. Никой не очакваше, че магьосниците ги грози някаква физическа опасност насред армията, а войниците така и така не можеха да се справят с магическа опасност така, както подопечните си. Стигнеше ли се отново до поход, защитниците разбира се незабавно щяха да се върнат към задълженията си.

Но Крас разчиташе дотогава отдавна да е надалече.

— Наистина ли смяташ това за нужно? — запита червенокосият магьосник.

— Заминавам по две причини, Ронин. Първата е тази, за която говорим. Драконите могат да обърнат развоя на събитията. Що се отнася до втората причина, тя е по-лична. Отивам, за да разбера защо от тях се излъчва само мълчание. Това не е редно, както разбираш. Искам да открия истината.

Никой не възрази. Лорд Рейвънкрест възнамеряваше нощните елфи да потеглят по мръкнало и Крас трябваше да тръгне, преди някой да усети, че липсва.

Ронин кимна.

— А ние двамата с Брокс?

— Ако нашият приятел друид успее да ми осигури транспорт, както твърди, ще се върне много преди здрач. Междувременно вие с Брокс се опитайте да стоите далеч от лорд Рейвънкрест. Иначе може да ви запита за нас. Ще е достатъчно бесен, когато разбере, че съм напуснал, и без да знае предварително.

— Може би, а може би не. Така никой няма да оспорва решенията му на глас.

Крас не обърна внимание на шегата на човека, а вместо това погледна Малфурион.

— Трябва да вървим. Ако потеглим с две нощни пантери към областта с бежанците, войниците няма да ни притесняват много. После можем да заобиколим и да се насочим към горите. — Той изсъска леко. — И после ще се молим покровителят ти да ни се притече на помощ.

 

 

Те бързо изоставиха другите, следвайки курса, предложен от възрастния магьосник. Войниците ги гледаха с мъгляво любопитство и подозрителност, но тъй като двамата не се насочваха към фронта, тези погледи не траеха дълго.

Малфурион все още не се чувстваше спокойно с тази мисия на Крас, но не посмя да спори със заклинателя. Той уважаваше мъдростта му и знаеше, че магьосникът разбира драконите по-добре от всеки друг, когото бе срещал. Често той дори почти приличаше на един от тях. Явно някъде в миналото Крас бе имал уникалния шанс да живее сред древните създания, поне за известно време. Какво друго обяснение можеше да има за връзката му с левиатаните?

Отне им почти три часа, но накрая навлязоха в гората. Този път обаче спокойствието, което Малфурион беше почувствал миналия път, когато влезе в подобно място, не го докосна. Гората бе изстрадала покварата на Легиона и белезите все още стояха. Ако защитниците не бяха обърнали вълната така внезапно, и тя щеше вече да е станала на прах.

Въпреки надвисналата заплаха, животът все още вирееше тук. Птиците пееха и друидът можеше да усети как дърветата пращат на длъж и шир вести за новите натрапници. Шумоленето стана особено силно с приближаването на Крас, сякаш гората можеше да усети странността му. Те, разбира се, също така приветстваха нощния елф, очевидно различавайки аурата и благословията на Ценариус.

Но друидът не почувства и следа от полубога. Господарят на горите имаше много задачи, първата от които да раздвижи другарите си, за да се организират в защита на света им. Каква ли беше тази безумна надежда, че дървесното божество ще има време да отвърне на зова му?

— Тази земя вече е изстрадала много — промълви спътникът му. — Мога да вкуся злото, което е минало оттук.

— Аз също. Крас, не знам дали Ценариус ще може да ме чуе тук.

— Не мога да сторя друго, освен да те помоля да опиташ, Малфурион. Ако се провалиш, няма да те виня. Просто ще трябва да се справя с помощта на нощна пантера, а това неимоверно ще забави пътуването ми.

Те достигнаха местност дълбоко сред леса, където друидът чувстваше малко повече от типичното за горите спокойствие. Той обясни това на Крас и двамата слязоха от седлата.

— Да те оставя ли сам? — запита магьосникът.

— Ако Ценариус реши да дойде, ще го стори независимо дали си с мен, господарю Крас.

Малфурион намери сред меките диви треви място, където да седне. Старият магьосник почтително застана от едната му страна, така че да не притеснява друида.

Младият нощен елф затвори очи и се концентрира. Първо се пресегна към дърветата, растенията и останалия живот, търсейки сред тях намек за местоположението на полубога. Ако Ценариус бе минал оттук, Малфурион скоро щеше да разбере.

Но гората не му предложи дори следа от властелина. Ядосан, друидът се замисли за другите си възможности. За съжаление единствено Смарагдовият сън му предлагаше сигурен начин незабавно да се свърже със своя шан’до. Точно както се опасяваше.

Малфурион вдиша бавно, после издиша и се концентрира върху нематериалния свят. Нямаше нужда да навлиза изцяло в него, а само да се докосне до ръба му. Тогава щеше да прати мислите си към Ценариус. Дори това взаимодействие със Съня го плашеше, но трябваше да го направи.

Той усети как се отделя от смъртното си тяло. Вместо обаче да позволи цялостно пренасяне, друидът задържа процеса по средата на пътя. Това се оказа по-изморително, отколкото очакваше, но Малфурион не планираше да остане в подобно състояние твърде дълго. Той си представи властелина на горите такъв, какъвто го познаваше, използвайки това, за да създаде връзка…

Концентрацията му внезапно се пръсна от глас в ухото му:

— Малфурион! Не сме сами!

Бързото отстъпление на ума му обратно в тялото разтърси друида. Вцепенен за момент, той не можа да стори почти нищо, освен да отвори очи… точно навреме, за да види адския звяр, затичал се насреща му.

Някой изрече изпълнени със сила думи и зловещата хрътка се сви навътре в себе си. Чудовището се сгърчи и заизвива, бързо превръщайки се в гротескна разкъсана купчина кости и вътрешности.

Крас сграбчи Малфурион за ръцете и го изправи със зашеметяваща лекота. Старият магьосник запита:

— Можеш ли вече да се защитаваш?

Друидът нямаше време да отговори, защото гората изведнъж оживя. Не само демоничните хрътки, но и рогатите звероподобни адски пазачи заизвираха от всички посоки. Демоните имаха числено превъзходство спрямо двамата заклинатели поне десет към един. Пантерите им, завързани за едно дърво, ръмжаха и дърпаха юздите, но не можеха да се освободят сами. Демоните обаче не обърнаха никакво внимание на саблезъбите — целите им явно бяха магьосникът и друидът.

Крас начерта невидима линия около тях и промълви друга кратка магия. От земята изскочиха кристални бодли, които се извисиха до височината на нощен елф.

Трима адски пазачи се нанизаха на шиповете. Един адски звяр изрева, защото друг бодил откъсна част от муцуната му.

Бързите действия на Крас дадоха време на Малфурион де се опомни. Той погледна към дърветата най-близо до напиращите демони и измоли от тях помощ.

Дебели, покрити с листа клони се пресегнаха надолу и сграбчиха четирима от чудовищните войни. Те вдигнаха демоните високо и ги скриха от погледа на другите. Малфурион не можеше да види какво е станало с жертвите, но забеляза, че те така и не се появиха повече.

Другите дървета просто протегнаха клоните си, нагаждайки раздвижването си към преминаването на Легиона. Един адски звяр безпомощно се препъна в корен; друг имаше още по-малко късмет, защото когато се сблъска с неочакваното препятствие, вратът му се счупи.

Но демоните все така ги обкръжаваха, особено хрътките. Погледите им добиха почти цинична насмешка с приближаването им, а мисълта за двамата попаднали в капан заклинатели явно разбуждаше апетита им.

Въпреки силата на Малфурионовата атака, демоните явно се бояха повече от Крас и не без причина. Магьосникът притежаваше много по-големи възможности в занаята си от тези на нощния елф в неговия и магиите му се появяваха едновременно с огромна скорост и могъщество. От болното създание, което представляваше при първата им среща, нямаше и помен. Да, Крас дори сега изглеждаше подложен на огромно натоварване, но това по никакъв начин не го спираше.

През гората проехтя изплющяване, подобно на гръмотевица. Крас сграбчи гърлото си, защото тънко блестящо пипало се беше увило около него, затегнато като примка на бесило. Магьосникът полетя назад и се понесе към бодилите, които самият той беше създал.

Нощният елф рискува с поглед през рамо и пред погледа му се разкри гледка, почти толкова страшна, колкото Аркемонд — огромен скелетоподобен рицар, чиято глава представляваше рогат череп, с пламъци вместо очи. Страховитият му камшик влачеше магьосника към съдбата му. Новодошлият бе по-висок от другите демони и от начина, по който те се разделиха, за да му сторят път, Малфурион предположи, че той е водачът им.

Друидът вдигна стиска трева и я хвърли към зловещия камшик. Стръковете се завъртяха бързо, а после се забиха в нишката като добре наточени ножове, докато един от тях не я преряза напълно.

Когато краят на камшика го пусна, Крас се задави. Падна на колене и се опита да махне остатъците нишка от гърлото си. Демонът се препъна няколко крачки назад, но успя да запази равновесие. Той вдигна отново все още много дългия бич и се приготви да го използва срещу младия нощен елф.

Заобиколен от демони и с безпомощен в момента спътник, Малфурион нямаше големи надежди за оцеляване. Двамата с Крас не само, че се бяха открили за демоничните убийци, които непрестанно ги следваха, но този път и водачът на преследвачите беше дошъл, за да се подсигури, че няма да има повторно бягство. Джарод нямаше да им се притече на помощ. Само Ронин и Брокс знаеха за заминаването им и те си мислеха, че всичко е наред. Колко глупаво бяха постъпили!

За негова изненада обаче демонът не удари незабавно. Вместо това той изсъска:

— Предай ссссе, ссссъзззздание дребно, и ще бъдеш пощаден! Обещавам ти го в името на най-великия ссссси госсссподар Ссссаргерасссс! Това е единсссствената ти надежда зззза оцеляване…

Крас се закашля в опит да прочисти гърлото си.

— Д-да се предадеш на Пламтящия легион е… е съдба многократно по-ужасна от най-зловещата смърт! Трябва да се борим, дори да сме обречени да загубим, Малфурион!

Мрачните спомени от кратката му битка с Аркемонд караха нощния елф да си мисли същото. Можеше само да предполага какво правят демоните със затворниците си, особено с онези, които са били ключови за провалянето на досегашните им планове.

— Никога няма да се предадем!

Огнените очи на демона проблеснаха яростно и той замахна четири пъти с камшика си. Когато бичът удряше земята, проблясваше светкавица. Пред него изведнъж се появиха огромни форми. И с всеки удар на камшика, се материализираше нова демонична хрътка.

— Тогава моите любимци ще ссссе нахранят ссс васссс, ззззаклинатели!

Крас се изправи, а после се вгледа в демона-водач. Очите му се присвиха опасно.

Но рицарят-скелет бе готов за атаката му. Той заразмахва камшика около себе си, създавайки мъгла. Тя заблестя, все едно нещо се е разбило в нея.

Нощният елф прехапа устни. Противникът им с лекота се бе справил с нещо, което се очакваше да е много мощна магия.

— Точно както се боях — промърмори Крас. — Това е Повелителят на хрътките. Хаккар!

Малфурион с радост би го запитал какво точно знае за демона, но точно в този момент другите чудовища подновиха атаката си. Бодилите ги защитиха в известна степен, но демоните започнаха да ги разкъсват и трошат с нокти и зъби. Господарят им отзад се смееше — звук, подобен на съсъка на сто яростни змии.

Но точно когато първият адски пазач преодоля препятствията и се затича към двамата заклинатели, в битката от всички страни се хвърлиха войни, яздещи нощни пантери, които прегазиха няколко демона още преди те да осъзнаят, че са атакувани. И докато новодошлите нападаха, около тях се носеше песен.

Малфурион зяпна, защото осъзна, че това не са войниците на Джарод Шадоусонг. Бронята им бе по-сребриста и — той погледна два пъти, за да е сигурен — оформена за женска фигура. Песента, която чуваше, ехтеше във възхвала на Валкирията — страховитата бойна инкарнация на Майката Луна.

Сестринството на Елун бе дошло да ги спаси.

Малфурион за първи път виждаше тихите нежни жрици в ролята им на войни. Много носеха дълги извити мечове, докато в ръцете на други имаше къси копия с остриета и в двата края. Няколко дори носеха лъкове, от които с невероятна скорост изстрелваха залп след залп.

Ефектът върху демоните беше незабавен. Адските зверове падаха в изненадата си. Една жрица, размахваща меча си с лекотата на опитен боец, обезглави рогат войн. Две нощни пантери се спуснаха върху друга хрътка и я разкъсаха от двете страни, докато от нея не остана нищо повече от кърваво парче месо.

И сред страховитите валкирии, които сега опустошаваха редиците на Пламтящия легион, Малфурион зърна Тиранде.

Преди да успее да я извика, един демон замахна срещу него. Ако не бяха бързите му рефлекси, адският пазач щеше да пререже друида на две. Нощният елф се претърколи на една страна, а после метна магия.

Земята под краката на врага му се превърна във влажна песъчлива тиня. Демонът потъна до кръста, но успя да се задържи на това ниво. Задрапа в твърдата почва със свободната си ръка в опит да се отскубне, но Малфурион не му даде такава възможност. Той изрита острието от ръката на чудовището, а след това се затича към него. Адският пазач се въртеше на всички страни, в опит да докопа краката му. Друидът се подхлъзна и кошмарната твар сграбчи едното му стъпало. Малфурион обаче успя да достигне меча точно в мига, в който демонът го повлече в плаващия пясък.

Нощният елф замахна с цялата си сила и заби острието дълбоко в главата на адския пазач.

Докато демонът потъваше бавно в пясъците, Малфурион осъзна, че нещата не вървят на добре. Сестринството все още имаше предимство, но не една и две бяха в непосредствена опасност. Една жрица беше разкъсана пред очите му от адски звяр, чиито зъби преминаха през гърлото й като през коприна. Друга сестра падна на земята, защото адският пазач пред нея заби острието си в отворените челюсти на нощната й пантера и мечът излетя през рамената на котката. Втори рогат войн уби жрицата само след миг.

Но Малфурион наистина се ужаси, когато отново погледна към Тиранде. Вкопчена в битка с един адски пазач, тя не забелязваше Повелителя на хрътките и неговия камшик.

Бичът трябваше да се усуче около гърлото й, но заради случайно преместване на пантерата под нея усука здраво ръцете й, като ги притисна към тялото. Рицарят-скелет дръпна здраво и Тиранде падна от гърба на нощния саблезъб — дори с броня, тя сякаш не тежеше и грам.

— Не! — извика Малфурион и се затича към нея.

Крас, който точно правеше някаква магия, се опита да го сграбчи за ръката.

— Друиде, тук си в безопасност…

Но нощният елф го беше грижа само за Тиранде. Забравил напълно обучението си, той започна да си пробива път през битката. Когато стигна достатъчно близо, скочи… но не към приятелката си от детинство.

Огромното тяло на Повелителя на хрътките устоя на тежестта на Малфурион, но когато той се блъсна в демона, зловещото създание загуби концентрацията си. Камшикът охлаби хватката си върху жрицата и тя падна меко на земята.

— Глупак! — изплю чудовището и сграбчи друида за рамото. — Аз съм Хаккар… а ти си нищо!

Той обаче не видя кинжала, който Малфурион извади от колана си. Малкото острие потъна в ръката на демона на мястото, където сгъвките на бронята при лакътя оголваха част от плътта му.

Хаккар изрева и изпусна плячката си. Издърпа ножа — острието беше покрито с гъстата слуз, която минаваше за кръв при демоните. Вместо обаче да използва кинжала срещу Малфурион, Повелителят на хрътките го захвърли настрани и вдигна падналия си камшик. Той пристъпи към опитващия да се изправи друид, а ръката му вече се издигаше.

— Ззззаповедите му бяха да те осссставя жив, ако е въззззможно… миссссля обаче, че няма да бъде въззззможно…

Хаккар удари. През тялото на Малфурион пробяга мълния и той се сгърчи от болка. Чувстваше се така, все едно го изгарят жив.

Но част от него остана спокойна по време на агонията. Тя се опря на ученията на Ценариус и издърпа Малфурион далеч от болката му. Жестокостта на камшика се стопи в нищото. Повелителят на хрътките замахна втори и трети път, но друидът усещаше ударите така, сякаш просто е повял бриз.

Малфурион разбираше, че наказанието рано или късно ще разкъса тялото му, независимо от липсата на болка. Ученията на неговия шан’до му предоставяха единствено шанса да стори необходимото, за да се защити… ако изобщо беше възможно.

— Ще те зззапазззя на ръба на ссссмъртта, може би… — присмя му се Хаккар и го удари отново. — Той иссска ссссамо доссстатъчно живот, зззза да може да те изззмъчва! Ще му осссставя ссссамо толкова…

Страховитият гигант отново вдигна бича.

Погледът на Малфурион се изви към небесата. Облачната покривка беше последната му надежда и по ирония на съдбата Повелителят на хрътките сам му беше подсказал избора.

Вятърът първи се отзова на молбата му и раздвижи облаците. Те не обичаха да ги безпокоят и бързо потъмняха в яростта си. Макар и това да противоречеше на природата му, Малфурион прибави и своята ярост, а после погъделичка честолюбието им. Тук имаше някой, който също командваше мълнии и се перчеше с това.

Хаккар прие неподвижността му за капитулация. Повелителят наклони ръка назад с пламтящи очи.

— Още един удар, така миссссля! Още един удар…

Облаците изтътнаха и потрепериха.

Мълнията се спусна право надолу, не един, два залпа, които удариха право в демона.

Хаккар нададе вой на болка, който разтърси всяка кост в тялото на Малфурион. Повелителят на хрътките стоеше неподвижен, окъпан в ярка светлина, с високо вдигнати ръце, все едно се опитваше да прегърне онова, което го унищожаваше. Вече изпепеленият камшик падна от треперещите му пръсти.

Навсякъде по бойното поле адските зверове рязко прекратиха битките си и завиха тъжно.

Най-накрая небесната светлина избледня… и изпепеленият труп на демонския лорд се свлече на тревата.

Чудовищните хрътки нададоха още един вой, а после телата им заблестяха по начина, по който го правеха при призоваването им. След това адските зверове просто изчезнаха като един, макар и ревовете им още да ехтяха.

Останали без подкрепата на Хаккар и любимците му, малцината оцелели демони не можаха да окажат сериозна съпротива на жриците и Крас. Когато и последният падна убит, Малфурион се дотътри до Тиранде.

Тя седеше на земята, все още полузамаяна. Когато го видя обаче, на лицето на младата жрица разцъфтя прекрасна усмивка, която накара младежа да забрави изцяло болката си.

— Тиранде! Това чудо е твое…

— Няма никакво чудо, Малфурион. Един от онези, които лекувах, ми разказа за адски звяр зад редиците ни. Също така описа нещо, което реших, че е командващият ги демон. — Тя погледна за миг към останките на Хаккар. — Отидох да предупредя теб и другите, само за да открия, че двамата с Крас сте поели точно насам. Може би Елун ми говореше, но почувствах, че със сигурност ви грози опасност.

— И затова се обърна към сестринството. Виждал съм малко войници, които да се бият по-добре от вас.

Тя му се усмихна още веднъж — този път с умора, но и задоволство.

— В храма на Елун има много неща, които външните не разбират. — Изражението й стана по-сериозно. — Добре ли си?

— Да… но се страхувам, че пътуването ни дотук с Крас се оказва безполезно. Надявах се да се свържа с Ценариус, за да може магьосникът да получи някакъв транспорт до земята на драконите.

— Ронин и Брокс намекнаха за това, но не можех да повярвам… той наистина ли си въобразява, че може да се срещне с тях?

Друидът погледна към Крас, който се изправяше с помощта на две жрици. Като много от другите, и те се отнасяха към него с уважение, макар и да не бяха съвсем сигурни защо. Магьосникът отиде до трупа на Повелителя на хрътките и го разгледа със смутено изражение.

— Виждаш го. И също като мен чувстваш, че у него има нещо, Тиранде. Мисля, че той може да ги намери, ако по някакъв начин достигне земите им.

— Но освен ако някой дракон не го заведе там, как ще успее да се придвижи достатъчно бързо?

— Не знам. Аз… — внезапно над двамата надвисна сянка. Малфурион погледна нагоре, но безнадеждното му изражение се замени от искрено удивление.

Те обиколиха групата три пъти, преди най-накрая да кацнат встрани, далеч от нощните саблезъби. Котките съскаха, но не се опитаха да нападнат новодошлите по друг начин, може би защото самите те не бяха сигурни какво точно представляват.

С големите си пернати криле и гарванови глави, зверовете напомняха катраненочерни грифони, поне на пръв поглед. Предните им крайници бяха люспести и с изкривени нокти като тези на грифон. Отвъд тези прилики обаче, животните бяха доста различни. Вместо лъвски тела и задни части, тези двете имаха форми, подобни на конските.

— Хипогрифи — обяви всезнаещият Крас, а притесненото му изражение се замени от силно задоволство. — Бързи и сигурни летци. Твоят Ценариус не би могъл да направи по-добър избор.

Тиранде не изглеждаше толкова радостна.

— Защо обаче са два?

Магьосникът и Малфурион се спогледаха. И двамата разбираха защо Ценариус би пратил повече от едно животно.

— Явно аз трябва да отида с Крас — отвърна друидът.

Тиранде го сграбчи за ръката и отсече:

— Не, Малфурион! Не и там!

— Виждам смисъл в решението на повелителя на горите — намеси се Крас. — Друидът ще е по-способен да напътства хипогрифите, а и връзката му с Ценариус ще ни придаде по-добър статут пред кралицата на червените, Алекстраза… Онази, що е живот.

Очите на жрицата го изгледаха умоляващо, но Малфурион нямаше избор, освен да се съгласи:

— Той е прав. Трябва да замина с него. Прости ми, Тиранде. — Друидът я прегърна импулсивно. Тя се поколеба, а после отвърна на кратката прегръдка. Малфурион се загледа в очите й и добави:

— Страхувам се, че може би ще се наложи да помогнеш на Ронин и Брокс да обяснят отсъствието ни. Ще го сториш ли за мен?

Тя най-сетне прие неизбежното.

— Разбира се. Би трябвало да ме познаваш поне дотолкова.

Хипогрифите изграчиха, нетърпеливи да потеглят. Крас бързо се качи на единия. Малфурион го последва на втория с очи, все още вкопчени в Тиранде.

Тя внезапно сграбчи китката му и зашептя. На двамата ездачи им отне само миг, докато осъзнаят, че Тиранде дава на младежа благословията на Елун.

— Лек път — довърши тя тихо. — И се върни цял… заради мен.

Друидът преглътна, неспособен да каже нищо. Крас прекрати неловката ситуация, като внимателно пришпори с пети в ребрата хипогрифа си. Звярът отново изграчи, а после се обърна в подготовка за полета. Този на Малфурион инстинктивно го последва.

— На добър час и благодаря, Тиранде — извика той. — Съвсем скоро ще се върна.

— Ще те държа отговорен, ако не си изпълниш обещанието, Мал!

Той се усмихна, защото тя бе използвала детския му псевдоним, а после му се наложи здраво да се вкопчи в перата на хипогрифа си, защото създанието се понесе във въздуха след другаря си.

— Пътуването ще е дълго — извика Крас. — Благодарение на дара на полубога, обаче, няма да е и наполовина толкова дълго, колкото можеше да се окаже!

Малфурион кимна, макар вниманието му да не беше съвсем в полета. Погледът му си оставаше вкопчен в смаляващата се фигурка долу. Той виждаше как и тя на свой ред го наблюдава, докато накрая вече изобщо не можеше да я мерне.

И дори тогава продължи да се взира в гората, знаейки със сърцето си, че и Тиранде прави същото…