Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (4)

4

Докато Лу се взираше през прозореца на купето, внезапно й хрумна, че всъщност никога не е обичала особено Ню Йорк. Вярно, през своето детство бе опознала немалко от всевъзможните забавления на този град, запълвайки дните си с посещения на музеи, зоопаркове и театри. Бе заставала над света върху панорамната тераса на Емпайър Стейт Билдинг, бе гледала през сълзи или смях буйните изблици на нюйоркчани в мигове на несгоди и радости. Някои от тия маршрути бе изминавала с баща си, който често й казваше, че решението да станеш писател не е просто избор на занаят, а стъпка към един всеобхватен начин на живот. Работата на писателя, изтъкваше той, е самият живот с неговото върховно величие и крехката му изтънченост. А Лу се бе запознала с резултатите на подобни наблюдения, слушайки с увлечение как някои от най-добрите съвременни автори четат свои произведения или просто разговарят в скромния бруклински дом на семейство Кардинал.

Майка им пък водеше нея и Оз из всички квартали на града, като постепенно ги запознаваше с различните икономически и социални нива на съвременната цивилизация. Аманда Кардинал беше много образована жена, проявяваща жив интерес към тия въпроси. Децата получиха от нея отлично възпитание, благодарение на което Лу изпитваше едновременно уважение и неутолимо любопитство към човешкия род.

При все това този град така и не бе успял да я увлече истински. За разлика от мястото, към което пътуваше днес и нетърпеливо очакваше да види. Макар че от най-ранна младост бе живял в Ню Йорк, където го обкръжаваха безброй теми за писане, осигурили на други писатели литературен и финансов успех, Джак Кардинал бе избрал да изгражда всички свои романи върху спомените за мястото, към което сега влакът отнасяше неговото семейство — планините на Вирджиния, които се извисяваха точно на носа на ботуша, както понякога наричаха този щат заради очертанията му. След като любимият й баща бе сметнал, че това място е достойно за делото на живота му, Лу почти без колебания взе решение да замине там.

Тя се отдръпна, за да може и Оз да гледа през прозореца. Ако изобщо можеше надеждата и страхът да се слеят в едно чувство, то това чувство бе изписано по лицето на момченцето. При всяко вдишване Оз Кардинал изглеждаше тъй, сякаш е готов да избухне в смях, докато ребрата му изхвръкнат от гърдичките, или пък да припадне от ужас. Напоследък обаче детето само плачеше.

— Оттук изглежда по-малък — подхвърли той, привел глава към бързо отдалечаващия се град от безброй електрически светлини и бетонни блокове, натрупани около заварени стоманени греди.

Лу кимна.

— Чакай само да видиш планините във Вирджиния — те наистина са големи. И си остават такива, както и да ги гледаш.

— Откъде знаеш? Никога не си ги виждала.

— Естествено, че съм ги виждала. В книгите.

— И на хартия ли изглеждат толкова големи?

Ако не познаваше брат си, Лу би решила, че и се подиграва, но знаеше, че в цялото същество на Оз няма и капчица злоба.

— Повярвай ми, Оз, големи са. Чела съм много за тях в татковите книги.

— Не си чела всичките му книги. Той казваше, че още си малка.

— Е, прочетох една. А и той ми четеше на глас откъси от другите.

— Ти разговаря ли с онази жена?

— Коя? Луиза Мей ли? Не, но хората, които й писаха, казват, че много искала да отидем при нея.

Оз се замисли.

— Това май е хубаво.

— Да, хубаво е.

— Тя прилича ли на татко?

Този път въпросът затрудни сестра му.

— Мисля, че не съм я виждала дори на снимка.

Отговорът явно разтревожи Оз.

— Дали няма да излезе някоя грозна и зла старица? Ако е така, ще можем ли да се приберем у дома?

— Сега Вирджиния е нашият дом, Оз — усмихна се Лу. — Няма да е грозна. Нито пък зла. Ако беше такава, изобщо нямаше да се съгласи да ни приеме.

— Вещиците го правят понякога, Лу. Помниш ли Хензел и Гретел? Вещиците са хитри. Защото искат да те изядат. Всичките са такива. Знам, и аз чета книги.

— Докато съм с теб, никоя вещица няма и с пръст да те пипне.

Тя стисна ръката на Оз, за да покаже колко е силна, и накрая той се успокои и почна да оглежда останалите пътници в тяхното спално купе.

Това пътуване бе финансирано изцяло от приятелите на Джак и Аманда Кардинал, които не пожалиха средства, за да изпратят децата към новия им живот по най-удобния начин. Бяха наели дори медицинска сестра, която да ги придружи по пътя и да остане известно време във Вирджиния, за да се грижи за Аманда.

За жалост наетата сестра, изглежда, бе сметнала за свой дълг не само да наглежда болната майка, но и да пресича със строга ръка детските пакости. Естествено, отношенията между нея и Лу не бяха от най-добрите. Лу и Оз гледаха как високата костелива жена се грижи за своята пациентка.

— Можем ли да останем за малко с нея? — попита най-сетне Оз с изтъняло гласче.

За него медицинската сестра представляваше нещо средно между усойница и чудовище от приказките; плашеше го до смърт. Имаше чувството, че ръката на тази жена може всеки момент да се превърне в нож, а самият той — в единствена мишена на острието. Идеята за прабаба им като вещица идваше не само от страшната приказка за Хензел и Гретел. Оз изобщо не таеше надежда, че сестрата ще приеме молбата му, но за негова изненада тя се съгласи.

Докато вратата на купето се затваряше зад нея, Оз хвърли поглед към Лу.

— Май не е чак толкова лоша.

— Оз, тя отиде да пуши.

— Откъде знаеш, че пуши?

— И да не бях видяла жълтите петна по пръстите й, пак щях да усетя, че вони на тютюн.

Оз седна до майка си, която лежеше на долното легло със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Дишаше съвсем слабо, но все пак дишаше.

— Мамо, ние сме. Аз и Лу.

Лу го погледна раздразнено.

— Оз, тя не те чува.

— Не е вярно! Чува ме!

В гласа на момчето прозвуча такава ярост, че Лу се стресна, макар да бе свикнала буквално с всичките му прояви. Тя скръсти ръце и се обърна настрани. Когато го погледна отново, Оз бе измъкнал от куфара си една кутийка и я отваряше. Верижката, която извади от нея, бе украсена с малък кварцов камък.

— Оз, моля те, престани — изрече тихо сестра му.

Без да й обръща внимание, той протегна верижката над майка си.

Аманда можеше да яде и да пие, ала по някаква неразбираема за децата причина не бе в състояние да се движи, да говори и да отваря очи. Това дълбоко тревожеше Оз и в същото време го обнадеждаваше. Той предполагаше, че сигурно се е объркало нещо дребно, като камъче в обувката или задръстване във водопроводна тръба. Трябваше само да премахне това просто препятствие и майка му пак щеше да се завърне при тях.

— Оз, много си глупав. Недей да го правиш. Той спря и я погледна.

— Твоят проблем е, че не вярваш в нищо, Лу.

— А пък твоят е, че вярваш във всичко.

Оз бавно разлюля верижката над майка си. Затвори очи и почна да изговаря думи, които не бяха съвсем ясни дори и за него.

Лу стоеше до него и се въртеше раздразнено, но накрая не издържа.

— Ако някой те види какво правиш, ще си рече, че нещо ти хлопа. И знаеш ли какво? Няма да сбърка!

Оз прекрати заклинанията и я изгледа сърдито.

— Е, сега провали всичко. За да успее лечението, трябва да се пази пълно мълчание.

— Лечение ли? Какво лечение? Какви ги дрънкаш?

— Искаш ли мама да остане все така?

— Ако остане, сама си е виновна — отсече Лу. — Нищо нямаше да се случи, ако не се беше карала с татко.

Оз бе потресен от нейните думи. Дори и Лу изглеждаше изненадана, че е могла да изрече подобно нещо. Но не й беше в характера да си взима думите обратно.

В този момент и двамата не гледаха към Аманда, но ако я бяха погледнали, щяха да забележат нещо — едва доловимо потрепване на клепачите, което подсказваше, че някак е успяла да чуе дъщеря си, а сетне е потънала още по-дълбоко в бездната, която и без това я държеше в тъй жесток плен.

Макар че повечето пътници не усетиха, влакът постепенно зави наляво, заобикаляйки града по пътя си на юг. От това движение ръката на Аманда се плъзна по гърдите и увисна край леглото.

Няколко секунди Оз стоя като зашеметен. Очевидно момчето вярваше, че току-що е зърнало истинско чудо, досущ като в Библията, където хвърлен камък може да повали великан.

— Мамо, мамо! — изкрещя той и от вълнение едва не събори Лу. — Лу, видя ли това?

Но Лу нямаше сили да проговори. Бе предполагала, че майка им вече никога няма да помръдне. Тъкмо отваряше уста да изрече „мамо“, когато вратата на купето се отвори и сестрата нахлу като бяла каменна лавина с недоволна гримаса на гранитното си лице. Над главата й трепкаха струйки цигарен дим, сякаш всеки момент можеше да се самозапали. Ако Оз не бе толкова развълнуван заради майка си, при тази гледка навярно би отскочил уплашено към прозореца.

— Какво става тук? — попита жената и залитна напред, когато влакът пак се разклати, преди да поеме по правата линия през Ню Джърси.

Оз изтърва верижката и посочи майка си като ловджийско куче, очакващо да го похвалят.

— Тя помръдна. Мама си мръдна ръката. И двамата го видяхме, нали, Лу?

Лу обаче можеше само да прехвърля очи от майка си към Оз и обратно. Сякаш някой бе пъхнал пръчка в гърлото й; не можеше да изрече нито дума.

Сестрата огледа Аманда и когато се обърна, лицето й беше още по-кисело. Явно смяташе за непростимо да я прекъсват, докато пуши. Тя върна провисналата ръка на място и зави Аманда с чаршафа.

— Влакът направи завой. Това е.

Докато се привеждаше да намести чаршафа, сестрата зърна на пода верижката — безспорно доказателство за тайния план на Оз да ускори възстановяването на майка си.

— Какво е това? — попита тя, като посегна да вдигне веществено доказателство номер едно срещу момчето.

— Аз само я използвах, за да помогна на мама. Това е… — Оз нервно се озърна към Лу — То е един вид магия.

— Глупости.

— Върнете ми я, моля ви се.

— Майка ти не усеща нищо — заяви жената със студен, педантичен глас, целящ да всели пълен ужас в душите на всички изплашени и уязвими хора, към които сега несъмнено спадаше малкият Оз. — Едва ли има надежда да си възвърне съзнанието. И твоят талисман определено няма да й помогне, младежо.

— Моля ви, дайте си ми я — повтори Оз, сплел ръце като за молитва.

— Вече ти казах…

Прекъсна я потупване по рамото. Когато се завъртя, Лу стоеше точно пред нея. През последните секунди сякаш бе пораснала с няколко сантиметра. Или поне така изглеждаше от гордо вирнатата глава и изпънатите рамене.

— Върни му я!

Лицето на сестрата пламна от тази дързост.

— Не приемам заповеди от деца.

Със светкавично движение Лу сграбчи верижката, но сестрата се оказа удивително силна и успя да я прибере в джоба си.

— Това не помага на майка ви — отсече тя, лъхайки на „Лъки Страйк“ при всяка дума. — А сега, ако обичате, сядайте и кротувайте.

Оз гледаше майка си и по лицето му бе изписана мъка, че е загубил безценната верижка заради някакъв си завой на влака.

Лу и Оз седнаха до прозореца и през следващите десетина минути кротко гледаха гаснещото слънце. Когато Оз взе да се върти неспокойно, Лу го попита какво има.

— Мъчно ми е, че оставихме татко сам-самичък.

— Оз, той не е сам.

— Да, ама в онзи сандък беше съвсем сам. А сега става тъмно. Може да се уплаши. Не бива така, Лу.

— Той не е в онзи сандък, а при Господ. Точно сега разговарят и ни гледат отгоре.

Оз извърна очи към небето. Вдигна ръка да помаха, но се поколеба.

— Можеш да му махнеш, Оз. Той е там, горе.

— Да пукнеш, ако лъжеш, на жаба да станеш, нали?

— Точно така. Хайде, помахай му.

Оз размаха ръчичка, после се усмихна блажено.

— Какво има? — попита сестра му.

— Не знам, просто ми стана хубаво. Мислиш ли, че и той ми помаха?

— Разбира се. И Господ също. Нали знаеш какъв е татко, на всички разказва разни истории. Сигурно вече са се сприятелили.

Лу на свой ред размаха ръка и докато пръстите й се плъзгаха по хладното стъкло, за момент се опита да си повярва, че всичко е истина. Беше приятно.

След смъртта на баща им зимата бързо отстъпваше място на пролетта. С всеки ден Лу усещаше липсата му все по-силно като някаква необятна пустота в гърдите й, която растеше с всяко вдишване. Искаше татко й да е жив и здрав. Да е с тях. Но това никога нямаше да се случи. Баща й бе изчезнал завинаги. Чувството беше непоносимо мъчително. Тя погледна небето.

Здравей, татко. Моля те, не ме забравяй, защото и аз никога няма да те забравя. Изрече тия думи само с устни, за да не я чуе Оз. Когато свърши, Лу бе готова да се разплаче, но не можеше да си го позволи пред Оз. Ако заплачеше, най-вероятно и той щеше да стори същото, а започнеше ли веднъж, нямаше да спре, докато е жив.

— Какво значи да си умрял, Лу? — попита Оз, гледайки нощта зад прозореца.

След малко тя каза:

— Ами… мисля, че от една страна значи да не усещаш нищо. Но, от друга страна, да усещаш всичко. И ти е много хубаво. Ако си живял както трябва. Ако не… е, сам знаеш.

— Дяволът ли? — прошепна Оз и при тази ужасна дума по лицето му се изписа страх.

— Не се тревожи за него. Нито пък за татко.

Бавно, сякаш крачка по крачка, Оз завъртя очи към Аманда.

— И мама ли ще умре?

— Всички ще умрем някой ден. — Лу не желаеше да лъже на тази тема дори и заради Оз, но го притисна плътно до себе си. — Хайде да не избързваме. Много неща ни се струпаха.

Докато прегръщаше братчето си, Лу се загледа през прозореца. Нищо не е вечно и тя много добре го знаеше.