Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (9)

9

Спартански обзаведената спалня, където настаниха Лу, беше единствената стая на горния етаж, до която се стигаше по задното стълбище. Имаше голям прозорец с изглед към двора на фермата. Скосените стени и ниският таван бяха облепени със стари вестници и списания вместо тапети. Повечето бяха пожълтели и тук-там провисваха отлепени крайчета. Имаше простичко дървено легло и вехт гардероб от чамови дъски. Малко, грубо сковано писалище стоеше край прозореца, така че да го огрява утринното слънце. На вид в него нямаше нищо особено, ала то привлече вниманието на Лу тъй силно, сякаш бе изковано от злато и инкрустирано с диаманти.

Инициалите на баща й Дж. Дж. К. все още личаха съвсем ясно. Навярно върху това писалище се бе научил да пише. Тя си го представи като малко момче с прехапани устни, което усърдно издълбава инициалите си върху дървото, а после пристъпва към своята кариера на разказвач. Когато плъзна пръсти по буквите, имаше чувството, че е докоснала баща си. Без сама да знае защо, тя бе твърдо убедена, че прабаба й не случайно я е настанила в тази стая.

Баща й не говореше много за тукашния си живот. Когато се случеше Лу да попита за прабаба си, Джак Кардинал отговаряше уклончиво: „На тоя свят не е имало по-добра жена от нея.“ После разказваше някоя история от живота си в планините и с това приключваше. Явно пазеше подробностите за книгите си, от които само една беше подходяща за Лу. За останалите трябвало да изчака, докато порасне. Така Лу бе натрупала много въпроси без отговор.

Тя бръкна в куфара и извади малка фотография в дървена рамка. Майка й се усмихваше широко и макар снимката да бе черно-бяла, Лу знаеше, че обаянието на черно-белите майчини очи е едва ли не хипнотично. Лу винаги бе харесвала този цвят, дори понякога се надяваше синевата в очите й да изчезне и на нейно място да дойде тази смес от кафяво и златно. Снимката беше направена на рождения ден на майка й. Мъничката Лу стоеше пред Аманда, която я прегръщаше с две ръце. Усмивките им бяха преплетени завинаги на фотографската хартия. Лу често съжаляваше, че не си спомня нищо за онзи ден.

Оз влезе в стаята и Лу пъхна снимката обратно в куфара. Както винаги брат й изглеждаше разтревожен.

— Може ли да остана в твоята стая? — попита той.

— Какво й е на твоята?

— До нейната е.

— До стаята на Луиза ли?

Оз кимна мрачно, сякаш даваше показания в съда.

— Добре де, какво от това?

— Тя ме плаши — каза момчето. — Много ме плаши, Лу.

— Няма защо. Тя ни покани да живеем при нея.

— И много се радвам, че дойдохме заедно.

Луиза застана на прага.

— Извинявай, че бях малко рязка. Мислех за майка ти. — Тя се втренчи в Лу. — И за нейните потребности.

— Няма нищо — отвърна Оз, пристъпвайки по-близо до сестра си. — Мисля, че малко уплашихте сестра ми, но вече й мина.

Лу се вгледа в лицето на Луиза, търсейки прилика с чертите на баща си. Не откри нищо общо.

— Нямахме при кого да отидем — каза Лу.

— Мен ще ме имате винаги — отвърна Луиза Мей.

Тя прекрачи напред и Лу изведнъж видя, че все пак донякъде прилича на баща й. Освен това разбра защо устните на старицата са отпуснати. Повечето й зъби липсваха, а останалите бяха жълти или почернели.

— Колкото и да съжалявам, не успях да смогна за погребението. Тук новините идват бавно, ако изобщо дойдат. — За момент тя приведе глава, сякаш оглеждаше нещо на пода. После ги посочи с пръст. — Ти си Оз. А ти си Лу.

— Хората, които уредиха пристигането ни, сигурно са ви казали имената — отговори Лу.

— Знаех ги много преди това. Викайте ми просто Луиза. Всеки ден ще имате работа. Сами си произвеждаме всичко, което ни трябва. Закусваме в пет. Вечеряме по залез-слънце.

— В пет сутринта! — възкликна Оз.

— Ами училището? — попита Лу.

— То е наблизо, в Биг Спрус. Няма и три километра дотам. Първия ден Юджин ще ви откара с каруцата, после ще ходите пеш. Или с кобилата. Мулетата не пипайте, те ни трябват по цял ден. Но дъртата кранта ще ви свърши работа.

Оз пребледня.

— Ние не знаем да яздим.

— Ще се научите. По нашия край най-добре се пътува с кон или муле, ако не искаш да бъхтиш пеш.

— Ами колата? — попита Лу. Луиза поклати глава.

— Не е практично. Гълта много пари, дето и без туй ги нямаме. Юджин знае да кара колата и й скова барачка. Подкарва я от време на време, щото тъй трябвало, та да е наред, когато ни е нужна. Хич не ми беше притрябвала тази щуротия, ама комшиите Уилям и Джейн Джайлс ни я подариха, когато си заминаха. Не мога да я карам и нямам намерение да се уча.

— И татко ли е учил в Биг Спрус? — попита Лу.

— Да, само че онуй училище вече го няма. Беше горе-долу на моята възраст и накрая се срути. Но учителят е същият. Тук не само новините, ами и промените идват бавно. Гладни ли сте?

— Ядохме във влака — каза Лу, продължавайки неволно да се вглежда в лицето на старицата.

— Чудесно. Майка ви е настанена. Хайде сега да я видите.

— Бих искала да остана тук и да поогледам — каза Лу.

Луиза отвори широко вратата. Гласът й бе добродушен, но твърд.

— Най-напред ще видиш майка си.

 

 

Стаята беше удобна — светла и проветрива. На отворения прозорец се полюшваха домашно изплетени завески, набръчкани от влагата и избелели от слънцето. Докато се оглеждаше, Лу разбра, че навярно са били необходими много усилия, за да превърнат това помещение в болнична стая. Мебелите бяха излъскани, подът току-що измит, а из въздуха още се носеше мирис на боя; в единия ъгъл имаше очукан люлеещ се стол, застлан с дебело одеяло.

По стените висяха старинни фотографии на мъже, жени и деца, облечени в празничните си дрехи: бомбета и бели ризи с колосани яки за мъжете; дълги поли и бонета за жените; дантелени волани за момичетата; костюмчета и тънички папийонки за момчетата. Лу ги разгледа. Имаше и кисели, и радостни физиономии, като децата бяха най-развълнувани, а жените изглеждаха най-недоверчиви, сякаш подозираха, че освен образа фотографът може да отнеме и целия им живот.

Аманда лежеше със затворени очи, подпряна на дебели пухени възглавници върху легло от жълти тополови дъски. Дюшекът също бе пухен — неравен, но мек, с раирана памучна калъфка. Беше завита с плетено одеяло на разноцветни квадратчета. Край леглото имаше избеляло килимче, за да не стъпва върху студения дървен под рано сутрин. Лу знаеше, че това е излишно. Няколко дрехи висяха на дървени клинчета, забити в стените. На старата тоалетна масичка в ъгъла имаше леген и порцеланова кана. Лу бавно обиколи стаята, оглеждайки и опипвайки нещата едно по едно. Забеляза, че рамката на прозореца е леко изметната, а стъклата мътни, сякаш мъглата някак бе проникнала в тях.

Оз седна до майка си, приведе се и я целуна.

— Здрасти, мамо.

— Тя не те чува — промърмори Лу, после спря до прозореца и докато надничаше навън, вдъхна най-чистия въздух, който бе дишала през живота си; лекият ветрец носеше смес от аромати на цветя и дървета, на пушек, избуяла трева и разни животни, големи и малки.

Оз се озърна към нея.

— Наистина е хубаво тук, във…

— Във Вирджиния — довърши Лу, без да се обръща.

— Във Вирджиния — повтори Оз. После извади верижката.

Луиза мълчаливо ги гледаше от прага.

Лу се обърна и видя какво прави брат й.

— Оз, това глупаво колие не върши работа.

— Тогава защо го взе от оная жена? — рязко запита той.

Лу млъкна, защото нямаше какво да отговори. Оз й обърна гръб и започна своя ритуал над Аманда. Но с всяко полюшване на кварцовия кристал, с всяко тихо изречено заклинание Лу усещаше, че Оз се мъчи да разтопи айсберг с една-единствена клечка кибрит; а тя не искаше да има нищо общо с това. Втурна се покрай прабаба си и побегна по коридора.

Луиза прекрачи в стаята, седна до Оз и посочи верижката.

— За какво е това, Оз? — попита тя.

Оз събра верижката в шепа и я огледа съсредоточено, сякаш се мъчеше да разгадае стрелките на часовник.

— Един приятел ми каза, че това ще помогне на мама. Лу не вярва. — Той помълча. — И аз не знам дали вярвам.

Луиза зарови пръсти в косата му.

— Някои казват, че повярваш ли в изцелението, значи си спечелил половината битка. И аз тъй мисля.

За щастие при Оз след кратките мигове на отчаяние почти винаги идваше нова надежда. Той се пресегна и пъхна верижката под леглото на майка си.

— Може би така ще излъчва силата малко по малко. Тя ще оздравее, нали?

Луиза се вгледа в момченцето, после в майка му, която лежеше като вкаменена. Докосна бузата му и този допир на престаряла до съвсем млада кожа сякаш се хареса и на двамата.

— Продължавай да вярваш, Оз. Никога не преставай да вярваш.