Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (6)

6

Гарата в Рейнуотър Ридж представляваше най-обикновена барака от борови дъски със самотно напукано прозорче и правоъгълен отвор вместо врата. Само една крачка делеше паянтовата постройка от релсите. Вятърът вееше свирепо в тесния процеп, прелиташе из пролуките между дървета и камъни, брулеше лицата на неколцината пътници и посрещачи наоколо, които понасяха набезите му със същото стоическо търпение, както и ниските изкривени дръвчета.

Лу и Оз гледаха как качват майка им в раздрънкана стара линейка. Докато се настаняваше до нея, сестрата не преставаше да се мръщи към своите подопечни. Явно не беше забравила сблъсъка от предния ден.

Когато вратата на линейката се затвори, Лу извади верижката с кварцовия камък от джоба на палтото си и я подаде на Оз.

— Вмъкнах се в нейното купе, преди да се събуди. Още беше в джоба й.

Оз се усмихна, бързо прибра скъпоценната вещ и се надигна на пръсти, за да целуне сестра си по бузата. Двамата застанаха до багажа и търпеливо зачакаха Луиза Мей Кардинал.

Ръцете и лицата им бяха изстъргани и измити едва ли не до протриване, всяко косъмче бе грижливо сресано — Лу бе положила особено старание, за да приведе Оз в приличен вид. Носеха най-хубавите си дрехи, а сърцата им туптяха до пръсване. Стояха така от няколко минути, когато усетиха зад себе си нечие присъствие.

Грубоватото телосложение на младия негър напомняше за околните планини. Беше висок и широкоплещест, с могъща гръд, грамадни ръце, не много слаб в кръста, но не и дебел. Имаше дълги крака, но под коляното единият някак странно се изкривяваше навън. Кожата му имаше приятния цвят на стара ръжда. Гледаше надолу, което привлече погледа на Лу към краката му. Вехтите му работни ботуши бяха тъй грамадни, че вътре преспокойно би могло да се настани пеленаче. Гащеризонът му бе също тъй стар и протрит, но чист или поне дотолкова чист, доколкото позволяваха калта и вятърът. Лу протегна ръка, но той не я пое.

С един мощен замах негърът грабна всичкия им багаж и кимна към пътя. Лу изтълкува жеста като „здрасти“, „идвайте“ и „по-късно може и да ви кажа името си“ — всичко това обединено в едно кратко движение. Негърът се заклатушка напред и тя разбра, че е куц. Лу и Оз се спогледаха, после поеха след него. Оз стискаше плюшеното мече и ръката на Лу. Без съмнение, ако имаше начин, би помъкнал и влака подир себе си, за да избяга по-бързо при необходимост.

Дългият автомобил „Хъдсън“ с четири врати бе тъмнозелен. Колата бе стара, но чиста отвътре. Оголеният висок радиатор приличаше на надгробна плоча, а двата предни калника липсваха, както и стъклото на задния прозорец. Децата се настаниха отзад и техният посрещач потегли. Започнеха ли да скърцат скоростите, той незабавно преместваше дългия лост с леко и сръчно движение.

След отчайващото състояние на гарата Лу не очакваше да види кой знае какви признаци на цивилизация. Ала само след двайсетина минути път навлязоха в доста голямо градче, макар че в Ню Йорк не би могло да се мери по площ и с най-невзрачния квартал.

Крайпътен знак обявяваше, че навлизат в град Дикенс, щата Вирджиния. Главната улица бе асфалтирана и имаше две платна. От двете й страни се издигаха спретнати сгради от тухли и дърво. Едно здание стърчеше на цели пет етажа, а табелата отпред известяваше, че е хотел с умерени цени. Автомобили се срещаха в изобилие — предимно тромави фордове и крайслери, както и всевъзможни камионетки, щедро опръскани с кал. Всички бяха паркирани пред сградите, под ъгъл към улицата.

Имаше бакалии, ресторанти и голям смесен магазин, през чиито отворени врати се виждаха пирамиди от кутии със захар, хартиени салфетки и овесени ядки. На витрината на автосалона блестяха новички автомобили, а след нея имаше бензиностанция на „Есо“ с две колонки, където широко усмихнат униформен мъж пълнеше резервоара на очукан ласал, зад който чакаше реда си прашна малолитражна кола. Пред едно кафене висеше грамадна капачка от кока-кола, а върху стената на железарския магазин бе закована реклама за акумулатори „Евъреди“. Покрай едната страна на улицата стърчаха телефонни и електрически стълбове от топола и от тях към всяка сграда се отделяха черни кабели. Друг магазин обявяваше разпродажба на пиана и органи с добра отстъпка при плащане в брой. На един ъгъл имаше киносалон, на следващия пералня. От двете страни на улицата светеха газови фенери, същински грамадни кибритени клечки.

Тротоарите гъмжаха от народ — имаше и издокарани жени с кокетни шапчици върху изящните си прически, и прегърбени мрачни мъже, навярно работници в каменовъглените мини, за които Лу бе чела.

Последната от централните сгради се оказа най-внушителната. Имаше стени от червени тухли, елегантна веранда с двойни йонийски колони и стръмен тенекиен покрив, боядисан в черно, над който се възвисяваше тухлена часовникова кула. Отпред лекият вятър развяваше националния флаг и знамето на Вирджиния. Елегантното здание обаче се издигаше върху грозна и грапава бетонна основа. На Лу това странно съчетание й напомни елегантен панталон над кални обувки. Над колоните бе изсечена една-единствена дума: „Съд“. Сетне колата напусна пределите на градчето.

Озадачена, Лу се облегна назад. Разказите на баща й бяха изпълнени с истории за примитивния живот из дивите планини, където ловците клечат край своя огън от борови клони, пекат дивеч и пият горчиво кафе; където миньорите дълбаят земната твърд и пълнят дробовете си с чернилка, която някой ден ще ги убие; и където дърварите изсичат до корен девствени гори с триони и секири. Тук най-важното бе да имаш съобразителен ум, отлични познания за местността и як гръбнак. Опасността дебнеше по стръмните склонове и из глинестите долини, а величавите канари господстваха над хора и зверове, слагайки безмилостни граници на амбициите и живота им. Тук просто нямаше място за градче като Дикенс с асфалтирани улици, хотел, реклами на кока-кола и пиана с добра отстъпка при плащане в брой. Но Лу изведнъж осъзна, че периодът, за който бе писал баща й, е отминал преди повече от двайсет години.

Тя въздъхна. Очевидно всичко се променяше, дори планините и хората в тях. Лу предполагаше, че сега прабаба й вероятно живее в съвсем обикновен квартал със съвсем обикновени съседи. Може би имаше котка и всяка събота ходеше да си прави прическа във фризьорски салон, миришещ на химикали и цигарен дим. Лу и Оз щяха да пият оранжада на верандата, да ходят на църква в неделя и да махат на бавно минаващите коли, тъй че нямаше да е много по-различно от живота в Ню Йорк. И макар в това да нямаше нищо лошо, то изцяло се различаваше от дивите, страховити дебри, които бе очаквала Лу. Едва ли имаше нещо общо с дните, които баща й бе преживял тук и после описал в творбите си — е, тъкмо това я разочароваше.

Колата измина още пет-шест километра сред дървета, стръмни чукари и дълбоки долини, сетне Лу видя нов крайпътен знак. Това градче се наричаше Тремънт. Вероятно е тук, помисли си тя. Тремънт изглеждаше приблизително три пъти по-малък от Дикенс. Петнайсетина коли бяха паркирани под ъгъл пред магазини, подобни на онези в по-големия град, само че нямаше високи сгради и съд, а асфалтът бе отстъпил място на чакълена настилка. Лу забеляза тук-там и по някой ездач, после Тремънт остана зад тях и пътят продължи да се изкачва все по-стръмно. Лу предположи, че прабаба им живее в околностите на Тремънт.

Следващото селище, което отминаха, нямаше крайпътна табела, а едва ли заслужаваше и име, ако се съди по шепата сгради и неколцината минувачи. Напред продължаваше черен път и хъдсънът взе да се люшка по тази тясна ивица зле отъпкана пръст. Лу зърна малка пощенска станция, след нея килната барака без табела, с няколко прогнили стъпала отпред. И накрая се появи внушителен смесен магазин с изписано на стената име „Маккензи“; отвън бяха струпани на камара сандъци със захар, брашно, сол и пипер. На едната витрина висяха сини работни гащеризони, няколко хамута и газен фенер. Това бе, кажи-речи, всичко в тази безименна спирка край разбития път.

Продължавайки напред по размекнатата пръст, те отминаваха мълчаливи мъже с дълбоко хлътнали очи на лицата, закрити отчасти от чорлави бради; всички бяха облечени с мръсни гащеризони, широкополи шапки и груби планинарски обувки. Някои вървяха пеш, други яздеха коне или мулета. Край каручка, теглена от чифт мулета, се тътреше жена с безизразни очи, повехнало лице и костеливи крайници, облечена с карирана памучна блуза и пола от домашно сукно, закопчана на кръста с безопасни игли. Няколко дечурлига седяха върху големите чували със семена в каруцата. Тук край пътя минаваше железопътна линия. Влак, натоварен с въглища, бе спрял под опорите на водния резервоар и гълташе огромни количества вода, бълвайки облаци пара след всяка лакома глътка. На друг планински склон в далечината Лу видя улей за въглища на дървени подпори и върволица вагони, които се точеха бавно под него като колона послушни мравки.

Минаха по голям мост. Една тенекиена табела съобщаваше, че на десет метра под тях тече река Маклауд. В отблясъците на изгрева водата изглеждаше розова като безкрайно дълъг изплезен език. Планинските върхове имаха синкавия цвят на дим; ефирни воали мъгла обгръщаха подножията им.

След като вече не се мяркаха нови градчета, Лу реши, че е време да се запознаят с човека отпред.

— Как се казвате? — попита тя.

Неведнъж беше срещала негри, обикновено писатели, поети, музиканти и артисти, все приятели на родителите й. Но имаше и други. Докато с майка й обикаляха из града, Лу бе виждала цветнокожи, които пренасят боклука, спират таксита, мъкнат куфари, наглеждат чужди деца, чистят улиците, мият прозорци, лъскат обувки, готвят, перат и с дружеска фамилиарност приемат от бялата си клиентела както обиди, така и бакшиши.

Този тук зад волана беше различен, защото очевидно не обичаше да говори. В Ню Йорк Лу се бе сприятелила с един добродушен стар негър от „Янки Стейдиъм“, където понякога ходеше с баща си да гледа бейзбол. Този старец, макар и не много по-тъмен от фъстъците, които продаваше, й бе казал, че цветнокожите са способни да дрънкат от сутрин до вечер през цялата седмица, с изключение на неделята, когато отстъпват това право на Господ и жените.

Едрият младеж продължаваше мълчаливо да кара; когато Лу заговори, той дори не плъзна поглед към огледалото. Липсата на любопитство бе нещо, което Лу не можеше да търпи у ближните си.

— Мен са ме нарекли Луиза Мей Кардинал, също като прабаба. Но всички ми викат Лу, просто Лу. Татко ми е Джон Джейкъб Кардинал. Той е много известен писател. Сигурно сте чували за него.

Младежът не изсумтя, дори не помръдна. Явно черният път криеше за него някакво обаяние, с което историята на семейство Кардинал просто не можеше да се мери.

Оз реши да подпомогне усилията на сестра си да завърже разговор.

— Той умря, но мама не е.

Тази липса на деликатност тутакси му навлече навъсен поглед от страна на Лу. Оз бързо врътна глава към стъклото и се престори на крайно заинтригуван от пейзажа.

Внезапно хъдсънът спря и двамата леко залитнаха напред.

Момчето, застанало пред колата, изглеждаше малко по-голямо от Лу, но приблизително с нейния ръст. Рижата му коса бе цялата на врътки, като че лизана от пощуряло теле, но въпреки това не успяваше да прикрие чифт дълги конични уши, готови сякаш да се закачат за всяко срещнато препятствие. Облеклото му се състоеше от петносана ватена долна риза и мръсен гащеризон, чиито крачоли свършваха малко над костеливите му глезени. Беше босо въпреки студения ден. Носеше дълъг, грубо издялан въдичарски прът и очукана кутия за стръв, по която все още личаха следи от синя боя. До него стоеше безпородно псе на кафяви и черни петна с изплезен розов език. Момчето пъхна въдицата и кутията през отворения заден прозорец на хъдсъна, после небрежно се настани отпред, като че колата беше негова. Кучето го последва, без да бърза.

— Здрасти бе, Хич Не — подхвърли приятелски непознатото момче на шофьора, който отвърна с едва доловимо кимване.

Лу и Оз се спогледаха, озадачени от странния поздрав.

След миг главата на новодошлия щръкна над облегалката и той се вторачи в тях. Имаше плоски бузи, изобилно осеяни с лунички, щръкнало луничаво носле, а на сянка косата му изглеждаше още по-рижа. Очите му имаха цвят на сурови грахчета и в комбинация с косата напомниха на Лу за коледна опаковъчна хартия.

— Ха на бас, че знам къде отивате — рече то с приятно провлачен говор и дяволита усмивка. — При мис Луиза, нали?

Лу бавно кимна.

— Аз съм Лу — каза тя с подчертана любезност, за да покаже, че не се притеснява. — Това е брат ми Оз.

Ухилено като пътуващ търговец, момчето бързо им стисна ръцете. Пръстите му бяха силни и покрити с представителни образци от местната почва. Под тази великолепна колекция изобщо не се забелязваха нокти. Лу и Оз неволно се загледаха в тия изумителни пръсти.

Момчето навярно забеляза това, защото обясни:

— Още по тъмно отидох да копая червеи. Със свещ в едната ръка и кутия в другата. Мръсна работа, ще знаете.

Каза го тъй небрежно, сякаш години наред бяха клечали заедно под жаркото слънце да ровят в земята.

Оз погледна ръката си и видя, че част от чернозема се е пренесла върху нея. Усмихна се, защото така сякаш бяха станали кръвни братя. Братя! Е, това наистина можеше да го развълнува.

Червенокосият младеж се усмихна сърдечно, при което всичките му зъби се оказаха на място, макар че повечето от тях не бяха нито прави, нито особено бели.

— Аз съм Джими Скинър — представи се скромно той, ама хората ми викат Даймънд, щото татко разправя, че главата ми била по-корава от диамант. А пък туй куче тука е Джеб.

Чувайки името си, Джеб надигна рошава глава над облегалката и Даймънд весело подръпна ушите му. После погледна Оз.

— Ама и ти имаш едно чудновато име. Оз.

Оз тревожно се сви под втренчения поглед на своя кръвен брат. Щеше ли да се провали дружбата им?

— Истинското му име е Оскар — отговори Лу вместо него. — Като Оскар Уайлд. Оз е на галено. Нали знаеш, като на онзи вълшебник.

Даймънд вдигна поглед към покрива на колата и усърдно напрегна памет.

— Не съм чувал да имаме Уайлд по нашия край. — Той пак помълча и съсредоточено сбърчи чело. — А и за онзи вълшебник нищо не знам.

Лу не успя да скрие изумлението си.

— Не знаеш ли книгата? Ами филма? С Джуди Гарланд.

— Не съм ходил на кино. — Даймънд хвърли поглед към Оз и по лицето му се изписа леко неодобрение. — А и ти вече си голям за тез детски щуротии, нали?

За Оз това бе последната капка. Той решително избърса длани в седалката, слагайки край на кръвната клетва.

Лу се приведе толкова близо до Даймънд, че усети дъха му.

— Това не е твоя работа, ако искаш да знаеш!

Посърнал, Даймънд се сви на предната седалка и остави Джеб лениво да ближе пръстите му, омазани с кал и сок от червеи. С последните думи Лу сякаш го бе заплюла.

Далеч пред тях се появи линейката. Караше съвсем бавно.

— Съжалявам, че майка ви е болна — каза Даймънд, опитвайки се да възстанови мира.

— Тя ще оздравее — отвърна Оз, който винаги реагираше пръв, щом станеше дума за майка им.

Лу седеше със скръстени ръце и гледаше през прозореца.

— Остави ме някъде около моста, Хич Не — каза Даймънд. — Ако хвана нещо хубаво, ще го донеса за обяд. Нали ще кажеш на мис Луиза?

Лу видя как Хич Не леко вирна напред масивната си челюст. Това навярно трябваше да означава: „Разбира се, Даймънд, на драго сърце.“

Момчето отново подаде глава над облегалката.

— Хей, ама вие нали обичате прясна риба, пържена в свинска мас?

Гледаше ги с надежда и несъмнено имаше най-добри намерения, ала в момента Лу просто не бе настроена за приятелски разговор.

— Ами да, много обичаме, Даймънд. Пък после може да видим има ли кино във вашия скапан град.

Още преди да довърши, Лу съжали за думите си. Не само заради разочарованието, изписано по лицето на Даймънд; с подигравката си нанасяше светотатствено оскърбление на мястото, където бе израснал баща й. Тя неволно се озърна към небето, очаквайки едва ли не да я порази гръмотевица или пък да рукнат дъждовни капки като сълзи.

— От голям град идвате, а? — попита Даймънд.

Лу откъсна очи от небето.

— От най-големия. Ню Йорк.

— Ами… такова де, недейте много да го разправяте на тукашния народ.

Оз зяпна срещу бившия си кръвен брат.

— Защо не?

— Ей тука слизам, Хич Не. Хайде, Джеб.

Хич Не спря колата. Точно пред тях имаше мост — най-жалкият мост, който Лу бе виждала през живота си. Просто пет-шест метра изметнати дъски, положени върху катраносани железопътни траверси. Ръждиви железни дъги от двете страни предпазваха от падане в плиткото русло на метър и половина по-долу, пълно с повече камъни, отколкото вода. По тия места не си струваше самоубийците да скачат от мостове. А като огледа тесния ручей, Лу си помисли, че едва ли има надежда скоро да хапне прясна риба, пържена в свинска мас. Така или иначе, подобно меню не я привличаше кой знае колко.

Докато Даймънд вадеше такъмите си от хъдсъна, Лу, която донякъде съжаляваше за думите си и още повече изгаряше от любопитство, протегна шия и му прошепна през отворения заден прозорец:

— Защо го наричаш Хич Не?

От това неочаквано внимание Даймънд си възвърна доброто настроение и се усмихна.

— Щото тъй му е името — охотно обясни той. — Живее при мис Луиза.

— И откъде са му измислили такова име?

Даймънд крадешком хвърли поглед към предната седалка и се престори, че оправя кутията за стръв. После тихичко отговори:

— Татко му минал по нашия край още когато Хич Не бил пеленаче. Зарязал го право на пътя. Един човек го попитал: „Ще се върнеш ли да вземеш детето?“ А пък онзи рекъл: „Хич не.“ Ама да знаеш, Хич Не и муха не е обидил през целия си живот. Малцина бедни хора могат да се похвалят с такова нещо. И нито един от богатите.

Даймънд грабна кутията и метна въдицата на рамо. Заподсвирква си и тръгна към ручея, а Хич Не подкара по моста, който скърцаше жално при всяко завъртане на колелата. Даймънд им помаха и Оз отвърна на поздрава с изцапаната си ръчичка, обзет от нова надежда за трайно приятелство с рижавото планинско рибарче Джими Скинър, по прякор Даймънд.

Лу гледаше право напред. Към човека на име Хич Не.