Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (28)

28

Юджин дърпаше юздите на мулетата. Оз, Лу и Даймънд седяха отзад в каруцата върху чували със семена и други стоки, закупени от магазина в Маккензи срещу яйца и няколкото долара, които бяха останали на Лу след екскурзията до Дикенс.

Пътят минаваше покрай един пълноводен приток на река Маклауд и Лу с изненада видя множество автомобили и фургони, струпани на равния тревист бряг. Край реката стояха хора, някои дори бяха нагазили в мътната вода, придошла от неотдавнашния пороен дъжд и разлюляна от силния вятър. Един мъж със запретнати ръкави притискаше под водата млада жена.

— Потапяне — възкликна Даймънд. — Хайде да погледаме.

Юджин спря мулетата и трите деца скочиха долу. Лу се озърна към Юджин, който не проявяваше намерение да ги последва.

— Няма ли да дойдеш?

— Вие вървете, мис Лу. Аз ще поседя тук, да ми отпочинат кокалите.

Лу се навъси леко, но последва останалите.

Даймънд вече се бе промъкнал през тълпата зяпачи и напрегнато гледаше нещо. Когато се приближиха и видяха какво е, Лу и Оз отскочиха назад.

Една стара жена в нещо като роба от съшити домотъкани чаршафи, превързана около кръста с парче конопено въже, се въртеше в кръг, надавайки звучни нечленоразделни възгласи, каквито могат да се чуят само от устата на пияници, луди или религиозни фанатици. До нея стоеше мъж по тениска и официален панталон. Незапалена цигара провисваше от устата му като есенно листо. В двете си ръце стискаше змии — вдървени и неподвижни като криви парчета метал.

— Отровни ли са? — прошепна Лу на Даймънд.

— Естествено! Трябва да са усойници, инак нищо няма да стане.

Разтрепераният Оз бе приковал поглед в неподвижните влечуги и изглеждаше готов да хукне към гората при първото им помръдване. Лу усети това и когато змиите се размърдаха, тя стисна ръката на братчето си и го отведе настрани. Даймънд неохотно ги последва, докато се отдалечиха от тълпата.

— Какви работи правят с тези змии, Даймънд? — попита Лу.

— Пропъждат злите духове, та да не пречат за потапянето. — Даймънд ги огледа. — Вие двамата потапяни ли сте?

— Кръстени, Даймънд — поправи го Лу. — Кръстени сме в католическа църква. И там свещеникът само те поръсва с вода по главата. — Тя погледна към реката, където жената бе подала глава и отчаяно кашляше. — Не се мъчи да те удави.

— Значи калитическа църква? Не я бях чувал. Нова ли е?

Лу едва не се разсмя.

— Не чак толкова. Мама е католичка. Татко не се интересуваше много от тия неща. Католиците дори си имат отделни училища. Ние с Оз посещавахме едно в Ню Йорк. Разделено е на класове и в тях се учат разни работи — за светото причастие, за броеницата, за Божията молитва. За Седемте смъртни гряха и по-малките грехове. Минаваш първата изповед и първото причастие.

— Да — потвърди Оз, — а пък когато умреш, получаваш… как беше, Лу?

— Последно причастие.

— За да не гориш в ада — съобщи Оз на Даймънд.

Даймънд подръпна три-четири от чорлавите си кичури и личеше, че е объркан.

— Ха! Кой да ти знае, че вярата в Господа била толкоз сложна работа. Сигурно затуй нямаме калитици тука. Не е то за нашия акъл. — Той кимна към хората край реката. — Онез там са баптисти. Вярват в разни чудати неща. Например, че не трябвало да си режеш косата, а жените да не си слагат боя по лицето. По другояче мислят за ада и прочие. Който нарушава правилата, лошо му се пише. Цял живот карат по Светото писание. Сигурно не са чак като вашите калитици, ама пак си е жива мъка, все едно да имаш трън там, дето слънцето не грее. — Даймънд се прозя и разкърши ръце. — Разбрахте ли сега що не ходя на църква? Все си мисля, че дето съм аз, там е и църквата. Ако искам да поговоря с Господа, казвам му „Здрасти, Боже“ и си бъбрим за туй-онуй.

Лу го гледаше с разширени очи, напълно зашеметена пред тази проява на висша църковна мъдрост у негово преосвещенство Даймънд Скинър.

Изведнъж Даймънд учудено се загледа настрани.

— Хей, я го вижте това.

Всички се обърнаха и видяха как Юджин се приближи до реката и заговори с един човек, а той на свой ред подвикна към проповедника, който тъкмо вадеше от водата нова жертва.

Свещеникът излезе, поговори за малко с Юджин, после го въведе в реката и го натопи така, че отгоре не се виждаше нищо, като през цялото време четеше молитви. Задържа го толкова дълго, че Лу и Оз почнаха да се тревожат. Но когато най-сетне изплува, Юджин с усмивка благодари и се върна в каруцата. Даймънд стремглаво хукна към проповедника, който се озърташе за нови кандидат-удавници.

Докато Лу и Оз се приближаваха, Даймънд нагази заедно със светия човек и изчезна под водата. След малко изплува, размени няколко думи със свещеника, прибра нещо в джоба си и се върна мокър до кости, но широко усмихнат. Тримата тръгнаха към каруцата.

— Не си ли кръщаван досега? — попита Лу.

— Как не! — отвърна Даймънд, изтръсквайки мократа си коса, която невъзмутимо продължаваше да стърчи. — Туй ми е деветото потапяне.

— Ама това се прави само веднъж, Даймънд!

— Е, от повечко няма вреда. Мисля да ги докарам до сто пъти. Тогаз раят ми е в кърпа вързан.

— Не става така — възкликна Лу.

— Става — възрази той. — Пише го в Библията. Всеки път, като те топнат, Господ праща ангел да те наглежда. Сигур вече съм си събрал цял полк.

— Това го няма в Библията — настоя Лу.

— Май ще трябва пак да я прочетеш.

— В коя част от Библията го има? Хайде, кажи де.

— В предната част.

Даймънд подсвирна на Джеб, изтича до каруцата и се покатери.

— Хей, Юджин — рече той, — като вземат пак да топят, ще ти се обадя. Да се топнем и двамата.

— Не си ли кръщаван, Юджин? — попита Лу.

Негърът поклати глава.

— Не, ама както си седях тук, взе, че ми се прииска. Сигур му е дошло времето.

— Изненадана съм, че Луиза не те е кръстила.

— Мис Луиза вярва в Бога с цялата си душа. Ама не си пада много по църквите. Казва, че някои, дето ги управляват, могат да ти прогонят Господа от сърцето.

Когато каруцата потегли, Даймънд измъкна от джоба си малко бурканче с капачка на винт.

— Хей, Оз, туй го взех от проповедника. Светена вода от потапянето. — Той подаде бурканчето на Оз, който го огледа любопитно. — Май не е зле да поръсваш майка си от време на време. Бас държа, че ще помогне.

Лу понечи да възрази, но я чакаше невероятна изненада. Оз върна бурканчето на Даймънд.

— Не, благодаря — тихо каза той и извърна глава.

— Сигурен ли си? — попита Даймънд.

Оз отговори, че е напълно сигурен. Тогава Даймънд развинти капачето и изля светената вода. Лу погледна Оз и мъката по лицето му я смая още повече. Тя се озърна към небето. Щом и Оз бе загубил надежда, сигурно наближаваше краят на света. После обърна гръб на останалите и се престори, че гледа планинските склонове.

 

 

Беше късен следобед. Котън току-що бе привършил с четенето и личеше, че започва да се отчайва.

Лу го наблюдаваше през прозореца, стъпила върху преобърната кофа.

Котън погледна неподвижната жена.

— Аманда, сега знам със сигурност, че ме чуваш. Ти имаш две деца, които отчаяно се нуждаят от теб. Трябва да станеш от това легло. Ако не за друго, то заради тях. — Той помълча, като че искаше да подбере най-точните думи. — Моля те, Аманда. Бих дал всичко, което имам, само и само да станеш.

Минаха няколко напрегнати мига. Лу бе затаила дъх, но жената не помръдваше. Накрая Котън тъжно наведе глава.

Когато след малко Котън излезе от къщата и тръгна към колата си, Лу изтича подир него с пълна кошница храна.

— От четенето сигурно си огладнял.

— Е, благодаря ти, Лу. — Той остави кошницата на седалката до себе си. — Луиза ми каза, че си писателка. За какво искаш да пишеш?

Лу се качи върху стъпенката на колата.

— Татко пишеше за тия места, но на мен не ми хрумва нищо.

Котън погледна към планината.

— Всъщност татко ти е една от причините да дойда тук. Докато учех право във Вирджинския университет, прочетох първия му роман и бях поразен от неговата сила и красота. А после видях в един вестник интервю с автора. Той разказваше колко силно са го вдъхновили планините. Реших, че ако дойда тук, и с мен ще се случи същото. Пребродих тия места с молив и бележник, чаках красивите изречения да избликнат в главата ми, та да ги пренеса на хартия. — Той се усмихна тъжно. — Но не стана точно така.

Лу тихо каза:

— Може би и с мен няма да стане.

— Е, май цял живот тичаме след нещо. Може би точно това ни прави хора. — Котън посочи надолу по пътя. — Виждаш ли онази стара барака? — Лу погледна грубо измазаната, порутена колиба от дънери, която отдавна не използваха. — Луиза ми разказа една история, която баща ти написал още като момче. Как едно семейство издържало цяла зима в такава къщичка. Без храна, без дърва.

— Как са успели?

— Вярвали.

— В какво? Във вълшебни кладенци ли? — гневно изрече Лу.

— Не, вярвали един в друг. И сътворили чудо. Някои хора казват, че истината е по-странна от измислицата. Според мен това означава, че каквото и да си измислим, то наистина съществува някъде. Не е ли чудесно?

— Не знам дали имам толкова силно въображение, Котън. Всъщност дори не знам дали ме бива да пиша. Записвам разни неща на хартия, но в тях сякаш няма живот.

— Продължавай, някой ден може сама да се изненадаш. И бъди уверена, Лу, на света наистина има чудеса. Това, че дойдохте тук и се запознахте с Луиза, е едно от тях.

 

 

Късно същата вечер Лу седеше на леглото и гледаше майчините си писма. Когато Оз влезе, тя бързо ги пъхна под възглавницата.

— Може ли да спя при теб? — попита Оз. — В моята стая е страшно. Сигурен съм, че видях трол в ъгъла.

— Идвай — каза Лу и момчето се изкатери до нея.

Изведнъж лицето на Оз стана тревожно.

— Ами ако се омъжиш, при кого ще си лягам, като ме е страх, Лу?

— Някой ден ще пораснеш по-голям от мен и тогава аз ще тичам при теб, когато ме е страх.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото Господ е наредил тъй да става със сестрите и техните по-малки братчета.

— И ще порасна по-голям от теб? Наистина ли?

— Я виж тези грамадни обувки, дето си ги нахлузил. Запълниш ли ги, ще станеш по-голям и от Юджин.

Доволен, Оз се сгуши до нея. После зърна писмата под възглавницата.

— Какво е това?

— Няколко стари писма от мама — бързо каза Лу.

— Какво пише в тях?

— Не знам. Не съм ги чела.

— Ще ми ги прочетеш ли?

— Оз, вече е късно. Уморена съм.

— Моля те, Лу. Моля те.

Гледаше я толкова жално, че Лу извади едно писмо и повдигна фитила на газената лампа върху нощното шкафче.

— Добре, но само едно.

Оз се настани по-удобно и Лу започна да чете:

Скъпа Луиза, надявам се, че си добре. При нас всичко е наред. Оз оздравя от крупа и сега спи по цяла нощ.

Оз подскочи.

— Това съм аз! Мама е писала за мен! — Той помълча смутено. — Какво е това круп?

— Не ти трябва да знаеш. Искаш ли да чета, или не? — Оз веднага си легна и сестра му продължи да чете:

Лу спечели първо място по правопис и в надбягването на първи май. А участваха и момчета! Тя е невероятна, Луиза. Виждала съм у Джак твоя снимка и приликата ви е поразителна. Двамата растат толкова бързо, че понякога ме хваща страх. Лу се е метнала на баща си. Има толкова бърз ум, че се питам дали не ме смята за малко скучна. Сън не ме хваща от тази мисъл. Толкова я обичам. Толкова много искам да направя за нея. И все пак нали знаеш как е между баща и дъщеря… Скоро чакай ново писмо. И снимки. С много обич, Аманда.

 

P.S. Мечтая да доведа децата при теб, за да те видят най-сетне. Дано някой ден тази мечта да се сбъдне.

— Хубаво писмо беше — каза Оз. — Лека нощ, Лу.

Докато Оз се унасяше в дрямка, Лу бавно посегна към следващото писмо.