Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (36)

36

Котън и децата слизаха с автомобила в града да навестят Луиза. Макар че зимата напредваше, все още нямаше силни снеговалежи, само тук-там бяха паднали няколко сантиметра бяла покривка, но всички знаеха, че не след дълго ще завали както трябва.

Минаха край миньорското селище, където Даймънд бе разкрасил новия крайслер на надзирателя с конски тор. Сега градчето бе пусто, къщите изоставени, магазинът празен, подемникът над мината ръждясал, а входът под него закован с дъски. От осквернения крайслер отдавна нямаше и следа.

— Какво е станало? — попита Лу.

— Затвориха мината — мрачно отвърна Котън. — Четири мини за четири месеца. Не стига, че находищата почнаха да се изчерпват, ами отгоре на всичко тукашният кокс се оказа неподходящ за стоманодобива и американската военна промишленост потърси суровини другаде. Много хора останаха без работа. А последната дърводобивна компания се прехвърли в Кентъки преди два месеца. Двоен удар. За планинските фермери годината беше добра, но гражданите пострадаха зле. Така е обикновено — или едните, или другите. По нашия край благоденствието сякаш винаги идва наполовина. Котън поклати глава. — Чудесният кмет на Дикенс подаде оставка, изгодно продаде акциите си, додето струваха нещо, и отпраши към Пенсилвания да си търси късмета. Отдавна съм разбрал, че тия, дето говорят най-хубаво, често първи хукват да бягат, щом надушат бедата.

Докато слизаха по склона, Лу забеляза, че камионите, натоварени с въглища, са много по-малко и повечето подемници не работят. В Тремънт витрините на половината магазини бяха заковани, а по улиците почти не се мяркаха хора и това едва ли се дължеше на лошото време.

Когато стигнаха в Дикенс, Лу бе потресена, като видя, че и тук много от магазините са затворени, включително онзи, в който Даймънд разтвори чадъра. Да, в крайна сметка се оказваше, че това наистина носи лош късмет, само че вече не беше смешно. Седнали по тротоари и стъпала, дрипави мъже гледаха безжизнено в пустотата. Вече нямаше толкова много паркирани коли, а търговците стояха със скръстени ръце и нервни физиономии пред празните си магазини. По тротоарите крачеха съвсем малко мъже и жени с напрегнати, бледи лица. Лу видя как един препълнен автобус бавно напуска града. Празен товарен влак пъплеше като истински символ на упадъка зад редицата сгради край шосето. Надписът „Въглищата са сила“ вече не се развяваше гордо над главната улица, а мис Битумни въглища 1940 г. сигурно беше избягала от града.

Докато караха по улиците, Лу забеляза, че на много места ги сочат с пръст и си шушукат.

— Тия хора не изглеждат много доволни — каза нервно Оз, когато слязоха от олдсмобила и видяха на отсрещния тротоар още една група мъже, които ги гледаха втренчено. Начело стоеше не кой да е, а самият Джордж Дейвис.

— Хайде, Оз — каза Котън. — Дошли сме да видим Луиза.

Той ги въведе в болницата, където узнаха от Травис Барне, че състоянието на Луиза е непроменено. Очите й бяха широко отворени и изцъклени. Лу и Оз я хванаха за ръцете, но тя явно не ги позна. Ако гърдите й не се повдигаха леко, Лу би решила, че вече е издъхнала. Тя напрегнато се вгледа в тях, молейки Бога от все сърце да продължат да се движат. Накрая Котън й каза, че е време да си вървят, и Лу с изненада разбра, че е минал цял час.

Когато излязоха, мъжете ги чакаха до олдсмобила. Джордж Дейвис бе сложил ръка върху вратата на автомобила.

— Котън храбро тръгна срещу тях.

— Какво мога да направя за вас? — попита любезно той и в същото време избута настрани ръката на Дейвис.

— Накарай оная луда жена да си продаде земята, ето какво! — викна Дейвис.

Котън огледа мъжете. Освен Дейвис всички в групата бяха граждани. Но това не означаваше, че са по-малко отчаяни от планинците, свързали оцеляването си с пръстта, сеитбата и капризния дъжд. Просто бяха възложили всичките си надежди на въглищата. Ала за разлика от царевицата въглищата можеха да се оберат само веднъж и повече не поникваха.

— Вече разговаряхме на тая тема, Джордж, и отговорът е същият. А сега, ако нямате нищо против, трябва да откарам тези деца.

— Целият град отиде по дяволите — обади се един мъж.

— И мислите, че е по вина на Луиза? — попита Котън.

— Тя умира — каза Дейвис. — Не й трябва земя.

— Не умира — възрази Оз.

— Котън — намеси се един добре облечен мъж на около петдесет години, който въртеше търговията с автомобили в Дикенс. Тесните рамене, тънките ръце и чистите длани издаваха, че никога през живота си не е докосвал бала сено, коса или плуг. — Ще си загубя бизнеса. Ще загубя всичко, което имам, ако нещо не замени въглищата. И не само аз. Огледай се, всички страдат.

— Ами когато природният газ свърши? — възрази Котън. — Къде ще търсите помощ тогава?

— Туй ще го мислим, като му дойде времето — гневно отсече Дейвис. — Първо да оправим днешната работа, а пък тя е в газовата компания. Всички ще забогатеем. Аз, ако трябваше да помогна на съседа си, веднага щях да продам земята.

— Тъй ли? — възкликна Лу — Май не те видях, като строяхме обора, Джордж. Всъщност не си се мяркал, откакто Луиза те прогони. Освен ако имаш нещо общо с пожара в стария ни обор.

Дейвис плю, избърса устни, загащи се и сигурно би удушил Лу на място, ако Котън не стоеше до нея.

— Стига толкова, Лу — строго каза Котън.

— Котън — настоя търговецът на автомобили, — не мога да повярвам, че ни изоставяш заради някаква си глупава старица от планината. Дявол да го вземе, мислиш ли, че ще имаш клиенти, ако градът загине?

Котън се усмихна.

— Недей да се тревожиш за мен. Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко ми трябва. А колкото до мис Кардинал, чуйте всички, защото повече няма да го повтарям. Тя не желае да продаде земята си на „Съдърн Вали“. Това е нейно право и ще го уважавате, по дяволите. А ако наистина не можете да оцелеете тук без газовата компания, тогава ви съветвам да си вървите. Защото, разбирате ли, мис Кардинал няма такъв проблем. Ако ще утре на този свят да не останат нито въглища, нито газ, нито електричество и телефони, тя ще си живее чудесно. — Той изгледа търговеца втренчено. — Е, кажи сега, кой е глупавият?

Котън заръча на децата да се качват и сам седна зад волана, докато мъжете пристъпваха напред да го обкръжат. Неколцина застанаха отзад да преградят пътя на колата. Котън включи двигателя на олдсмобила, свали страничното стъкло и ги погледна.

— Да ви кажа, много калпав съединител има тая таратайка. Понякога изхвръква изведнъж и колата подскача на цял километър. Веднъж без малко да претрепе човек. Е, започва се. Внимавайте!

Той отпусна съединителя, колата се стрелна назад и мъжете отскочиха. След като пътят бе разчистен, Котън изкара олдсмобила на платното и потегли. Когато по задницата на автомобила издрънча камък, Котън натисна газта и нареди на Лу и Оз да се приведат ниско. Още няколко камъка ги улучиха, преди да се отдалечат на безопасно разстояние. Котън въздъхна дълбоко.

— Ами Луиза? — попита Лу.

— Не се тревожи за нея. Травис почти през цялото време е в болницата, а всички знаят колко го бива с пушката. А когато го няма, и сестрата умее да стреля. Освен това предупредих шерифа, че хората почват да се ядосват. Той ще държи болницата под око. Пък и тия хора не биха сторили нищо лошо на една безпомощна жена. Може да страдат, но не са такива.

— Всеки път ли ще ни замерят с камъни, като идваме при Луиза? — попита боязливо Оз.

Котън прегърна момчето.

— И да го правят, по-скоро на тях ще им свършат камъните, отколкото ние да се откажем.

Когато се върнаха във фермата, разтревоженият Юджин изтича насреща им с лист хартия в ръката.

— Един човек от града донесе това, мистър Котън. Не знам какво е, ама рече веднага да ви го дам.

Котън разгърна листа. Оказа се предупреждение за неплатени данъци. Беше забравил, че от три години Луиза не е плащала данъците върху имота, защото реколтите бяха слаби и нямаше пари. Досега общината си затваряше очите, както и за другите фермери при подобни обстоятелства. Естествено, рано или късно трябваше да платят, но не ги притискаха. Сега обаче властите настояваха за незабавно заплащане в пълен размер. Сумата възлизаше на двеста долара. И тъй като беше отдавна просрочена, можеха съвсем скоро да конфискуват и продадат имота. От целия документ лъхаше злобният дух на „Съдърн Вали“.

— Нещо лошо ли е станало, Котън? — попита Лу.

Той я погледна и се усмихна.

— Аз ще се погрижа за всичко, Лу. Чиста формалност, скъпа.

 

 

Котън изброи двеста долара пред съдебния чиновник и получи подпечатана разписка. После бавно се върна до апартамента си и събра в кашон последната купчинка книги. Когато след няколко минути вдигна глава, той видя Лу да стои на прага.

— Как стигна дотук? — попита Котън.

— Буфърд Роуз ме докара със стария си пакард. Колата няма врати, тъй че гледката е чудесна, но на всяко друсване може да изхвръкнеш навън и е доста студено. — Тя огледа празната стая. — Къде са ти книгите?

Котън се разсмя тихичко.

— Само заемаха място. — Той се потупа с пръст по челото. — Ето, тук съм ги запазил.

Лу поклати глава.

— Минах през съда. Предполагах, че онзи документ може да се окаже нещо сериозно. Двеста долара за всичките ти книги. Не биваше да го правиш.

Котън затвори кашона.

— Все пак ми останаха няколко. Искам ти да ги вземеш.

Лу прекрачи в стаята.

— Защо?

— Защото са книгите на баща ти. И според мен ти ще ги съхраняваш най-добре.

Лу помълча, докато Котън запечатваше кашона.

— А сега да вървим при Луиза — каза Котън.

— Котън, почвам да се страхувам. Продължават да затварят магазините. Преди малко потегли още един претъпкан автобус. Хората по улиците ме гледат накриво. Много са сърдити. А в училище Оз се сби с едно момче, което каза, че погубваме всички, защото не искаме да си продадем земята.

— Много ли пострада?

Лу се усмихна печално.

— Не, всъщност спечели боя. И мисля, че най-изненадан беше самият той. Сега има синина под окото и страшно се гордее.

— Не се тревожи, Лу. Нещата ще се оправят. Все някак ще издържим.

Тя пристъпи до него и лицето й стана много сериозно.

— Нищо не се оправя. Откакто дойдохме тук, само става все по-зле. Може би трябва да продадем земята и да си тръгнем. Може би така ще е по-добре за всички нас. Да осигурим на Луиза и мама по-добри медицински грижи. — Тя помълча и добави, без да го поглежда. — Някъде другаде.

— Това ли искаш?

Лу уморено извърна глава.

— Понякога ми се иска да отида на онази могилка зад къщата, да легна и никога да не стана. Това е.

Котън се замисли над нейните думи, после зарецитира:

На света ни сред вихъра бесен,

на живота в крайпътния стан,

не бъди като скот безсловесен,

а се бий и в най-лютата бран!

Светло Утре — това е химера!

С Бог над теб, със сърце и със чест

откъсни се от мъртвото Вчера!

Действай — действай за живото Днес!

Нека следваме славния блясък

на герои, живели преди,

та на времето в мъртвия пясък…

да оставим и своите следи.

— Хенри Лонгфелоу, „Псалм на живота“ — каза Лу без особен възторг.

— Има още много, но винаги съм смятал тия редове за най-важни.

— Поезията е хубаво нещо, Котън, но не вярвам, че може да промени живота.

— Поезията не трябва да променя живота, Лу. Просто трябва да съществува, промяната е наше дело. А ако легнеш на земята и повече не помръднеш или ако избягаш от трудностите, няма да си онази Лу Кардинал, която познавам.

— Много интересно — каза Хю Милър, изниквайки на прага. — Търсих те в кантората, Лонгфелоу. Разбрах, че си ходил в съда да плащаш чужди дългове. — Той се усмихна злобно. — Много мило от твоя страна, макар и не твърде разумно.

— Какво искаш, Милър? — попита Котън.

Дребният мъж пристъпи в стаята и погледна Лу.

— Е, най-напред искам да кажа колко съжалявам за мис Луиза Кардинал.

Лу скръсти ръце и се загледа настрани.

— Това ли е всичко? — грубо попита Котън.

— Освен това дойдох да направя още едно предложение за имота.

— Не е мой, за да го продавам.

— Но мис Кардинал не е в състояние да оцени предложението.

— Тя вече ти отказа веднъж, Милър.

— Именно затова реших да не се пазаря повече и вдигам цената на петстотин хиляди долара.

Котън и Лу се спогледаха смаяно, после адвокатът отговори:

— Пак повтарям, имотът не е мой, за да го продавам.

— Предполагах, че като адвокат имаш правото да действаш от нейно име.

— Не. А и да имах, пак нямаше да ти го продам. Е, има ли още нещо, което да не направя за теб?

— Не, каза ми всичко, което желаех да чуя. — Милър подаде на Котън снопче документи. — Смятай клиентката си за уведомена.

И той излезе с усмивка. Котън бързо прегледа документите. Лу тревожно стоеше до него.

— Какво има, Котън?

— Лоша работа, Лу.

Изведнъж Котън сграбчи ръката на Лу, двамата изтичаха надолу по стъпалата и се втурнаха към болницата.

Котън блъсна вратата на болничната стая. Посрещна ги блясъкът на фотографска светкавица. Човекът вътре се озърна към тях, после направи още една снимка на Луиза върху леглото. До него стоеше друг мъж, едър и мускулест. Двамата бяха облечени в скъпи костюми и носеха меки шапки.

— Махайте се! — изкрещя Котън.

Той скочи напред и се опита да изтръгне фотоапарата, но едрият мъж го дръпна настрани, оставяйки на приятеля си време да се измъкне. Сетне и той излезе, широко усмихнат.

Котън стоеше задъхан и безпомощно гледаше ту Лу, ту Луиза.