Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (40)

40

Лу гледаше през прозореца на спалнята към ливадите и нивите, преминаващи плавно в предпланини, а сетне в планински склонове, където само вечнозелените дървета не бяха захвърлили листата си. Голите клони също таяха своеобразна прелест, макар че сега й напомняха надгробни камъни на хиляди мъртви, оставили подир себе си само скръб и мизерия.

— Трябвало е да се завърнеш, татко — каза тя на планините, които баща й бе обезсмъртил с думи само за да ги избягва през целия си живот.

След като съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, Юджин я бе откарал обратно с колата. Не й се искаше да присъства при произнасянето на присъдата. Котън бе обещал, че ще дойде да каже какво е станало. Според него съвещанието нямаше да трае дълго. Не каза дали смята това за добър или лош знак, но не изглеждаше обнадежден. Сега Лу можеше само да чака. А това бе трудно, защото още утре всичко около нея можеше да изчезне заради решението на групичка непознати. Е, поне един от тях не беше непознат; по-скоро би трябвало да го нарече смъртен враг.

Лу плъзна пръсти по инициалите на баща си върху писалището. Болеше я, че е пожертвала писмата на майка си заради едно чудо, което така и не се сбъдна. Тя слезе долу и спря пред стаята на Луиза. През отворената врата видя старото легло, малкото шкафче, легена и каната върху него. Стаята беше малка и скромна, също като целия живот на старицата. Лу закри лицето си с длани. Не беше справедливо. Залитайки, тя се отправи към кухнята да приготви обяда.

Докато вадеше тенджера, Лу чу зад себе си шум и се обърна. Беше Оз. Тя избърса очи, защото искаше да е силна заради него. Ала когато зърна лицето му, Лу осъзна, че е излишно да се тревожи за брат си. Той изглеждаше обладан от някаква тайнствена сила. За пръв път го виждаше тъй особен. Без да каже нито дума, Оз протегна ръка и поведе сестра си по коридора.

 

 

Съдебните заседатели влязоха в залата един по един — дванайсет мъже от града и планината, за които Котън от все сърце се надяваше, че поне единайсет от тях ще вземат правилното решение. Бяха отсъствали невероятно дълго, цели няколко часа. Не знаеше дали това е за добро или за зло. Знаеше само, че най-силният коз срещу него е отчаянието. То бе могъщ противник, защото лесно можеше да покори хората, оцеляващи ден подир ден с цената на тежък труд, или пък онези, които не виждат бъдеще в едно градче, откъдето вече е разграбено и отнесено всичко. Ако заседателите отсъдеха против него, Котън щеше да ги ненавижда, ала знаеше, че това е напълно възможно. Е, така или иначе, скоро всичко щеше да свърши.

— Стигнахте ли до решение? — попита Аткинс.

Старшият съдебен заседател се изправи. Той беше гражданин, скромен магазинер, подпухнал от твърде много телешко и картофи и твърде малко физически труд.

— Да, ваша светлост — тихо отговори той.

Почти никой не бе напуснал залата, откакто заседателите изслушаха заръките на съдията и се оттеглиха. Сега цялата публика се приведе напред, сякаш изведнъж всички бяха оглушали.

— Какво решихте?

— Отсъждаме в полза… на „Съдърн Вали“.

Председателят наведе глава, сякаш току-що бе произнесъл смъртна присъда срещу свой роднина.

Из залата избухнаха викове — едни на радост, други на възмущение. Балконът сякаш провисна, претоварен от тежкото решение на дванайсет мъже. Хю Милър и Джордж Дейвис леко си кимнаха с победоносни усмивки.

Котън седна. Съдебната система бе свършила своето; липсваше само правдата.

Милър и Гуд си стиснаха ръцете. Милър се опита да поздрави и Уилър, но едрият мъж с отвращение му обърна гръб.

— Тишина, тишина в залата или ще я опразня. — Аткинс удари няколко пъти с чукчето и шумът стихна. — Съдебните заседатели са свободни. Благодаря за съдействието — каза той не твърде любезно.

Един мъж влезе в залата, откри Котън и му прошепна нещо. Лицето на адвоката стана още по-мрачно.

— Ваша светлост — каза Гуд, — сега остава само да изберем кой ще представлява интересите на мис Кардинал и да определим попечители на децата.

Котън се изправи бавно, с наведена глава и ръка, притисната към сърцето.

— Ваша светлост, току-що получих новина, която трябва да чуете. Луиза Мей Кардинал е починала.

Залата отново избухна и този път Аткинс не се опита да въдвори ред. С още по-широка усмивка Дейвис притъпи към Котън.

— Дявол да го вземе — изръмжа той, — денят става все по-хубав.

За момент пред очите на Котън всичко се замъгли, сякаш някой го бе фраснал с наковалня. Той сграбчи Дейвис и се накани да го отпрати с един удар в съседния окръг, но сетне спря и само го изблъска с погнуса, като че отстраняваше от пътя си купчина тор.

— Ваша светлост — каза Гуд, — знам, че всички дълбоко скърбим за мис Кардинал. Сега обаче предлагам списък на редица много почтени хора, готови да представляват интересите на тия чудесни деца при продажбата, която току-що стана тяхно право.

— И дано да гориш в ада! — извика Котън.

Следван от Гуд, той се хвърли към съдийския подиум и така заблъска с юмрук по твърдината на правосъдието, че приставът Фред тревожно пристъпи натам.

— Джордж Дейвис е опорочил цялата група — изрева Котън. — Знам, че джобовете му са претъпкани с грешните пари на „Съдърн Вали“.

— Предай се, Лонгфелоу — каза Гуд. — Победен си.

И двамата не забелязаха, че вратата на залата се отваря.

— Никога, Гуд! — извика Котън. — Никога!

— Ваша светлост, той обеща да приеме решението на заседателите.

— Боя се, че тук е прав — каза Аткинс.

Гуд тържествуващо се озърна към Милър и едва не стана кривоглед, когато видя нещо друго.

— Но, Хенри — умоляваше Котън. — Нека поне децата… Позволи ми да бъда техен настойник. Аз…

Аткинс изобщо не му обръщаше внимание. Той също гледаше зяпнал към залата.

Котън бавно се завъртя да види какво гледа Аткинс и внезапно се олюля, като че бе видял Господ да прекрачва прага.

Лу и Оз стояха пред всички.

А между тях, крепена сякаш единствено от децата си, стоеше Аманда Кардинал.

Лу не бе откъснала поглед от нея, откакто Оз я въведе в спалнята, където майка им лежеше с широко разтворени, просълзени очи и немощно протягаше ръце към децата си, а на устните й трептеше щастлива усмивка.

Котън също не можеше да откъсне очи от жената. Ала все още имаше недовършена работа в този съд.

— Ваша светлост — изрече той с пресекващ, задавен глас, — бих искал да ви представя Аманда Кардинал, единствен законен настойник на тези деца.

— Морето от замлъкнали хора се раздели и стори път на Котън, за да тръгне бавно към майката и децата й. Нозете му се подгъваха, сякаш бяха забравили как да се движат. По лицето му струяха сълзи.

— Мис Кардинал — започна той, — името ми е…

Аманда протегна ръка и го докосна по рамото. Макар и безкрайно слаба, тя стоеше с гордо вдигната глава, а когато заговори, думите й бяха тихи, но ясни.

— Знам кой сте, мистър Лонгфелоу. Неведнъж съм ви слушала.