Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (31)

31

Лу реши да не чете на майка си книги, а вестник „Грит“ и няколко броя „Сатърди Ивнинг Поуст“, които бяха донесли от лагера на дървосекачите. Облягаше се на стената в спалнята, държеше пред себе си вестника или списанието и четеше за икономиката и световните катастрофи, за кървавата война на Хитлер в Европа, за политика, живопис, филми и новини от писателските кръгове — последното изведнъж я накара да осъзнае откога не е разтваряла книга. До началото на новата учебна година оставаха броени дни, но въпреки това тя яхна Сю и отиде до Биг Спрус, за да вземе от училищната библиотека книги за себе си и за Оз — разбира се, с разрешение на Естел Маккой.

Луиза бе научила Юджин да чете още от малък, затова Лу донесе книга и за него. Той се тревожеше, че няма да има време за четене, но все пак намери. Късно вечер се привеждаше над книгата в светлината на газената лампа и бавно прелистваше страниците с наплюнчен пръст. Лу му обясняваше някои думи, докато подготвяха нивите за идващата зима или дояха кравите. Понякога му даваше вестници и списания и Юджин много обичаше да казва „Руууузвелт, президент Руууузвелт“ — име, което напоследък често се срещаше в печата. Кравите го гледаха странно, сякаш се чудеха дали не им говори на техен език. А Лу едва не избухна в смях, когато Юджин най-сериозно попита що за хора са били тия Рузвелтови, та да си кръстят детето Президент.

— Мислил ли си някога да живееш другаде? — попита го Лу една сутрин, докато дояха.

— Само планините съм виждал — каза той, — ама знам, че на тоя свят има още много места.

— Някой ден може да те заведа в Ню Йорк. Сградите са толкова високи, че не можеш да се изкачиш догоре по стълбите. Пътуваш с асансьор. — Тя забеляза учудения му поглед и поясни: — Кола, която се движи нагоре-надолу.

— Кола? Каква, като хъдсъна ли?

— Не, по-скоро като килерче, в което заставаш.

Юджин сметна това за интересно, но каза, че сигурно ще си остане да оре планинските ниви.

— Искам да завъртя дом и семейство, да отгледам деца.

— От теб ще излезе добър баща — каза тя.

Той се усмихна широко.

— Е, и от теб ще излезе чудесна майка. Нали те гледам как се грижиш за братчето си и прочие.

Лу го погледна втренчено и каза:

— Майка ми беше прекрасна жена.

Опита се да си припомни дали й го е казвала някога. Знаеше, че е дарявала почти цялата своя обич на баща си. Мисълта дълбоко я разтревожи, защото вече нищо не можеше да се поправи.

 

 

Беше минала една седмица след посещението в училищната библиотека. Лу привърши с четенето при Аманда и отиде да се усамоти в обора. Изкатери се в плевнята, седна на сламата и се загледа към планините отвъд долината. Дълго размишлява за мрачните перспективи на майка си и най-сетне мислите й се насочиха към загубата на Даймънд. Беше се опитвала да ги прогони от ума си, но знаеше, че няма да успее.

Погребението на Даймънд бе много странно. Хората наизлязоха от чифлици и ферми, от клисури и долчинки, за които Лу изобщо не бе подозирала, и всички тези хора се стекоха към дома на Луиза с коне, волове, мулета, трактори или пеш; появи се дори един очукан пакард без врати. Всички носеха храна и напитки. Сред тях нямаше проповедници, но хората се събираха и с плахи гласове утешаваха приятелите на покойника. Кедровият ковчег беше в предната стая, вече закован, защото никой не искаше да види какво е сторил динамитът с Даймънд Скинър.

Лу не знаеше дали всички тия възрастни са приятели на Даймънд Скинър, но допусна, че може да са били приятели на баща му. Дори чу как един беловлас и почти беззъб старец на име Буфорд Роуз мърмори за жестоката ирония на съдбата — да погуби баща и син чрез проклетите мини.

Положиха Даймънд до гробовете на родителите му, чиито могилки отдавна се бяха изравнили със земята. Няколко души прочетоха откъси от Библията и мнозина се просълзиха. Оз застана сред всички и дръзко заяви, че след толкова много покръствания неговият приятел непременно си е осигурил рая. Луиза положи в гроба букетче сухи цветя, отдръпна се и понечи да заговори, но гласът й пресекна.

Котън изрече чудесно надгробно слово за своя млад приятел и разказа няколко кратки истории от един съчинител, на когото искрено се възхищавал — Джими Скинър по прякор Даймънд.

— Посвоему — каза Котън — той би могъл да посрами мнозина от най-добрите съвременни автори.

Лу също каза няколко тихи думи, насочени всъщност към нейния приятел в ковчега под прясната пръст, от чиято сладникава миризма й призляваше. Но знаеше, че в действителност той не е между кедровите дъски. Беше заминал към едно място, по-високо дори от планините. Беше се срещнал с баща си и виждаше майка си за пръв път. Сигурно беше щастлив. Лу вдигна ръка към небето и още веднъж махна за сбогом на човека, който й бе станал толкова скъп, а сега си отиваше завинаги.

Няколко дни след погребението Лу и Оз се изкатериха до къщичката на дървото и събраха имуществото на Даймънд. Лу каза, че той би желал Оз да получи птичия скелет, куршума от Гражданската война, кремъчното острие и старинния далекоглед.

— Ами ти какво ще си вземеш? — попита Оз, разглеждайки богатото си наследство.

Лу взе дървената кутия и извади буцата въглища, в която трябваше да има диамант. Зарече се внимателно да отчупва късче след късче, докато накрая се разкрие бляскавото ядро, а после да го зарови до Даймънд. Когато забеляза на пода парченце дърво, тя усети какво е, преди да го вземе в ръка. Още не беше съвсем готово — късче борова кора, издялано във формата на сърце с буквата „Л“ от едната страна и почти довършено „Д“ от другата. Значи Даймънд Скинър все пак бе познавал буквите. Лу прибра сърцето и буцата въглища, слезе от дървото и с всичка сила побегна към фермата.

Естествено, бяха приели в дома си верния Джеб и той, изглежда, се чувстваше добре с тях, макар че понякога го налягаше мъка и почваше да скимти за предишния си стопанин. Пътешествията с Лу и Оз до гроба на Даймънд му харесваха, но когато почваха да наближават, някаква тайнствена кучешка чувствителност го караше да лае и да подскача. Лу и Оз застилаха могилката с есенни листа, сядаха и разговаряха с Даймънд и помежду си, преразказваха всички весели случки с негово участие, а те съвсем не бяха малко. После избърсваха сълзите и тръгваха към дома, твърдо уверени, че духът му се рее на воля над любимите планини все тъй чорлав, усмихнат и бос. Даймънд Скинър не бе притежавал нищо, ала за Лу той беше най-щастливото същество на този свят. Навярно с Господ щяха да се погаждат чудесно.

 

 

Приготвиха се за зимата, като наостриха земеделските сечива с пила и точило, почистиха обора и разхвърляха тора по разораните ниви. В едно нещо обаче Луиза грешеше — Лу така и не обикна миризмата на тор. Прибраха животните на закрито, даваха им храна и вода, дояха кравите и вършеха ред други работи, които сега им се струваха естествени като дишането. Пренесоха делви мляко и масло, буркани мешана туршия, кисело зеле и фасул във вкопания зимник, който имаше стени от дебели дънери, измазани с глина, а там, където мазилката се бе изронила, дупките бяха запушени с хартия. Освен това ремонтираха всичко във фермата, което се нуждаеше от поправка.

Училището започна и както бе обещал Джордж Дейвис, Били не се появи. Никой не спомена за отсъствието му, сякаш изобщо не съществуваше. От време на време обаче Лу неволно си мислеше за него и се надяваше да е добре.

Една късна вечер, след като бяха приключили с работата, Луиза прати Лу и Оз до потока в южния край на имота да донесат топчета от платаните, които растяха там в изобилие. Топчетата имаха остри бодли, но Луиза каза, че ще ги използват за коледна украса. До Коледа имаше още много време, но Лу и Оз послушно излязоха.

Когато се върнаха, с изненада видяха пред къщата автомобила на Котън. Вътре бе тъмно и те предпазливо отвориха вратата, без да знаят какво ще заварят. Изведнъж стана светло, защото Луиза и Юджин дръпнаха черния плат, с който бяха завили фенерите, и развълнувано се провикнаха заедно с Котън:

— Честит рожден ден.

Наистина имаха рожден ден — и двамата, защото Лу и Оз бяха родени в един и същ ден, само че с пет години разлика, както бе съобщила Аманда на Луиза в едно от писмата си. Сега Лу съвсем официално можеше да се нарече девойка, а Оз навършваше „зрялата“ осемгодишна възраст.

На масата имаше пай с горски ягоди и чаши горещо ябълково вино. В пая бяха забити две свещички и Лу и Оз ги духнаха едновременно. Луиза извади подаръците, за които бе работила толкова време на шевната машина: за Лу — рокля от чувал за семена с красиви шарки в червено и зелено; за Оз — елегантно сако, бяла риза и панталони, прекроени от дрехи, които й бе дал Котън.

Юджин им беше издялал две свирки с различни мелодии, за да могат да се свързват, когато са в гората или далеч един от друг сред полето. С тия планини наоколо ехото ще стигне до слънцето и обратно, увери ги Луиза. Когато надуха свирките, звукът погъделичка устните им и те се разкискаха.

Котън подари на Лу томче със стихове от Уолт Уитман.

— Смирено признавам, че в поезията е бил по-добър от бележития ми прадядо — каза той.

После отвори една кутия и извади нещо, при вида на което Оз спря да диша. Бейзболните ръкавици бяха прекрасни, добре поддържани, идеално размачкани, излъчваха мирис на хубава кожа, пот и лятна трева и несъмнено в тях се таяха вечните, съкровени детски мечти.

— Някога бяха мои — каза Котън. — Но с болка на сърцето признавам, че колкото и да не ме бива като адвокат, в бейзбола бях още по-слаб. Две ръкавици, за теб и Лу. И за мен също, ако решиш да използваш скромните ми атлетични способности от време на време.

Оз каза, че ще го направи с гордост, и здраво притисна ръкавиците към гърдите си. После всички се нахвърлиха с апетит върху пая и ябълковото вино. След това Оз облече костюма, който му стоеше чудесно; застанал до Котън, приличаше на мъничък адвокат. Премененият Оз грабна бейзболните ръкавици и свирката и изтича да се похвали на майка си. Малко по-късно Лу дочу странни звуци от стаята на Аманда. Когато отиде да провери, завари Оз да размахва дълга пръчка, застанал върху табуретка, с чаршаф вместо мантия и бейзболна ръкавица вместо корона.

— И великият Оз, вече не страхлив, а най-храбър лъв на света, убил всички дракони и спасил всички майки, и те завинаги заживели радостно във Вирджиния. — Той свали короната си от мека кожа и изящно се поклони. — Благодаря, верни мои поданици, удоволствието беше изцяло мое.

Момчето седна до майка си, взе една книга от нощното шкафче и я разтвори на мястото, отбелязано с хартийки.

— Добре, мамо — каза Оз, — сега сме на най-страшното, но да знаеш, че вещицата няма да изяде децата.

Той се премести по-близо до нея, придърпа едната й ръка около кръста си и с широко разтворени очи започна да чете страшната приказка.

Лу се върна при кухненската маса, облечена в своята пъстра рокля, която също й стоеше много добре, и седна да чете Уитман под светлината на газените фенери. Вече беше толкова късно, че Котън остана и спа сгушен пред огнището. Тъй отмина още един чудесен ден в планината.