Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 59гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy(2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Демонична душа

Серия Войната на Древните, №2

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-024-2

История

  1. —Добавяне

На Томас Гарет,

реализиран писател и приятел

Едно

Движеше се из огромната пещера, а гласовете шептяха в главата му. Преди се появяваха само от време на време, ала вече не секваха. Дори в съня си не можеше да избяга от тях… не че му бе останало желание да спи. Огромният черен дракон ги чуваше от толкова отдавна — сега те представляваха част от него, неотличима от собствените му изкривени мисли.

„Нощните елфи ще унищожат света… Кладенецът е извън контрол… На никого не можеш да имаш доверие… те искат тайните ти, силата ти… Малигос би взел това, което ти принадлежи… Алекстраза желае да те командва… Не са по-добри от демоните… Трябва да се разправиш с тях по същия начин, както и с Легиона…“

Отново и отново гласовете повтаряха тези злокобни предупреждения за двуличие и предателство. Не можеше да има доверие на никого, освен на самия себе си. Останалите бяха покварени от низшите раси. Щяха да виждат решенията му като заплаха, а не като единствена надежда за света.

Драконът издиша облак отровен дим, когато си представи подобно предателство от страна на тези, които някога бяха негови другари. Макар да имаше силата да спаси всичко, трябваше да внимава — ако разберяха истината твърде рано, щеше да настане истинско бедствие.

„Не бива да разкрият тайната, преди да е станало твърде късно, за да променят нещо — реши той. — Не трябва да им го показвам, преди началото на магията. Няма да позволя да унищожат моя труд!“

Грамадните нокти остъргаха каменния под на пещерата, докато люспестият бегемот влизаше в обителта си. Колкото и да бе огромен драконът, кръглата пещера го правеше да изглежда като джудже. През центъра й течеше река от лава. По стените блестяха гигантски кристални образувания. Огромни сталактити висяха като смъртоносни мечове от тавана, а сталагмитите израстваха от пода толкова остри, че изглеждаха сякаш са създадени с единствената цел някой да бъде набучен на тях.

И всъщност случаят беше точно такъв (поне с едно от гигантските образувания).

Великият черен дракон се загледа, оголвайки зъби, в нищожното създание, борещо се да се освободи от каменния бодил, приковал хриптящите му гърди. Около странно оформеното му тяло висяха парчета от разкъсана кървавочервена роба и отломки от богато орнаментирана златна броня. От главата му стърчаха дълги рога, подобни на тези на козел, а аленото му лице напомняше издължен череп с широка, озъбена паст. Очите му представляваха ями, пълни с мрак, които се опитваха да засмучат похитителя в себе си, ала не можеха да се мерят с волята на левиатана.

Освен че бе прикован от сталагмита, рогатият затворник беше заключен и с дебели железни вериги към пода на пещерата. Изопнати така, че да придържат демона набучен на шипа, оковите опъваха болезнено крайниците на изчадието.

Устните на пленника се движеха непрестанно, сякаш яростно крещеше нещо, ала от тях не излизаше звук. Това обаче не му пречеше да продължава да опитва, особено щом видя приближаващия тъмен левиатан.

Драконът съзерцава известно време своя затворник, после махна с гигантската си лапа. Из пещерата моментално зазвуча изпълненият с отровна жлъч дрезгав глас на създанието:

— … е Саргерас! Кръвта ти ще тече! Кожата ти той ще носи като наметка! Плътта ти ще нахрани неговите хрътки! А душата ти ще запази в стъкленица, за да може да я измъчва за вечни времена! Той…

Драконът се прозина, после махна отново с лапа и заглуши затворника си. Демоничното изчадие обаче продължаваше да крещи беззвучно заплахи и сквернословия, докато накрая черният бегемот не отвори уста и не издиша облак изгаряща пара, от която чудовището се затърчи в агония.

— Ще се научиш да проявяваш уважение в мое присъствие — изръмжа драконът. — Аз съм Пазителят на Земята, великият и славен Нелтарион. Отнасяй се към мен с почитта, която заслужавам.

Дългата гущероподобна опашка на демона удари камъните отдолу. Устата му се отвори и започна да сипе нови беззвучни проклятия.

Нелтарион поклати увенчаната си с гребен глава. Беше очаквал повече от този ередар. За уорлоците се предполагаше да бъдат сред командирите на Пламтящия легион — демони, с умения не само в магиите, но и в бойната тактика. Драконът очакваше да води много по-интелигентен разговор с подобно създание, но пленникът му се държеше по-скоро като някой от бруталните инфернали — безмозъчните изроди, които изпълняваха ролята на смъртоносни тарани или въздушни снаряди. Този инфернал, когото беше обработил преди да се захване с ередара, притежаваше интелекта на камък.

Но пък Нелтарион не беше изпратил ятото на лов за демони, за да събеседва с тях. Не, тези пленници служеха на друга цел — велика цел, която те, за съжаление, едва ли някога щяха да оценят по достойнство.

И ередарът беше последният и най-важен компонент. Вродените му магически умения го правеха ключов за изпълнението на първата част от плана на Земния пазител.

„Време е… — нашепваха гласовете. — Време е…“

— Да… — отвърна Нелтарион разсеяно. — Време е…

Драконът вдигна едната си огромна лапа с дланта нагоре и се концентрира. Между пръстите му незабавно се появи златисто сияние, което бързо стана толкова ярко, че дори плененият демон прекъсна тирадата си, за да види какво прави черният левиатан.

Миниатюрният диск също бе златен, досущ като аурата, предшествала появата му, но инак изглеждаше смущаващо прост. Не би могъл да изпълни ръката дори на някое по-малко създание, например нощен елф. Приличаше на широка и безлична златна монета с изгладени ръбове — блестяща и незамърсена окръжност. Тази незабележимост бе умишлено търсена от Нелтарион. За да може талисманът да изпълни правилно задачата си, трябваше да изглежда съвсем невинен и безвреден.

Той го насочи към уорлока и остави демона да види какво го очаква. Ередарът обаче явно не се впечатли твърде много. Местеше поглед от диска към дракона и обратно, а в очите му се четеше насмешка.

Нелтарион отчете мислено тази реакция. Това, че пленникът му не бе забелязал мощта на диска, го зарадва. Значи другите също нямаше да прозрат истината… докато не стане твърде късно. Подчинявайки се на безмълвната заповед на Пазителя, златният къс се издигна леко над лапата му, понесе се над дланта за момент, а после полетя към демона.

Чак сега върху чудовищното лице на уорлока се появи намек за несигурност. Когато дискът се сниши над него, ередарът поднови безполезната си битка с веригите.

Златният талисман се спусна върху челото на пленника. Лицето му се озари от проблясък алена светлина… и дискът се впи в плътта му.

„Изговори ги… — настояваха като един гласовете. — Кажи думите… подпечатай делото.“

От пастта на дракона зазвучаха думи на език, който не принадлежеше на този свят. Всяка от тях бе изпълнена със зло, от което дори демонът потрепери. Но в ушите на Пазителя на Земята това бяха най-прекрасните звуци, които бе чувал някога — съвършени музикални ноти… езикът на богове.

Когато Нелтарион заговори, дискът отново заблестя. Светлина изпълни огромната зала — все по-ярка с всяка сричка.

После внезапно всичко заблестя в червено.

Уорлокът разтвори уста до пределите на възможното в беззвучен писък. От ужасените му очи закапаха кървави сълзи, а опашката се замята яростно върху камъните. Дърпаше веригите толкова безумно, че раздираше собствената си плът. Ала въпреки това за него нямаше спасение.

После кожата на ередара започна да се разлага. Свлече се по все още гърчещото се тяло и лицето, което не преставаше да крещи. Само за миг плътта на демона остаря сякаш с хиляди години и взе да капе на изсушени пепеляви парчета.

Очите потънаха в черепа. Опашката се спаружи. Скоро от уорлока остана само куп кости, обграждащи разлагащите се вътрешности. И през цялото това ужасяващо преобразяване той не спираше да крещи, защото Нелтарион и дискът все още не му позволяваха да се спусне в обятията на смъртта.

Накрая дори костите отстъпиха и се свлякоха, челюстта се откачи и падна, ребрата също се затъркаляха с тракане. Силата, отприщена от диска, беше изсмукала останките на демона до дъно с ужасяваща ефективност. Всичко се превърна в прах, докато накрая не остана само черепът.

И чак тогава ередарът замря.

Зловещата светлина секна. Веригите, допреди секунда сдържали демона, издрънчаха празни на пода.

Черният дракон се пресегна с два нокътя и вдигна нежно талисмана от оголения череп — внимателен като безумно обичлив баща към безценното си дете. Когато го стори, последното останало от ередара също се разпадна. Сивите прашинки се разнесоха по земята.

Нелтарион се вгледа с възхищение в творението си. Дори той не можеше да почувства невероятните сили, които сега се криеха в диска, ала знаеше, че са там… и че когато настъпи мигът, ще му се подчиняват.

Едва си го беше помислил, когато до ума му се докосна нечие чуждо присъствие. Гласовете незабавно се снишиха, сякаш се бояха натрапникът да не ги открие. Пазителят на Земята също потуши бушуващите в него страсти и желания.

Нелтарион познаваше добре това докосване. Някога вярваше, че идва от приятел. Сега обаче тъмният левиатан разбираше, че не може да й вярва повече, отколкото на останалите.

„Нелтарион… трябва да говоря с теб…“

„Какво желаеш, скъпа Алекстраза?“ — Земният пазител можеше да си я представи. Лъскав дракон с цвят на бушуващ пламък, тя беше по-внушителна дори от него. Така, както той бе Аспектът на вродената сила на самия свят, тя олицетворяваше живота, цъфтящ под небето на същата тази земя.

„Около двореца на кралицата на нощните елфи отново играят опасни сили. Трябва да вземем някакво решение, при това скоро…“

„Не се бой — отвърна Нелтарион успокояващо. — Ще бъде направено всичко необходимо.“

„Моля се да е така. Колко скоро можеш да дойдеш в Залата?“

Пазителят на Земята си представи въпросното място — огромна пещера, която караше неговата собствена да изглежда като дупчицата на невзрачен червей. Залата на Аспектите, както по-нисшите дракони я наричаха с уважение, беше толкова съвършено кръгла и гладка, сякаш някога в миналото — много преди самите дракони да се появят на света — някой бе създал огромна сфера, изглаждайки напълно всички бразди и израстъци, които нормално присъстват в подземните каверни. Ноздорму, за когото всичко, свързано с историята, представляваше интерес, смяташе, че тази зала е била сътворена от създателите на света, но дори той не можеше да го докаже със сигурност. Скрита зад магическо поле, което я изолираше от света на смъртните, Залата бе най-сигурното и безопасно място, съществувало някога.

Мислейки за това, черният дракон изсъска от нетърпение. Аленият му поглед се премести към диска. Може би трябваше да отиде веднага. Другите щяха да присъстват до един. Можеше да стане…

„Не… още не — прошепнаха гласовете, едва доловими в ъгъла на съзнанието му. — Времето трябва да бъде преценено точно или ще откраднат всичко твое…“

Нелтарион не можеше да допусне това, не и когато се намираше така близо до триумфа.

„Не сега — отвърна той накрая, — но скоро… Обещавам, ще бъде скоро.“

„Необходимо е — каза Алекстраза. — Страхувам се, че е необходимо.“

Тя напусна мислите му със същата бързина, с която беше влязла. Нелтарион се поколеба, опитвайки да разбере дали не е изпуснал някакъв намек за плановете си пред нея. Гласовете обаче го убедиха, че не е. Успокоиха го, че се е справил добре.

Черният дракон вдигна високо диска, огледа го за последен път, после го прибра с магия обратно там, където го криеше от всички, дори от собственото си ято. Очите му горяха с пламъка на задоволството.

— Скоро — прошепна той, когато златният медальон изчезна. На чудовищното му лице разцъфна зъбата усмивка. — Много скоро… все пак обещах.

 

 

Величественият дворец се издигаше на ръба на планински хребет, надвиснал над обширно бушуващо езеро, чиито води бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти изцяло черни. Гигантски дървета, магически подсилени с камъни, образуваха високите му спираловидни кули, които стърчаха като страховити войни. Огромната постройка бе заобиколена от стени, изградени от вулканична скала, чудовищни лиани и дървесни корени. Сто колосални дървесни ствола бяха събрани заедно от силата на строителите, за да образуват скелета на основната сграда, а после кръглата постройка бе покрита с камък и пълзящи растения.

Някога дворецът и обкръжаващата го местност представляваха едно от чудесата на света за всеки, който ги погледнеше… но теза се беше променило, особено в последно време. Най-високата кула бе загубила горната си половина. Почернелите останки и висящи парчета лоза даваха ясна представа за интензивността на експлозията, която я бе разрушила. Но не само руините превръщаха двореца в кошмарно място. По-скоро причината се коренеше в това, което сега обграждаше някога гордата сграда от всички страни, освен от тази, където се намираше злокобното езеро.

До скоро това бе величествен град — кулминацията на владичеството на нощните елфи. Разпрострени над пейзажа и в голяма степен част от него, високите дървесни жилища и многоетажни сгради, създаваха великолепен фон за двореца. Тук се въздигаше Зин-Азшари — „Величието на Азшара“ на стария език на нощните елфи — столица на кралството им, изпълнен с живот огромен град, чиито граждани се надигаха всяка вечер, за да почетат своята обична кралица.

Но сега тук, като се изключат няколко укрепени сгради около двореца, бе извършено клане на невинни, каквото светът никога не бе виждал.

Зин-Азшари лежеше в руини, а кръвта на жертвите все още опетняваше изкорубените и обгорени скелети на някогашните им домове. Издигащите се дървесни жилища бяха съборени, а построените на земята сгради — изтръгнати. Над кошмарния терен се носеше гъста зеленикава мъгла. Вонята на смърт обгръщаше всичко — труповете на стотици жертви лежаха недокоснати и бавно загниваха, а процесът ставаше още по-бавен и грозен поради абсолютната липса на каквито и да било мършояди. Нито гарвани, нито плъхове, нито дори насекоми се хранеха от разкъсаните тела, защото и те или бяха избягала с оцелелите, или паднали при клането, покосило града.

Но макар и да ги заобикаляше такъв ад, оцелелите обитатели на Зин-Азшари сякаш изобщо не го забелязваха. Високите и слаби нощни елфи, останали в града, вършеха работата си около и в двореца все едно нищо не се е променило. Изглеждаха облечени като за някакъв голям фестивал с тъмната си лилава кожа и екстравагантните многоцветни роби. Дори мрачните стражи в гористозелените си брони, които стояха на пост по кулите и стените, изглеждаха не на място, защото зяпаха към всеобхватната смърт наоколо без дори да трепнат. Нито едно от тесните лица с остри черти не показваше дори леко безпокойство.

Нито пък някой демонстрираше какъвто и да било страх или ужас от гротескните гиганти, които се движеха сред руините в търсене на евентуални оцелели.

Стотици бронирани демонични войни на Пламтящия легион обхождаха Зин-Азшари, докато десетки други излизаха от високите двери на двореца, за да попълнят редиците на тези отвъд столицата. Именно от тяхната ръка бе паднало това красиво кралство и ако имаха шанса, те щяха да преминат през останалата част от света, избивайки всичко по пътя си.

Повечето бяха високи по три и повече метра, извисявайки се дори над нощните елфи, които в повечето случаи надвишаваха два метра. Злокобни зелени пламъци обгръщаха всеки от тях, но не ги нараняваха. Долната част на телата им бе странно слаба, а после се разширяваше до огромни пропорции в гръдния кош. Чудовищните им лица наподобяваха зъбати черепи с огромни рога и всички имаха очи, червени като кръв, които гладно се взираха в пейзажа. Повечето носеха масивни изострени в долния край щитове и блестящи в червено боздугани или мечове. Това бяха адските пазачи — ядрото на Легиона.

Над тях, носени на крила от огън, гибелните стражи надзираваха хоризонта. Макар и да приличаха на своите братя долу на земята, като се изключи леката разлика в ръста, те изглеждаха доста по-интелигентни и се носеха над Зин-Азшари като нетърпеливи лешояди. От време на време някой от тях насочваше усилията на адските пазачи долу, като ги пращаше навсякъде, където би могло да се скрие някой или нещо.

Рамо до рамо с пазачите ловуваха и други демонични създания от Легиона — големи и ужасяващи четирикраки чудовища, бегло приличащи на хрътки или вълци. Изчадията, чиито гърбове бяха покрити с груба козина, душеха разровената земя не само с масивните си муцуни, но и с двете си злокобни пипала, завършващи със смукала. Адските зверове тичаха през касапницата с невероятна енергия, като от време на време спираха, за да подушат някой разкъсан труп, преди да продължат.

Но макар и всичко това да ставаше отвъд пределите на двореца, в най-южната му кула се разиграваше по-тиха, но не по-малко ужасяваща сцена. Вътре имаше кръг от Аристократи (както се наричаха онези, служещи на кралицата на всички нощни елфи), които стояха приведени над шестоъгълник, начертан на пода. Качулките на елегантно избродираните им тюркоазни роби бяха смъкнати ниско, почти скривайки сребристите им очи без зеници — очи, които сега сякаш пламтяха.

Нощните елфи кръжаха над символите и шептяха непрестанно повтарящи се думи, изпълнени със сила, за да създадат магията си. Обгръщаше ги гнусна зелена аура, която сякаш владееше и самите им души. Телата им бяха сгърчени от засилващата се умора и непрестанните им усилия, но те не спираха и за миг. Онези, които бяха показали подобна слабост в миналото, вече бяха елиминирани. Сега само най-силните и издържливите работеха над тъмната магия, черпеща сила от езерото отвън.

— По-бързо — извика кошмарното създание, стоящо точно зад блестящия кръг. — Този път трябва да стане…

Движеше се на четири титанични крака. Гигантски демон с бивни, широки ръце с дълги нокти и огромни ципести криле, които сега стояха сгънати. Гущеровата му опашка, дебела като дървесен дънер, блъскаше нетърпеливо пода и оставяше пукнатини по здравия камък. Подобната му на жаба глава почти се опираше в тавана, докато чудовището се движеше сред много по-дребните адски пазачи (които мъдро се разпръскваха от пътя му), за да вижда по-добре. Зелената му огнена грива, която го покриваше от темето до върха на всяко от широките му копита, проблясваше диво с всяка земетръсна стъпка.

Изпод ниското чело двете зловещи очи, оцветени в същото злостно зелено, наблюдаваха мрачната сцена без да мигат. Той, който командваше нощните елфи в тяхната неприятна работа, беше свикнал да предизвиква страх, а не да го чувства. Но в тази бурна нощ демонът на име Манорот бе обхванат от тази смущаваща емоция. Получил заповед от господаря си, той се провали в изпълнението й. Това не се бе случвало никога преди. Та той беше Манорот — един от повелителите и избраник на Великия…

— Е? — изръмжа крилатият демон по посока на нощните елфи. — Трябва ли да откъсвам главата на още някого от вас, жалки насекоми?

Един белязан мъж, облечен в гористозелена броня на дворцов страж, посмя да отвърне:

— Тя няма да одобри да го сторите отново, господарю.

Манорот се обърна към наглия войник. Зловонният му дъх обгърна изостреното лице на елфа.

— Дали ще се оплаква толкова, ако избера да й дам твоята глава, капитан Варо’тен?

— Много е вероятно — отвърна нощният елф, без дори следа от емоция да премине по лицето му.

Демонът протегна могъщия си юмрук, повече от достатъчно голям, за да обгърне черепа на капитан Варо’тен заедно с шлема. Ноктестите пръсти обвиха елфа… а после се отдръпнаха. Господарят на Манорот бе обявил още в началото, че кралицата на нощните елфи и тези, които са важни за нея, не трябва да бъдат докосвани. Те бяха ценни за повелителя на Пламтящия легион.

Поне засега.

Варо’тен конкретно беше напълно извън обсега на Манорот. След смъртта на съветника на кралицата, лорд Ксавиус, капитанът стана неин довереник. Винаги, когато великолепната Азшара предпочиташе да не дарява работещите в залата с прекрасното си присъствие, командирът на стражата заемаше мястото й. Варо’тен докладваше всичко, което виждаше и чуваше, на господарката си… и за краткото време, през което Манорот бе наблюдавал кралицата, той бе установил, че тя далеч не е такава куха черупка, за каквато някои биха я сметнали. В нея имаше стаена хитрост, която понякога отпуснатият й и небрежен вид криеше доста успешно, но не достатъчно, за да го пропусне той. Демонът се чудеше какво ли е намислил господарят му за нея, когато най-накрая дойдеше в този свят.

Ако най-накрая дойдеше в този свят.

Порталът към онова друго място, кралството между световете и измеренията, където се намираше Пламтящият легион във времето между войните, които непрестанно водеше, се срина под магическа атака. Същата тази сила разкъса и кулата, в която демоните и Аристократите първоначално бяха започнали работата си. Манорот все още не знаеше какво точно е станало, но неколцината оцелели от ужасното разрушение намекнаха за някакъв невидим враг в редиците им, който също така унищожил и съветника. Манорот имаше известни подозрения за това кой би могъл да бъде този невидим натрапник и вече бе изпратил ловците си да го издирят. Сега се концентрираше само над това да възстанови безценния портал… ако изобщо бе възможно.

„Не — помисли той. — Ще бъде сторено.“

Но за момента огнената сфера от чиста енергия, носеща се току над кръга, не правеше нищо друго, освен да си гори. Когато рогатият демон я погледна, не почувства вечността, нито всепомитащото присъствие на господаря си. Манорот усещаше само нищото.

А нищото беше провал, а в Пламтящия легион провалът значеше смърт.

— Те отслабват — отбеляза с безразличие капитан Варо’тен. — Скоро пак ще изгубят контрол.

Манорот видя, че войникът казва истината. С яростно ръмжене чудовищният демон се пресегна с ума си, за да се включи в заклинанието. Нахлуването му разтърси магьосниците и почти провали всичко, но Манорот веднага пое контрола над групата и фокусира усилията им.

„Този път ще успеем. Ще успеем…“

И под негово водачество заклинателите усилиха натиска както никога досега. Решителността на демона ги шибаше като камшик, докарвайки ги до маниакално състояние. Поръбените им с алено очи се разшириха до пределите си, а телата им се разтресоха от физическия и магически стрес.

Манорот мрачно се вгледа в енергийното кълбо. То отказваше да се промени, отказваше да отвори пътя към господаря му. Жълтеникави капки пот потекоха по челото на демона. По широката му жабешка уста се образува пяна. Макар и провалът да значеше, че ще бъде откъснат от Великия, Манорот беше сигурен, че по някакъв начин наказанието му ще го достигне.

Никой не можеше да избегне гнева на Саргерас.

С тази мисъл на преден план той напрягаше сили все по-яростно, изскубвайки от нощните елфи цялата сила, която можеше да поеме. Сред кръга се чуха стонове…

Внезапно насред центъра на огнената сфера се образува петно абсолютна чернота. И от неговите дълбини в ума на Манорот се появи глас, който му беше толкова познат, колкото неговия собствен.

„Манорот, това си ти…“

Но това не беше гласът на Саргерас.

„Да — отвърна той с неохота. — Пътят отново е отворен.“

„Чакахме твърде дълго… — каза гласът със студен и безстрастен тон, който накара дори огромния демон да се свие от страх. — Той е разочарован от теб…“

„Направих всичко възможно!“ — взе да протестира Манорот, преди здравият разум да го предупреди колко е глупаво това.

„Пътят трябва да бъде напълно отворен за неговото пристигане. Ще се погрижа това най-накрая да стане. Подготви се за мен, Манорот… Пристигам при теб веднага.“

И при тези думи тъмнината се разпространи във всички посоки и се превърна в огромна празнота над магическия кръг. Порталът вече не беше същият като онзи, който нощните елфи бяха създали първоначално, но това бе защото онзи, който говореше от другата страна, също го подсилваше. Този път сферата нямаше да се разпадне.

— На колене! — изрева Манорот. Все още под негов контрол, магьосниците не можеха да постъпят инак, освен да му се подчинят. Адските пазачи и войниците на нощните елфи бързо ги последваха. Дори капитан Варо’тен коленичи миг по-късно.

Демонът подгъна колена последен, но го направи с най-голямо уважение. Боеше се от пристигащия почти толкова, колкото и от Саргерас.

„Готови сме — каза Манорот. После сведе поглед към пода. Всяко дребно действие, което би могло да се приеме за предизвикателство, колкото и незначително да беше, щеше да доведе до агонизираща смърт. — Ние, недостойните, очакваме твоето пристигане… Аркемонд…“