Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (30)

30

Често преваляваше и няколкото проливни дъждове допринесоха за изобилието, тъй че буквално всички посеви избуяха. Една градушка увреди донякъде царевицата, но щетите не бяха сериозни. Веднъж пороят проряза в близкия склон дълбоко дере и отмъкна огромно количество пръст, но не пострадаха нито хора, нито животни или ниви.

Настана време за събиране на реколтата. Луиза, Юджин, Лу и Оз работеха до изнемога и това беше добре, защото ги караше да забравят, че Даймънд вече не е с тях. От време на време чуваха вой на сирена, сетне долиташе тежкият тътен на експлозия. Всеки път Луиза ги караше да подхващат песен, за да не мислят, че Даймънд е загинал по този ужасен начин.

Луиза почти не говореше за момчето. Ала Лу забеляза, че напоследък много по-често разгръща Библията вечер край огнището, а в очите й бликват сълзи, щом чуе името му или погледне към Джеб. Беше трудно за всички, но можеха само да продължават напред, а селската работа нямаше край.

Обраха фасула, стъпкаха го в чували, за да паднат шушулките, и сега всяка вечер на трапезата имаше боб, топена мас и сухари. Обраха и зеления фасул, израснал около царевичните стъбла, при което Луиза ги предупреди да се пазят от парещите гъсеници под листата. Орязаха стъблата на фуражната царевица и ги струпаха на снопи сред нивите, за да ги ползват по-късно за храна на добитъка. А когато окършиха кочаните и ги прекараха с каруца до фермата, те се оказаха толкова много, че препълниха кошовете. Отдалеч камарите жълти кочани приличаха на грамадни рояци оси.

Картофите станаха едри, сочни и невероятно вкусни, особено с малко масло. Доматите узряха тумбести и кървавочервени; ставаха всякак за ядене — цели, нарязани или пък консервирани в буркани, които вряха в грамаден железен котел на печката. Освен доматите консервираха зелен фасул, чушки и много други зеленчуци. Прибираха бурканите в килера и под стълбището. Пълнеха цели кофи горски ягоди и боровинки, пренасяха ябълките с чували, правеха сладка и конфитюри, а каквото останеше, варяха го на компот. От стъблата на захарната тръстика извличаха меласа, част от царевицата смляха на брашно и редовно изпичаха хрупкав хляб.

Лу имаше чувството, че нищо не се похабява; съвършенството на този труд я възхищаваше, макар че и тя, и Оз се трепеха от тъмно до тъмно. Накъдето и да се обърнеха с инструмент или голи ръце, храната бликваше в изобилие. Това навяваше на Лу мисли за гладния Били Дейвис и неговите роднини. Толкова често си мислеше за тях, че веднъж не издържа и го каза на Луиза.

— Утре вечер недей да си лягаш, Лу — отвърна старицата, — и ще видиш, че двете с теб мислим еднакво.

Късно вечерта всички чакаха край кошовете за царевица, когато чуха по пътя да се задава каруца. Юджин вдигна фенера и лъчите огряха Били Дейвис, който спря мулетата и нервно се озърна към Лу и Оз.

Луиза се приближи до каруцата.

— Били, реших, че ще ни трябва помощ. Искам да съм сигурна, че можем да натоварим каруцата както трябва. Тая година земята ни надари щедро.

Били се сконфузи за миг, но в това време Лу каза:

— Хей, Били, идвай. Трябва ми мъжка сила, сама не мога да вдигна кофата.

Окуражен, Били скочи да й помогне. Цял час товариха чували царевично брашно, кофи и буркани с фасул, домати, зеле, корнишони, картофи, ябълки, карфиол, круши, лук и дори няколко големи парчета осолено свинско.

Докато работеше, Лу видя как Луиза отведе Били настрани и освети с фенера лицето му. После го накара да си вдигне ризата, погледна и там и явно остана доволна.

Когато Били обърна каруцата да си тръгва, мулетата с усилие раздвижиха новата тежест. Широко усмихнато, момчето изплющя с камшика и изчезна в нощта.

— Не могат да скрият толкова много храна от Джордж Дейвис — каза Лу.

— Правя го вече години наред. Човекът нито веднъж не се запита откъде идват всички тия хубавини.

Лу се навъси гневно.

— Не е честно. Той си продава реколтата и трупа пари, а ние му храним семейството.

— За мен честното е майката да нахрани децата си — отговори Луиза.

— Какво проверяваше под ризата му? — попита Лу.

— Джордж е хитър. Гледа да удря там, където дрехите крият белезите.

— Защо просто не попита Били дали го е бил?

— Помниш ли празното сандъче? Децата лъжат, когато ги е срам.

 

 

При такова изобилие от продукти Луиза реши да откарат с каруца част от реколтата до лагера на дървосекачите. В деня на пътуването Котън дойде да наглежда Аманда. Дърварите ги очакваха и когато пристигнаха, беше се събрала цяла тълпа. Лагерът всъщност представляваше истинско селище със свое отделно училище, магазин и пощенска станция. Тъй като често трябваше да се мести, когато дърветата почваха да намаляват, цялото селище беше на релси, включително жилищата, училището и магазинът. Бяха подредени на няколко отделни железопътни линии, напомнящи улици в жилищен квартал. Когато дойдеше време за преселение, закачаха ги за локомотиви и селището потегляше на път.

Семействата от лагера плащаха за зеленчуците с пари или пък с други стоки — кафе, захар, тоалетна хартия, марки, моливи, хартия за писане, стари дрехи, обувки и вестници. Лу бе пристигнала със Сю и двамата с Оз разрешаваха на децата от лагера да пояздят кобилата съвършено безплатно, макар че приемаха доброволни „дарения“ в бонбони, ментови дъвки и други деликатеси.

По-късно от един висок хребет огледаха клисурата, където течеше река Маклауд. Няколко километра по-надолу бент от дънери и камъни повдигаше нивото на водата, за да залее скалите и другите препятствия, които затрудняваха спускането на дървесина по течението. Тук реката бе запълнена от бряг до бряг с трупи, предимно от стари тополи, и върху среза на всяка от тях се виждаше емблемата на компанията. От толкова високо приличаха на моливи, но сетне Оз и Лу забелязаха, че дребните петънца по тях всъщност са възрастни мъже, стъпили на грамадните дънери. Те щяха да се спуснат до бента, където след отваряне на преливника буйните води щяха да понесат дърветата към равнината. Там други работници щяха да ги вържат на салове и да ги отправят от Вирджиния към пазарите в Кентъки.

Докато оглеждаше отвисоко околностите, Лу усети, че нещо липсва. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че това са дърветата. Докъдето поглед стигаше, стърчаха единствено пънове. Когато се върнаха в лагера, тя видя, че част от релсите са празни.

— Каквото имаше, все го изсякохме — заяви с гордост един от дърварите. — Скоро потегляме на път.

Това сякаш изобщо не го смущаваше. Навярно е свикнал, помисли си Лу. Има такива хора — завладяват и си отиват, а подир тях остават само дънери от повалени дървета.

На връщане вързаха Сю за каруцата, а Лу и Оз се качиха при Юджин. Денят беше хубав за всички, но най-щастлив бе Оз, защото успя да спечели от момчетата в лагера истинска бейзболна топка, като я метна невероятно далеч. Каза, че това ще е най-ценното му съкровище след лапата от гробищен заек, която му бе подарил Даймънд Скинър.